Петър Сапуновъ - Тревненинъ

Времето през което живел Петър Сапунов, е епоха на първичните зачатъци на духовно-политическото ни възраждане, е епоха, в която, след неколко вековен дълбок летаргичен сън, българинът почва да проявява първите признаци на пробуждане и национално съзнание. Двигателите, които подтикнаха народа към тези първи радостни проблесъци за духовно-политическа независимост, не бяха само външни: сръбското въстание от 1804 и гръцкото от 1821 г., както и честите войни между Русия и Турция, особено тия през 1806-1812 и 1828-1829 г. - но и вътрешни - духовно-психологически фактори, които изиграха много по-важна роля, отколкото първите за народната пробуда и свест. Разбира се, това беше Паисиевата искра от 1762 година, разпалена в буен огън от неговите последователи, начело с епископ Софрония Врачански...

Като един от първите труженици в книжевно-просветителното поле на миналия век е Петър Сапунов Тревненинъ. Впрочем, Сапунов не е от ония, които създават епохи или времена. Не! Той е от оная плеяда ратници, които малко или много - всеки според силите й -притуриха по нещо за изграждане на нова България. Неговата книжовна дейност се състои само от три преводи, които на времето са играли важна политическа и просветителна роля. За живота и дейността на Сапунов почти не е писано, но и това, което е писано, е откъслечно, разхвърлено и съвсем оскъдно. Това, именно, възбуди у нас желание да издирим и съберем по възможности всички тези материали и ги обобщим в едно по-конкретно и пълно изложение. По тоя начин ние ще зарегистрираме и нашата почит и уважение към тоя скромен, но заслужил ратник на нашето възраждане.

Родното място на Сапунов е град Трявна, малък балкански градец (по онова време), със силно развито тогава занаятчийство, особено това на изящните изкуства: архитектура, живопис, ваяние, музика, иконопиство и пр. Тук, още от незапомнено време е съществувало килийно училище, в което се е преподавало просто българско писмо и четмо, но не и гръцко.

Сапунов е син на еснаф (куюмджия) от средна ръка /б.а. Според учителя Христо Н. Даскалов, фамилията на Сапунов е „една от най-първите заселници на Трявна/. Годината на неговото раждане не ни е известна, поради твърде оскъдните данни за живота и народополезната му дейност, но тя не ще бъде по-рано от последните две десетилетия на XVIII век, нито пък по-късно от първото на XIX в., защото в началото на същия век ние го виждаме емигрант в Брашов, където по това време е живял и П. Беронъ. Не ще и съмнение, че този последният е указал някакво влияние върху бъдещия Сапунов.

Първоначалното си образование Сапунов, по всяка вероятност, е добил в родния си край. Но, че той не ще да е останал само с килийното си образование, се вижда от това, че е познавал добре гръцки, руски и сръбски езици, щом като е могъл да превежда на матерния си език. Това ни дава право да предполагаме, че той е имал някакво образование, но какво именно и къде го е получил, това не ни е известно. По всяка вероятност, както е склонен да мисли и г. Хр. Даскалов, - във Влашко, където, както казахме, той още от малък, неизвестно по какви причини, е емигрирал.

За г. Даскалова причините на ранното преселване на Сапунов във Влашко са неизвестни, а за г. Ст. Кутинчев в книгата му „Печатарството в България преди освобождението“ са ясни и затова той отсича: „Той (Сапунов) е забегнал от родния си град Трявна, заедно с много други българи, през време на заверата в Търново“. От къде авторът на речената книга черпи тия сведения и дали те почиват на никаква истина, че Сапунов е участвувал в търновската завера, не можахме да узнаем. Ние твърде много се съмняваме в това твърдение на Кутинчев.

По-късно, след 1820 година, Сапунов се отзовава в Букурещ, където, заедно с о. Серафим Старозагорчанин и под прякото ръководство на угровлахийския митрополит Григория, се заема да преведе на простонароден български език Новия Завет. Този превод е бил завършен още в 1822 година, както това се вижда от водената преписка между митрополит Григория и цариградския патриарх, в която (писмо второ) се казва: след като свършиха превода, отидоха в Търново и го показаха за удобрение на тамошните свещеници и учени от тяхното племе...“.

Пак от същата преписка узнаваме, че отначало Сапунов е играл второстепенна роля при превеждането на Евангелието, обаче, след смъртта на о. Серафима (1822), той добива моралното право на преводач и издател. Впрочем, без да отричаме заслугите на о. Серафима, ние поставяме като главен виновник на това дело Сапунова. Тая ни мисъл иде да се подкрепи и от обстоятелството, че в периода близо от 6 години (1822-1828), Сапунов непрекъснато ще е работил върху превода за изглаждането му и добиване по-добър и съвършен стил, за което и сам бележи: „През усердието на едного от переводителите“.

С издаването на Новия Завет, Сапунов си е спечелил симпатиите не само на своя народ, както се вижда от това, че, когато през 1835 г. е посетил Тревна, той бил посрещнати, едва ли не, като истински светец - но и от инородците, в очите на които е минавал като добър, енергичен и надежден мъж. Така си и обясняваме неговото приемане и назначаване за чиновникъ в руското посолство в Букурещ, в което е служил дълго време. В образуваното в Букурещ по него време общество от български търговци и емигранти, за което накратко споменува Венелин в своите записки, е участвал и Сапунов. Задачите на това общество са били: да се подпомага българската просвета отвъд Дунава с учебници и подготвени учители; учебниците те ще съчиняват и печатат, а що се касае до учителите - да се вземат даровити и надеждни български младежи, да се издържат в странство, след което да се изпращат в поробеното им отечество да просвещават народа. За осъществяване на тази идея, идва да ги подкрепи и случаят с смъртта на богатия тревненски търговец в Букурещ Колю Бояджийкин, който, по съветите на Сапунов, завещал една част от състоянието си за постройка на училище в Тревна, а друга част да се раздаде на наследниците му. Властта, след смъртта на Коля, е поискала да сложи ръка върху състоянието му, но Сапунов се изхитрил, като с помощта на руското консулство можал да докаже пред нея, че той е законен наследник на Коля, и по такъв начин засвоил богатството му. Но той не се поблазнил от блесъка на парите, за да ги усвои напълно, както мнозина биха направили това, а още на следната година (1836) заминава за родината си, за да изпълни последното желание на един родолюбец, който оставил кости в чужбина. Сапунов не отишъл направо в родното си село, а се отзовал в Търново при владиката Илариона, с молба да покани наследниците на покойния и в негово присътствие да им раздаде полагащата им се част от наследството. След свършване на тая работа, той се отзовал в Тревна, за да изпълни задължението си към Коля и към своите бедни, измъчени и тънещи в невежество сънародници - да им основе училище. Тук той бил посрещнат от съотечествениците си като „Господ, и във всичко го слушали като оракулъ“.

Пак от същия автор (Хр. Даскалов) се учим и за трескавата дейност, която Сапунов развил в късото си пребиваване в Тревна между селяните. Ето как г. Даскаловъ разказва за това: Через несколько дней, все село, наелектризованное имъ (т, е. Сапуновым), поднялосъ на ноги; старинныя каменныя башни, уцелившия на его высотахъ, были разрушены; весь материалъ жители перенесли въ центръ его, для построели болгарскаго народнаго училища, вместо кельи при церкви, где старый инокъ училъ насъ читать наустницу (часословъ) и псалтырь…“.

Така старото килийно училище в Тревна се заменя със светско, и то благодарение на Сапунова, когото тревненци основателно считат за пръв основател.

При завръщането си отново в Букурещ, Сапунов взел със себе си пет момчета, които поддържал със свои лични средства, за да се изучат в чужбина за будещи разсадници на просвета в отечеството му.

Научили за това габровци, че Тревна ще се сдобие с по-добри учители, което значело надмощие над тех от тревненци, се замислюват как и по какъв начин да действуват и осуетят това начинание, за да могат да запазят придобитото почетно место в просветното дело. Затова те почват да пущат разни интриги по адрес на момчетата и техния благодетел. Така, например, в Тревна се пуснал слух, че момчетата били изоставени от Сапунова и само се разхождали по букурещките улици, че те едва ли не са станали лентяи и нехранимайковци, или ако и да не стигнали до това окаяно и жалко положение, то не ще бъде далеч денят, когато ще станат такива. Ето защо, родителите им, предвид на тези обстоятелства, требвало да побързат, час по-скоро да ги приберат. От друга страна габровци, чрез намиращите се в Букурещ търговци – братя Мустакови, се помъчили да повлияят на момчетата, като им внушат да се не покоряват и подчиняват на Сапунова, а така също и да се откажат от учението си. Разбира се, че това, не след много закъснение, стигнало до ушите на Сапунова. Дълбоко засегнат в своето родолюбиво чувство и добри намерения, той побързал с едно писмо до тревненските чорбаджии през 1838 година, в което ги молил да успокоят родителите на момчетата, че всичко, говорено по адрес на тех, не почива на истината, и че то е само плод на завист от страна на габровци, прибавяйки още, че сега момчетата са в летна ваканция и затова имат повече свободно време да се разхождат из Букурещ.

Ето и самото писмо - едничък останал запазен документ от Сапунова, който, благодарение на г. Д-р Хр. Даскалов, известен посетне наш добър общественик, е бил запазен в неговата архива, а сега се съхранява в Народната библиотека - Архив на възраждането, под инвентарен № 676:

„Почтеннейшй въ Трявна Свещеници заучно целувамъ вашата десница мирск. й первенсвувйшiй заучно братски ви цeлувамъ 3 а августа 1938 Букурещъ“.

Писмото ваше от 29-то число миналаго Юлия месеца получихъ и ви его содержните добре разумяхъ. Заради процеса които има никола рачувъ съ коя режя синъ цанувъ на коя минчува. - За когото свидетелствувате чие уинакъ, но сасъ туй ваше свидетелству има надежда да му са скарши уюнатъ, колкото бади возможно, и бадете спокойни. - Второ писмо получихъ отъ Трявна, в което ми пишатъ, какво получили родителити на децата писмо отъ мостаковите, и имъ пишатъ, какво децата нищо не учатъ а току ходятъ да губятъ време, но да проводятъ да си ги взематъ. - ако има таквосъ лукаво писмо преводену отъ злоблеви хора отъ кого да е. - моля непремено да ми го испроводите добре упазено за да са ни изгуби тварди сасъ сегуръ оказионъ, защото на моята рабута касательно и доучението на децата тварди е интерезно да го имамъ туй писмо. - за да можа здраво да позная враговете на тасъ рабута. – и да хортувате на родителите на децата да имъ бади сарцето спокойно защото техните деца са сига мой и доброто което могатъ да видятъ отъ меня тия: ниса сосъ стояние да имъ го сторятъ но да бадатъ целумудри да познаят посеяната отрова отъ злобливи хора, или кои да са. – кого можи да боли повичи за децата? Освенъ мене които си харчи имота за да ги просвета, дали ща можи да боли някого посторнаго толкосъ колкото боли оногосъ който харчи? дали някои габровицъ на Трявна да направи школа? от де са зе туй соболезнование отъ габровците? Не отъ другу но туку отъ тровна злоба, защото ни можетъ да торпатъ да видетъ Трявна чи напредява подобре отъ габрово. - но подмаска за сожеление посеиватъ отровна интрега за да намерътъ да онистожитъ моять планъ да останат те сосъ школата си предни, подирь Екзамена бива ката година два месяца ваканцие, сиречй отъдихъ на децата, подиръ две недели в неделенъ день ми каза Христу Теодоровъ какво нити той нити другите деца нищатъ да учеть на тукашния полелеумъ но да имъ извадя тискире да ги изпроводи на Трявна, като ми доди писмото отъ Трявна и имъ го прочетохъ самими изявиха какво мустаковите ги наставлявали да мися ни покоряватъ, и да нирачетъ да учетъ веки тука, а то каква леснинана мериха, момчетата ходеха на ханатъ имъ да тарсатъ писма а те ги викнали на кащата си гори аги советвали тесъ които ви пиша отъ гори. - размислети сига докаква степень са е простряла тяхната злоба дуруи до слабите, и незрелите детски умове, но асъ познавамъ причината за каквото сториха те туй, и ви яши каза з’божията воля като дода напролетъ в трявна, и да ви намеря сасъ здрави

вашъ едно родецъ, Петъръ Сапуновъ".

Това писмо е един важен документи от нашето възраждане, от който можем да съдим за оня темп, с който са се развивали родолюбието и просветата у българина, както и съревнованието за надмощие и първенство в народното дело между отделните селища, което че сто пъти от голямо престараване е прехвърляло естествените си граници и вземало обратни резултати. Но не само това. Горното писмо идва да подчертае и обрисува високопатриотичната и нравствена фигура на Сапунова: „кого можи да боли повичи за децата? – пита той и сам си отговаря: „освенъ мене, които харчи имота за да ги просвета...“. И още нещо се научаваме от това писмо, че Сапунов се канил да иде „на пролет в тревна“, сиреч през 1839 година, обаче, дали е ходил, не се знае.

Към 1844 година го виждаме, че е собственик на типография в Букурещ, където, освен отпечатаните неколко чужди книги, е печатал и своя превод от руски „Най-нов сънотълкувател“ (1844) и История на славянобългарския народ“ от Раича (1844), превод от сръбски. Какво, впрочем, става по-после с тая печатница, не се знае нищо. От тук (1845 година) нататък дирите на Сапунова се загубватъ. Твърденето на г. Кутинчева, че Сапунов е доживел до 1872 година и че той е редактирал и издавал през тази година в Букурещ сп. „Просвещение чрез наука, промишленост и търговия“, което всъщност е редактирал неговият единствен син Костадинъ П. Сапунов - е погрешно.

Както и в началото на настоящите си редове казахме, Сапуновите литературни трудове не са много, обаче, те са достатъчно доказателство за г. М. Московъ, за да го постави по заслуги към българския народ на равна нога с първия наш педагог о. Неофита Рилски: „Двамата българи (Неофит Рилски и Петър Сапунов) - пише той, са най-добрите представители на онова просветително движение, което обхваща целия български народ в началото на XIX век, като се заловиха да направят достъпен за народа живота на Христа“. Народната душа силно е жъднеела да чете и слуша пълните с вера и живот Божии слова на свой собствен простонароден език. Но, за жалост, такива книги от Св. Писание е нямало нито преведени, нито пък печатани. А и колкото печатни книги е имало с религиозно-нравствено съдържание, те далеч не могли да задоволят голямата нужда. И „затуй - пише Сапунов в предговора си към Новия Завет - като видяхме рода нашего, отъ толкози векове пребивава в тъмнина, като неразумява свещенното писание, по силата колкото всемилосердний Бог дарова нам, да преведем. Да можем да спомогнем, колкото възможно бъде, на рода нашего“.

Поради това, водими от силни родолюбиви чувства, Сапунов и о. Серафим Старозагорчанин решават да преведат Новия Завет, който бил издаден от Сапунов едва през 1828 година. С излизането на бял свят на така преведеното Четверо-Евангелие, поставила се спирачка на ония заблудени българи, които, имайки погрешни схващания за вярата, лесно се поддавали на гръцките твърдения, че уж „Бог, Дух, Саваот и избрал техен (гръцки) язик и техъ да просветляват целъ светъ на християнство и язика, който бил Божествен и Евангелски“, и следователно, споредъ гърцитъ, Св. Писание може да се пише, чете и проповядва само на елински езикъ, а не на български. […]

Като един от най-заслужилите спомоществуватели за излизането на Евангелието е бил Угровлахийският митрополитъ Григорий, който, освен морално, подпомогнал и „грошовно“ и разрешил да стане отпечатването в митрополитската печатница, „комуто сичката болгария е длъжна да благодари, и да моли всемилосерднаго Бога, за здравие и долгоденствие на  Негово Преосвещенство“, защото в противен случай „не би било возможно; скору да са издаде“. Интересно ще да е да се знае историята на това Евангелие по отпечатването и разпространението му. Тя ще ни даде и ясна характеристика, при какви условия е работил този народен просветител, а също така и как се е развивала българската книжнина в началото на XIX в., и най-сетне - отношението на патриаршията спрямо възродителното дело в България.

Както споменахме и по-горе, преводът е направен още през 1822 година, но е излязъл от печат едва през 1828 година и е бил носен в Търново от преводачите му, за да го покажат на тамошните „свещеници и учени,“ които да го удобрят. Кои ще да са били тия капацитети, които са се ползували с моралното право да се изкажат върху превода, дали той е добър или не, не се знае. Също така не ни са известни причините, които са забавили отпечатването на Новия Завет. Вероятно, те не ще да са били други, освен препятствията от гръцка страна, както това се вижда от писмото на патриарха до митрополит Григория. Патриархът, като се научил от „достоверно място, че митрополит Григорий се грижел за издаване Евангелието на простонароден български език, възпротивил се да стане това, за да „се не похабява и понижава величието на Св. Писание от един превод на съвсем долно и вулгарно наречие. За това именно такъв превод никога не ще има нашето одобрение“. И той съветва Григория: „Поради това ние, подбудени отъ грижа, брателюбно съветваме Твое преосвещенство да се откаже отъ това попечителство и да се прекрати това започнато дело, за да ни би то, вместо да принесе полза, да стане причина за душевна вреда на благочестивите християни. Всичко това ти казвамъ братски“. След получаване на това предупредително писмо, митрополит Григорий спрял печатането на Евангелието, като изпратил на патриарха за преглед отпечатаните вече двама евангелисти за „пълно успокоение съвестьта на Негово Всесветейшество“. Но той, не само, че не се отказал от попечителството си над Евангелието, но, заедно с тия коли, пратил и едно писмо, в което излагал подробно подбудите, които са го накарали да стане попечител на това издание, като същевременно с примери намеква патриарху, че требва да разреши по-нататъшното печатане на Евангелието. Ето между другото що пише Григорий;

„... Обаче азъ не ще се откажа отъ желанието си да съобща на Ваше Всесветейшество моите съображения, поради които съмъ далъ позволение за това издание и които съ следните: този преводъ на Светото Четвероевангелие се на прави за ползуване на българогласните, понеже, поради пълното неразбиране на славянския езикъ, се забелязва на всекъде, че те са разколебани въ благочестието си къмъ тайните на въплощението на Спасителя и къмъ Неговите божествени заповеди. Също така и преводътъ на Светото Четвероевангелие на простъ гръцки езикъ, чиято употреба бе забранена отъ Патриарха Кирила, отпосле съ църковното позволение на блаженаго Григория, отново бе разрешень за душевно спасение на ония, които го четатъ отделно за себе си, но не и за слушане отъ всички въ църквите. А колкото се отнася до предполагаемата погрешность на този преводъ, азъ имамъ следните сведения: ревнители на това дело са двамата братя българи, отъ които единиятъ е живъ и се занимава сега съ изданието, а другиятъ оше преди 6 години се пресели при Господа. Той именно беше по-мъдъръ и познаваше добре двата езика - гръцкия и славянския. Той ми казваше, че при по мъчните изрази е прибегвалъ къмъ старославянския, както и гърците прибегватъ къмъ елинския. Та тези именно братя, следъ като свършиха превода, отидоха въ Търново и го показаха за удобрение ма тамошните свещеници и учени мъже отъ тяхното племе, които имъ отговориха, че преводътъ е правиленъ и достоенъ за издаваме. И азъ, прочее, подтикнатъ отъ ревность за полза на едноверните наши братя - да могатъ и те, както казахъ, да разбератъ истините на Нашия Господь и Неговите божествени заповеди, дадохъ разрешение за печатане на превода, като размислихъ и това, че ако отъ тука случайно се възпрепятствува безъ право печатането на това издание, то може да бъде напечатано въ некой другъ съседенъ намъ германски градъ, където има годни за тоя езикъ печатници, което не е неизвестно на Ваше Всесветейшество “.

Колите, които митрополит Григорий изпратил в Цариград, били повърнати едва след 5 месеца, придружени с едно писмо от страна на патриарха, с което се разрешава по-нататъшното печатане на Новия Завет при условие, „че ще бъде добре целата книга да се прегледа от човек, който познава добре славянския, и гръцкия, и български езици. Защото, брате, твърде е възможно да се причини вреда чрез погрешно предаване на думите и мислите на Светото Писание. А от това съ произлезли не малко ереси, както това е известно на дълбокоумието на Твое Преосвещенство, особенно съ течение на времето“.

За съгласието на патриарха - да се продължи по-нататъшното печатане на Евангелието, не е чудно да е имало влияние от някой външен фактор, какъвто може да се предполага да е от руска страна, като се има предвид, че по това време България е била окупирана от руските войски. Това предположение се потвърждава и от самия Сапунов, като бележи в заглавието на Новия Завет:

„а подир дохожданието на армията на най-силната империя на сичката Росия прие приличното окончание“.

В същото това писмо, патриархът пише, че „ония места, които не са добре преведени", са „отбелязани с черти от молив“. Какви и къде са именно били направени тия „отбелязвания“ върху Евангелието от този самозван „проверител", не се знае, обаче, може да се предполага, че те не са били взети под внимание от страна на Григория, защото, според тези зачерквания, е требвало да се унищожат всички отпечатани коли. Ако се приемеше, че колите са унищожени и пренабирани отново с поправките, направени от трето лице, за каквото настоява патриархът, то в такъв случай, по технически причини, изданието не би могло да излезе през юлий с. г. Укорът, направен от страна на патриарха, за недобро превеждане на Евангелието, можем да обосновем на силната му злоба и завист, че българите се сдобиват вече със Св. Писание на свой собствен и простонароден език, и което ще побърка плановете на гръцката политика в България. За това именно патриархът в своето писмо се сили да доказва, че Евангелието не било преведено добре. Че преводът е бил добър, за това свидетелствува и фактът, че и Неофит Рилски, когато по-сетне извършвал своя превод на Новия Завет, се е ползувал и влияел от него. Безспорно, че преводът не е съвършен - изобилствува с архаизми и чуждици, но това ни най-малко не подценява неговата стойност, защото и сега, при обработения ни книжовен език, чуждиците изобилствуват много повече; а що се отнася до архаизмите, те намират оправдание от епохата, в която е живял Сапунов. […]

Но да видим какво е станало по-нататък със самото издание. Г-н Кутинчев пише, че Новият завет е претърпял второ, дори трето издание: „През 1833 година е печатано второ издание на същия превод“. Същата грешка прави и г. проф. Ив. С. Марковски в студията си „История на бълг. синоденъ преводъ на Библията (съ оглед към бълг. преводи в миналото“). Г-нъ М. Москов пък дори и за второ издание не споменува, каквото е отбелязано в българския книгопис, а само, че се е проектирало да се направи към 1841 година второ такова, защото първото било разпространено. Това второ издание желаело да направи Британското библейско дружество, което чрез своите агенти в България, било събрало „доста благоприятни“ сведения за Сапуновия превод, но после, като научило за готвения превод от Непфита Рилски, под ръководството на Търновския митрополит Иларион, то се отказало от ангажимента си да издаде Салуновия превод.

За съдбата на Новия Завет ценни сведения ни дава Д-р Хр. Даскалов, който със своите писания идва да отрече напълно Кутинчевото твърдение, като опровергава г. Маркова в това, че първото издание се пласирало добре. „Тези книги - пише Даскалов - не били одобрени от Търновския митрополит Илариона, затова били запретени да се купуват. Сапунов е пратил на тревненското училище 2,000 екземпляра от тех, които така си стояха в сандъците до освобождението, след което време захванаха да се пръскат. Сега не знзем дали щът се намери поне стотина екземпляра от тех. В 1888 година гледах в тревненското училище единъ цел куп отъ техъ, нагрупирани въ една стая и децата-учениците си земаха отъ техь, да си правятъ плюскала“.

Следователно, от цитираното до тук, заключението ни не може да бъде друго, освен, че не е имало ни второ, нито пък трето, а само едно едничко (отъ 1828 година) издание. Но сега пък се натъкваме на един друг въпрос: какви причини са заставили Илариона да запрети разпространението на Новия Завет? Тъй като нямаме запазени писмени паметници по това запрещение, остава ни чрез предположения да си отговорим сами. Според нас, те не са били други, освен патриотичното съдържание на предисловието към изданието, в което Сапунов е имал дързоста да говори: 1. За народното просвещение и разбуда; 2. думите (в предговора): „Бъдете поистину подражатели, на неговото преосвещенство Григория…“, са поставили патриарха в тревога, защото Сапунов „явно“ е „правил“ агитация на Григория, което значи провеждане на ромънска политика всред българския народ. Тия именно думи съвсем не се съгласявали с пъклените замисли и намерения на гърците, и 3. най-после, патриархът ще се е счел засегнат от пренебрежението му от Сапунова, който не е споменал никъде нищо за участието му при издаването на Новия Завет, още повече, че на митрополит Григория се отдавало такова почетно место. Изхождайки от тия съображения, патриархът е решил да забрани изданието, но за да не изпадне в противоречие и по тоя начин се изложи пред митрополиъ Григория, патриархът ще да е поръчал на Търновския митрополит Илариона, щото той от своя страна и име да забрани разпространението на това Евангелие. Само така може да се обясни забраната на Св. Писание.

Сапунов, за да може да разпространява останалите в него екземпляри, требвало е да намери начин, по който да заобиколи Иларионовата забрана /б.а. Останалите 2000 екземпляра, по твърдението на г. Даскалов, се намирали в Тревна: Сапунов не е имал грижата за пласирането им, тъй като те били вече минати за сметка на училището/. И той намерил - махнал е първата кола от книгата, която съдържала заглавието и предисловието, а на нейно место поставил нов лист със заглавие: „Новий завет (превод от Петър Сапунов и о. Серафим Ескизахаренинъ), 2 издание, Въ Букурещъ 1933 год.“. Само по тоя начин можем да си обясним „второто издание“, което биде оповестено първо от К. Иречекъ. За да бъдем по-пълни и по-основателни с факти в това си твърдение, потърсихме екземпляр от „второто“ издание, за да го сравним по стил и некои технически особености с това от първото, но, за съжаление, не можахме да се сдобием. […]

Освенъ споменатите вече по-горе книги, г-нъ Валерий Погореловъ приписва на Сапунова да е издал през 1845 г. и „Канон молебний“, която книга, споредъ предположението на А. Т. Балан, е от Н. Рилски. Вероятно, Погореловъ си прави заключението, че тя е от Сапунова от факта, че е печатана в неговата печатница…

В предисловието си към Новия Завет Сапунов споменава, че ако преводът бъде приет, скоро към него ще бъдат добавени и „деянията Апостолски с Апокалипсиса“. Но за съжаление, както видехме, пласирането не е могло да стане добре поради забраната от Илариона. Навярно, виждайки съдбата на първия си труд, Сапунов се е отчаял и отказал от проекта си за издаване и Деянията на Апостолите, въпреки че те вече били преведени… […]. От думите му, научаваме още, че причините за да не бъдат издадени Деянията, заедно с четиримата евангелиста, са били от финансов характер.

 

 

Тодор Ив. Ганчев

Сп. „Духовна култура“, кн. 5-6/1939 г.

Преводът на Новия завет от Петър Сапунов,
1828 г., Букурещ.
Източник: НБКМ

Предговорът на Новия завет, преведен от П. Сапунов
Източник: НБКМ

Предговорът на Новия завет, преведен от П. Сапунов
Източник: НБКМ

Историята на славяно-болгарския народ,
1844 г., Букурещ.
Автор - Атанасий Нескович.
Превод - Петър Сапунов.
Източник: НБКМ

Най-нов снотолковател,
който казва правдата-матка, 1844 г., Букурещ.
Печатописание на канцеляриста Петра Сапунова.
Спомоществовател - Иван Николаев Жебаров.
Източник: НБКМ

Кутия за кръст от Националния църковен историко-археологически музей: принос към проучването на тревненската иконопис и църковната история на Севлиевския край

През 1940 г. в колекцията на Националния църковен историко-археологически музей (НЦИАМ) в София под инв. № 3549 постъпва кутия за кръст, донесена от Иван Гошев. Тя е дървена, оформена като книга, облечена с кожена подвързия, с размери 23,5 х 13,4 х 5,3 см. От вътрешната част на капака е представена сцената Успение Богородично със сигнатура „Успение Богородично“ (Ил. 1). В долната част на кивота са издълбани три легла за частите на разглобяем напрестолен кръст, които са тонирани в червено и синьо. Кръстът не е запазен (Ил. 2). Капакът е прикрепен към основата на кутия чрез два малки шарнира и се затваря посредством две месингови закопчалки. Кожената подвързия е украсена с клейма с флорални мотиви, разположени в центъра и четирите ъгъла на горната и долната част на кивота. Полетата са обрамчени от фриз с елипсовидни орнаменти. Макар да има частични разрушения на живописния слой и на места кожата да е протрита, състоянието на предмета е добро.

Според инвентарните книги на музея кутията е донесена от гр. Севлиево и датира от първата половина на XIX в. Кутията с кръст е сред множеството църковни предмети от периода на Възраждането, върху които не са поместени надписи, упоменаващи името на техния притежател или създател, нито времето и мястото, за което са изработени. Допълнителна трудност, която възпрепятства изследователската работа в този конкретен случай, е липсващата информация за точното местонахождение на предмета в момента на откриването му от Иван Гошев. Това изключва почти напълно възможността да се издирят и без друго твърде редките писмени свидетелства, отнасящи се до църковната утвар, които да подпомогнат задълбочено изучаване на тези интригуващи предмети. Тъй като можем да се опрем единствено на информацията, която самата кутия ни предоставя, проучването ще започне с кратък стилов анализ на живописната украса, въз основа на което ще бъде възможно да се направи атрибуция и по-прецизна датировката на предмета.

Сцената Успение Богородично, изписана върху капака на кутията, се отличава със светла и топла тоналност (Ил. 2). Ликовете се характеризират със закръглени форми, които са третирани обобщено. Типично за всички образи е използването на един и същи тон за светлата част, чрез който формата на носа прелива плавно към скулата и брадичката. Макар да е направен опит за придаване на характер на отделните участници в композицията, всички лица се отличават с прави носове и вежди с много лека извивка, а очите са оформени единствено чрез подчертаване на горния клепач. Наблюдават се проблеми с пропорциите на фигурите и композирането им в пространството като прекалено умалената Христова фигура в сравнение с тези на апостолите, ракурса на Богородичното ложе или твърде едрите фигури на апостолите на преден план, но въпреки това изглежда, че зографът не е самоук. За това се съди по опита да се изпълни сложна многофигурна композиция на архитектурен фон върху малко по размери изобразително поле, употребата на злато и на техниката пробастър, в декорирането на ложето на св. Богородица и облеклото на светците, използването на графия в ореолите на апостолите и за предаване на светлината, идваща от Христос с душата на св. Богородица в ръце.

Тоналността и маниерът на изписване на лицата на светците напомнят на произведенията на тревненските зографи от XIX в., като най-близки паралели могат да се посочат някои произведения на Захария Цанюв от Трявна. Това са иконите за иконостаса на църквата „Св. Троица“ в Добрич, които е работил заедно със сина си Стефан (Цаню Захариев Млади) през 1860 г., едно от публикуваните цокълни табла на иконостаса в църквата „Св. Троица“ в с. Еникьой, дн. Михаил Когълничану, в Румъния от 1866 г., където също е работил със сина си, както и иконата Архангелски събор от епископията в гр. Констанца, Румъния, от втората половина на XIX в., която се приписва само на неговата ръка. Друг атрибуционен белег, на който е важно да се обърне внимание, са палеографските особености на надписите върху иконите. Сходства между почерка на сигнатурата в разглежданата тук сцена и някои от надписите върху произведения на Захария Цанюв се откриват в иконата Неделя на самарянката от 1836 г. в Батошевския манастир „Успение Богородично“, свитъците от иконата Св. Богородица Милостива и златоточива с чудеса от 1842 г., днес в колекцията на ИМ – Севлиево, сигнатурите на светците и надписите върху свитък и кодекс в две двустранни икони от средата на XIX в. от църквата „Св. Преображение Христово“ в Свищов, както и в надписите върху иконите от Добрич.

В подкрепа на тази атрибуция могат да се посочат още и две рисунки на сцената Успение Богородично от тефтера на Захария Цанюв, в които се откриват някои сходства с разглежданото тук произведение. И в рисунките, както и в композицията, изписана върху капака на кутията, св. Богородица и ложето са предадени в специфичен ракурс. Идентичен е и начинът, по който зографът избира да представи многолюдните композиции, като на заден план изписва част от лицата на апостолите и техните ореоли. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че в рисунките, които със сигурност са принадлежали на тревненския зограф, също се наблюдават проблеми с композирането на многофигурните композиции и със спазването на пропорциите на човешките фигури.

Захария Цанюв не успява да поддържа едно и също ниво в работата си през годините. По-ранните му произведения се отличават с по-прецизно третиране на ликовете и внимание към композирането и изписването на детайлите в иконите. Около средата на XIX в. обаче са познати негови икони, в които се наблюдава известна деформация в третирането на лицата, използването на прекомерно заоблени и меки форми, както и характерното преливане на светлината от носа към скулите. Тези промени в стила на зографа се откриват например в иконите Св. Богородица Скърбяща от 1848 г., днес в ГХГ – Пловдив и Св. Богородица Сладко целувание от 1850 г., днес в СМРЗИ – Трявна. Изглежда, че и по отношение на надписите Захария Цанюв не е бил особено последователен, тъй като се наблюдават вариации в почерка му още в най-ранните му произведения. Изложените наблюдения позволяват да припишем живописта върху капака на кутията на ръката на Захария Цанюв от Трявна, което дава възможност да се прецизира и датировката на предмета. Изглежда, че кутията би могла да се отнесе към третата четвърт на XIX в., най-вероятно изработена някъде между 50-те и 60-те години, а не към първата половина на века, както е посочено в инвентарния опис на НЦИАМ.

Относно кожената подвързия на кутията не може да се каже много, защото все още липсват систематични проучвания по темата. Затова тук ще се огранича само с наблюдението, че щампованата орнаментална украса съдържа елементи (Ил. 3), за които се приема, че започват да се използват в кожените подвързии към края на XVIII и началото на XIX в.

Друг съществен въпрос касае произхода на кутията. Информацията от инвентарната книга на НЦИАМ насочва да търсим това място в района на гр. Севлиево. Направената атрибуция на живописната украса косвено потвърждава това, защото днес е добре известно за наличието на подписани произведения на Захария Цанюв в този регион. Негови подписани икони се намират и в самия град Севлиево, изработени в периода между 1843 и 1844 г. за иконостаса на църквата „Св. пророк Илия“. Тази севлиевска църква е и мястото, от което Христо Темелски логично предполага, че произхожда кутията. Ако се обърне обаче по-голямо внимание на функционалните особености на предмета, изглежда, че има и друга възможна хипотеза за неговия произход. Формата на предмета като книга, облечена в кожа, и наличието на легла за частите на разглобяем кръст подсказват, че кутията е използвана от пътуващ духовник, натоварен със задачата да извършва духовни треби сред отдалечени от манастирите и енорийските църкви места. Точно поради тази причина монасите таксидиоти обикновено са носили със себе си кутии, в които са съхранявали задължително кръстове. Формата, размерите, материалите и художествените качества, както и наличието на мощи в тях, варират в зависимост от финансовите възможности на техните притежатели. В литературата са познати достатъчно много примери, в които вътрешната част на таксидиотските кутии са оформени така, че да съхраняват разглобяеми напрестолни кръстове. Сред тези примери, макар и по-рядко, се срещат кутии, оформени като книги. Такива таксидиотски кутии се намират в манастирите „Св. Възнесение Господне“ край с. Долни Лозен до София и „Св. св. Петър и Павел“ край с. Баткун в близост до Пазарджик, както и в Бачковския и Рилския манастир. Част от тези кивоти са по-луксозни, тъй като вместо с кожа, са облечени с кадифе, украсени са със сребърен обков подобно на евангелия и съхраняват мощи на светци. Случаят с кутията от НЦИАМ не е такъв, а като негов най-близък паралел може да се посочи единствено кутията за кръст от Баткунския манастир. Няма съмнение обаче, че разглежданата тук кутия за кръст трябва да се причисли към групата на таксидиотските кутии, което дава възможност да се предположи, че сцената Успение Богородично има конкретно предназначение. Сред познатите примери могат да се изведат някои общи принципи в украсата на тези кутии като поместването на патронното изображение на манастира върху вътрешната или външната страна на капака. Това важи за кутиите от манастира край с. Долни Лозен, Баткунския и Бачковския манастир. Известно отклонение от тази практика са някои кутии от Рилския и Бачковския манастир, украсени с изображения на св. Йоан Рилски или св. Богородица Одигитрия, което се разглежда като отражение на популярността на съхраняваните там целокупни мощи на рилския отшелник и чудотворна Богородична икона. От тук следва, че е много по-вероятно кутията с кръст от НЦИАМ да произхожда от някой манастир, а не от енорийска църква, а изписването на сцената Успение Богородично върху капака има за задача да покаже за кой манастир става дума. Опирайки се на информацията от инвентарната книга на музея, може да се допусне, че кутията по-скоро произхожда от Батошевския манастир „Успение Богородично“. Не само близостта на манастира до Севлиево и активните връзки между севлиевските първенци и манастирското братство ни насочват да мислим в тази посока. Важно е да се напомни, че Захария Цанюв е работил в манастира заедно с баща си непосредствено след неговото възобновяване. Това дава основание да се заключи, че тревненският зограф е познат на манастирското братство и на настоятелите на манастира и е напълно логично да му бъде възложена поръчка на по-късен етап. Дали обаче батошевските монаси са имали нуждата от таксидиотка кутия е въпрос, на който не може да се даде категоричен отговор, защото никъде в литературата не се споменава за таксидиотска дейност на манастира. През 80-те години на ХХ в. е публикувана кондика, в която са описвани средствата, събирани от батошевски монаси, датираща от периода 1881–1892 г. Това изглежда като достатъчно солидно доказателство, че Батошевския манастир е изпращал таксидиоти към края на XIX в., но опитите да се открият документи или приписки със споменаване на батошевски таксидиоти от периода след неговото възобновяване до 1881 г. не дадоха резултат. Въпреки това разполагаме с някои свидетелства, които косвено подсказват за таксидиотска дейност в Батошевския манастир през 60-те и 70-те години на XIX в. Известно е, че през 1860 г., скоро след своето възобновяване, манастирът се сдобива с метох в близкото село Батошево, чието функциониране би следвало да се свърже с таксидиотска активност. Към този извод ни насочва и информацията, която Йоаким Бакалов дава за двама батошевски монаси, изпратени да учителстват в близкото село Батошево към средата на XIX в.  Васил Беязов също пише, че батошевски монаси са обслужвали близките до манастира села, в които не е имало изградени църкви. Изглежда, че са събирани дарения от вярващите, тъй като в кондиката на манастира се откриват вписани имена на жителите от с. Попска махала през 1877 г., където според Васил Беязов са изпращани монаси от Батошевския манастир. Това дава основание да се допусне, че е възможно и в някои от другите споменати селища в кондиката да се били изпращани монаси от манастира. Друг признак, който подсказва за таксидиотска дейност, са сведенията за множеството поклонници, стичали се към манастира за празниците Успение Богородично и Рождество Богородично, когато се е извършвала тържествена литургия, последвана от литийно шествие. Това също може да се приеме като косвено доказателство за извършване на таксидиотска дейност, тъй като отдавна е доказана важната роля на пътуващите монаси за привличането на поклонници към манастирите. Не на последно място трябва да се спомене и сравнително доброто финансово състояние на манастира през втората половина на XIX в., което е отразено дори в съвременния периодичен печат. От изложените факти изглежда много вероятно Батошевския манастир, също както и много други манастири по българските земи през този период, да са изпращали монаси таксидиоти, за да стабилизират влиянието си в региона и да привличат средства, чрез които да издържат монашеското братство и да поддържат манастирските имоти. Въпреки всички изложени разсъждения, остава въпросът защо в музейните описи не е посочен манастирът, а само гр. Севлиево. Имайки предвид тесните връзки на гр. Севлиево с Батошевския манастир „Успение Богородично“, бихме могли да допуснем, че по някакви причини кутията на батошевски таксидиот е останала в града. Какви точно са били тези причини на този етап единствено може да се предполага, защото нямаме никаква яснота по въпроса къде всъщност Иван Гошев е открил предмета. На този фон обвързването на предмета с конкретен произход изглежда, че не може да се посочи категорично. Не трябва да се омаловажава обаче фактът, че построяването на метоха в с. Батошево през 1860 г. хронологично съвпада с приблизителната датировка на кутията от НЦИАМ. Не бива да се пренебрегват и връзките на Захария Цанюв с Батошевския манастир, които също подкрепят косвено предположението, че кутията би могла да произхожда от там. Към това може да се добави, че инвентарният опис на църквата „Св. пророк Илия“ в Севлиево не споменава за наличието на кутия с кръст, но такава не се открива и в достигналите до нас инвентарни описи от Батошевския манастир „Успение Богородично“. Липсата на фактологичен материал обаче би могла да се попълни в бъдеще след по-задълбочени изследвания върху особеностите и функционирането на този тип църковни предмети. Дотогава можем да се позовем единствено на натрупаните до момента знания и да изкажем предпазливо изводите от направеното проучване. А именно, че кутията датира от третата четвърт на XIX в., изработена по всяка вероятност от Захария Цанюв през 50-те или 60-те години на века за Батошевския манастир „Успение Богородично“. Безспорно е обаче, че разглежданата кутия от сбирката на НЦИАМ допринася както за проучването на тревненската живопис, така и за църковната история на севлиевския край.

 

Дарина Бойкина

ИИИ – БАН

сп. „Проблеми на изкуството“ бр. 1/2023 г.

Ил. 1. Кутия за кръст от НЦИАМ (фотография И. Ванев)

Ил. 2. Вътрешна част на кутията (фотография И. Ванев)

Ил. 3. Кожена подвързия върху горната част на кутията
(фотография И. Ванев)

Съдът на Европейския съюз в Люксембург кръсти зала на просветителя Петко Славейков

Инициативата е на българския европейски съдия Марияна Кънчева, която е родом от Трявна

От началото на ноември една от залите в Палатата на Съда на Европейския съюз в Люксембург носи името на големия родолюбец и просветител Петко Рачев Славейков. Това съобщи наскоро, в ефира на БНР, българският европейски съдия Марияна Кънчева. Решението зала да бъде кръстена на видния български поет, писател, публицист, политик, родолюбец и общественик, трайно свързал живота си и с Трявна, е взето на 13 октомври, на заседание на „Сградата комисия“. Идеята и предложението са на съдия Марияна Кънчева, която  представлява страната ни в знаковата институция и е родом от Трявна.

/повече за идеята и инициативата, четете в линка накрая на публикацията/.

Както пише във визитката й на сайта на Съда на Европейския съюз, съдия Марияна Кънчева е родена през 1958 г. в Трявна. Завършва право в СУ „Свети Климент Охридски“ през 1984 г. и допълнителна магистърска степен по европейско право през 2009 г. в Institut d’études européennes auprès de l’Université libre de Bruxelles (Институт за европейски изследвания към Брюкселския свободен университет, Белгия).

Професионалната й кариера започва, като стажант-съдия в Софийски окръжен съд /1985 г. - 1986 г./. Правен съветник през периода 1986-1988 г., впоследствие тя се посвещава на адвокатската професия в Софийската адвокатска колегия до 2011 г. и в Брюксел (Белгия) - от 2007 г. до 2011 г. Между 1992 г. и 1994 г. г‑жа Кънчева заема длъжността генерален директор на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус при българското министерство на външните работи. В течение на кариерата си тя се специализира също така в няколко области, по-конкретно право на интелектуална собственост и икономическо право. Освен това г-жа Кънчева изпълнява функции на арбитър при уреждането на търговски спорове в България. В качеството на правен съветник в българския парламент, участва в изготвянето на различни законодателни текстове. Автор е на редица публикации и книги по право на Европейския съюз. Г-жа Кънчева участва и в многобройни семинари, форуми и конференции на национално и международно равнище. Назначена е за съдия в Общия съд на 19 септември 2011 г. Тя е член на Европейската асоциация на жените юристи (EWLA), на Асоциацията „Европейски жени“ („Femmes d’Europe“), Почетен член на Асоциацията на жените адвокати – България, на Академията по европейско право (ERA) и член-учредител на Асоциацията на съдиите по европейско право на конкуренцията (Association des Juges du Droit Européen de la Concurrence, AECLJ A.S.B.L.)

В дългогодишната си съдебна практика, г-жа Кънчева е отличена с редица звания и почетни отличия - „Сребърен плакет“, почетно отличие на Висшия адвокатски съвет на Република България (2014); Национална награда за правосъдие „Thémis“ почетно отличие, присъдено в категорията „Правосъдие без граници“ (2017); Юбилеен медал за 15 годишнината на Фондация „Център за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“, като признание за „забележителния принос като преподавател за повишаване на квалификацията на българските адвокати“ (2020); Национална награда за правосъдие „Thémis“, специално почетно отличие, присъдено в категорията „Евроинтеграция и сътрудничество“ (2020); Национална награда за правосъдие „Темида“, присъдена от БНР, като автор и аниматор на рубриката „Практиката на СЕС“, излъчвана веднъж месечно в рамките на правното предаване „Законът и Темида“ на БНР, „рубрика, създадена с голям успех, за да осведомява редовно българската правна общност и да популяризира дейността на правораздавателната институция на ЕС“ (2024).

 

Подготви

Галина Иванова

https://faktor.bg/sadat-na-evropeyskiq-sayuz-v-lyuksemburg-krasti-zala-na-prosvetitelq-petko-slaveykov

Петко Рачев Славейков
Източник: НБКМ

Съдия Марияна Кънчева
Източник: БНР

Европейския съд в Люксембург
Източник: https: curia.europa.eu