Спомените на Цаньо Шишков за Априлската епопея от 1876 г.

ЦАНЬО НИКОЛОВ ШИШКОВ. (Роден около 1830 г. в Трявна; починал след 1898 г. в Трявна.) Търговец. Член и куриер на частния революционен комитет в Трявна. Участник в Априлското въстание.

 

Баща ми Цаньо Н. Шишков, който се чувствуваше, че телесно е съвършено разорен и че здравието му от ден на ден повече изчезва, често пъти ми е разправял заради въстанието и в Трявна и за неговото подготвяние, като започваше да говори следующето:

«Още през 1872 година като доде у дома в Трявна братовчед ми от гр. Търново Никола Кабакчиолу и след като говорихме за някои домашни работи, той ме помоли да излезем в горния етаж, за да бъдем насаме, и като излезохме, той ми каза: «Понеже в скоро време почти навсякъде из България ще се подигне въстание за освобождение на България от турците и понеже навсякъде почти във всички градове и паланки са се образували революционни комитети, членовете на които, след като подготвят населението към въстание, ще въстанат с оръжие в ръка, то затова съберете се и тука в Трявна някои младежи и основете комитет.»

За същата цел отпосле идваха в Трявна Васил Левски и Георги Измирлиев - Македончето.

Те и двамата са идвали по около три пъти в Трявна. Левски двата пъти спа у дома заедно с братовчеда ми Кабакчиолу, а едина път у Василя Михалев, а Македончето спеше все у дома.

При второто идвание на Левски заедно с братовчеда ми Кабакчиолу, вечерта се събрахме у дома долу в собата следующите лица: Левски, братовчед ми Кабакчиолу, аз, Васил Михалев, Михал Хаджиев, Цаньо Захариев, Кънчо Гершанията, Тодор Оптарошана, Иванчо Ангелов, Цаньо Баръма и Братой Христов и след като говори Левски, основахме комитет — всички се записахме за членове и избрахме за председател Н. Кабакчиолу, който щеше да ни бъде и войвода, когато тръгнем за бой; за подпредседател избрахме Цаня Захариев, а мене избраха за куриер — таен агент на комитета и ми възложиха да ходя по селата заедно с Левски и Македончето, да подбуждаме населението да въстава, да пренасям писмата от Централния комитет и тия от нашия до разните други комитети, бунтовническите вестници, оръжия и пр. и за помещение на комитета, където ще стават събранията, одобриха пак моята — нашата къща, където и ставаха всички събрания чак до заминаванието ни за с. Новата махала през 1876 година. Щом като основахме комитета, братовчед ми Кабакчиев стоеше повечето в Трявна у дома, ходеше и из селата, из Търново и пр.

При последното идвание на Левски, първата вечер имахме събрание [и] решихме да се възложи на Василя Михалев, Кънча Гершанията и на мене да приготвяме и фишеци. Левски одобряваше всички ни, като и казваше: «Жертви ще дадем, но ще се освободим. Не бойте се! и пр.» После, след като се разтуря събаранието, той преспа у дома. Сутринта се поразходи из града, а на другата вечер аз го заведох през Енчевци, Новата махала в Габровския манастир, където ни приеха много добре. Ядохме и пр. и сутринта като тръгнах, той написа и ми даде едно писмо до Габровския комитет, което аз занесох и оттам си додох в Трявна.

Причината, по които се одобри нашата къща за помещение на комитета и събранията, беше тая, че като хан, в който отиват да квартируват всички пътници, като по-голяма къща в града има помещение за събранията [и] не даваше толкова съмнение на турците, че в нея ще се събират комитите, а още повече че Левски и Измирлиев-Македончето, които се представяха като търговци, като слезваха у дома, не даваха повод на турците да се съмняват в тях, понеже слезват на хана.

След моето завръщание от Габрово, ний, членовете на комитета, почнахме да убеждаваме и други граждани да се запишат за членове на комитета. Започнахме да събираме помощи от по-верните граждани. Замолвахме по-заможните и по-верните от търговците да купуват и подаряват барут, револвери и пр. оръжия. Аз ходех в Търново в дома на братовчеда си Кабакчиолу, вземах приготвените — купени и оставени у тях калъчи, револвери, барут и др. военни прибори, наслагвах ги в бурии — саки за вино, и ги разнасях по селата Мусина, Ялари, Михалци, Емен, Турчета и др., които оставях — предавах на основаните в тях комитети.»

— Ами как ги слагаше в буриите, като са задръстени? — питах го аз.

— Ето как — отговори баща ми: — Най-напред вземах и изваждах по един обръч от краищата на буриите, подир туй изваждах дъната и наслагвах вътре в буриите калъчите, барутя, револверите, писмата и вестниците. Писмата и вестниците понякога слагах и вътре в сламата на самаря. Подир туй затулям пак дъната, слагам обръчите, възседна коня и хайде; и тъй турците не можаха да ме уловят, макар и да ме диреха, защото ако ме срещнеше някой турчин и запита къде отивам, аз му казвах — «за вино» и той, като видяше буриите, които като чукнеше и видяше, че кънтят, че са празни, заминаваше, без да намери в тях нещо. Но и аз, за да устоя на думата си, че за вино отивам, след като предадех военните прибори — барут, револвери и пр. по принадлежност на комитетите, напълвах буриите с вино и го донасях у дома, което и продавах на дюкеня си, и по тоя начин аз уверявах турците, че наистина за вино съм ходил; но и те — щом като се връщах,като ме видеят и идеха да проверяват дали наистина вино нося.

Веднаж, като бях в с. Емен, щях да бъда хванат, като носех барут и револвери, но благодарение на ханджията —бакалина, който ми беше приятел — наш човек — аз се спасих, и то ето как: щом като слязох в дюкеня на приятеля си Юрдан Ганчев, в него беше един юзбашия на име Мехмед ага, който ме е виждал и в с. Михалци. Стоварих буриите, в които имаше десет револвера, пет калъча и около двадесет оки барут в двора пред вратата на яхъра. Вързах си коня и влезох в дюкеня. Като постоях малко, Мехмед ага захвана да ме пита: По какво ходя, има ли много комити по нас из Трявна, познавам ли ги? и пр., а аз му казах, че съм дошел за вино, че малко ми трябват комитите, [че] никого не зная — аз си гледам прехраната. А той ми отговори: «Ами че кой изпи онуй вино, гдето го взе от Михалци? Лъжеш ти, но чакай, аз ще те науча, после малко ще видиш.» Приятелят ми, като подусети какво може да стане и след като аз му кимнах с глава, излезе с цел да скрий буриите. Аз захванах да уверявам Мехмед ага, че аз като ханджия харча много вино, та затова вземам и от Михалци, и оттука, та да имам два чишитя и че комити аз не зная да има къде нас и другаде. И като говорихме нещо около един час, додоха още двама турци от селото. Той говори още и с тях и поиска заедно с тях да провери буриите празни ли са. Аз се съгласих, като бях уверен, че приятеля ми Юрдан ги е променил и му казах: «Хайде елате тогава.» Те (Мехмед ага и двамата други турци) станаха и тръгнахме, но щом излезохме на двора, аз видях, че буриите ги няма на мястото им. Тогава аз тръгнах къде мазата и изведнаж забелязах, че вратата на мазата са отворени и до тях [са оставени] две бурии. Аз тогава заведох турците при буриите. Мехмед ага ги гледа, вдига ги на ръце, мириса ги и се увери, че за вино съм дошел. Но той не знаеше, че тия две бурии не са същите тия, които носех аз, и че те са на бакалина — приятеля ми Юрдан, който скрил моите бурии с военните прибори в сламата на плевнята си, а сложил до вратата на мазата неговите, за да се виждат. Причината, за да направи тъй, е тая, че той, щом като чу Мехмед аа, че ме пита все вино ли ще нося — купувам — съмнил се да не провери буриите и като знай, че аз нося оръжие, понеже и той беше член от комитета и като забелязал, че аз съм му кимнал с глава, затова и променя буриите, като скрива моите с оръжието, а слага другите — неговите налице, за да можа да ги видя и да кажа: «Ей моите бурии, виждате ги, не са ли празни и винени?» — и така аз се отървах. След това още през нощта аз предадох оръжието в комитета и сутринта отидох в Търново в братовчеда си Кабакчиолу. Той ми каза, че: «Сега, заедно с тебе ще доди в Трявна и Измирлиев, с когото ще отидете и по селата Мусина, Михалци и др. — нощес ще заминете.» Тук аз за пръв път се срещнах с Георгия Измирлиев-Македончето от Джумая, Македония. Едно доста младо 20—21-годишно и доста добро момченце, с когото ний много се обикнахме. Той се учел в Русия за офицер, но напуснал и дошел да работи за освобождението на България. През нощта ний тръгнахме и стигнахме с Измирлиева-Македончето в Трявна, като минахме през с. Руня. Оттам като додохме до Трявна през Светушката, през Чернева поляна у дома, през градината и си влезохме вкъщи. На другия ден идваха при него (Измирлиева) у дома Цаню Захариев, Васил Михалев и Кънчо Гершанията и решихме вечерта да имаме събрание, което се и състое и след като в осем — два — часа [в] полунощ събранието се разтуря, Македончето остана да спи у дома. Сутринта, като става, отива при майка ми долу в собата и почнал да я пита где има пашкули да си купи, а тя му казала: «Синко, аз зная по какви пашкули ходиш, но не е хубаво, млада младина ще идеш, както и син ми.» А той, като видял, че тя знае защо се събираме, ѝ казал: «Бабо, една гора докато не я поизсечеш, не можеш прокара път през нея.» През деня аз отидох в с. Новаковци с Цаня Захариев, а оставих при Македончето Кънча Гершанията да [си] говорят, а той (Гершанията), като станало хорото, накарал Македончето да облече моя сукнения чер кожух, повежда го и го завежда на хорото на Шаковец. После, като постояли там малко, завежда го у поп Коеви на Тепавиците, комуто Измирлиев говорил доста много по делото, докато се уверил, че поп Кою не е опасен човек. И наистина, поп Кою макар и не член на комитета, но помагаше с доста пари.

Македончето се представяше като търговец на пашкули.

Подир туй вечерта имахме пак събрание, а на другия ден вечерта заедно с него отидохме за Търново през Келифарево. В Търново стигнахме по три часа подир среднощ и отидохме у Кабакчиева. От Търново заедно с него обиколихме селата Мусина, Емен, Михалци, Балван и додохме пак в Трявна. Македончето преспа два вечери у дома. И двата вечера имахме събрания, в които се обсъждаше, че ний ще възстанем, когато въстанат мусинчени, михалчени и селата около цялото Търново, като дотогаз се приготвим, работим постоянно и си набавим барут, пушки, револвери, калъчи, та когато се каже да тръгваме, да бъдем готови, а не да се лутаме. Подир туй пак нощем го заведох в Търново. Подир туй той, Измирлиев, идва още два-три пъти в Трявна. Най-подир, когато идва сам, поиска да отидим пак из селата на Търновско, защото оттам ще замине из селата на Горня Оряховица. Като тръгнахме, той даде по един бешлик проводяк на майка ми, жена ми и детето ми Мария и като че е знаел, че ще го уловят, той, като им целуна ръка, и им каза: «Прощавайте, защото надали ще се видим вече. Нещо ми казва, че ще умра. Досега не ме уловиха, но от сега... Ако ме уловят, аз ще се отровя — отровата е в мене.» — И заминахме. Минахме през Дряново, Еленците, Балван, Мусина, Михалци, Турчетата и пр., където все се бавехме. Във всяко село приспивахме, събираха се вечер при нас селените, конто искаха да се освободим — наши другари, говоряхме, обмисляхме как да работим, давахме си кураж и най-подир стигнахме в Търново.

От Търново, в Кабакчиева аз си взех сбогом с Македончето, тъй като той щеше да замине за горняоряховските села. Пожелахме си успех и да се видим на бойното поле. Разделихме се и аз си додох в Трявна.

Македончето, като ходил из селата и като дошел в Горня Оряховица, когато щял да тръгва с другарите си за Трявна, хващат го турците — издават ги. Той се помъчил да избега или да се отрови с отровата, която носеше в него, но не можал. Турците го биха, изпитваха да каже къде е ходел, с кого, къде има комити, но той като не каза нищо, обесиха го в Горня Оряховица. Бог да го прости. Много го обичах, много добро момче беше. С него ходяхме и се обичахме като братя. Да ти е драго да го гледаш и слушаш кога говори. Отиде млада младина.

Като идва Македончето в Трявна, още първия път се записаха за членове на комитета и посещаваха събранията следующите лица: Петър Генчев, Петър Мошев, Георги Калчев, хаджи Христо, Кънчо Захариев, Н. Баръма, Симеон Цонев, Петър Кънчев, Захария Поппетров, Георги Ц. Генков и Ц. Стойчев, които се и решиха, че и те ще вземат участие във въстанието с оръжие в ръка. Възложи се на Ц. Захариев и Симеон Цонев като изографи да изработят по едно знаме.

Подир туй, когато въстанаха търновските села Мусина и пр., братовчед ми Кабакчиолу не доде в Трявна, защото беше болен, но понеже той щеше да ни бъде войвода, а го нямаше — затова ний решихме да въстанем и без него, като си изберем друг временен войвода, и то като додоха от Новата Махала да ни кажат да въстанем, понеже и те ще въстанат. Тогава С. Цонев заби знамето на пазаря. Събрахме се. Михал Хаджиев взе револвера в ръка. Тръгна от къща в къща и караше насила хората — мъжете — да додат с нас. И наистина, тъй насила излезоха около 80—100 души. Избрахме за временен главатар Оптарошана и тръгнахме, но колкото излезвахме из града, все намалявахме, защото едни бягаха през Свети Илия, други през реката, а из пътя още повече намалявахме и най-подир, като отидохме вс. Новата махала, събрахме се вечерта и се видяхме, че всичко сме седемнадесет души — Симеон Цонев, Петър Генчев, Цоньо Баръма, Продан Рачев, Цаньо и Кънчо Захариеви, Васил Михалев, Захария Поппетров, аз, Георги Калчев, хаджи Христо, Петко Отвъденица, Кънчо Гершанията, М. Хаджиев, Оптарошана, Братан Христов и П. Балабана. Преспахме. Аз и Цаньо Захариев спахме у поп Ивана. Сутринта, като видяхме, че сме малко, решихме да напишем едно писмо до поп Коя и поп Георгия, с което да ги молим да изпратят всички, които бяха тръгнали с нас, а подир се върнали, и решихме, че писмото ще занеса аз и ще се върна пак в Новата Махала, заедно с другарите, които се съгласят да додат с мене. Но аз като си додох в Търново с писмото, на другия ден турците от Габрово подушват, отиват към Новата Махала, забиколват селото [и] почнали да дават някои вистрели. Тогава нашите излезли, но като видели, че турците са много и че те (нашите) нищо не ще направят, разбегват се. Някои от тях гръмват по веднаж-дваж, други си заровят оръжието в земята и се разбегали кой където му видят очите, без да излезат едни срещу други и се ударят на бой. Тъй се свърши нашето Тревненско въстание — без бой, без да се ударим и дадем някои жертви.

Аз не бях там, когато са ги заобиколили турците, защото си додох с писмото до поп Коя, но туй за заобикалянието в Новата Махала ми го разправяха подиря Цаньо Захариев, който се криеше в Новаковци. Кънчо Гершанията и Петко Отвъденица и всички, които са биле там. Подир туй всякой се криеше, където завърне — Цаньо Захариев в плевнята на Къня Царя в Новаковци, Георги Калчев къде Караджовци, Васил Михалев из Самоводени, Петър Генчев в Радоглавчината плевня на Милчевото, когото Хуба Илиева от Димиев хан издаде, турците го уловиха и го заклаха — клали са го откъм тила и му оставят главата да се държи до гръцмуля и го подкарват да го карат в Трявна. Той повървел малко, но видял, че не може, изел да им се моли да го дозаколят. Тогаз един турчин му доотрязва главата, налуват я на кол и я донесоха в Трявна, като в устата му бяха турили умар[?] да се подиграват. Петър любеше Йона Оптарашанката, наша комшийка, и като носеха главата покрай тях, главата от само себе си се обърна с очите към Ионините пенджери — прозорци. Турците не дадоха да се чука нито черква, нито да ходят със свещи, но главата я дадоха. Слепиха я с тялото, обвиха врата с кърпи и тъй го заровиха. Подир туй турците взеха да дирят всякой подозрителен човек [и] къщите претърсваха. Нашата къща я претърсиха навсякъде, но аз пушките, барутя, фишеците и писма, колкото имаше, ги спуснах — скрих — в гираня, отгоре градината до яхъра, а аз се криех у леля си Деша. Подир туй турците ми взеха коня и щяха да отиват за Габрово, тогава аз по съветите на поп Коя, за да се покажа, че не съм подозрителен и понеже турците ме диреха, излезох и се правех на глупав — отидох долу на края при турците, хванах се у юздата на коня си, на когото ездеше един юзбашия. Той ми викаше по турски да пусна коня, но аз се правех, че не го разбирам и че не зная турски, при всичко че знаех турски много добре и не пущах коня, макар и да ме биха доста, но най-подир след доста голям бой те ме махнаха от коня и ме подкараха със себе си. Из пътя Мехмед ага, с когото се виждах в Емен и Михалци, ме познал [?] и викаше по турски на юзбашията: «Ний комитите ги търсим, пък ето един тук при нас» и се нагласиха, че като стигнат до мохчето под дядова Спасов хан, по шосето оттук за Царева ливада да ме убият и хвърлят в дола. Юзбашията, който яздеше моя кон, се съгласи, но с условие че по-рано ще ме изпита. Затуй той повика при себе си двама помаци да ми превеждат по български каквото ще ме пита той. Тогава той захвана да ме пита: Познавам ли комитите, ходил ли съм с тях, защо въставаме против царщината, познавам ли Мехмед аа, виждал ли съм го нейде, ходил ли съм из Мусина [и] Михалци, зная ли ги накъде са тези села, кои са комитите в Трявна, на което аз чрез помаците му отговорих: че не знам, че не съм ходил из селата, че не съм виждал Мехмед ага и че не зная да има в Трявна комити. После това той поиска да ми пикай в калпакя [...], дадох си калпакя, подложих го отпреде на седлото на коня, но той тогава не даде и от това си помисли, че аз съм съвършено глупав, че не зная нито бъкъ [бъкел] турски, че не зная що е въстание. Започна да гълчи Мехмед ага, като му казваше: «Тъй ли търсите вий комитите? Простите хорица да убивате! Че какво ти знае туй животно?» Но тъй като Мехмед аа му казваше пак, че аз съм комита, тогава той му каза, че като отидем в Габрово, а също и дотам из пътя ще ме изпитва и ако излезе вярно, ще ме убият в Габрово. Из пътя ме подлагаха на разни изтезания и изпитания, но аз като се показвах съвсем мълчелив и послушен, не можаха да ми напакостят, но щом като отидохме в Габрово, затвориха ме в училището, където имаше затворени и някои габровци. Подир туй доди при мене един млад онбашия и започна да ме изпитва пак за комити има ли в Трявна, къде са сега, защо сме се били, на което аз все мълчах. Тогава той почна с плесници и юмруци да ме бие, но като не изкопчи нищо от мене, излезе си и ме остави сам в стаята. Подир туй идва един войник и той ме би, но и той не може да изкопчи нищо от устата ми. Тъй ме държаха цялата нощ, като ме подлагаха още два пъти на истиндак (разследване) с бой, но като не узнаха нищо от мене, дойде най-подир юзбашията, който ме изпитваше из пътя, и ме освободи, което ми съобщи помака, който доди с него в стаята, като заповяда да ми дадат и коня.

Като ме пуснаха, аз лежах до другия ден в хана на баба Василица [?] в циганската махала и на третия ден едвам си додох в Трявна с коня. В Трявна лежах доста и едвам се съвзех, като се налагах и с кожи и оттогава ми се съсипа най-много здравието. Аз и от по-рано, като ходях да разнасям по селата барут, оръжие и пр., изстинах, но от бой ме съсипаха.

Когато аз съм бил в Габрово, от Трявна закарали в Търново около тридисет-четиридесет души граждани заедно с поп Тонка, поп Георгя, поп Алекса и др., а Петка Отвъденица го били и щели да го добият с бой, както и мене в Габрово. Осъдиха Георгия на Цаня Генкова и Райка Йонкова на затвор, а другите ги пуснаха. Откато се освободихме, пуснаха и осъдените.

Тъй съм ходил, синко, аз навремето. Като се опропастих, станах сиромах, повредих си здравието и съм неспособен за никаква работа, а сега, като възнаграждение за тоя ми труд, ми дават пенсия двадесет (20) лева на месец, която ми отпуснаха през 1892 год., а сега по партизански съображения и от завист защо аз да получавам пенсия, а някои мои другари, които са в състояние сега и...

Когато ходех да нося оръжие [и] пр., когато рискувах живота си, когато забравех и жена, и деца и ходех постоянно по цели нощи и дене да кръстосвам селата, когато давах и залъка от устата си и оставях жена си и майка си да ми пазят хана и дюкеня, а аз ходех с Левски, Македончето и Кабакчиолу по села и градове, тогава бях добър, а сега, когато изпаднах и когато за тоя ми труд ми даваха една нищожна пенсия, се явиха разни господа, които, когато аз ходех и рискувах и живот, и имот, те пируваха и поискаха да ми отнемат и нея. Тъй е сега то! Тъй се ценят заслугите на поборниците. Аз не съм ходил за пенсия, но сега тъй съм поставен.»

 

гр. Трявна 15 юний 1898 год.

Цани Н. Шишков