118 години от обявяването на Независимостта на България. В исторически порядък – честит празник!

„Въпросът за независимостта на България е зрял... Нашето право на независимост не подлежи на пазарлък. То извира от самото съществуване на българската държава“ – пише в спомените си Александър Малинов – министър-председател на България по онова време. Тези думи той изрича в нощта срещу 22 септември 1908 г., когато в историческата църква „Св. 40 мъченици“ в Търново, тържествено е обявен Манифестът за Независимостта…

Доколко сме независими, 118 години по-късно, е дълбока тема и въпрос и на личен размисъл, заради изборите, които правим, дори ежедневно и заради света, който случваме около себе си. А той е такъв – плашещ и несигурен отново и само заради нашия личен избор и лична отговорност…

Имаме ли повод да празнуваме днес? В исторически порядък – да, но от низините на днешното – едва ли… Все по-често си мисля, че е потребно да извървяваме целият този път – от зараждането на младата ни държава до днес, с всичките му уроци и грешки, за да случим онова, с което парадираме в днешното, но само на думи и по протокол…

Светла им памет на онези силни, мъдри и вдъхновени наши държавници, за които България беше над всичко на сърце и на дело!

 

Галина Иванова

Обявяване независимостта на България на
22 септември 1908 г. в Търново, НБКМ

Oт Tрявна до Народната библиотека в София: първото постъпление на документи и старопечатни книги на Христо Н. Даскалов през 1928-1929 г.

Личният архивен фонд на тревненския просветител Христо Н. Даскалов (1843–1917) № 129 от колекциите на Българския исторически архив (БИА) към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) се състои от 1725 документа, комплектовани в 198 архивни единици, което го прави един от богатите фондове в архивохранилището. Богатството на фонда не е само количествено, а и типологично, поради жанровото разнообразие на включените документи.

Хронологически материалите обхващат продължителен времеви диапазон – от първата половина на XIX в. до 1917 г., което позволява да се говори за относителна представителност на фонда по отношение на целия жизнен път на Христо Н. Даскалов.

Формирането на фонда може да се обособи в два хронологически етапа. Разделянето на постъпленията във времето предполага и различна логика на селекция, което влияе върху целостта и вътрешната структура на сегашната сбирка.

Още приживе възрастният Даскалов, който до края на живота си събира народни умотворения и старателно пази личните си документи и кореспонденция, ясно осъзнава значението на своите архивни материали и ги съхранява с особена грижа.

Първото постъпление на архивни материали и старопечатни книги на покойния Христо Н. Даскалов в Народната библиотека в София датира от 1928 г. и е свързано с инициатива на сина му Богомил Христов Даскалов (1876–1944). В архива на младия Даскалов в ДА Габрово (ф. № 455к) са запазени документи от преписката между него и ръководството на библиотеката, най-вече в архивна единица №256, откъдето личат основните трудности около сделката. Повечето документи представляват получени писма и телеграми, изпратени му от страна на библиотеката, докато от неговите писма към тях са съхранени чернови. Процесът по откупуване се проследява и в документи от архива на самата НБКМ (ф. № 35, оп. 1, 2). Те са главно под формата на записки в изходящи и входящи дневници на вътрешната кореспонденция за 1928 г. Сведения за решението на наследника да се раздели с част от бащиното архивно имущество се откриват в един кратък негов ръкопис, където се разказва историята на постъплението през собствения му поглед и преживяване. Текстът няма дата, но със сигурност е писан след 1928 г., когато на практика е финализирано откупуването. Ретроспективният характер на материала предполага селективна памет и оправдателен наратив, което налага използването му с повишено внимание.

Предисторията, с поред Б. Даскалов, започва по време на Славейковите тържества, вероятно през есента на 1927 г., когато в Трявна е на посещение служителят на Народната библиотека в София, и също родом тревненец, Константин Мутафов (1879–1946). Богомил се запознава с него и го води да види личните му сбирки от стари документи и книги, издадени главно до 1878 г., останали в наследство от баща му Христо Н. Даскалов. „Той остана изумен от грамадните колекции и ме посъветва най-настоятелно да ги продам на Н[ародната] библиотека, от което ще получа към стотицата хиляди лева“, споделя Богомил в увода на текста си. Авторът признава, че подобна сума го е изкушила, най-вече поради финансовата необходимост, за да откупи от сестра си Богдана Христова Даскалова (Шиварова по мъж) нейния дял от бащината им къща в Трявна /Бел. Вл. Терзиев - Богомил имал парично задължение от 85 000 лв. към сестра си за наследения дълг от къщата, останала от покойния ми баща, обявена през 20-те години на ХХ в. за народна старина. Откупена е през 1961 г. от наследниците на Богомил – Пенка и Петър Даскалови, а от 1963 г. в нея се помещава СМРЗИ Трявна/. Следва да се отчете, че младият Даскалов не действа в качеството на неутрален посредник между личния архив и институцията, а като пряк наследник, ангажиран както с опазването, така и с разпореждането с бащиното наследство.

Преписката с институцията започва през м. февруари 1928 г. Инициативата е подета първо от страна на ръководството на библиотеката в София, което изпраща на Богомил писмо с дата 2 февруари 1928 г. В него се изразява възхитата на библиотечния служител Мутафов от видените колекции от документи и книги на Даскалови в Трявна. Ласкателният тон в крайна сметка цели да убеди Богомил колко са ценни неговите притежания и как „те трябва да се приберат на едно място, да се запазят и подредят, за да бъдат достояние за използване от нашите учени, изследвачи на онази величава епоха“. Отправен е съвет към тревненеца да опише и предостави на ръководството на библиотеката опис на своите притежания, ако би желал да им ги продаде, като предварително уведоми какво възнаграждение би искал за тях.

На 13 февруари 1928 г. от ръководството на библиотеката благодарят на Богомил Даскалов, че е дал разяснения чрез неговия отговор от 5 февруари за ценните документи и стари книги, които притежава в наследство от баща си. В новото писмо му се дават препоръки как да ги сортира, за да бъдат скоро прегледани и оценени от професионалист. Във вече цитирания документ, където се описва случая с продажбата на бащиния му архив, Богомил е отбелязал, че на 2 март се е спазарил с библиотеката за сумата от 83 000 лв., срещу която да се раздели с част от документите и книгите. На 12 март от библиотеката изпращат писмо на Богомил, от което се разбира, че той им е писал на 3-ти същия месец. От текста се вижда, че към писмото е имало придружаващ кратък опис на документи, поради което от ръководството стигат до извода, че сбирката е „грижливо събирана и запазена“. На този етап обаче не може да се говори за реална архивна експертиза, тъй като те все още не са щателно прегледани от специалист. Също така става ясно, че е изпратил и опис на съхранените от баща му броеве на в. „Македония“. В отговор са му дадени нови препоръки как да продължи да сортира книгите и документите, за да бъдат прегледани през пролетта от изпратен за целта библиотечен служител.

На 22 март 1928 г. е издадена заповед за командироването на Константин Мутафов, който трябва да замине през м. април за Трявна, за да прегледа и оцени материалите. Според данните от документите изглежда, че Мутафов пристига в Трявна в края на март и стои там 10 дни, тоест до 5 април. За проучване той отделя и отнася със себе си в София 102 листа документи, писма и портрети. Книгите – 250 броя – и няколко течения вестници – остават на този етап в Трявна. На 10 април от ръководството на библиотеката съобщават, че архивите са приети и депозирани. Следва серия от трудни преговори за финансовата оценка на материалите.

На 23 май ръководството на библиотеката пише за пореден път до Богомил Даскалов, като му съобщава, че предния ден, 22, същия месец, Библиотечният комитет е прегледал и оценил сбирката от стари документи, писма, снимки и ръкописи, която Даскалов е предоставил, на 15 000 лв. Оценката на колекцията от книги, за която вероятно е имало подробен опис на заглавията, е оставена за следващо заседание. Още на 30 май Богомил получава ново писмо от библиотеката, в което сумата е увеличена на 20 000лв. Писмото е отговор на запитване, вероятно и на писмено възражение от страна на Даскалов с дата 28 май за повишаване на сумата. В друго съобщение от 15 юни 1928 г. заместник-директорът на библиотеката Райчо Райчев съобщава, че на 14 юни, тоест предходния ден, е проведено заседание на Библиотечния комитет. Комитетът разгледал двете сбирки – първата от документи, писма и ръкописи, и втората от старопечатни книги – и предложил общ хонорар от 40 000 лв. В същото писмо питат Богомил дали е съгласен с предложената сума.

На 30 юни 1928 г. Даскалов отправя възражение директно до Министерството на народното просвещение, отделението за културни учреждения и фондове, към което се числи и библиотеката, като споделя: „По частен път научавам, че библиотеката можела да ми даде още 10 000 лв. за пазарлък“. Богомил моли Министерството да се вслуша в молбата му и да се заплати подобаваща сума, която да отговаря на действителната стойност, „за да се възнагради оня труд, който е положил покойния ми баща да събере и запази тия ценни материали от тегловното ни минало и обогати нашата национална съкровищница в Народната библиотека“.

Запазен е отговорът на Министерството, в който се казва, че сумата е такава, каквато я определи Библиотечният комитет. На 14 юли, месец по-късно след по-следната кореспонденция, Богомил лично посещава заместник-директора Райчев в библиотеката в София, като се споразумява с него за увеличаване на общата стойност с още 10 000 лв., което прави общата сума 50 000 лв. за откупуването на материалите. Постепенното повишаване на сумите показва динамиката на преговорите. За визитата си разказва самият Даскалов: „Отидох в София и се явих лично при д-ра на Н[ародната] Б[иблиотека]. Той се държа твърде надменно, подозирайки, че К. Мутафов ще е уговорил някакъв хонорар с мене. В края на краищата д-р Райчев ми каза, че ако не съм бил тъй ненаситен, че землетрес и пр….27, а най-главно, че не мога намеря пазар другаде за тия вехтории, така че да не изпущам 50 000 лв…“.

Същата договорка е скрепена писмено на 20 юли 1928 г. с писмо лично от заместник-директора, което обаче не е вписано в изходящата кореспонденция на библиотеката. Липсата на регистрация е по-скоро сигнал за неформални практики в институцията. Най-вероятно това се дължи на факта, че става въпрос за лично договаряне между директора и Богомил, заобикаляйки официално установения ред. В писмото се казва, че Богомил е имал неприятности с К. Мутафов по преговорите, затова заместник-директорът приветства Даскалов да кореспондира директно с него. Дали наистина думите, разменени на личната среща между тревненеца и Райчев, са били точно такива, трудно може да се каже без други доказателства, но трябва да се вземе под внимание афектираното състояние на Богомил по повод дългите и трудни преговори и опитите на ръководството да намали сумата за откупуването на материалите, когато той описва post factum случката.

На 3 октомври 1928 г. Даскалов пише отново до Райчев по повод мълчанието му след последното писмо. Богомил е притеснен, че книгите все още не са експедирани, парите не са изплатени, а опасността да изгуби имота си е все по-близо. За преноса на книгите се разбира от запис в един входящ дневник в архива на библиотеката, според който на 30 октомври 1928 г. Богомил пита дали може да изпрати старите книги по железниците. В архивните регистри на библиотеката се открива и сведение от 7 декември 1928 г., че институцията се свързва с Министерството на народното просвещение (МНП) по повод откупените документи от Б. Даскалов, които са вече на място и молят за отпускане на кредит от 50 000 лв.

Както вече бе отбелязано, документите са приети и описани във фондовете на библиотеката още през м. април, а вероятно към момента на изпращане на запитването и книгите са вече пристигнали и са обработени. На 27 декември Богомил отново пише до библиотеката, че парите не са му изплатени. На следващия ден, 28 декември, от институцията отговарят на Богомил, че правят всичко възможно за изплащане на сумата от 50 000 лв., което потвърждава, че към онзи момент все още нищо не му е платено.

Според запис в една входяща книга за кореспонденция от библиотечния архив, се вижда, че МНП отпуска кредит от 50 000 лв. с дата 1 февруари 1929 г. Без да е уточнено изрично за какво са парите, индикациите в документацията позволяват да се предположи убедително, че става дума тъкмо за сумата, която да се изплати на Б. Даскалов. Това от своя страна означава, че тревненецът е получил парите едва в първите месеци на новата година. Не се открива документ с точна дата на превода, но със сигурност е преди лятото, когато той отново ще влезе в контакт с библиотеката, без да споменава повече този финансов въпрос. Необходимостта от кредит след приключили преговори поставя под съмнение финансовата готовност на институцията и повдига въпроса дали библиотеката не е поела ангажимент, който е надхвърлял реалния ѝ бюджет.

Постъпилите през пролетта на 1928 г. документи на Христо Н. Даскалов са вписани в старите инвентарни книги на архива на библиотеката като дарение №27 от 1928 г., с изричното уточнение срещу откуп. Описани са последователно 88 различни документа. Повечето от тях не са пряко свързани със стария Даскалов, а например с Петко Р. Славейков (1827–1895), Иван П. Славейков (1853–1901) и др. видни общественици, основа за прехвърлянето им в бъдеще към самостоятелни лични архивни фондове. Някои от материалите принадлежат на фамилията Даскалови, но не са лични на Христо. Сред тях са писма от началото на XIX в. на неговите прародители и родители и други роднини. Вероятно библиотечният служител Мутафов е проявил повече интерес към по-старите документи, за да вземе предимно такива. Самият Богомил запазва много от личните документи и разработки на баща си, за да ги използва през следващите години в книжовната си дейност, с което броят на автентичните материали на стария Даскалов при първото постъпление намалява. Старопечатните книги, над 200 заглавия, са пристигнали в края на 1928 г. и са описани като част от попълненията на библиотечното имущество. Личната библиотека и читателските интереси на Христо Н. Даскалов са обект на друго самостоятелно изследване с различен от очертания тук фокус.

През 1929 г. Богомил събира още материали, останали от архива на баща му, с които е готов да се раздели. Първо пише на просветното министерство, като се обръща по следния начин: „Сега обаче като по-свободен (пенсионер) аз се заех да подредя грамадните архиви, почти захвърлени, и намерих много писма, ръкописи и документи, които мисля са от обществен интерес“. Документите разпределя на 4 отдела: 1. Учебно дело; 2. За учебното дело във Враца; 3. Писма; 4. Речи на Христо Н. Даскалов, държани на празници. Текстът на това писмо се препраща от МНП към библиотеката в София на 4 юни, ако намерят за добре, да командироват лице, което да прегледа материалите. Директорът отговаря на 11 юни, че няма нужда да се праща човек, Богомил Даскалов сам е подредил сбирките, като от името на библиотеката се отправя молба да се влезе в отношения с нея.

Тревненецът изпраща и кратки анотации на някои документи, за да привлече вниманието на институцията. Предлагането на нови материали година по-късно предполага, че икономическата мотивация е продължила да доминира над семейната емоционална привързаност към архива, но в същото време Богомил прави за себе си дословни преписи на много от материалите, за да може да ги използва в бъдещите си проучвания и публикации.

На 17 юни той лично се свързва с библиотеката, за да предостави за оценка още материали от архива на баща си и по-специално предлага на институцията съхранени от Христо Даскалов течения на стари вестници. На 25 юни той изпраща опис на наличните броеве от в. „Македония“ и „Борба“. Отговорът на институцията до Богомил е изпратен на 23 юли 1929 г., като в него се казва, че библиотеката няма достатъчно средства, за да откупи вестниците и да поддържа и по два екземпляра. По отношение на документите: за тях се препоръчва да се изпратят за преглеждане и откупуване. На 20 юни 1929 г. той пише отново до просветното министерство, което поддържа педагогически музей, като предлага материали от архива на баща си Христо Н. Даскалов, свързани с историята на учебното дело. Към писмото си той прилага и кратка анотация на отделни документи.

Паралелно с преговорите с Народната библиотека, Богомил предприема и друга инициатива. Той изготвя общо писмо до някои от основните местни институции във Враца като градската община, врачанския митрополит, ученическото дружество и читалище „Развитие“, в което отправя запитване дали проявяват интерес към материали, касаещи историята на учебното дело в града от периода, когато неговият баща е бил учител там (1873– 1880 г)47. До ученолюбивото дружество „Развитие“ той изпраща дословен собствен препис на онази част от ръкописа на стария Даскалов със заглавие „Моето учителствуване“, която отразява дейността му във Враца, като моли текстовете да се запазят в архива на дружеството, „за да послужи донякога на историографа като материал за миналото на града Ви“. Сред описаните документи са писма, дописки, молби, слова, изложения и др., писани от Христо Н. Даскалов в качеството му на общински писар по време окупационното руско гражданско управление във Враца, по време и след Руско-турската война от 1877–1878 г. Също така се открояват лични спомени на покойния, като например за положението в града около Априлското въстание и по-специално покрай преминаването на Ботевата чета и последвалите арести, включително и неговия собствен.

В кореспонденцията си с врачанските институции Богомил подробно описва отделните групи документи, които би могъл да им предостави. Самият той счита за свой дълг да отправи подобно запитване към врачани, защото от една страна е педагог и човек с отношение към историята и образованието, но от друга и той самият е родом оттам и за известен период работи в града като учител.

Към настоящия момент не са открити сведения за отговор от Враца. Спомената бе и реакцията на библиотеката, но не се откриват данни за това дали Богомил отговаря на писмото от 23 юли. Вероятно материалите остават у Богомил, което се подкрепя от факта, че след като съвсем наскоро той е приключил няколко месечни терзания с откупуването на първата партида от архивни материали от страна на Народната библиотека, този път е преценил да ги задържи у себе си.

Не се откриват документи, които да проследяват някакво развитие на въпроса в периода от 1929 г. през следващите години чак до 1943–1944 г., когато Богомил отново ще се свърже с библиотеката, за да предложи документи от баща си, макар и да не се стига до сделка поради военната обстановка и преждевременната му кончина. Липсата на свидетелства между 1929–1943 г. показва по-скоро прекратяване на опитите за продажба. Като доказателство за предположението, че документите остават у Богомил, могат да послужат редицата публикации на същите документи от врачанския период на Христо Н. Даскалов, които синът му публикува през 30-те години по страниците на отделни местни вестници като „Врачанско слово“, „Правда“, както и политическите издания – в. „Мир“, „Пряпорец“, „Демократически преглед“ и др. Днес материалите от врачанския период на стария Даскалов във Враца са съхранени в архивния му фонд № 129 от колекциите на БИА, НБКМ, което означава, че те са останали у Богомил до второто постъпление на материали при неговите наследници в началото на 60-те години на ХХ в.

В заключение може да се отбележи, че първото постъпление на документи и старопечатни книги на Христо Н. Даскалов в Народната библиотека през 1928–1929 г. представлява важен етап както в историята на фонда му, така и в процеса на институционализиране на възрожденското документално наследство в България.

Проследените преговори между Богомил Даскалов и библиотеката разкриват сложното взаимодействие между личната памет, финансовите затруднения и държавната културна политика през междувоенния период. Същевременно случаят показва значението на частната инициатива и наследническата грижа за съхраняването на ценни архивни материали и намирането на подходящо място за тяхното дългосрочно опазване – принципи, които днес често биват пренебрегвани заради изкушаващите възможности за бърза печалба, която предоставя антикварният пазар. Така немалка част от семейната и националната памет рискува да бъде изгубена безвъзвратно, превърната от исторически извор в обикновена търговска стока, продавана на части, лишена от своя контекст и научна стойност.

 

Владимир Терзиев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

Сп. „Библиотека“ бр. 3/2026 г.

 

На снимката: Семеен портрет на фамилия Даскалови от Трявна в началото на XX в. Христо Н. Даскалов и съпругата му Пенка /на преден план/, синът им Богомил със съпругата му Минка и техните деца – Пенка, Христо /в ляво/ и Петър.

Източник: НБКМ, БИА "Портрети и снимки", С II 3949.

Там, дето знаньето живей…

По повод началото на новата учебна година, публикувам кратък откъс от спомените на Никола Икономов /р. 1870 г./ за развитието на учебното дело в Трявна след Освобождението, с кратки допълнения и бележки…

На добър час на всички ученици и учители! И нека не забравяме, че без знание няма сполука и достойни бъднини!

* * *

След Освобождението учебното дело се разраства до такива размери, че голямото училище, част от което през времето на голямото наводнение от 1897 г. се събори, в което сега се помещава Общината /Бел. Г. Иванова – днес там се намира Музей „Старото школо“/, стана недостатъчно за големия брой ученици и се наложи построяване на класни стаи за учениците от класовете в Долната махала при църквата „Св. Георги“, пише Никола Икономов в своята история на Трявна. /Бел. Г. Иванова – Всъщност, училището в Долната махала на Трявна е построено по-рано, през 1874 г. и не толкова заради нуждата от нови класни стаи, а заради съперничеството между Горната и Долната махала. След Освобождението, когато двете махали престанали да враждуват, в сградата на Долното училище се помещавало Класното училище. В него се учили големите ученици, които през 1897 г. се преместили в новопостроеното училище „П. Р. Славейков“/. Същевременно, учебните занятие се водеха в килиите на църквата „Св. Архангел“ и в стаите над градската фурна до Часовника, където и аз съм учил. А в 1896 г. се построи новата прогимназия „Петко Р. Славейков“, в която учих като ученик от IV отделение до III прогимназиален клас /Бел. Г. Иванова - Сградата на училище „П. Р. Славейков“ е завършена през 1897 г. През 1945 г. е пристроено второто крило на училището, което през 1949-1950 г. е удължено. Третото му крило е завършено през 1961 г./.

До 1899 г. момичетата учеха отделно от момчетата. Първоначално занятията в Девическото училище се водеха в метоха – непосредствено и в допир с нашата къща /* Попйовчовата къща/, както и в частни къщи – на Боню Илиев /* в Качаунската махала/, Златю Витанов и др., а в последно време – в училището „Станчо Даскалов“ до църквата „Св. Архангел“, в което сега се помещава земеделското училище /Бел. Г. Иванова – Отначало момичетата учели в частното килийно училище на поп Стоян Дечев. През 1855 г. в Трявна отворило врати Девическото училище. То се помещавало в една от църковните килии при църквата „Св. Архангел Михаил“, след това в Метоха, в съседство с Попйовчовата къща и в различни частни сгради. Новопостроената му, завършена през 1884 г. сграда веднага изгоряла. Училището отново се местило, както пише Богомил Даскалов, „ту в кухнята и стаята на сестрите от метоха, ту в къщата на Цаню Кирев, ту в стаите над общинската фурна, или в къщата на Боня Илиев“, докато първомайстор Генчо Кънев изградил ново в двора на днешното училище „П. Р. Славейков“. През 1899 г. девическото и мъжкото училище се слели, ученичките се преместили в новото училище „П. Р. Славейков“. В сградата на девическото училище през 1919 г. открили новото Столарско училище. Преди това в нея се помещавала Земеделската банка, съдилището и др. Сега там се намира библиотеката на СУ „П. Р. Славейков“/.

Една от старите учителки в девическото училище, която аз помня и, която заслужава уважение е Кина Ковачева /Куцата/, родом от Трявна. /Бел. Г. Иванова – По сведения на Богомил Даскалов от книжката му за историята на Тревненското училище, Кина Цанева Ковачева, учила на „общинска издръжка“ в Габрово със „задължението“ да учителства в Трявна след приключване на обучението си. Тя учителства в Девическото училище в Трявна от 1874/75 г. до 1899 г., без прекъсване, отначало в първоначалното училище, а след освобождението – в класното девическо училище/.

 

Галина Иванова

Снимка на графика на взаимното училище в Трявна,
открито през 1839 г. Копие.

Старият площад в Трявна преди 1897 г.
В ляво е къщата с градската фурна, на чийто втори етаж,
са се водили учебни занятия.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Славейковото училище в Трявна, 1930 г.

Водосвет на Столарското училищев Трявна -
бившето Девическо училище, 1920 г.
Източник: СМРЗИ - Трявна

В сградата на бившето Девическо училище днес се
помещава Библиотеката на Славейковото училище...
Де факто, това е единствената оцеляла до наши дни сграда в Трявна,
строена от уста Генчо Кънев

Тревненски учители: Мария Цанева, Тотка Груева, Христо Даскалов,
Мария Ботева, Тота Иванова, Цанка Колчева,
Белчо Казасов, Никола Дончев, Витан Марков,
Ст. Седмаков, Никола Иванов, Тотьо Икономов и др.
Източник: НБКМ

Учители от Трявна - Мария Илийчева, Кина Ковачева,
Тотка Груева, Никола Дончев, Никола Иванов и др.
Източник: НБКМ

Къщата на хаджи Иванчо Тодоров на Възрожденския площад в Трявна

 Продължавам да издирвам и разказвам историята на старите тревненски къщи и на техните някогашни стопани. Разбира се, колкото и до където позволяват архивите, сведенията, пък и спомените на потомците. Днес ще стане дума за една от знаковите къщи на Възрожденския площад в Трявна, в която днес, на първия й етаж, се помещава агенция за недвижими имоти и туризъм. За съжаление, не успях да открия никакви сведения за годината на построяването й…

Според сведенията на резбаря-краевед Цаньо Антонов, далеч назад в миналото, тази просторна и красива къща, със застроена площ около 80 кв.м., е приютявала семейството на личния тревненски чорбаджия и търговец хаджи Иванчо Тодоров /р. 1810 г./.

Към 1874 г., откриваме името му сред членовете на училищното настоятелство. Той е син на поп Тодор поп Иванчев/Иванов /р. 1789 г./, чийто брат е бунтовния свещеник поп Алекса Скевофилат, и е сред попечителите на църквата „Св. Архангел Михаил“ в периода 1823-1850 г. Майката на чорбаджи Иванчо – Ана, е от Даскаловата фамилия. Тя е дъщеря на хаджи Христо Даскалов /1750-1839/ и Бона Априлова /р. 1755 г./. Техният син – Георги /1839-1885/, брат на чорбаджи Иванчо, е сред пионерите на Тревненската индустрия, кмет на Трявна /1881-1882/ и народен представител /1881 г./.  

Търговецът х. Иванчо Тодоров има две деца от двете си съпруги. Майката на по-големия Тодор /р. 1841 г./ се казва Йона, а дъщеря му - Йона /р. 1853/ е от съпругата му Мана поп Димова Икономова, която се омъжва за чорбаджи Иванчо след смъртта на съпруга си Никифор Христов Даскалов /1814-1851/. Синът й Христо Даскалов /1843-1917/ - бъдещият голям краевед и учител, баща на Богомил Даскалов, остава да живее при дядо си поп Димо Икономов /1801-1882/.

Синът на хаджи Иванчо - Тодор взема за съпруга личната тревненка от Райковата фамилия - Деша Николова Райкова /1854-1927/, сестра на проф. Пенчо Н. Райков. Двамата имат три дъщери – Тота, Йона и Мария. Последната от тях е женена за друг виден тревненец - Петър Тотев Брънеков /р. 1874-1916/, завършил право в Тулуза, свързал трайно живота си с Ямбол. Именно той е сред инициаторите за създаването на Дружеството за културно-економическо повдигане на Трявна /1910 г./ и за залесяването на голите хълмове около града с борови гори.

А къщата на центъра на Трявна, в която днес се помещава агенция за недвижими имоти и туризъм, остава за наследниците на най-голямата дъщеря на Тодор х. Иванчев и Деша Райкова – Тота. Тя се жени за Атанас Груев Костадинов от гр. Борисов, дн. Беларус. През 1967 г., когато са категоризирани всички недвижими паметници на културата в Трявна от арх. Васил Паскалев, къщата е записана на нейно име – Тота Ат. Груева с тогавашен адрес ул. „Г. Димитров“ № 18 /дн. ул. „Ангел Кънчев“/. И е паметник на културата в ансамбъл.

 

Галина Иванова

Къщата на Тота, по мъж -
Атанасова Груева, внучка на
хаджи Иванчо Тодоров,
при заснемането й през 1967 г.

Същата къща днес...

40 години от смъртта на Борис Павлов Хаджисемков - Бащата на Тревненското машиностроене

Навръх Гергьовден през 1929 г., отваря врати първата механотехническа работилница в Трявна, а по това време нейният собственик - Борис Павлов е само 29-годишен... Следват дни, месеци, години на усилна работа, подчинена на житейската му максима: "Труд, труд и пак труд!". И така цели 18 години, когато идва Национализацията и поставя край на всичкия този труд, мечти и усилия за замогване, разширяване на работилницата и оборудването й с модерни за времето си машини и инструменти... На нейно място, години по-късно, с подкрепата на държавата, израства голям машиностроителен завод - "Иван Йонков"... Аз обаче продължавам да се питам каква ли щеше да бъде съдбата на тази малка работилничка, на някогашната фабрика „Св. Георги“, на Копринената фабрика на Кънчо Стефанов Кънчев, както и на останалите работилници, даракчийници, мелници, маслобойни и др., ако не бяха завзети силово при национализацията? Какъв ли щеше да е днешният облик на Трявна, ако не беше тази черна за развиващата се с все по-бързи темпове местна индустрия дата – 23 декември 1947 г.?

Все въпроси, на които ако и да не знаем отговора, си заслужава да промислим...

Дълбок поклон пред паметта и делото на Борис Павлов, който си отиде от този свят на днешния ден, преди 40 години!

Ангелогласният Архимандрит Амвросий

Архимандрит Амвросий (мирското му име било Алекси) е роден на 21 ноември 1873 г. в гр. Шумен в семейството на Иван Иванов (от Шумен) и Мария Алексиева (от гр. Трявна). Родителите му били благочестиви люде. Алекси като малък много обичал да ходи с майка си в църква. Той растял и се развивал в дух на вяра, послушание, кротост и смирение. С това привлякъл вниманието на една благочестива жена от града, която му давала да чете книжки с религиозно съдържание и го наставлявала към духовен живот. Едва тринадесетгодишен той дотолкова се увлякъл от живота на светиите, че пожелал да посвети живота си на Бога в манастир. От страх да не го спрат родителите му, той решил тайно да напусне бащиния си дом. През есента на 1886 г. в една мъглива сутрин, докато родителите му още спели, той взел куфарчето си и заминал за Русе. Оттам се обадил с писмо на родителите си, за да ги успокои, и заминал за Преображенския манастир. Игуменът разбрал, че Алекси има силно желание да стане монах и го приел за послушник. Алекси усърдно изпълнявал всички възлагани му послушания. Той бързо усвоил четенето, пението и богослужебния ред. Затова бил обикнат от всички. Но мисълта, че родителите му не знаели за неговото пребивание в Преображенския манастир, го тревожела. Затова той им писал писмо, молил ги да му простят бягството и да му разрешат да остане в манастира. Когато дошло времето да бъде подстриган за монах, отишел в родния си гр. Шумен и взел благословението им да се посвети на монашески подвиг.

Наскоро след това Алекси бил подстриган за монах под името Амвросий. В това време Търновски митрополит бил Климент (Васил Друмев). При посещенията си в манастира митрополит Климент добил приятно впечатление от прекрасното пение на монах Амвросий. Като узнал, че младият монах му е съгражданин, той още повече го обикнал и го ръкоположил за йеродякон. Когато пък йеродякон Амвросий пожелал да получи духовно образование, митрополит Климент с отеческа отзивчивост благословил желанието му и го изпратил с препоръка в Цариградската духовна семинария. Мечтата на йеродякон Амвросий се осъществява. Той е ученик в семинарията и след шест години я завършва с много добър успех.

Заради приятния му глас и прекрасното изпълнение на църковните песнопения Негово Блаженство Екзарх Йосиф го обикнал и лично го ръкоположил в чин йеромонах.

Св. Синод оценил по достойнство музикалните дарования на йеромонах Амвросия и през 1906-1907 г. му възложил да ръководи курс за подготовка на църковни певци в Бачковския манастир.

Йеромонах Амвросий не се задоволил със семинарското образование. Той жадувал да получи и виеше богословско образование. Затова се явява на устроения от Св. Синод конкурс, добива стипендия и заминава да следва в Черновицкия богословски факултет (Австро-Унгария). След завършване на висшето богословско образование в 1913 г. Св. Синод назначава йеромонах Амвросий за протосингел на Търновската митрополия.

Заради проявени качества на изряден духовник и добър администратор, в началото на 1917 г. йеромонах Амвросий бива отличен с офикията архимандрит. Архимандрит Амвросий остава протосингел на Търновската митрополия до 1920 г., когато бива назначен за протосингел на Доростоло-Червенската митрополия. Тук той изпълнява длъжността протосингел до 1929 г., когато бива преместен на същата длъжност в Сливенската митрополия. Поради тежко заболяване той намерил за невъзможно да изпълнява повече служението си на протосингел и затова в 1935 г. се пенсионирал.

След пенсионирането си архимандрит Амвросий идва в София, където до края на живота си, в продължение на десет години, с любов и вещина усилено работи в областта на източното църковно пение. През този период той пише и издава своите учебници и сборници по източно църковно пение. Архимандрит Амвросий притежаваше висока музикална култура и дарование. Всичко това му даваше възможност да бъде превъзходен изпълнител. Той пееше с вдъхновение по всички правила на древната църковна музика. Още като монах в Преображенския манастир със своето мелодично изпълнение той бе спечелил симпатиите не само на пастирските братя, но и на Търновския митрополит Климент (В. Друмев). Тъкмо това музикално дарование е подтикнало митрополит Климент да го изпрати да се учи в Цариградската семинария. Там той блестял със своя музикален талант при изпълнение на църковните песнопения. Съучениците му в Цариградската духовна семинария с необикновено внимание слушали пението му. А когато в празничен ден той пеел в българската църква, всички богомолци го слушали с възхищение и казвали: „Дякон Амвросий пее като ангел“. Екзарх Йосиф бил във възторг от пението на йеродякон Амвросий. Такъв църковен сладкопевец архимандрит Амвросий остана през целия си живот - и като протосингел в Търново, Русе и Сливен, и после като пенсионер.

На 23 април 1945 г. след дълго и тежко боледуване, на 72 годишна възраст, архимандрит Амвросий, завършва земния си живот в София.

 

 

Из „Църковен вестник“, бр. 27,1965 г.

 

* По сведения от ДВИА, Архимандрит Амвросий е бил дивизионен проповедник в щаба на 2-ра пехотна дивизия по време на Първата световна война. За заслуги във войната е награден с Народен орден „За военна заслуга“, V ст., на военна лента; Народен орден „За военна заслуга“, V ст., на военна лента

 

 

** Снимката на архимандрит Амвросий е публикувана на страницата на „Русчук - Старият Русе“ във фейсбук от Николай Рачев, правнук на Минчо Рачев от известните русенски търговци Братя Рачеви. Надписът на фотографията гласи:

"На предобрия ми приятел господин Минчо Рачев и на почитаемото му семейство за добър спомен.

Архим. Амвросий

гр. Русе

3 януари 1929 г.“.

За съжаление, към момента не разполагам със сведения за рода му по майчина линия…

141 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Загърбваният Батенберг и истините за Съединението

Съединението, видяно от Пловдив и от София

С времето събитията от първите дни на септември 1885 г. се превръщат в един от основните жалони на историческата ни памет. До степен, че днес обществото ни започва да възприема 6-и септември като истинския ни национален празник, което означава като алтернативата на 3-ти март. Допустимо ли е това? Усещате ли как вече се надига вой в определени групи от обществото, та чак до държавния глава? Искат да ни разделят? Да ни скарат? Да ни противопоставят на нашата освободителка Русия? Ами ако сме разделени и скарани отдавна или ако интересите ни с източния Голям брат са се различавали още тогава? Тогава какво?

Мирната румелийска революция от 1885 г. е наистина уникална с обикновените си герои и всенародния кипеж в Пловдив, Голямо Конаре, Сливен или Чирпан, но и в София и Варна. За да се случи тази българска „нежна революция“, зад нея застават князът-държавен глава, парламентът и правителството, оглавявано от Петко Каравелов. 

Съединението през 1885 г. е порив на „малката“ в „голямата политика“, един от малкото случаи, в които страната ни не просто постига нещо значимо, но го постига със свои сили, с ясен план и с умела дипломация спрямо Великите сили. Резултатът се измерва с категории като европеизация, свобода и суверенитет.

Второто нещо е, че Съединението се превръща в мит поради особеностите на българската политическа ситуация. „Съединисти“ – поне на теория – в България бол. Включително днес. Защо тогава сме тъй разобщени? Всички повтарят девиза, изписан с големи букви върху фронтона на българския парламент: „Съединението прави силата“. А той може би символизира един непостижим български идеал?

Да не забравяме, че „Съединението ни“ се предхожда от „окуцяването“ на младата българска демокрация. Суспендирането на Търновската конституция – гордостта на новата българска държава – нанася своите поражения и следосвобожденският печат алегорично започва да говори за нея като за „Коста Куция“. Мнозина от най-видните ни политически и културни дейци са принудени да напуснат свободното княжество и да търсят място под слънцето в Източна Румелия. Там в определен период се озовават Петко Каравелов и П. Р. Славейков, Иван Вазов и Константин Величков, Захарий Стоянов и Димитър Ризов.

И именно „единението“ е разделителната линия, маркерът, който отделя едни от други събития. Тези детайли днес ни убягват. А те са важни.

Ако през 1881 г. борбата в Княжеството е за запазването на Търновската конституция, срещу „режима на пълномощията“ и безконтролната власт на руските офицери, то през 1882–1883 г. нещата се променят. В центъра на вниманието е сливането на Северна с Южна България и тук голяма роля безспорно има княз Александър I Батенберг. По инициатива на княза и под опеката на тогавашния външен министър д-р Г. Вълкович в Пловдив започва да излиза в. „Съединение“. Издават го Петър Берковски, Стефан Гешов и Даниил Юруков, отчасти д-р Хаканов и д-р Янколов. Той трябва да подготви румелийците за важната стъпка.

Но скоро в Княжеството руските генерали Соболев и Каулбарс влизат в конфликт и с консерваторите, либералите отдавна са прогонили в изгнание, някои от тях са в Румелия. Д-р Вълкович вече не е външен министър, правителството е от чиновници и руски офицери и така финансирането на в. „Съединение“ е преустановено, той спира да излиза.

Като цяло в Източна Румелия няма политически партии, а има две основни групи, борещи са за властта. Областното събрание се дели на „гешовци“ и „антигешовци“. Това не са измислени наименования, нито политически окарикатурявания. Най-влиятелният политик по онова време в Източна Румелия е Иван Евстр. Гешов, родственик на Евлоги и Христо Георгиеви, човек от сой и много заможен, при това завършил финанси в Манчестър. От втората половина на 1881 г. около него се „групират“ приятели и родственици – д-р Янколов, негов баджанак, Ив. Стефанов Гешов, негов братовчед, д-р Хаканов, зет на Ив. Ст. Гешов. Гешов събира около себе си най-добрите оратори и пишещи – Константин Величков, Ив. Вазов, М. Маджаров, С. С. Бобчев (последните двама впоследствие се сродяват). От всички тези родства и сродства изниква термина „шуро-баджанащина“. В ръцете на „гешовци“ са и „медиите“ – вестниците „Марица“, „Народен глас“, сп. „Наука“.

Второто преимущество на „гешовци“ е категоричната подкрепа на руското консулство. Веднъж седмично руският консул ги кани на вечеринка в дома си и там се „решава“ политиката в Източна Румелия. Стига се дотам, че главният управител на областта Алеко Богориди през 1882 г. се скарва с руския консул Кребел – иска да му напомни, че е „обикновен консул“, докато срещу него е администраторът на Източна Румелия. В крамолата „гешовци“ застават твърдо зад Кребел. Подбуждат цяла група в Областното събрание да гласува дори против кредитите за покъщнина на губернаторския дворец. И на битово равнище удържат победа.

От края на 1882 г. отношенията между Алеко Богориди и руският консул Кребел са окончателно прекъснати. Основна причина е и договорът на руските офицери в румелийската милиция, който той не иска да поднови, желае да ги замени с българи или други европейци. Политиката на император Александър III е обаче категорична – Русия на всяка цена да удържи началническите места в българката войска – в Княжеството, но и в Източна Румелия. Така българските офицери не могат да напреднат нито в чин, нито в длъжност. „Гешовци“ застават зад руската позиция, но мнозинството български офицери са против нея. Именно те ще свалят Гаврил Кръстевич, ще обявят Съединението и ще спечелят Сръбско-българската война.

Алеко Богориди има известни прерогативи в тази посока – той назначава директорите (министрите), може да предлага на Цариград издигането на български офицери от румелийската милиция в по-горен чин. Нещата започват да се променят с появата на либерални политици от княжеството като Каравелов и Славейков, които са били прогонен и от руските генерали. Те стават естествени съюзници на Богориди.

Тук трябва да кажем няколко думи за „наименованията“ в Източна Румелия, те са важни – и са част от клопките пред разбирането на самото Съединение. „Гешовци“ са русофили и съответно след 1882 г. противниците им минават за русофоби. „Гешовци“ са консерватори и съответно „антигешовци“, близки до либералите в България, също минават за либерали. Но ето я уловката. През 1882–1883 г. „гешовци“ обявяват противниците си за „казионни“. И то защото русофобите-либерали поддържат „статуквото“ (опират се на Богориди, за да парират Русия), а противниците им, претендиращи, че някога са издавали в. „Съединение“, започват да се зоват „съединисти“. Клопката е голяма и „съединистите“ до 1884 г. наистина минават за съединисти, когато Русия им свива перките, защото подобно действие не било „навременно“. Тутакси следва отлив в подкрепата към тях. Тогава ги кръщават „лъже-съединисти“. Точно тогава управител на областта става Гаврил Кръстевич, който е туркофил, но и русофил, и много държи на мнението на руския консул.

Така бившите „съединисти“ на практика вземат властта и забравят за всяко „съединение“. Постепенно широки кръгове в Източна Румелия започват да се чувстват излъгани, попарени са и техните усилия, всички тези „гимнастически дружества“, готовността им да станат едно с Княжеството. Кои са „казионни“ и кои „съединисти“ се разкрива и при първата отпуска на Гаврил Кръстевич в Цариград. Тогава органът на „гешовци“ в. „Марица“ описва неговата почивка на сенчестите брегове на Босфора с такива елейни слова, че потриса всички – тон вече непознат в българския печат и носещ полъха на друга една империя.

Ситуацията в Княжеството също се променя. През март 1884 г. един внушителен митинг в София показва подкрепа за „общото дело“. А министър-председателят Драган Цанков отпуска пари от бюджета на румелийски пратеници, за да направят те обиколка из Европа – да видят как този акт ще се приеме в европейските столици. Нещо, което „гешовци“ само обещават, но така и не правят. Македонските комитети в Княжеството също започват да работят за съединистката кауза – оттам идват фигури като Димитър Ризов и Коста Паница.

Захарий Стоянов също се появява като фигура от румелийските македонски комитети. В тях той влиза като стар поборник. Негова е идеята за тържествено честване на паметта на Христо Ботев в Пловдив (на 19 май по стар стил). Оказва се, че на същата дата бил рожденият ден на султан Абдул Хамид и „гешовци“ забраняват честванията. И дори повтарят грешката си, отменяйки чрез тогавашния пловдивски владика панихидата на Ботев. Възмущението в Източна Румелия започва да клокочи. Захарий Стоянов, д-р Странски и неколцина други държат речи, има огромни импровизирани митинги.

„Лъжесъединистите“ решават да уволнят чиновниците, които са взели участие в тях – включително съдията Андон Каблешков, родственик на Тодор Каблешков. Уволняват и Захарий Стоянов, който има малка чиновническа длъжност, за да изхранва семейството си. Ала така го подтикват да се отдаде на журналистика. Благодарение на съмишленика му Тодор Гатев започва да излиза в. „Борба“. С този вестник Захарий Стоянов показва всичко онова, което не е могъл да покаже в „Записки по българските въстания“ – как един човек с перото си може да вдигне цяла революция, при това мирна. Румелийската нежна революция. Наричана от някои от противниците ѝ „преврат“, а от други – с италианската дума „пронунциаменто“.

Революция с перо

Вестникът на Захарий Стоянов с нищо не прилича на в. „Марица“. Макар и списван професионално, официозът на „гешовци“ използва кух и претенциозен език с напомпани фрази и самохвалства. Някогашният котленски овчар и революционер по дух може и да не е ходил никога на училище, но той е самообразовал се и самосъздал се човек с вродена писателска дарба. Скоро вестникът му се изчита от кора до кора, изрази от „Борба“ се повтарят из цяла Румелия. Той пътем взима фрази от опонентите си и ги прави за смях. Във в. „Марица“ било прието да се пише така: „Ако сведенията ни са верни, симпатичният г-н (еди кой си) е назначен на (еди каква си) длъжност“. Захарий иронизира: „Симпатичният д-р… отишъл да се къпе на Хисарските бани, симпатичният г-н Х. кихнал“. И блъска ли, блъска по „шуробаджанашката партия“, правейки я на бъзе и коприва. Но не я кара само на сатира. Един брой на в. „Борба“ излиза със статията „Трябва ли да съществува Румелия?“. Отзвукът от статията е огромен, тя предизвиква скандал. Но Захарий Стоянов дълго няма план за действие, продължава да мисли за чети от Балкана, които да превземат областта. Чак през лятото на 1885 г. заедно с Димитър Ризов стигат до извода, че Съединението е възможно само когато войската мине на страната на въстаналите хора. И от юли-август в. „Борба“ се разграбва, става ясно, че зад Захарий Стоянов и съмишлениците му има обществена сила.

„Външни фактори“ също дават знак за подкрепата си. В края на май 1885 г. английският консул Джонс се обръща към Иван Стоянович, млад съединист, наскоро уволнен от работа, с питането може ли да му снеме два преписа от един доклад на френски. Стоянов се обръща за помощ към приятеля си Никола Генадиев и двамата за няколко дни правят преписите от доклада. В него мистър Джонс доказва пред Форин офис, че румелийският режим пречи на поминъка и на развитието на областта и че двете части на България трябва да се съединят. Младите хора се питат защо консулът в Пловдив им е дал доклада и защо е писан на френски? Не е ли по-логично консулът на Обединеното кралство да си кореспондира с Форийн офис на английски? Въпроси с не толкова повишена трудност. Останалото е известно. Известно е как временният руски консул Игелстрьом забранява на „гешовци“ да участват в Съединението и те се подчиняват. Така събитията ги изненадват.

Незаобиколимият Батенберг

Съединението обаче нямаше да се случи без категоричната подкрепа на Княжеството, което с този акт рискува и собственото си съществуване (както става ясно от поведението на Сърбия и последвалата война). И този акт нямаше да бъде възможен, ако държавният глава – княз Александър I Български, не беше поел своята историческа отговорност, за която година по-късно е детрониран от русофилите по изрично нареждане на Русия. Това е историческата истина и тя донякъде обяснява вечното „загърбване“ у нас на княз Батенберг – победата не е негова, а всенародна, за всичко друго е отговорен „швабата“. Затова век и половина по-късно в българската столица няма негов паметник и това сякаш не прави впечатление на никого.  Отношението към него винаги си остава „двойствено“ – нещо, което е тъжно, да не кажа жалко. Защото той вгражда себе си, за да я има България. И с достойнство се оттегля, да не би Русия заради него да посегне на тази страна, която той обича със сърцето си. Колко подобни примери има в българската история? И кой друг след него с такова достойнство е заявявал: Аз съм убеден, че в края на краищата Европа ще прозре играта на руснаците, както и моята. Тя ще одобри пътя, по който вървя. Русия допринесе за изграждането на България и това не буди съмнение, както и дължимата ѝ признателност. Ние не го забравяме и за миг, каквото и да казват. Но как да не признаем и на моите поданици да се ползват в разумна мяра от автономията, дадена им от Берлинския договор? Защо трябва да оставим руснаците да завладеят всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация чрез въвеждането у нас на принципите на една изостанала и корумпирана администрация? (в: Емен Кейе, „Българската независимост и княз Александър“, 1910).

Именно той е и дипломатът, който влизайки в Пловдив, успокоява турците в областта, дори посещава джамията. Именно той влиза в контакт с английската, френската и австроунгарската дипломация. Габриел Аното и сър Уилям Уайт (френският и английският посланик в Цариград) искат аудиенция при султан Абдул Хамид и турската армия не влиза в обединена България. Княз Александър Батенберг е съвсем наясно с тогавашната международна обстановка, обобщена може би най-добре от Рихард фон Мах в „българските бурни времена“: „Русия искаше или зависима, или никаква България. Англия, Франция и малко по-предпазливо Австро-Унгария искаха или независима, или никаква България“.  

Съединението е постигане на българското национално достойнство. Отвъд всякакви „филства“ и „фобства“. За съжаление, често забравяме за това.

 

 

Тони Николов

в. „Култура“

 

* Илюстрация: Посрещане на княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г., художник Пиер Монтани