„Да се покажем пред света народ, достоен за свобода!“

За първи път в историята на четническото движение преминаването на въоръжена чета в България е публично прокламирано с обръщения към българите, към султана и Великите сили.

Броят на четниците е спорен - между 124 и 129 души според различните изследователи. Основното ядро е съставено от участниците в Първа и Втора българска легия. Наред с младите и неопитни 18-20 годишни момчета, в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, влизат калени хайдути и четници като Христо Македонски, Еремия Българов, Христо Патрев - сподвижници на Гарибалди. Но ”китка на четата”, както пише З. Стоянов, бил Иван Попхристов - офицер в руската армия, а определените за войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа - едни от най-авторитетните дейци сред българската емиграция, последователи на революционната тактика на Раковски.

През нощта на 6 юли 1868 г. четата слиза на българския бряг в землището на с. Вардим, Свищовско и в продължение на 12 дни изминава трудния път към Балкана, като води почти непрекъснат бой със силни турски гарнизони, башибозук и редовна войска. Още със стъпването на българска земя, тя попада на вражески потери и преследвана, заема позиция при с. Караисен, Търновско. За ролята на Стефан Караджа  в тази първа битка разказва Ангел Обретенов: ”Караджата тичаше като лъв от позиция на позиция да насърчава момчетата. Ако се спираше някъде, то бе да хвърли няколко куршума върху неприятеля”. Според Христо Македонски и Захари Стоянов в това сражение загиват трима четници. Същото твърди и Митхад паша в рапорта си до Великия везир. Други обаче приемат, че загиналите са повече. До този извод достига и образувания през 1935 г. комитет за построяване на паметник в центъра на Караисен. Сред загиналите там са изписани и имената на тревненците Златю Пенев Ошански /22 г./ и Минчо Димитров Венков /20 г./.

Сражението при Караисен е едно от най-успешните за четата. В Карапановата кория, където решават да се укрият, битката е още по-ожесточена, а числеността на противника - двойно по-голяма. ”Нашето малцинство ги окуражаваше и ни нападаха с кучешко настървение” - пише в спомените си Христо Македонски. Положението става все по-неудържимо, глад и жажда измъчва четниците, но те не падат духом. Близо до Вишовград четата води бой с редовна турска войска - добре обучена и въоръжена. ”На тази битка, разказва Бачо Киро, имаше до 4000 турци. Но българските юнаци мъжки се бранеха”. В този бой е ранен войводата Стефан Караджа, който въпреки раните си не напуска командването. На следващия ден в местността Канлъдере, Севлиевско, попадат под кръстосан противников огън. Убит е знаменосецът Георги Чернев, а мястото му се заема от Христо Македонски. След опит да разкъса турската обсада, тежко раненият Стефан Караджа е заловен и откаран в Русенския затвор, където умира от раните си.

Останалите живи 58 четници, начело с Хаджи Димитър продължават похода в Стара планина. На 18 юли на Бузлуджа е последната битка, която се води с жестоко упорство от двете страни и продължава 5 часа. В нея загива Хаджи Димитър, а четата е окончателно разгромена. Оръжието на войводата и намерените в него писма са изпратени на Митхад паша в Русе.

Четническата акция от 1868 г. не успява, но вдъхва кураж и самочувствие на българите, а Европа научава за готовността им да воюват до смърт за свободата си. ”Какъв спомен за потомството! -пише Ботев в знаменитата си статия ”Петрушан” три години по-късно в ”Дума на българските емигранти” /бр.3/8.07.1871 г./. Те измряха, но тяхната смърт беше огромен удар за Турция, огромен и за нашето Отечество - на първата извести падането, на втората възраждането...”

 

Лидия Горанова

Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Четниците Златю Петев Ошански и
Александър Василев