През горнилото на страданията. Част I

От днес, в три поредни публикации, ще ви разкажа за тежката участ на Васил Маджаров, родом от гоцеделчевското село Мусомище, който през 1954 г. идва да живее в Трявна, след тригодишната си голгота в лагера в Белене. Разказът му за ужасяващите събития достига до нас, благодарение на една поредица от интервюта на журналистката Славка Бояджиева за в. „Тревненска седмица“. Това се случва в зората на промените, през април-май 1990 г. Всичко започва с едно писмо до редакцията, в което лагеристът Васил Маджаров, въпреки натрупания страх и незаличимите психологически травми, се съгласява да разкаже за онзи черен период от живота си, та дори и да бъде сниман… Не за да търси възмездие или лично отмъщение, както нееднократно сам подчертава в писмото си, а за да не допускаме никога повече подобни зверства и издевателства срещу човечеството и принципите на хуманността. И, за да вдъхне кураж на своите братя по съдба, че преживяното по затворите и лагерите, не може да бъде забравено, но болката може да бъде облекчена, поне донякъде, ако намериш сили да преодолееш страха и да споделиш това непосилно бреме не само с другите жертви на геноцида, но и с със своите съграждани, с всички хора. А единствената му лична утеха, по неговите собствени думи, е „мъчителите“ му да видят и узнаят, че той е все още жив, въпреки преживяното…

„Сега най-важен е въпросът да дадем отпор на ожесточението – пише той в писмото си до редакцията. – Да противопоставим истината си на вечната сила на отмъщението, на надигащата се справедливост, която търси възмездие. Нашата истина за издевателствата в лагерите и затворите трябва да укроти това страшно ожесточение. Ние, които сме минали през ада на Белене и Ловеч, трябва да се опитаме да възпрем надигащата се нова вълна от черни забрадки и смърт… Защо казвам това? Защото моята майка три години не сне черната забрадка и три години раздава помен за бог да ме прости! Никога не трябва да се повтарят тези страшни престъпления!... Но сега, след като целият български народ можа да види по телевизията и да прочете във вестниците за някои от ужасите по лагерите и затворите, искам да кажа: Аз не желая никакво възмездие! За мене беше по-важно собствените ми деца да разберат моята трагедия. Защото ми беше много трудно преди да им обясня истината…

Малцина останахме живи… Сега правителството е назначило комисия да разследва престъпленията и макар да съм твърдо решил да се явя пред нея, аз смятам, че това е подигравка с нас, живите. Защото ние имаме досиета, от които може да се види какво представляваме. Бях само на двайсет години, но на дебелия плик, който ме придружаваше, пишеше: опасен контрареволюционер. Бях само на двайсет години, когато косата ми изцяло побеля. Бях само на двайсет години, а трябваше да избирам една от двете възможности: или да стана доносник, за да оживея, или да умра. Доносник не станах, но оживях. Благодарение на съдбата ли, на бога ли, не знам…“.

Това беше част от писмото на Васил Маджаров до редакцията на тревненския вестник, а следващите редове и публикации са запечатали неговата тежка и мъчителна голгота, споделена пред журналистката Славка Бояджиева през далечната 1990 година. Тя започва със спомена за безметежните години на детството, когато Васил мечтаел да стане военен, тъй като произхождал от бедно семейство и наивно смятал, че под пагон ще живее по-добре… Затова с „голяма радост“ постъпил във военното училище „Г. Димитров“ в София, но щастието му не траяло дълго, тъй като съдбата му била подготвила друго - дълга поредица от тежки изпитания и премеждия…

***

На 23 май 1950 г. ме пуснаха в домашен отпуск. Със слизането ми от автобуса в Гоце Делчев ме арестуваха. Свряха ме в карцера на Държавна сигурност, която се намираше до градската градина. Държаха ме два дена без да кажат защо. На третият ден ме извикаха и гледам един от нашето поделение на военното училище: „Маджар, вика, ти си арестуван и ми заповядаха да те върна в поделението!“.

Върнаха ме и почувствах вече, че съм изолиран. Чисто и просто следен. Месец след ареста идва при мен лекарят и казва: „Ти не си добре с нервите и ще те заведем в психиатрията да те видят“. Абе как да не съм добре, отвръщам, нали съм отличник!“. „Ще установим това на преглед!“. А то никакъв преглед. Отиваш и те връзват. И електрошокове, което е нещо страшно. Слагат ти неща като слушалки, гуми и посиняваш. Така – един месец. Оттогава намразих лекарите, макар че сега и дъщеря ми е лекарка.

Пуснаха ме от психиатрията и в поделението мен вече не ме слагаха караул, нищо. На 28 януари 1951 г., както си седях в училището, идват двама мъжаги, удрят ми белезниците, бутат ме в един джип, мятат ми платнището и сядат отгоре ми. Откараха ме в неизвестна посока. Когато пристигнах, разбрах че пак съм в Държавна сигурност. И пак карцер! След известно време ме викат, питам какво става с мене, а те: „Ти знаеш! Сядай и пиши!“. „Абе какво да пиша? Те: пиши! И аз пиша откъде съм, какво уча, това. Те четат, късат листа и пак: „Пиши!“. На третия ден вече не издържам и казвам: Каквото искате да ви напиша, ще напиша. А те: „А, ей тъй те обичаме. Пиши, че си искал да минеш на служба в чужда армия. Ти знаеш в коя. Нали си от Гоце Делчев? В югославската армия. Пиши!“. И почнаха да споменават имена на мои началници – майор Мерменски, подполковник Главанаков, комуто бях адютант… Искаха да разберат от мен къде ходят, с кого се срещат, а можех ли аз да зная такива неща?

И започна най-страшното. Влезе един, смаже те от бой, плисне ти вода и идва друг. Сменят се непрекъснато. После – за краката и по стълбите надолу – в карцера.

Следствията се водеха обикновено нощем. Ех само като чуех стъпките по коридора – ръп, ръп, ръп – и като изщрака ключалката… „Излизай!“. А бях толкова млад! На 20 години. Нервната ми система едва издържаше. А най-обичаха да бият в диафрагмата и бъбреците. Като те ръгне онази желязна ръка, като хване бъбрека и почне да го завива. Знайте ли какво значи това? Никога да не научите! Виках само ъъъх, ъъъх, падах и посинявах. После трима души почваха да ме ритат. Като футболна топка. И се свличах без сили. Път то и от глада. Даваха само солена чорба и солена вода.

Някои пък демагогстваха. Например идват, виждат, че съм пребит и уж изненадани, почват да се карат на колегата си: „Уф! Тъй ли се постъпва с човек! Не те е срам! Ела, ела бе, момче. И вади бял хляб, шпеков салам, цигари „Родопи“. „Момченце, хапни бе! После ще напишеш каквото трябва“. Сега си мисля: те сигурно оставаха с впечатлението, че съм невинен, но въпреки това трябваше да изпълнят там нечие нареждане, да ми сложат един член, по който да ме съдят. А после, когато вече отивах на самото дело, казваха: „Само да опровергаеш нещо, на връщане това ще ти е виждането!“.

Когато отказвах да взема от храната – пак бой. И специалистите знаете ли как извиват ръце? Ей тая ръка да ти дойде на тила. Чуваш как хрущи, чупят ти се ставите. „Ще хапнеш ли?“. Не, не съм гладен. „Щом е тъй – в джипа, кирката, лопатата, след туй го тръснете там, да не ни трови повече душата!“. Навеждаш се, вземаш инструментите и отиваш да копаеш собствения си гроб. Два пъти ме караха да правя това. Но по-добре да бях умрял, тогава да ме бяха разстреляли, отколкото да търпя тия мъки…

И пак, и пак, после всичко се повтаря. „Кажи бе, левак, че Главанаков се среща с еди кого си. Бе какво ти коства да кажеш, че Славчо Трънски искаше да мине в Югославия!“. Пък аз Славчо Трънски само дето съм го виждал в училището.

Все пак попадал съм и на хора. И там, и после в затворите, където съм лежал, и в лагера в Белене, срещах добри хора. Така стана с мен, че комунисти ме измъчваха и пак комунисти ме спасяваха. Защото имаше един следовател, пак от Държавна сигурност, пак от техните, който ми каза тъй: „Момченце, позицията ти е правилна. Ако можеш да издържиш, ще си добре“. И нали знаеш, то достатъчно е някой да ти даде мъничко кураж и надеждата се връща.

Попаднах и на добър адвокат – Борис Вапцаров. Не, няма нищо роднинско с Никола Вапцаров. А прокурорът беше изумен от обвинителния акт. На него пишеше член 43 от ВНЗ, което ще рече смърт чрез разстрел. Осъдиха ме на 3 години лишаване от свобода при строг режим на изтърпяване. Три години! На делото разбрах, че е имало доноси срещу мен. От Георги Златинов от Якоруда! Чиста завист! Той ми беше ЗКПЧ във военното училище. „Най-много каза ми той, до затвора ще ти е живота!“. Тоз човек аз искам сега да намеря! Той е жив. Ще отида, за да ме види, че съм още жив.

И пак казвам: добре, че попаднах на добър съдебен състав. Обаче за сметка на това пък аз си платих през трите години. Жестоко си платих!

(Следва)

 

Първата част от разговора на Славка Бояджиева с Васил Маджаров, е публикувана във в. „Тревненска седмица“, бр. 18/3 май 1990 г. Статията е озаглавена „По-добре да бях умрял…“

 

 

* Огромни благодарности на семейството Маджарови за предоставените снимки

Васил Маджаров

Сватбената снимка на Васил и Пелагия Маджарови, Трявна, 1954 г.