None

събота, 31 октомври 2026 г.

Дължим дела, а не шаблони… Зомбита и будители

На днешния ден няма да говоря за делата на будителите. Не защото е непотребно, а защото всичко онова, което е обратно на техните достижения и стремления, днес задава посоката, ценностите, морала. Какво от това, че с повод и без повод споменаваме този или онзи достоен българин, оставил трайна следа във времето и дълголетната ни история? Какво от това, че и днес тук-таме има с какво да се гордеем?! Да не би да сме станали по-духовни, по-грамотни, по-достойни?! Не мисля. Думите не правят делата. Напомпаното родолюбие – също…

Противно на днешната представа за будителството, то не се заключава между черната дъска и чина. Но дори и там все по-рядко срещаме будителите – онези одухотворени, мислещи и вдъхновяващи люде, които оставят след себе си дела, а не дамга. Те са обратното на онова, което ни съпътства днес – бездуховност, посредственост, деградация на ценности и морал, безчовечност…

Днешното време не познава дотам миналото, или ако го познава – макар и тезисно – не се учи от мъдрите му уроци. Шаблонно се позовава на този или онзи достоен българин, без да осъзнава същината на неговите достояния. И без мерак да стигне нещо от онова, което онзи от портрета на стената е стигнал.

Да си потомък на толкова дълголетно минало и едва да сричаш непонятни и чужди за теб думи и смисли – не само от трибуната на властта или ефира, но и във виртуала – е тежка карма и диагноза. Живеем я с години. Дотам се простират аршинът и щенията ни. Пък и нишаните се губят в мъглата на ежедневното. Затова все се въртим в същото, а пътеката, колкото и да е отъпкана, отдавна буреняса и се изгуби в прахта на непотребните ни надежди за избавление. Вече на малцина им пука не дали, а кога ще бъдем.

А будителите, колкото и да ги има и днес, не стигат да възпламенят онуй, що не гасне. Тълпата на безпросветните владее и пламъка, и хаоса, разпростряла пипалата си от върха до корена. И да има мерак за нещо друго, то не се пръква току-така – само с щения или с „копи-пейст“ родолюбие. А имитираното будителство е панаир на суетата. То не буди и не въздига, колкото и нахално да го пъчим по стените си във виртуала или по медиите. Нищо от това не ни родее и на йота с онова, което ни е съхранило и въздигнало като дух и като нация. Нищо от това не е ценно днес. На дело. Съкровен е преди всичко и всички личният просперитет – в далеч не духовен смисъл. Разединени във всичко, как да единим пътеките и щенията си?! Как да израснем духовно, като сме бедни духом?!

…………………………………………………………………………………..

И тогава – какъв празник е днес? Кой и какво празнува?

Зомбита и будители. И ни следа от онзи духовен кипеж, който ни е въздигнал за величави дела въпреки ятагана. И честно казано, по-ни отива празникът на тиквите и скелетите, отколкото онзи, който се силим да честваме днес. Той не ни е по мярка, въпреки титаничните усилия на онези адепти на духа и българщината – минали и днешни, на чиито плещи все още се крепим като нация.

Те да са честити! За останалите винаги ще има пакости и лакомства…

 

Галина Иванова




неделя, 25 октомври 2026 г.

Където терковете оживяват, а паметта е мост към вечността...

Преди три години, навръх Димитровден, в най-старата запазена тревненска къща – Попангеловата, отвори врати най-новият ни музей – на Тревненската архитектурна школа. Дълго чакано събитие от поколения тревненци, радетели за опазването и популяризирането на усталъка на именитите тревненски дюлгери. И неслучайно, макар и встрани от обичайния маршрут на туристи и гости на града, той бързо набра популярност, и зае своето достойно място на културно-историческата карта на Трявна. Макар и в скромното си по обем пространство, Музеят приютява паметта, духа и майсторлъка на прочутата ни строителна школа. Там са и уникалните макети на „Възкръсналите тревненски къщи“, дело на художника Светлин Стефанов, който вдъхва живот на изгубеното ни историческо наследство. А отскоро в Музейния център към Попангеловата къща, е експониран и портретът на един от най-именитите ни майстори – Архитектон Димитър Сергюв, рисуван от неговия прапраправнук арх. Петър Сергев, който си отиде от този свят на 25 май т.г.

Помня колко дълго го убеждавах да нарисува Архитектона по запазено описание от дядо му - учителя Петър Сергев, според което, Главният тревненски майстор е бил: „рус, къдроглав, с гъсти вежди, дебели мустаци, червендалест, левент…“. Досущ като моя приятел – арх. Петър Сергев. Да го нарисува така, както е закодиран във вените му. Помня и колко упорито той отказваше с убедителния мотив, че не е художник. Накрая все пак се съгласи, макар и с неохота, и месеци по-късно ми изпрати първоначалната скица. Дълго обсъждахме детайлите преди да я завърши окончателно. Когато най-после получих портрета, осъзнах, че беше успял да улови и благото му излъчване, и обичта, с която Архитектон Димитър Сергюв въздига всеки един от градежите си. Съвсем неслучайно, беше избрал да го изрисува и с любимата на двама ни църква „Св. Георги“ в Трявна, уютно притихнала в ръцете му, като в бащина прегръдка…

Това е ценното. Тъй като тази любителска скица е своеобразно генетично огледало, мост между поколенията и не цели да ни удивлява с художествените си достойнства, а да пази и препредава спомена и обичта за предците. Усетих всичко това, докато държах в ръцете си завършения портрет на Архитектона, в който пулсираха гените на няколко поколения Сергевци. Той е и Мост, и Памет. Така го чувстваше и моят приятел арх. П. Сергев, който до края на дните си, остана влюбен и дълбоко предан на Тревненското и неслучайно, избра за свой вечен дом „Алтън Трявна“, както я наричаше приживе…

Затова съм удовлетворена от факта, че този последен негов жест на преклонение и благоговение не само към рода и корена, но и към духа и съзидателната сила на старите ни майстори, най-после зае своето място в Музея на архитектурата, където оживяват теркове и съдби, обич и усталък и пребъдват във времето чрез безценните късчета памет - нашият мост към вечността…

 

Галина Иванова



Одаята в Музея на архитектурата, която пази и спомена за
усталъка на Архитектон Димитър Сергюв




Портретът на Архитектона, нарисуван от
неговия прапраправнук арх. Петър Сергев


Димитровден е!

Здрави, благословени и честити да са всички именици днес! Св. Димитър да ги пази и окриля, и всички нас покрай тях!

Честит да е и храмовия празник на трите едноименни църкви в Тревненско - в с. Скорците, в с. Фъревци и в кв. Нейковци!
Честит празник и на Музея на Тревненската архитектура, открит преди 3 години на днешния ден!

* Иконата на Св. Димитър от 1876 г. е дело на зографа Цоню Симеонов.
Източник: Виртуална енциклопедия "Българска иконография"




неделя, 18 октомври 2026 г.

Типографското производство в България след Освобождението. През 1910 г. в Трявна има една печатница с двама работници

 Въвеждането на печатарството в днешна България, според 10-год. отчет на бившето Бълг. Типографско Д-во, трябва да се счита от отварянето печатницата на бившата Дунавска област в Русе (1865 г.), устроена от главния управител на тая област, Митхад-паша. Тя е интересна за нас не само за това, че е създала първите български печатари върху българска почва, но и защото е била добре уредена, като приемаше за ученици само просветени младежи, някои от които живеят и до днес.

Първите печатници в освободена България са били ония на Янко С. Ковачев в Пловдив и София (1877-78 г.), технически устроители и работници на които бяха някой от дошлите от Ромъния българи-словослагатели. По-сетне, в 1879 г., се откри печатницата на Б. Прошек (днешната Придворна печатница), а през февруари 1881 г. се учреди и Държавната печатница, която още от начало бе доста голямо заведение.

Върху по-нататъшния развой на българските печатници съществуват твърде оскъдни сведения. През 1883 год. е събрана една частна статистика за числото на печатниците в България и през 1891 г. е събрана втора, резултатите на която са изложени в Типографския Алманах, издаден от Бълг. Типогр. Д-во същата година. Статистиката, която ний произведохме тази година, с общото съдействие на официалните органи на Типографския Раб. Съюз в България, е вече трета. […]

През 1883 г. в България е имало всичко 23 печатници. До 1891 г. те се възкачват на 55, а в 1910 г. достигат до 164. От 1883 до 1891 г. печатниците се увеличават с 32, от 1891 до 1910 г. - със 109. Или всичко от 1883 до 1910 г. печатниците в България се увеличават с 141. /* Бел. Г. Иванова. Съгласно публикуваните в доклада статистически данни, през 1910 г. в Трявна има една печатница, а за предходните години /1883 и 1891 г./ – липсва такава/.

* * *

Развитието на печатното производство у нас се намира в тясна връзка с развитието на нашето печатно слово. А развитието на българския печат води началото си от твърде далечно време - както се знае, „Царственикът“ на Паисия, напечатан още през 60-тех години на XVIII в., бе първата книга излязла на български през време на петвековното робство. Но още много години трябваше да се минат, до гдето развитието на българското печатно слово да изиска устрояването на български печатници. Едвам към средата на XIX век в някои цариградски печатници захванали да печатят с български букви. По-нататък, от 1867-1876 г., благодарение засилването на българския революционен печат, отвориха се печатници в Букурещ, Браила, Гюргево и Белград, най-забележителната от които бе тая на покойния борец за свободата и писател Любен Каравелов. Но особен импулс за своето развитие българският печат доби след освобождението на България.

Трябва със съжаление да се констатира, че до сега липсват каквито и да било сведения върху развитието на българския периодически печат от освобождението до сега. Поне ние не знаем за съществуването на такива. А развитието на печата - главно периодическия - съставлява за нас какъв-годе исторически интерес само в свръзка с неговото влияние за досегашното техническо и количествено развитие на българските печатници и числото на работниците. Едвам напоследък г. Б. Дякович, бившият уредник на пловдивската народна библиотека, е напечатил в „Пряпорец“ (бр. бр. 33 и 55 - 1910 г.) своите изследвания по въпроса и то само за 1908 и 1909 г. При все това, г. Дякович ни дава и някои сведения за числото на основаните периодически издания от преди 1881 до 1908 г. От тях се вижда, че преди 1881 г. са били основани 1 списание и 2 вестника, всичко 3. От 1881 г. до 1908 г. са основани общо 178 вестници и 100 списания.

Поради спирането на някой вестници и списания през предшествуещите години, към 1 януари 1908 г., останаха да съществуват само 98 вестници и 82 списания - всичко 180. Броят на основаните през същата година периодически издания бе: 19 списания и 82 вестника - всичко 101. През същата година престанаха да излизат 20 списания и 32 вестника, основани в предшествуещите години и 8 списания и 39 вестника, основани през 1908 г., тъй че към 1 януари 1909 г. останаха да излизат всичко 73 списания и 109 вестника. От вестниците през 1908 г., ежедневно или 6 пъти седмично са излизали 19.

През 1909 г. са излизали всичко 300 периодически издания (останали от 1908 г. - 73 списания и 109 вестника и основани през 1909 г. - 26 списания и 92 вестника); от тия издания 99 са списания и 201 вестника. От последните всекидневно са излизали 17 вестника, 2 или 3 пъти седмично - 24, седмично - 105, двумесечно - 1, тримесечно - 2, неопределено - 9. От списанията месечно са излизали 72, седмично - 4, двуседмично - 9, двумесечно - 3, тримесечно - 5 и пр. […]

Независимо от периодическия печат, който съставлява главната и постоянна работа в българскитe печатници, в послeднитe се печатят и маса непериодически издания на различни издателски фирми, учебници, разни книжа за официални учреждения и търговски фирми, числото на които, за съжаление, не притежаваме.

* * *

Паралелно с развитието на печата, както казахме, върви усилването на печатното производство, а като следствие на това - увеличаването числото на печатниците, числото на работниците и машините в тях, както и развитието на печатната техника. В събраните до сега две статистики (1883 и 1891) липсват всякакви сведения за числото на печатарските работници и печатните машини в разните градове, с изключение само на някой печатници в София.

[…]

През 1910 г. в българските печатници има общо 1549 работници и 642 машини. /* Бел. Г. Иванова. Според статистическите сведения за 1910 г., печатницата в Трявна, разполага с 2 работници и 4 машини/.

По професия, печатарските работници се делят главно на словослагатели, книговезци, машинисти, подавачи (подмашинисти), приемачи (ученици при машините) и слуги (въртачи). В българските печатници има общо словослагатели - 907, книговезци - 195, машинисти и подавачи - 152, приемачи - 23, слуги (въртачи) - 32 и разни други специалности - 240. /* Бел. Г. Според статистическите данни в печатницата в Трявна, през 1910 г., работи 1 словослагател и 1 въртач/.

След констатиране напредъка в количественото развитие на българските печатници, от особен интерес за нас е, да следим развитието на печатната техника. Ще започнем от машините. За сега у нас има главно печатни машини (които обемат най-малко ½  кола за печат или 2 обикновени вестникарски страници), американки (малки машини, които могат да печатят дребни печатни форми), машини за рязане хартия (резачки), машини за шиене с тел (шивачки), машини за дупчене (перфорирни), машини за номериране и пр.

В първите години след нашето освобождение, някои от българските печатници са започнали да печатят само на преси - машинки, които днес в печатниците служат само за вадене коректура на първоначалния набор. Други пък още тогава са въвели големите печатни машини или американки. Обикновените печатни машини, въведени у нас в началото на освобождението, са били твърде непрактични. Повечето от тях са били от система „Маринони“ или „Сигел“ (фабрики, които днес не съществуват) и докарани за по-ефтино от някой съседни държави. Поради непрактичното съчетание на разните части, тази машина се движи твърде тежко и въпреки голямата енергия, харчена от въртача, последнята не е могла да изкарва повече от 500-600 печатни листа на час. При това, движението й се съпровожда от твърде голям шум - нещо, което твърде справедливо накара печатарските работници да я наричат латерна. Подобни „латерни“ има и до днес в някои печатници из провинцията.

Като характеристика за състоянието на първите разнородни наши печатни машини може да послужи една от тях запазена и до днес в печатницата на К. Зингирлери (ромънец) в Ямбол, която няма и най-елементарните приспособления за нейното движение - самият й фундамент трябва да се бута назад и се дърпа напред с ръка.

Бързото развитие, обаче, на печатното производство изискваше и бързо усъвършенствуване на машинната техника. Към началото на 90-тех години от миналия век в България нахлуха обикновените Цилиндрически (скоропечатни) машини, повечето поръчани от фабриката АІbегt & С-о FгаnкеnthаІ в Германия, които се въведоха почти в всички софийски печатници и голяма част от провинциалните.

Поради удобната си конструкция, тази машина се движи по-леко - с въртач, изкарва средно 1000 печатни листа на час, а с мотор - до 1200-1800. Машината съдържа един цилиндър, до който, около особен друг цилиндър, се движат валците с мастило. След всяко едно завъртване на главния цилиндър, машината изкарва печатан лист.

Към началото на 1900 г. у нас се въведоха дублите скоропечатни  машини, които имат всички свойства на обикновените скоропечатни машини, с тая разлика, че в тях има по 2 цилиндра и работят двама подавачи, от което следва, че те изкарват и двойно повече работа. Ако се не лъжем, тази машина е въведена най-първо в Държавната печатница, а по-сетне в печатница „Дневник“ и в печатница „Време“ (днешна „Пряпорец“).

Но по-нататъшните нужди на печатарството, особено при бързото увеличаване тиража на ежедневната преса, не можеха да се задоволят само с тия нововъведения в машинната техника. Обикновените машини ангажирваха около себе си и известен персонал (машинисти, подавачи, приемачи, а след това - сгъвачи и пр.) и притежателите на печатници решиха да се освободят от тоя персонал, или поне да го намалят до минимум. За тази цел те въведоха полуротационната машина („Вечерна Поща“), а по-късно и ротационната („Вечерна Поща,“ „Дневник,“ „Шангова Поща“).

Ротационната машина има това свойство, че печати на стереотип (така се запазва винаги здравината на буквите, като формата се стереотипира по-рано), формата е обвита на цилиндрите – най-малко има 2 цилиндра - и печати средно 10,000 екз. на час. Тя работи без подавач и печати безкрайна, обвита на кълбо книга, която сама машината отрязва на необходимия за всеки случай формат, сама ги подлепва, ако има нужда, и сама ги сгъва. Полуротационната машина има същите свойства, само че тя може да печати и стереотипирана форма и форма с букви.

Освен горните машини, заслужва отбелязване американската (Муhlе) машина, въведена прeди няколко години в Придворната печатница, а напослeдък и в Държавната. Тази машина има 2 фундамента - единия за формата, а другия за разбиване на мастилото. Цилиндрът й се върти два пъти за изкарване печатан лист; последният излиза над машината, в противовес на скоропечатните машини, който изкарват печатния лист зад машината и по такъв начин имат нужда от особен приемач.

* * *

След печатните машини, ние трябва да се спрем накратко и върху развитието на американката. Прогресът и в техниката на послeднята е голям. Първите наши американки са били твърде малки, обикновено движени с ръка и за това в тях е могло да се отпечатят само твърде малки форми - визитни карти, етикети и пр.

След малко у нас се въведоха големите американки, повечето от системата FгаnкеnthаІ, Pustafu-Perl, Mailаnder и пр., които днес изпълват почти всички печатници в България. Тия американки се движат с крак (където няма мотор) и могат да печатят дори по една вестникарска страница (1/8). В много от провинциалните наши печатници тази американка съставлява единствената в тях машина за печат.

Но успехът на американките у нас не спира само до тук. Преди няколко време у нас се въведе американката „Феникс“ (Придворната печатница) - една твърде усъвършенствувана американка, която дава особен подтик на производството в горнята печатарска фирма, а днешният директор на Държавната печатница г. Кирков въведе пръв преди 3 месеца автоматичната американка, която печати цели 14,000 плика (или етикети) на час!...

* * *

Трябва веднага след това, да се констатира и стремлението към изместването на работниците-сгъвачи от специални за това машини. Напоследък са въведени у нас 7 сгъвачки, от които 5 в София и 2 в Пловдив. Заедно с това, през последните години в България са внесени маса шевни машини (шивачки), машини за рязане хартия (резачки), машини за дупчене (перфорирни), машини за номериране (номерирни) и др.

Всичко в българските печатници има 197 печатни машини, 149 американки, 54 шивачки, 51 резачки, 44 перфорирни и 147 разни други (номерирни, преси, литографни, словоливни и пр.) - всичко 642 /* Бел. Г. Иванова – От тях, печатницата в Трявна, разполага с 1 печатна машина 1, шивачка - 1, резачка - 1, перфорирна – 1/.

Една промяна днес ние трябва да отбележим също и в двигателната енергия на машините. До като в първите години след освобождението машините навсякъде се караха от специален за това човек (въртач), по-нататък много от печатниците в София и някой в Пловдив и Варна въведоха газовите и бензинови мотори, както и парните машини. След въвеждането на електрическата инсталация в София, повечето от софийските печатници въведоха електрическите мотори. От 33 софийски печатници, мотори са въведени в 29. Днес ние имаме в българските печатници 92 мотора, от които 87 електрически (в София), 3 бензинови (в Пловдив) и 2 бензинови (във Варна).

След констатирането техническия напредък в печатните машини, американките и сгъвачките, ние трябва да отбележим накратко и промяната в набора на печатните форми. Известно е, че печатните форми (с обикновен набор) се набират на компас от словослагателите. Всеки един от обучените словослагатели, при една средна енергия, и при един 8 ½ - часов работен ден може да набере до 8,000 букви (около 4 стр. - формат 63/95). Изключение се прави при акциденцията (сложна табелна работа), за изработването на която се изисква по-дълго време. През 1909 г. в София се въведоха за пръв път наборните машини. За да се види какво влияние указва наборната машина върху производството, както и върху положението на работническия труд, ние трябва да споменем, че една от тия машини по работата, която изкарва, може да замести от 3 до 4 души словослагатели! Ето защо въвеждането на наборните машини у нас, заедно с автоматичните печатни машини, съставлява цял преврат в нашето печатно производство, който дава силен подтик на неговото развитие.

За сега у нас са въведени 4 наборни машини, от които 3 в Държавната печатница и 1 в Придворната - всички в София.

* * *

Както отбелязахме в началото на статията си, главната работа в нашите печатници съставлява периодическия печат. От сведенията, които г. Дякович дава за днешното състояние на последния се вижда, че той е концентриран главно в София - всички ежедневни вестници у нас (17), както и по-голямата част от списанията (72), излизат тук. Независимо от това, в София излизат и маса други вестници и брошури. Съществуването на голям брой издателски фирми в София, както и на много научни дружества, които имат свои печатни органи, дава възможност на софийските печатници да бъдат винаги претрупани с работа. Дребните поръчки на разните държавни, обществени и търговски учреждения (с изключение ония, които имат голям тираж), съставляват второстепенната работа на софийските печатници. С последнята се занимават главно по-дребните печатници в столицата, които нямат възможност да се ангажират с по-крупна работа. Другояче стои работата с провинциалните печатници. Там поради слабият развой на периодическия печат, както и поради липсата на що-годе закрепнали издателски фирми, главната работа в печатниците съставляват поръчките на окръжното, околийското или общинско управления и тия на разните дребни и едри търговци. Само в някои по-главни градове (Пловдив, Варна, Търново, Русе, Шумен) печатниците се занимават и с отпечатване на учебници.

Това положение на работата, разбира се, не може да не укаже своето влияние и върху развитието на печатното производство в различнитe градове, както и върху трудовитe условия, при които са поставени работниците, заети в него. […]

В София има общо 33 печатници, в които са заети 959 работника. Благодарение на силната работа, а още повече благодарение покровителството на закона за насърдчение местната индустрия, в софийските печатници са въведени 316 машини, движени от 87 електрически мотора. […].

/* Бел. Г. Иванова – Печатниците в провинцията са общо 131, сред които и е и тази в Трявна, която носи името „Учител“ и разполага с 1 печатна машина, 1 резачка, 1 перфорирна, 1 шивачка; Словослагател-машинист - 1, въртач – 1/.

* * *

Заключението, което може да се извлече от всичко горeизложено е, че печатарството у нас, както количествено, тъй и технически се развива главно в София - културният център на цяла България. Общо взето, печатното производство в нашата страна от освобождението насам има един неочакван напредък, сравнително нормалния развой на печатарството в другите страни, особено в Сърбия. Като се има предвид, обаче, слабият сегашен процент на четящия и грамотен свят, в България - от една страна и от друга - стремежът към разширяване образованието всред по-голямата маса на подрастваещите поколения, ние можем с положителност да речем, че българското печатно производство тепърва има да преживява свой период на разцвет. Близкият подем в печатарството ще бъде същевременно и неизбежната логика от бързо развиващите се производителни сили у нас, а следователно, и от общите културни нужди на съвременна България.

 

 

М. Бенмайор

Секретар на Типографския работнически съюз

 

Из „Списание на Българското икономическо дружество“, кн. 3-4, 1910 г.

 

** Бел. Г. Иванова - Препубликувам богатата на статистически данни статия, със съкращения, заради големия й обем, като споменавам само сведенията, отнасящи се до Трявна. За съжаление, не успях да открия повече информация за, вероятно, първата печатница в нашия град и за нейния собственик. Предполагам, че в „Учител“, както се е наричала, са отпечатвани по-скоро разни материали за учрежденията и др., а не периодика и книги. Другите две печатници в Трявна – на Боню Ненков и на Васил Зидаров, функционират през 30-те години на миналия век…

 

* Словослагатели в печатницата на Христо Г. Данов, Пловдив, 1905 г. Снимката е илюстративна.





неделя, 27 септември 2026 г.

Багренето на прежди и платове в миналото

От турско време до наши дни са достигнали имената на няколко тревненски занаятчии, занимавали се с бояджийство. Откриваме ги в записките на учителя-краевед Никола Чушков, който описва по-личните майстори от онова време. В списъците със занаятчиите, фигурират и няколко бояджии – дядо Къню и синовете му Иван и Никола, Христо Потопа, Рачо Тодоров и Денчо Рачев, които „боядисвали“, с всички видове бои - вълнени и памучни прежди, платове, вкл. копринени. Рецептите за приготвянето на боите, от природни материали, се предавали от поколение на поколение от най-дълбока древност. И в следващите редове ще имате възможност да се запознаете с някои от тях, благодарение на статията на писателя-публицист и общественик Цани Гинчев /1835-1894/, поместена в литературно-научното списание „Труд“, в която се позовава и на сведения от учителката Мария Икономова от Трявна…  

 

* * *

 

Няколко думи за боите /мастите/

 

Бояджилъкът в старо време е бил развит и распространен у нас в доста голем размер, е най-вече в онова време, когато се носяли шити ризи, испъстрени с различни шарки (шивье): алени, сини, червени, зелени, морави, турунжияни, жълти, кресничеви, брождеви, гълъбови, пепелени, черни, тимянужени, кестенияни и др.

Няма съмнение, че първобитното боядисвание на нашите прадеди е много старо нещо и те се си го пренесли още от старата своя люлка - Азия, заедно с преселението си в Европа, на последнето по-усъвършенствувано боядисвание тряба да е преминало от Азия още в дълбока древност.

За да се уверим, че нашите прадеди са знаяли от незапамятни времена да боядисват, да видим какви бои са се завардили и до днес в простия наш народ, в най-отдалечените от градовете села - в затънтените планински Българи, които си употребяват най-прости първобитни домашни средства за боя от тукашни корени, кори, треви и цветове и т. н.

I. Черна боя или чернилка. По селата и колибите и до днес си боядисват - черните платове, прежда, вълна и кожи с следующите прости средства:

1) Надирят осенови кори, натрошават ги, кога изсъхнат,

сваряват ги в един казан, турват в чорбата им, в която е и сварената кора, счукана на дребни касове згория, която изхвърлят ковачите от ковачниците си, или кал от коритото на ковачите, над което се върти точилото, в която кал има дребни, истрити от точилото, железни частички, и, като се смеси танина от осеновите кори с железото, се образува чернилка – черна боя. В тъзи чернилка си натопяват платовете, преждите и др. неща, които ще чернятъ, в която боя киснат неколко дена. Подир 3-4 дена ги изваждат, простират ги на слънце да изсъхнат, което по химическия язик ще рече да се укисли повече железото и да почернее по-вече плата и, после пак го потопяват в чернилката и т. н. Това вадение, сушение и потопявение в чернилката се продължава, до где се почерни добре плата, преждата и проч. Но преди де ги потопят в чернилката, те ги коренясват, т.е. накопават корени от щавляк (лапад, лопош), измиват ги добре, сваряват ги, до где се размият и в расола им потопяват: плата, преждата, кожите и др., да се натопят и напоят добре в чорбата и после, като ги извадят от коренилките, изсушат ги добре и чак тогава ги потопяват в чернилната от осенови кори и згория чорба. Платовете от коренилката стават желтовати и на вкус стипсави. В щевляковите корени има вяжжще-стипсево вещество, което служи вместо днешните стипса. Днес, които употребяват стипса, не коренят платовете, а които ги коренят, не употребяватъ стипсата. От тука може де се види явно, че още в дълбоката древност, когато хората не са знаяли да си правят стипса, която е по-ново нещо от корените, употребявали са щевляковите корени вместо нея (Щевляковите корени се употребяват още и да аргасват кожи за гьонови и цървули, от дето е останало щавене кожа и глагола „щавя“ и съществителното щава (аргас).

Освен осенова кора употребяват още и много други кори, растения и дъбови шикалки се по същия начин. Употребяват, например, дъбови кори, дъбови листа, дъбови шикалки, смрадликови листа, бобул, а най-вече сърпец, когото и до днес берат и бояджиите за същата цел. Овен това, ореховите зелени люспи се употребяват за същата чернилка и въобще - сека кора и билка, които посиняват, когато се допре до сока им железо. Тъзи чернилка е много старо бояджийско искуство и нашите праотци са я употребявали от незапамятни времена.

ІІ. Брождяна боя. Брождяната боя се прави от корените на едно растение, което се зове брожд или брош (Rubia tinctorum). Това растение ся си го въдили Българите, а и сега още го въдят, в градините си. Корените от това растение се накопават, измиват, сваряват се и в чорбата им се натопява коренения, или стипцосания плат или прежда и, като му се тури и малко тригия от вино, плата се боядисва с червено-желта (турунджияна) боя, която никъкъ не избелява. Сега бояджиите употребяват най-вече за боядисвание азиятския брожд (Rubia tinctorum), който е по силен от нешенския.

III. Жълта боя от дюлюви листи. Когато пожелтеят, есенно време, дюлювите листе добре, обирят ги, сварявят ги добре, коренят, или стипцосват плата или преждата, и като я натопят, варят неколко часа плата, който се боядисва с жълта (бозава) боя.

IV. Жълта боя от жълто млечоков цвет. Когато цъвне добре кичестия млечок (Euphorbia) обират му цветовете, изсушават ги и, като им требе, като ги сварят, варят в чорбата им коренен, или стипцосан плат или прежда, които се боядисват жълто.

V. Жълта боя от смрадликово жълто дърво. Насичат дебели стари от смрадлика (Rhus cotinus) пъртове, обелят им кората и белтъка, надробяват им желтата сърдцевина, сваряват я добре и в чорбата й варят стипцосани платове, прежда и др., които се боядисват желто.

VI. Орехово-кестенияна боя. Когато узреят добре орехите (Juglans regia) и им оберат плода - ореха, събират им зелените шушлупки, оставят ги да поизгният малко и после, като ги сварят, киснат в чорбата им плата или преждата, която се боядисва черно-кестенияно и не избелява никога. От тия шушлупки боядисват и черна боя, както се каза и горе.

Ето тия бои могат да се нарекат стари народни бои, с които народа си е боядисвал още от незапамятни времена, а и до днес още ги употребява в домашното си боядисвание. Но по-после, когато се явили и други по-искуственни бои, като: синилото, вьрзията, кармаза и спомагателните средства, като: стипсата, зеления камък, съчи-къбруса, синия камък и други, които упоребяват бояджиите, тогава народа зел да се ползува и с тия средства. Със синилото, народа, като не знае да употребява серната киселина, за да го растопи, боядисва по следующий начин: Земат серява вълна, упират я с гореща вода и събират водата, която се зъве серяй, или-серява вода. В този серяй, до где е още топъл, турват счуканото синило, до колкото требе, и го бъркат, до где се растопи и го оставят да втаса. И подир това турват плата, или преждата в едно корито, или другий съсъдъ край огъня и, като се постопли серяя, налагат плата, бъркат и го притискат да се напои всяка негова част съ синята вода, и преждата, или плата, като хване да се боядисва, хваща да привлича синилото в себе си, което на простонародния язик се казва: „илага“, или „преждата зе да тегли“. Като почне да тегли и да попива, те тихо го теглят и привличат в водата, до где истегли - попие сичкото синило, до колкото искат да направят плата син. Ако видят, че е дошло до оная степен, до колкото им требе, додават и още синило на серея, растопявят го и усилват още синята боя. Това се прави, до где се докара на плата изискуемата синя боя. Плата или преждата, само от себе си се разбира, требе отъ-напред да бъдат коренени, или стипсосени. Който иска пък, синия плат да го направи чер, той го потопява и в чернилката, от което става така чер, щото не избелява вече никога.

Ето тези ся боите, с които народа си боядисва сам, но има още много бои, които са тайни за него и за тех той си дава платовете или преждата не бояджиите.

Преди 50-60 години, когато цъвтеха у нас сичките занаяти, на много места в нашето отечество имаше басмаджии, които щампосваха за женския пол басми с различни бои, на цветя и пера; имаше казаси, които си боядисваха вълняна, коприняна и памучна прежда и плетяха различни плетени неща за украшение на дрехите, като различни петелки, чиирази, пискюли за украшение на юздите, гююслюците, седлата, колените и проч; имаше коланджийки жени, които тъчеха различни колани за пояси, за подвръзки под коленете (коленци); имаше килимджийки, които тъчаха резлични кисии, губери и др.

Дето са биле развити тия занаяти, там е било развито и бояджийството, както, например в Трявна, Габрово, Елена, Чипровци, Котел, Сливен и др. Майсторите, като са работели и боядисвали у дома си, сичките къщни са им помагали в работата, а най-вече жените, от дето са се научили и те да боядисват. В Трявна, например, дето е имало най-прочути казаси, от които некои са правили цел конски накит (такъм) и за султана за коня, и до днес има още много жени, които тъкат колани, губери и други платове и знаят да боядисват сичките бои по-трайно и по-ясно и от бояджиите. Тъй също и в Габрово, и до днес, жените си боядисват прежда и платове, които им са нуждни за работата.

За да запознайми читателите си, как си боядисват работните стопанки преждите и платовете в Трявна, ний тука ще поместим пет рецепти за пет вида различни бои от най-употребителните, както ни ги даде Госпожица М. Икономова, учителка при Търновската Девическа Гимназия, които рецепти е записала от баба си.

І. Аляна боя.

Когато ще се боядисва аляна прежда или плат, най-напред, преждата или плата се претегля вярно и, колкото оки излезе, на сяка ока се турва по 150 драми стипса, която, като се растопи добре във вода, натопява се въ стипсовата вода плете или преждата и се оставя да се напои добре. Като се стипцоса добре, плата се изважда от водата, испира се хубаво и се исцежда. Подир това претегля се по 40 дреми кармаз за сяка ока; счуква се добре в чутура или хаван; отсява се с често сито, после се турва да ври във вода, и ври, до где се скрие пяната на водата му (Кармаза е малки бубулечици, които се въдят най-много в Мексико (Америка) по едно растение (кактуса, жебите), от дето ги берат, сушат и ги продават под името кармаз. И по нас има един вид кармаз, алени бубулечици, като паячета, които се намерват често под сухите кори на дърветата, но неговата боя е по-слаба от боята на америкенския кармаз).

Преди де се приготви тази вода, зема се на сяка ока прежда, или плат, по 6 драми калай, растопява се в некой съд и се капи капка по капка на некоя тава, който, като капва на студената тава, сяка негова капка се растила и истива на тънкеа плочица като лист. Като се искапи така сичкия калай и като се преобърне на листовци, листовците се надробявят с ножици, събират се и се измиват в чиста вода. След туй сичкия калай се турва в едно стъкло; налива се отгоре му 80 драми гасен кезеп, т. е. 40 др. чист кезеп и 40 др. вода, и калая се стопява в кезапа. Най-напред сместа става черна, но като я оставят да пренощува една нощ, тя се убистря и става желтеникава. (Тъзи смес обикновенно се приготвя един, или два деня по-напред от боядисванието). Във водата, дето е растопен кармаза, се турва по 15 драми, на сяка ока, чукана тригия и после се налива и желтата жидкост, въ която е растопен калая и сичко се резбърква добре. В тъзи смес, която е вече аляна, се турва преждата, или плата и се вари на огъня до четвърт от часа (1/4). В това време преждата, или плата, попива сичката аляна боя от водата, боядисва се и най-после се изважда, испира се добре в студена вода и се изсушава на слънце, ако е лете, а, ако е зима, на топло место.

II. Гивезена или кармазена (морава) боя.

На една ока прежда, или плат, се зема 8 драми кармаз. Преждата се стипцосва, както и при аляното, и в същата вода, която е със стипсата, се туря кармаза, счукан и пресеян, и се оставя да ври четвърт от часа (1/4). Подир това се турва и до 10 драми тригия, добре счукана на дребно. И, като се разбърка добре, туря се и преждата или плата, в която ври. После се изважда преждата и се капват до 30 капки ветрион (кибрит-сую) и подир това извадената прежда пак се турва да поври малко. Като поври и втория път, изваждат я, испират я добре в студена вода и я изсушават.

III. Черна боя (бакамяна).

На една ока прежда, или плат, се зема 50 драми бакамяна боя, която е като черна смола, счуква се добре на дребно и се турва да ври в един съд с вода, до где се стопи добре. Подир това се зема от 40-50 драми син камък и, като се счука добре на дребно, турва се да ври в друг съд с вода. Най-напред потопяват преждата, или плата, в тая вода, в която е растопен синия камък, възваряват я малко и после я изваждат. Тогава в сместа от синия камък, в която е била преждата, наливат и водата, в която е бил растопен бакама и, като разбъркат добре сместта, натопявят в нея преждата и я варят до четвърт (1/4) час, като я бъркат добре. Най-после я изваждат, испират я и я изсушават.

IV. Морева боя (отъ новата – анелиновите бои)

Новата боя се турва в един съд, налива се отгоре и толкова спирт, или върла ракия, колкото да я покрие и, като се растопи в ракията, или спирта, налива се в хладка (хмарна) вода, дето се пуща и малко чукана тригия. В тъзи смес потопяват преждата и я възваряват, до где попие боята. Подир това я изваждат и я изсушават.

V. Жълта боя.

На една ока прежда, или плат, стопяват 150 драми стипса и във водата се натопява и стипцосва преждата, както се стипцосва и при аляното. Въ тъзи вода се нарежда един ред жълт млечоков цвет, или желт цвет от главоч и един ред прежда, или един кат плат, ако се боядисва плат, после - пак един ред плат, или прежда и един ред цвет и т. н., до гдето се нареди сичката прежда, или плат, и най-отгоре се нережда един кат цвет. Подир това се турва съда с преждата или плата на огъня и ври 1 час. Подир това врение, се изважда и се оставя да истива 4-5 часа. После пак се турва да се стопли и, като се извади, турва се в едно корито, насява се отгоре с пепел и се залива с водата, в която е вряла преждата, или плата. Като постои и в тази смес, плата, или преждата се изважда, испира се добре в студена вода и се изсушава.

Както различни бояджии боядисват една и същата боя различно, т. е., едни я боядисват по-ясна, други по-тъмна, едни по-трайна, други - по-нетрайна, и т. н., така също и жените боядисват различно. А това зависи, както от количеството на материала, така и от начина на употребяванието му и от времето на държанието му в боята и т. н.

 

 

Ц. Гинчев

Из сп. „Труд“, год. II, кн. 1, 1888 г.

 

* Статията се публикува със съкращения

** Снимката е илюстративна. Източник: blagost-assenovgrad.com




понеделник, 21 септември 2026 г.

118 години от обявяването на Независимостта на България. В исторически порядък – честит празник!

„Въпросът за независимостта на България е зрял... Нашето право на независимост не подлежи на пазарлък. То извира от самото съществуване на българската държава“ – пише в спомените си Александър Малинов – министър-председател на България по онова време. Тези думи той изрича в нощта срещу 22 септември 1908 г., когато в историческата църква „Св. 40 мъченици“ в Търново, тържествено е обявен Манифестът за Независимостта…

Доколко сме независими, 118 години по-късно, е дълбока тема и въпрос и на личен размисъл, заради изборите, които правим, дори ежедневно и заради света, който случваме около себе си. А той е такъв – плашещ и несигурен отново и само заради нашия личен избор и лична отговорност…

Имаме ли повод да празнуваме днес? В исторически порядък – да, но от низините на днешното – едва ли… Все по-често си мисля, че е потребно да извървяваме целият този път – от зараждането на младата ни държава до днес, с всичките му уроци и грешки, за да случим онова, с което парадираме в днешното, но само на думи и по протокол…

Светла им памет на онези силни, мъдри и вдъхновени наши държавници, за които България беше над всичко на сърце и на дело!

 

Галина Иванова


Обявяване независимостта на България на
22 септември 1908 г. в Търново, НБКМ


неделя, 20 септември 2026 г.

Oт Tрявна до Народната библиотека в София: първото постъпление на документи и старопечатни книги на Христо Н. Даскалов през 1928-1929 г.

Личният архивен фонд на тревненския просветител Христо Н. Даскалов (1843–1917) № 129 от колекциите на Българския исторически архив (БИА) към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) се състои от 1725 документа, комплектовани в 198 архивни единици, което го прави един от богатите фондове в архивохранилището. Богатството на фонда не е само количествено, а и типологично, поради жанровото разнообразие на включените документи.

Хронологически материалите обхващат продължителен времеви диапазон – от първата половина на XIX в. до 1917 г., което позволява да се говори за относителна представителност на фонда по отношение на целия жизнен път на Христо Н. Даскалов.

Формирането на фонда може да се обособи в два хронологически етапа. Разделянето на постъпленията във времето предполага и различна логика на селекция, което влияе върху целостта и вътрешната структура на сегашната сбирка.

Още приживе възрастният Даскалов, който до края на живота си събира народни умотворения и старателно пази личните си документи и кореспонденция, ясно осъзнава значението на своите архивни материали и ги съхранява с особена грижа.

Първото постъпление на архивни материали и старопечатни книги на покойния Христо Н. Даскалов в Народната библиотека в София датира от 1928 г. и е свързано с инициатива на сина му Богомил Христов Даскалов (1876–1944). В архива на младия Даскалов в ДА Габрово (ф. № 455к) са запазени документи от преписката между него и ръководството на библиотеката, най-вече в архивна единица №256, откъдето личат основните трудности около сделката. Повечето документи представляват получени писма и телеграми, изпратени му от страна на библиотеката, докато от неговите писма към тях са съхранени чернови. Процесът по откупуване се проследява и в документи от архива на самата НБКМ (ф. № 35, оп. 1, 2). Те са главно под формата на записки в изходящи и входящи дневници на вътрешната кореспонденция за 1928 г. Сведения за решението на наследника да се раздели с част от бащиното архивно имущество се откриват в един кратък негов ръкопис, където се разказва историята на постъплението през собствения му поглед и преживяване. Текстът няма дата, но със сигурност е писан след 1928 г., когато на практика е финализирано откупуването. Ретроспективният характер на материала предполага селективна памет и оправдателен наратив, което налага използването му с повишено внимание.

Предисторията, с поред Б. Даскалов, започва по време на Славейковите тържества, вероятно през есента на 1927 г., когато в Трявна е на посещение служителят на Народната библиотека в София, и също родом тревненец, Константин Мутафов (1879–1946). Богомил се запознава с него и го води да види личните му сбирки от стари документи и книги, издадени главно до 1878 г., останали в наследство от баща му Христо Н. Даскалов. „Той остана изумен от грамадните колекции и ме посъветва най-настоятелно да ги продам на Н[ародната] библиотека, от което ще получа към стотицата хиляди лева“, споделя Богомил в увода на текста си. Авторът признава, че подобна сума го е изкушила, най-вече поради финансовата необходимост, за да откупи от сестра си Богдана Христова Даскалова (Шиварова по мъж) нейния дял от бащината им къща в Трявна /Бел. Вл. Терзиев - Богомил имал парично задължение от 85 000 лв. към сестра си за наследения дълг от къщата, останала от покойния ми баща, обявена през 20-те години на ХХ в. за народна старина. Откупена е през 1961 г. от наследниците на Богомил – Пенка и Петър Даскалови, а от 1963 г. в нея се помещава СМРЗИ Трявна/. Следва да се отчете, че младият Даскалов не действа в качеството на неутрален посредник между личния архив и институцията, а като пряк наследник, ангажиран както с опазването, така и с разпореждането с бащиното наследство.

Преписката с институцията започва през м. февруари 1928 г. Инициативата е подета първо от страна на ръководството на библиотеката в София, което изпраща на Богомил писмо с дата 2 февруари 1928 г. В него се изразява възхитата на библиотечния служител Мутафов от видените колекции от документи и книги на Даскалови в Трявна. Ласкателният тон в крайна сметка цели да убеди Богомил колко са ценни неговите притежания и как „те трябва да се приберат на едно място, да се запазят и подредят, за да бъдат достояние за използване от нашите учени, изследвачи на онази величава епоха“. Отправен е съвет към тревненеца да опише и предостави на ръководството на библиотеката опис на своите притежания, ако би желал да им ги продаде, като предварително уведоми какво възнаграждение би искал за тях.

На 13 февруари 1928 г. от ръководството на библиотеката благодарят на Богомил Даскалов, че е дал разяснения чрез неговия отговор от 5 февруари за ценните документи и стари книги, които притежава в наследство от баща си. В новото писмо му се дават препоръки как да ги сортира, за да бъдат скоро прегледани и оценени от професионалист. Във вече цитирания документ, където се описва случая с продажбата на бащиния му архив, Богомил е отбелязал, че на 2 март се е спазарил с библиотеката за сумата от 83 000 лв., срещу която да се раздели с част от документите и книгите. На 12 март от библиотеката изпращат писмо на Богомил, от което се разбира, че той им е писал на 3-ти същия месец. От текста се вижда, че към писмото е имало придружаващ кратък опис на документи, поради което от ръководството стигат до извода, че сбирката е „грижливо събирана и запазена“. На този етап обаче не може да се говори за реална архивна експертиза, тъй като те все още не са щателно прегледани от специалист. Също така става ясно, че е изпратил и опис на съхранените от баща му броеве на в. „Македония“. В отговор са му дадени нови препоръки как да продължи да сортира книгите и документите, за да бъдат прегледани през пролетта от изпратен за целта библиотечен служител.

На 22 март 1928 г. е издадена заповед за командироването на Константин Мутафов, който трябва да замине през м. април за Трявна, за да прегледа и оцени материалите. Според данните от документите изглежда, че Мутафов пристига в Трявна в края на март и стои там 10 дни, тоест до 5 април. За проучване той отделя и отнася със себе си в София 102 листа документи, писма и портрети. Книгите – 250 броя – и няколко течения вестници – остават на този етап в Трявна. На 10 април от ръководството на библиотеката съобщават, че архивите са приети и депозирани. Следва серия от трудни преговори за финансовата оценка на материалите.

На 23 май ръководството на библиотеката пише за пореден път до Богомил Даскалов, като му съобщава, че предния ден, 22, същия месец, Библиотечният комитет е прегледал и оценил сбирката от стари документи, писма, снимки и ръкописи, която Даскалов е предоставил, на 15 000 лв. Оценката на колекцията от книги, за която вероятно е имало подробен опис на заглавията, е оставена за следващо заседание. Още на 30 май Богомил получава ново писмо от библиотеката, в което сумата е увеличена на 20 000лв. Писмото е отговор на запитване, вероятно и на писмено възражение от страна на Даскалов с дата 28 май за повишаване на сумата. В друго съобщение от 15 юни 1928 г. заместник-директорът на библиотеката Райчо Райчев съобщава, че на 14 юни, тоест предходния ден, е проведено заседание на Библиотечния комитет. Комитетът разгледал двете сбирки – първата от документи, писма и ръкописи, и втората от старопечатни книги – и предложил общ хонорар от 40 000 лв. В същото писмо питат Богомил дали е съгласен с предложената сума.

На 30 юни 1928 г. Даскалов отправя възражение директно до Министерството на народното просвещение, отделението за културни учреждения и фондове, към което се числи и библиотеката, като споделя: „По частен път научавам, че библиотеката можела да ми даде още 10 000 лв. за пазарлък“. Богомил моли Министерството да се вслуша в молбата му и да се заплати подобаваща сума, която да отговаря на действителната стойност, „за да се възнагради оня труд, който е положил покойния ми баща да събере и запази тия ценни материали от тегловното ни минало и обогати нашата национална съкровищница в Народната библиотека“.

Запазен е отговорът на Министерството, в който се казва, че сумата е такава, каквато я определи Библиотечният комитет. На 14 юли, месец по-късно след по-следната кореспонденция, Богомил лично посещава заместник-директора Райчев в библиотеката в София, като се споразумява с него за увеличаване на общата стойност с още 10 000 лв., което прави общата сума 50 000 лв. за откупуването на материалите. Постепенното повишаване на сумите показва динамиката на преговорите. За визитата си разказва самият Даскалов: „Отидох в София и се явих лично при д-ра на Н[ародната] Б[иблиотека]. Той се държа твърде надменно, подозирайки, че К. Мутафов ще е уговорил някакъв хонорар с мене. В края на краищата д-р Райчев ми каза, че ако не съм бил тъй ненаситен, че землетрес и пр….27, а най-главно, че не мога намеря пазар другаде за тия вехтории, така че да не изпущам 50 000 лв…“.

Същата договорка е скрепена писмено на 20 юли 1928 г. с писмо лично от заместник-директора, което обаче не е вписано в изходящата кореспонденция на библиотеката. Липсата на регистрация е по-скоро сигнал за неформални практики в институцията. Най-вероятно това се дължи на факта, че става въпрос за лично договаряне между директора и Богомил, заобикаляйки официално установения ред. В писмото се казва, че Богомил е имал неприятности с К. Мутафов по преговорите, затова заместник-директорът приветства Даскалов да кореспондира директно с него. Дали наистина думите, разменени на личната среща между тревненеца и Райчев, са били точно такива, трудно може да се каже без други доказателства, но трябва да се вземе под внимание афектираното състояние на Богомил по повод дългите и трудни преговори и опитите на ръководството да намали сумата за откупуването на материалите, когато той описва post factum случката.

На 3 октомври 1928 г. Даскалов пише отново до Райчев по повод мълчанието му след последното писмо. Богомил е притеснен, че книгите все още не са експедирани, парите не са изплатени, а опасността да изгуби имота си е все по-близо. За преноса на книгите се разбира от запис в един входящ дневник в архива на библиотеката, според който на 30 октомври 1928 г. Богомил пита дали може да изпрати старите книги по железниците. В архивните регистри на библиотеката се открива и сведение от 7 декември 1928 г., че институцията се свързва с Министерството на народното просвещение (МНП) по повод откупените документи от Б. Даскалов, които са вече на място и молят за отпускане на кредит от 50 000 лв.

Както вече бе отбелязано, документите са приети и описани във фондовете на библиотеката още през м. април, а вероятно към момента на изпращане на запитването и книгите са вече пристигнали и са обработени. На 27 декември Богомил отново пише до библиотеката, че парите не са му изплатени. На следващия ден, 28 декември, от институцията отговарят на Богомил, че правят всичко възможно за изплащане на сумата от 50 000 лв., което потвърждава, че към онзи момент все още нищо не му е платено.

Според запис в една входяща книга за кореспонденция от библиотечния архив, се вижда, че МНП отпуска кредит от 50 000 лв. с дата 1 февруари 1929 г. Без да е уточнено изрично за какво са парите, индикациите в документацията позволяват да се предположи убедително, че става дума тъкмо за сумата, която да се изплати на Б. Даскалов. Това от своя страна означава, че тревненецът е получил парите едва в първите месеци на новата година. Не се открива документ с точна дата на превода, но със сигурност е преди лятото, когато той отново ще влезе в контакт с библиотеката, без да споменава повече този финансов въпрос. Необходимостта от кредит след приключили преговори поставя под съмнение финансовата готовност на институцията и повдига въпроса дали библиотеката не е поела ангажимент, който е надхвърлял реалния ѝ бюджет.

Постъпилите през пролетта на 1928 г. документи на Христо Н. Даскалов са вписани в старите инвентарни книги на архива на библиотеката като дарение №27 от 1928 г., с изричното уточнение срещу откуп. Описани са последователно 88 различни документа. Повечето от тях не са пряко свързани със стария Даскалов, а например с Петко Р. Славейков (1827–1895), Иван П. Славейков (1853–1901) и др. видни общественици, основа за прехвърлянето им в бъдеще към самостоятелни лични архивни фондове. Някои от материалите принадлежат на фамилията Даскалови, но не са лични на Христо. Сред тях са писма от началото на XIX в. на неговите прародители и родители и други роднини. Вероятно библиотечният служител Мутафов е проявил повече интерес към по-старите документи, за да вземе предимно такива. Самият Богомил запазва много от личните документи и разработки на баща си, за да ги използва през следващите години в книжовната си дейност, с което броят на автентичните материали на стария Даскалов при първото постъпление намалява. Старопечатните книги, над 200 заглавия, са пристигнали в края на 1928 г. и са описани като част от попълненията на библиотечното имущество. Личната библиотека и читателските интереси на Христо Н. Даскалов са обект на друго самостоятелно изследване с различен от очертания тук фокус.

През 1929 г. Богомил събира още материали, останали от архива на баща му, с които е готов да се раздели. Първо пише на просветното министерство, като се обръща по следния начин: „Сега обаче като по-свободен (пенсионер) аз се заех да подредя грамадните архиви, почти захвърлени, и намерих много писма, ръкописи и документи, които мисля са от обществен интерес“. Документите разпределя на 4 отдела: 1. Учебно дело; 2. За учебното дело във Враца; 3. Писма; 4. Речи на Христо Н. Даскалов, държани на празници. Текстът на това писмо се препраща от МНП към библиотеката в София на 4 юни, ако намерят за добре, да командироват лице, което да прегледа материалите. Директорът отговаря на 11 юни, че няма нужда да се праща човек, Богомил Даскалов сам е подредил сбирките, като от името на библиотеката се отправя молба да се влезе в отношения с нея.

Тревненецът изпраща и кратки анотации на някои документи, за да привлече вниманието на институцията. Предлагането на нови материали година по-късно предполага, че икономическата мотивация е продължила да доминира над семейната емоционална привързаност към архива, но в същото време Богомил прави за себе си дословни преписи на много от материалите, за да може да ги използва в бъдещите си проучвания и публикации.

На 17 юни той лично се свързва с библиотеката, за да предостави за оценка още материали от архива на баща си и по-специално предлага на институцията съхранени от Христо Даскалов течения на стари вестници. На 25 юни той изпраща опис на наличните броеве от в. „Македония“ и „Борба“. Отговорът на институцията до Богомил е изпратен на 23 юли 1929 г., като в него се казва, че библиотеката няма достатъчно средства, за да откупи вестниците и да поддържа и по два екземпляра. По отношение на документите: за тях се препоръчва да се изпратят за преглеждане и откупуване. На 20 юни 1929 г. той пише отново до просветното министерство, което поддържа педагогически музей, като предлага материали от архива на баща си Христо Н. Даскалов, свързани с историята на учебното дело. Към писмото си той прилага и кратка анотация на отделни документи.

Паралелно с преговорите с Народната библиотека, Богомил предприема и друга инициатива. Той изготвя общо писмо до някои от основните местни институции във Враца като градската община, врачанския митрополит, ученическото дружество и читалище „Развитие“, в което отправя запитване дали проявяват интерес към материали, касаещи историята на учебното дело в града от периода, когато неговият баща е бил учител там (1873– 1880 г)47. До ученолюбивото дружество „Развитие“ той изпраща дословен собствен препис на онази част от ръкописа на стария Даскалов със заглавие „Моето учителствуване“, която отразява дейността му във Враца, като моли текстовете да се запазят в архива на дружеството, „за да послужи донякога на историографа като материал за миналото на града Ви“. Сред описаните документи са писма, дописки, молби, слова, изложения и др., писани от Христо Н. Даскалов в качеството му на общински писар по време окупационното руско гражданско управление във Враца, по време и след Руско-турската война от 1877–1878 г. Също така се открояват лични спомени на покойния, като например за положението в града около Априлското въстание и по-специално покрай преминаването на Ботевата чета и последвалите арести, включително и неговия собствен.

В кореспонденцията си с врачанските институции Богомил подробно описва отделните групи документи, които би могъл да им предостави. Самият той счита за свой дълг да отправи подобно запитване към врачани, защото от една страна е педагог и човек с отношение към историята и образованието, но от друга и той самият е родом оттам и за известен период работи в града като учител.

Към настоящия момент не са открити сведения за отговор от Враца. Спомената бе и реакцията на библиотеката, но не се откриват данни за това дали Богомил отговаря на писмото от 23 юли. Вероятно материалите остават у Богомил, което се подкрепя от факта, че след като съвсем наскоро той е приключил няколко месечни терзания с откупуването на първата партида от архивни материали от страна на Народната библиотека, този път е преценил да ги задържи у себе си.

Не се откриват документи, които да проследяват някакво развитие на въпроса в периода от 1929 г. през следващите години чак до 1943–1944 г., когато Богомил отново ще се свърже с библиотеката, за да предложи документи от баща си, макар и да не се стига до сделка поради военната обстановка и преждевременната му кончина. Липсата на свидетелства между 1929–1943 г. показва по-скоро прекратяване на опитите за продажба. Като доказателство за предположението, че документите остават у Богомил, могат да послужат редицата публикации на същите документи от врачанския период на Христо Н. Даскалов, които синът му публикува през 30-те години по страниците на отделни местни вестници като „Врачанско слово“, „Правда“, както и политическите издания – в. „Мир“, „Пряпорец“, „Демократически преглед“ и др. Днес материалите от врачанския период на стария Даскалов във Враца са съхранени в архивния му фонд № 129 от колекциите на БИА, НБКМ, което означава, че те са останали у Богомил до второто постъпление на материали при неговите наследници в началото на 60-те години на ХХ в.

В заключение може да се отбележи, че първото постъпление на документи и старопечатни книги на Христо Н. Даскалов в Народната библиотека през 1928–1929 г. представлява важен етап както в историята на фонда му, така и в процеса на институционализиране на възрожденското документално наследство в България.

Проследените преговори между Богомил Даскалов и библиотеката разкриват сложното взаимодействие между личната памет, финансовите затруднения и държавната културна политика през междувоенния период. Същевременно случаят показва значението на частната инициатива и наследническата грижа за съхраняването на ценни архивни материали и намирането на подходящо място за тяхното дългосрочно опазване – принципи, които днес често биват пренебрегвани заради изкушаващите възможности за бърза печалба, която предоставя антикварният пазар. Така немалка част от семейната и националната памет рискува да бъде изгубена безвъзвратно, превърната от исторически извор в обикновена търговска стока, продавана на части, лишена от своя контекст и научна стойност.

 

Владимир Терзиев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

Сп. „Библиотека“ бр. 3/2026 г.

 

На снимката: Семеен портрет на фамилия Даскалови от Трявна в началото на XX в. Христо Н. Даскалов и съпругата му Пенка /на преден план/, синът им Богомил със съпругата му Минка и техните деца – Пенка, Христо /в ляво/ и Петър.

Източник: НБКМ, БИА "Портрети и снимки", С II 3949.




Дължим дела, а не шаблони… Зомбита и будители

На днешния ден няма да говоря за делата на будителите. Не защото е непотребно, а защото всичко онова, което е обратно на техните достижения ...