Честит да е денят на Св. Св. Константин и Елена

Днес празнуват и всички именици, кръстени на Св. Св. Константин и Елена.

Да са здрави и благословени!

* Стенопис на Св. Св. Константин и Елена от църквата „Св. Георги“ в Трявна

Пробудени вдъхновения. С Трявна в сърцето

Едно много специално приятелство, пробуди у мен желанието да споделя няколко думи за Трявна. Онази Трявна, която дори и аз, на моменти, приемам за даденост. И макар, че я познавам достатъчно добре, като че ли все не успявам да я видя с очите и сърцето на човек, откъснат задълго от нея. Човек, чийто корени са здраво сраснали със снагата й, но житейската му съдба го е отвела другаде…

Много специални хора опознах покрай „Будила“, но отдавна не бях срещала човек, тъй всеотдайно и сърцато предан на Трявна и Тревненското, който я осезава и обича най-вече с душата си. И то такава, каквато, навярно я е носил в сърцето си и неговият именит предшественик…

След всеки наш разговор все по-повече осъзнавам, колко огромна и всепоглъщаща е нейната харизма. И то не е само до история, архитектура и занаяти, то е карма и мисия. Уви, в наши дни, непосилна за мнозина…

Благодарна съм му за тези мигове, защото и аз я усещам точно така – със сърцето си. Познавам огромната й сила и духовна енергия, които ме изпълват с тиха почит, богоговение и плам… И въпреки това, дирейки ги и днес, все по-често осъзнавам, че въглените, доколкото мъждукат в жаравата на родовата ни памет, все по-рядко топлят и озаряват дните ни. А Трявна, или „Алтън Трявна“, както я нарича моят неслучаен приятел, е магия! Сакрално средище, което пази най-ценните скрижали, завещани ни от предците. Онези, които са я въздигнали от камък, дърво и багри, молитва, дух и слово.

Все през техните очи я гледам и аз моята Трявна. И все я търся такава, каквато я почувствах, чрез тях, в сърцето си. Но, за жалост, не я откривам… А всичкото си е там – старите къщи, църквите, Кулата, калдъръма, салкъмите, днешните майстори по занаятите и учениците по изкуствата, галериите, но го няма онзи духовен кипеж, онази топла човешка близост, която ни е държала и въздигала през вековете…

Времената са други, нравите, ценностите, че и щенията ни – също. И ние сме други. Но онова, което все още ни държи във вечността, е непреходно. То не е котва, а привилегия и аршин, по който да съизмеряваме. И да надграждаме в духа на съграденото. И да обичаме и почитаме Тревненското - не фанфарно и по шаблон, не само заради родовите си корени и богатото културно-историческо наследство, а и заради извървяния Път и вековечните следи и съдби върху прашната му снага. То не е даденост, а дълг, мисия и… сърце…

Галина Иванова

Честито Възнесение Господне /Спасовден/!

 Здрави и благословени да са имениците днес!

* Иконата "Възнесение Христово" /1826 г./ е дело на зографа Кръстю Захариев, ХГ - Казанлък. Снимката е от книгата на Люба Цанева - "Зографи от Трявна" /2003 г./

Творби на резбаря Цаню Нейков красят „Залата с орлите“ на летище „Васил Левски“

Вече е ставало дума в групата и блога, че проектът на аерогарата в София е дело на арх. Николай Марангозов, родом от тревненското село Късовци, в съавторство с колегите му – арх. Петко Цветков и Цветан Добрев, които поемат главно довършителните работи. Изграждането на терминала, започва през 1938 г. Той е открит през 1949 г., когато от там стартират редовните пътнически полети. Още преди да е завършена, сградата се ползва като склад от военните поделения, а от 1946 г. до 1948 г. там са разположени курсанти на Военновъздушното училище…

Любопитен момент е, че резбената украса на т.н. „Приемна зала“ на аерогарата, която по-късно добива популярност, като „Залата с орлите“, е дело на бащата на арх. Николай Марангозов – Цаню Нейков /1870-1956/. Сведението стига до нас, благодарение на записките на краеведа – резбар Станчо Станчев.

Всъщност резбената украса на въпросната зала е последната работа на талантливия Късовския майстор, която той реализира по инициатива на сина си. Негови самостоятелни творби, както и такива в съавторство с брат му Петко, откриваме в редица църкви в Габровско, Търновско, Старозагорско, Плевенско, Русенско, Разградско, Пловдивско и т.н. В резбите на Цаню Нейков, изобилстват растителните мотиви, така характерни за Тревненската резбарска школа. Самият той приживе споделя, че резбарят трябва да се „учи от природата“ – „да гледа цветята, птиците, животните и да се мъчи да ги предаде на дървото“. Обича да изрязва лозови листа, гроздове, макар, че са труден мотив в резбата. Любимото му цвете – гоглопур – синьо, къдраво цвете, което расте между каменните плочи на селските къщи, също присъства в творбите му. За резбата „много подходящо е изображението на гълъба, дори орела“, споделя още Ц. Нейков, но е най-вече заинтригуван от образа и символиката, която носи малката птица, която нарича „върхушка от огледало“…  

Според някои изследователи негово дело е само тавана на „Залата с орлите“ /не успях да открия негова снимка/, но видно и от снимките с резбените пана по стените, твърде вероятно е, и те да са дело на известния ни резбар.

Вероятно малцина знаят, че въпросната „дървена“ зала, запазена и до днес, в почти автентичния си вид, на летище „Васил Левски“, е „поръчана“ от райхсмаршал Херман Гьоринг. Към момента тя се ползва за срещи и презентации.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Използвани са снимки и сведения от блога на Живко Константинов, „Стара София“, страницата във фейсбук „Български архитектурен модернизъм“, сп. „Архитектура“ и сведения на резбаря Станчо Станчев

Резбарят Цаню Нейков Ковачев
от с. Късовци, Тревненско, 1955 г.
Източник: ОДА - Габрово

"Залата с орлите" на летището в София
Източник: Летище София

"Залата с орлите" днес
Източник: Летище София

Петко Славейков искал да строи болница в Трявна, тогавашният Кмет отказал, защото в „града нямало болни“…

Интересни сведения за първите дипломирани лекари, зъболекари, фелдшери, акушерки и медицински сестри в Тревненския край, научаваме от записките на Никола Попиванчев Икономов, Христо Н. Даскалов, Тодор Ц. Духовников, Димо Казасов и др. Обяснимо, за периода преди Освобождението, те са съвсем бегли. Тогава, „медицината“, като наука, била непозната за тревненци и „медицинските услуги“ били „изключително в ръцете на бабите“. „Те били и лекари, и акушерки, и медицински сестри – пише Н. Икономов. - Бръснарите пък са били зъболекари, а бакалите – аптекари. Лекуването е ставало по най-примитивен начин с разни билки, мехлеми, пиявици, разтривки, загревки и пр. Спомням си бръснарина Кънчо Л. Камбуров, който държеше кафенето на пазаря, как майсторски поставяше пиявици и ловко вадеше болните зъби на своите пациенти без много процедури. Спомням си също и бакалите Цаню Радославов – „Доктора“ и Колю Стойнов – „Фелдшера“, които продаваха местни и вносни лекарства по свое усмотрение и по свои рецепти, като даваха и устни упътвания на своите пациенти за начина на употреблението“.

От записките из миналото на Трявна на учителя Христо Н. Даскалов, научаваме интересни сведения от още по-стари времена. Така например, най-добрият зограф от Миневската фамилия – Петър Минюв /1791-1859/ бил и… „хекимин“. Заедно с Кънчо Цанев х. Кънчев, по прякор „Тъпанаря“ /1770-1861/, брат на Хаджи Христо Даскалов /1750-1830/, построил емблематичната Даскалова къща, лекували тревненци с „церове“, които „изписвали“ от „една гръцка книга“. Дядо Кънчо, който знаел гръцки и „минувал“ за хекимин в Трявна, бил сред крупните търговци в селото.

Христо Н. Даскалов споменава и за баба Наца Цанева, която „бабувала на всички деца на Петко Р. Славейков“ и на видните тревненци.

В Емлячния регистър на Трявна от 1869 г., който се съхранява в СМРЗИ – Трявна, откриваме името и на „Алекса Хекимина“…

Кратки сведения за „лечебното дело“ по време на турското робство, са поместени и в книжката „Животът в Трявна преди Освобождението“ от Тодор Ц. Духовников. Недипломираните „хекими“ и „хекимки“ лекували болните с „разни билки и лекарства“, като – „терякъ, исиодъ, рукмаруху, прахавица, нишъдъръ, пелин и др.“. Хекимката „вакцинирала“ децата против „вариолата“. И понеже по онова време нямало ваксини, отбелязва Т. Духовников, тя вземала такава от гноясалите рани от други, ваксинирани от нея деца. От болестите най-често върлували тифа и маларията, а децата „ги измъчвали и морили“ дизентерия, магарешка кашлица, дифтерит. Зъболекари били бръснарите, чийто „главен инструмент“ били клещите, а „дезинфекционното средство“ – ракията…

След Освобождението здравното дело у нас бързо напредва, пише Н. Икономов. Откриват се курсове и училища за фелдшери, акушерки, медицински сестри, изграждат се болници, в които работят „наши лекари“, завършили медицина в чужбина. „Още в 1881 г. Петко Р. Славейков, като министър на вътрешните работи, решил да направи нещо за Трявна, в знак на благодарност и признателност към тревненци, като проектирал да прекара шосеен път от Трявна, през Балкана, за Южна България и да се построи болница. В тоя смисъл той се отнесъл до Тревненската община да предяви това искане към правителството. По онова време кмет на Трявна бил Васил Генков /* зограф по занятие, управлявал Трявна от 1884 до 1886 г./. Тоя, своего рода кмет, отговорил, че не може да харчи пари за пътища, а що се отнася до болницата, от такава градът нямал нужда, понеже в Трявна нямало болни“.

По спомените на Димо Казасов, първият дипломиран лекар пристигнал в Трявна през 1895 г. Д-р Гилберт бил евреин по народност, завършил медицина във Франция.

В записките си Н. Икономов, споменава и имената на някои тревненци, дипломирани лекари, като: д-р Теодоси Витанов (1861-1930), бивш управител на Видинската болница и редактор-стопанин на медицинското списание „Медицинска беседа“; д-р Тихол Мустаков – бивш окръжен лекар в гр. Русе; д-р Тодор Г. Попов – бивш военен лекар в гр. Казанлък; д-р Никола Танков – бивш военен лекар в гр. Пловдив; д-р Никифор Кънчев – бивш военен лекар в гр. Карлово.

Първият зъболекар в Трявна бил Алекси /Алекса/ Косатев (1882-1958), възпитаник на Киевската зъболекарска школа, който се „установил“ на частна практика в града. В началото той  „обслужвал“ и пациенти от Габрово и Дряново, където имал обзаведени кабинети. Алекси Косатев бил и председател на Тревненското читалище „Напредък“ в периода 1904-1905 г.

От сведенията на Н. Икономов, научаваме още, че първата амбулатория в Трявна била устроена в неговата къща, която се намирала в Средната махала на Трявна, и се „обслужвала“ от първия новоназначен фелдшер – тревненец – Генчо Денчев (1862-1920), който се „ползвал с широка популярност“. Негови колеги – фелдшери от Трявна били: Христо Димчев, Тотю Генчев, Костадин Тотев, Иван Христов Томчев, Алекси Косатев, Стефан Д. Калугеров, Никола Г. Кожухаров и др., едни от които били на служба „в Трявна и околията“, а други – „из по-големите и оживени центрове на страната“.

Н. Икономов изброява имената и на дипломирани акушерки от Трявна, като: Минка Даскалова /1880-1957/, съпругата на Богомил Даскалов, Мария Т. Генчева, Пенка Н. Христова. Припомням, че тревненката Теодора /Тодорка/ Петева /р. 1880 г./, за която вече е ставало дума в групата и блога, е първата българка, дипломирана в Русия, като „акушерка-фелдшерица“. След завръщането си в България, практикувала във Търновските села и в Дряново, а после се установила като акушерка в София.

От „старите дипломирани сестри“, Икономов споменава само името на Мария Коева, която познавал лично. Тя била дългогодишна медицинска сестра в болницата на Българския червен кръст, възпитаничка на Випуск’1916/1917 на училището на БЧК, „високо ценена, като операционна сестра“. Високо признание за професионализма й е и факта, че тя е сред тримата делегати на Международния сестрински конгрес в Лондон през 1938 г.

 

Подготви

Галина Иванова

Д-р Теодоси Витанов

Генчо Денчев - първият фелдшер в Трявна

Алекса Косатев -
първият зъболекар в Трявна

Акушерката Минка Даскалова
На снимката: Минка Даскалова с децата си
Пенка, Христо /прав/ и Петър, 1918 г.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Теодора Петева от Трявна -
първата дипломирана акушерка в България
Източник: СМРЗИ - Трявна

 

Как тревненци отбелязали деня на Светите братя Кирил и Методий преди 156 години

Днес Българската православна църква почита паметта на Светите равноапостоли и просветители Кирил и Методий. От 1863 г. датата се установява като църковен празник по цялата българска езикова територия в Мизия, Тракия и Македония. Започват да го празнуват българите в Румъния, бесарабските и малоазийските българи. След Освобождението 11 май става общоучилищен празник на славянските първоучители в границите на Българската екзархия. След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът вече се чества на един ден - 24 май. След 1969 г. църковният календар се отделя от светския и днес имаме два празника - църковен (11 май), когато почитаме паметта на Светите братя Кирил и Методий и светски (24 май) – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост…

Във в. „Македония“, бр. 54 от 30 май 1870 г., списван от Петко Р. Славейков, откриваме интересно сведение за честването на празника в Трявна. От извадката от писмо, поместено във вестника, научаваме, че по повод Деня на Св. Св. Кирил и Методий /11 май/, тревненци решили да изпратят на „общи разноски“ в Европа две „способни момчета“, които да изучат „някои художества“, за да въздигнат „падналите занаяти“ – единствения поминък на Трявна…

„Не ща да ти расправямъ за свѣтлото и тържественно празднуванiе на деньтъ на нашитѣ просвѣтители, описанiата на таквызь стеоретипны тържествованiя изгубиха вече значенiето си и сладчината си, азъ ща ви кажа нѣщо което вѣрвамъ че по-много ще да вы зарадва, и то е което прави честь на селото ни – четем в откъса от писмото. - Нашитѣ селяны поискаха да почтатъ памятьта на Солунскытѣ братiя съ едно прѣдпрiятiе, полезно и за селото ни частно и за народътъ ни изобщо. Въ събранiето на 11 Маа въ честь на святiитѣ стана едно прѣдложенiе да ся испратятъ на общото иждивенiе въ Европа нѣкъдѣ двѣ способни момчета за да изучатъ специiално нѣкои художества които въведены въ селото ни да могатъ да въздигнатъ колко-годѣ съвсѣмъ падналытѣ занаяти и ръчны издѣлiя които са единственный поминъкъ на селото ни.

Прѣдложенiето ся прiе и одобри и ще ся зематъ мѣркы за осъщественiето му…“

 

Подготви

Галина Иванова

 

* На снимката: Отбелязване на 11 май в Трявна, 1895 г.

Източник: архив на Никола Витанов Сърнев

Възрожденската ни резба

Тя е едно голямо изкуство - гордост за българския народ, за нацията ни. Изкуство, творено през робски години, но говорещо за жизненост и свободна изява. Изкуство на един исторически възрожденски период от време, когато само съзнанието у българския народ, като равностойна нация все повече нараства и постепенно създаващите се добри икономически условия, дават големия подтик към просвета, култура и разцъфтяване на изкуството. Повикът-лозунг на преп. Паисий от средата на 18 в. „Българине, знай своя род и език!“ - се поде от целия български народ и той се надигна с всички сили в устрема към нов живот - към широка просвета, към създаване на култура и изкуство към ново строителство - към всяческо отхвърляне на робството и доказване правото на самостоятелно съществуване и творене на култура и напредък. Това бяха дните на възрожденския период от историята на българския народ - дните на голямата епоха на Възраждането ни. Дни на голям ентусиазъм! Тогава наново се роди българската просвета. Разцъфна и българското изкуство. Оформиха се художествени школи. Създадоха се и резбарски школи - Тревненска, Дебърска, Самоковска, Банска, Калоферска. Всичко се поднасяше в служба на народа. Строените нови или възобновените стари храмове се изпълваха със живопис, резба, златарски и други творби. Новите жилищни и обществени сгради добиваха свой роден облик и в тях все повече навлезе изкуството ни със своя изявен повей...

Българското резбарско изкуство тогава достигна до най-високо ниво. Плоскостното и значително геометризувано наше старо резбарство с преобладаващ графично-пластичен орнамент и някои зооморфични елементи (охридските църковни двери от 13 в., слепченските такива и тези от старата Хрельова църква от Рилския манастир от 14 в. и др.) сега постепенно се заменя със стилизирани растителни мотиви, с реалистични животни, с човешки фигури и цели сцени. Общо възрожденската ни резба става едно изкуство с голям поглед към природата и живота. Вследствие допира със свободния свят, много неща в резбата ни се пренасят и от стиловете - ренесанс и предимно бароко, рококо, ампир и др., но българският майстор не ги копира сляпо. Всичко получава едно претворяване, което е тъй характерно за българското изкуство и резба. Всичко в резбата трябва да оживява, да звучи. Тъй българските резбени иконостаси, където това изкуство най-много се изявява, бидейки символ на рая и на щастлив и блажен живот, разцъфтяват с много злак, с много растителност, с плодове, птици и животни, ангели, човешки образи, сцени и др. Подобна е резбата и по амвоните, троновете и др. За случая се използуват най-вече родни мотиви - роза, маргаритки, лоза и грозде, слънчогледи, сетне сърни и елени, гълъби и др. Резбата навлиза и в българското жилище. По таваните на някои къщи в Трявна, Копривщица, Котел, Елена, Русе, Жеравна, Търново, Самоков, Пловдив, Казанлък и др. се изобразяват обикновено големи слънца, обградени също със жизнерадостна резба... Резба в жилищата има и по скриновете, долапите и по разни други вещи. Това изкуство трябва да говори на българина всячески за радостта в живота, за самочувствие, за стремеж към свобода, за изявяване на себе си като равнопоставен човек на тая земя…

От създалите се резбарски школи през Възрожденската ни епоха най-старата е Тревненската. На стара една чешма в гр. Трявна има надпис за резбаро-зидарски еснаф (организация) там в 1804 г. Майсторите от тая школа Димитър Ошанеца и Иван Бочуковеца на конкурсни начала изработват в 1808 г. два от таваните на Даскаловата къща в Трявна. При това тяхно изкуство тук е вложено много патос. Дело на майстор Димитър Ошанеца са и олтарните двери на църквата в с. Елхово, Казанлъшко и др. Майстор хаджи Георги, родом от Видин и преселил се в Трявна, изработва в 1814 г. иконостасът на църквата „Св. Йоан Предтеча“ в Габрово, а в 1821 г. - този на църквата „Св. Богородица“ в Копривщица. Иконописецът и резбар папа Витан Млади /* Витан Цонюв/ изработва в 1820-1821 г. чудния иконостас на църквата „Св. Архангел“ в Трявна. Владишкият трон на тая църква, както и тоя на църквата „Св. Георги“ в същия град, е пък резбена работа на поп Кою Витанов, който проектира и участвува в разработката и на иконостаса на църквата „Св. Илия“ в Севлиево. Димитър Дойков и Димитър Драгошинов правят в 1852 г. резбения иконостас на църквата „Св. Георги“ в Трявна. Дело на Димитър Дойковчето е и иконостасът на църквата „Св. ап. Петър и Павел“ в Котел. От тревненски майстори, чийто списък е дълъг, са ред още иконостаси в Търново (църквата „Св. Никола“), Свищов (църквата „Св. Преображение“), Русе, (църквата „Всех Светих“), Сливен (църквата „Св. Димитър“), Плевен (църквата „Св. Николай“), Ловеч (църквата „Св. Богородица“), Троянския манастир, из Добруджа, дори и в Румъния, по които места има и много икони от тревненските зографи.

Характерно за тревненската резбарска школа са преди всичко растителните мотиви и сложни симетрични композиции, оживявани от птици и животни и съвсем рядко с човешки фигури (севлиевският иконостас и други). Растителният орнамент е рязан с рядко умение - свободно и смело. С това работата на тревненските майстори е свежа и силна.

Почти по същото време на създаване и подчертано творчество на Тревненската школа от оная епоха е и Дебърската резбарска школа. Майсторите от тая школа са предимно от селата Гари, Осой, Битуша, Мецово, Требище - Дебърско, а и от самия Дебър, Галичник и др. Периметърът на работа на тия майстори не е само техния край. Той обхваща и много други места из Македония, стигащи чак до Пловдив и Асеновград с една подгрупа от тая школа в Калофер - Калоферска резбарска школа. На Запад дебърчани стигат чак до Италия. Най-представителните работи на Дебърската резбарска школа са иконостасите в манастира „Св. Иван Бигор“ над Галичник, в църквата „Св. Спас“ в Скопие (от 1812-1824 г.), в църквата „Св. Никола“ в гр. Прищина, в Лесновския манастир.

Главен майстор на тези иконостаси е Петър Филипов от с. Гари. Негови помощници са били брат му Марко Филипов, Макрия Негриев от Галичник и Димитър Станишев от Дебър. Димитър Станишев (1810-1866 г.) работил още на Крушовския иконостас, в Рилския манастир, в Прилеп, Охрид и др. Един от шедьоврите на Дебърската резбарска школа е и иконостасът на църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик. При тая църква е погребан Макрия Негриев - той ще да е и автор на това изключително творение.

Някои творби от тая школа са и иконостасите на църквата „Св. Богородица“ в Асеновград (1812—1821 г.), на църквите „Св. Марина“ и „Св. Неделя“ в Пловдив и др. Владишкият трон в църквата „Св. Неделя“ в Пловдив се смята за един от най-хубавите резбени тронове.

Наред с растителния орнамент при Дебърската школа, който е по-пластичен и минава почти напълно в ажур, тук характерното е и майсторското вплитане на човешки и животински фигури. При библейските и други сцени връзката между образите и фигурите е всякога на лице. Сред буйната растителност те са живи, фигури, жива сцена.

В 1792-1793 г. в Атон от майстор Андоний се изработва централната част на иконостаса на митрополитската църква в Самоков. През 1827-1830 г. майстор Атанас от Солун довършва страничните крила на тоя иконостас. Този иконостас става първообраз за работа на ред самоковски резбари. Ученици на майстор Атанас от Самоков стават Стойко и Петър Фандъков, Петър и Георги Дашин, Петре Белиомустак и др. Тъй се създава Самоковската резбарска школа. Забележителни творби от нея има в Самоков, в Рилския манастир, Пазарджик, Берковица, Лопушанския и Клисурския манастир, Ямбол, Пирдоп, Горна Джумая (сега Благоевград), Пловдив и др.

Характерното за тая школа е изобилието на мотиви - растителни и животински, маски, изрязани също дълбоко и ажурно. Човешките фигури са плътни, заоблени, но без композиционна връзка както при Дебърската школа.

В Банско в гробищната църква /“Св. Богородица“/, разширена в 1808 г., бива поставен изящен резбен иконостас. Той представлява увеличен филигранен накит. И тук растителността е буйна, но птиците всред нея са повече с разперени крила - готови да литнат. Изрязаният лъв не е спокоен - той е разярен. Образно тук е даден протестът против робството и вярата в победата за свобода... Не е известен майсторът на тая творба, както и на много други резбени тавани в Банско, Разлог и селата.

Създава се и тук школа - Банска или Разложка резбарска школа. Знаят се имената на следните майстори от тая школа: Уста Велян и племенникът му Христо Христов от с. Осой - Македония, преселил се в Банско. При Уста Велян се учили още синът му Андрей Велянов, сетне Митко Гелев, Митър и Милчо Сирлещови и Коце М. X. Попов. От всичките тези майстори има иконостаси и църковна резба в Разложко и по-далечни места.

Основателят на Калоферската резбарска група или школа е братът на Димитър Станишев от Дебърската школа - Антон Г. Станишев (1824-1902 г.), заселил се от 1856 г. в гр. Калофер. Тук негови ученици са: Ив. Хр. Стрелухов, Тодор Дим. Несторов, Сотир и Васил Д. Сотирови, Митко Матеев и Даймян. От тия майстори има творби в Казанлък, Габрово, Търново, София, Враца, Свищов, Разград, Силистра и др. През 1876 г. резбарите Иван Хр. Стрелухов и Тодор Дим. Несторов, като четници от въстаническата дружина на Бачо Киро и Поп Харитон, загиват геройски при въстанието в Дряновския манастир.

Общо взето, възрожденската ни резба е голяма изява на българския творчески гений. При нея почти няма повторение и шаблон.

На лице е всякога оригиналният стремеж в мотиви и идеи. В туй отношение възрожденската ни резба е цяла школа и за художествено възпитание и за народностно чувство и свяст, и за борба. Истинско народно изкуство – наистина наша национална гордост.

 

 

проф. д-р В. Ив. Пандурски

сп. „Духовна култура“, сн. 3-4, 1969 г. 

Резбеното слънце на уста Димитър Ошанеца
в Даскаловата къща в Трявна
Снимка: Петър Иванов

Резбеното слънце на уста Иван Бочуковеца
в Даскаловата къща в Трявна
Снимка: Петър Иванов

Иконостасът на уста Георги в църквата "Св. Йоан Предтеча" в Габрово
Снимка: Андреана Дойкин

Красивата резба на иконостаса на църквата
"Св. Архангел Михаил" в Трявна,
е дело на Витан Цонюв
Снимка: Димитър Сотиров

Страница на Владишкия трон в църквата
"Св. Архангел Михаил" в Трявна,
дело на поп Кою Витанов
Снимка: Димитър Сотиров

Олтарните двери на иконостаса в
църквата "Св. Георги" в Трявна, дело на
майстор Димитър Дойковчето
Снимка: архив Вера Христова

Владишкият трон в
ц. "Св. Георги" в Трявна.
Името на майстора му
не е уточнено,
но според изследователи,
той може да е дело на
майстор Димитър
Дойковеца, на Никола
Драгошинов,
съвместна работа
на двамата,
или на поп Кою Витанов…
Снимка:
архив Вера Христова

Фрагмент от иконостаса в Бигорския манастир
„Св. Иван Бигор“ над Галичник, дело на дебърци
Снимка: Интернет

Иконостасът на катедралната църквата "Св. Богородица" в Пазадржик,
дело на дебърските майстори - резбари
Снимка: Интернет

Олтарните двери на митрополската църква
"Успение Богородично" в Самоков,
дело на майстори от Самоковската резбарска школа
Снимка: Интернет

Иконостас от църквата "Св. Богородица" в Банско
Снимка: Интернет

Иконостасът на църквата "Св. Никола" в Дряново,
дело на Антон Г. Станишев
Снимка: ИМ - Дряново