160 години от рождението на поета Пенчо Славейков

Смелият борец срещу рутината, която спъва духовната еманципация на българина

Връстникъ на Алеко Константиновъ, неговъ другарь въ живота и съмишленикъ въ политиката, Пенчо Славейковъ (1866-1912) стои на прага на новото литературно движение у насъ, отваря го чрезъ своитѣ по-зрѣли произведения и своята съкрушителна критика надъ старото и дава силенъ тласъкъ на по-младото поколѣние таланти, приучвайки ги да бъдатъ строги къмъ изкуството си и независими въ домогванията си. Той внася още дотолкова една нова струя въ поезията ни, доколкото изтъква като майстори за изучване нѣмскитѣ писатели - Хайне, Гьоте и Ницше на първо мѣсто, негови очарователи следъ като е миналъ школата на рускитѣ лирици и романисти (Лермонтовъ, Тургеневъ, Толстой). За разлика отъ предишното поколѣние, възпитано главно на по-стари френски образци и възприело лозунгитѣ на романтизма, Славейковъ обръща погледъ къмъ философската поезия на нѣмцитѣ, застъпва нѣкаква парнасистска грижа за формата и вкусъ за простота и естественость, подсказанъ отъ народната пѣсень. Антидемократически настроенъ „демократъ“, естетъ въ дъното на душата си, ироникъ и скептикъ, той е преданъ апостолъ на по-високитѣ културни идеали, неподкупенъ жрецъ на изкуството и смѣлъ борецъ противъ рутината, която спъва духовната еманципация на българина.

Разяжданъ отъ съмнения и противоречия, той не намира никога трайна вътрешна опора и пълно външно признание и умира въ горчиво разочарование, крепенъ само отъ малцината си вѣрни последователи и поклоници, между които трѣбва да се изтъкне особено критикътъ К. Кръстевъ. Неговиятъ жизненъ пъть е отбелязанъ съ рѣдкото труженичество на писатель, схваналъ задачата си, творчеството си като категориченъ императивъ; неговата съдба е съдбата на пътепроводникъ, у когото подсъзнателни заложби и съзнателни копнения не са дошли до хармонично взаимно изравняване.

Роденъ въ планинския градецъ Трѣвна, като синъ на народния трибунъ и поетъ Петко Славейковъ, той се опитва да пише стихове твърде младъ, по наследство или подражание. Стара планина лѣга „като мила сѣнка на душата му“, и той ще я възпѣва често; а баща му ще го посвети отъ детски години въ патилата на писателя -общественикъ, не по-малко и въ красотитѣ на България, защото като учитель, журналистъ и народенъ вождъ стариятъ Славейковъ е билъ принуденъ често „да скита отъ градъ на градъ, където и жена и деца са вървѣли подире му“. Какво има той отъ баща си, въ характеръ и талантъ? Ако вѣрваме на двойника му Олафъванъ Гелдернъ (предговоръ къмъ Епически пѣсни), бащино наследство е безстрашието въ живота („бъди като баща си - не се бой отъ вълци“, говори му стариятъ), самостойното мислене („обича да мисли не като другитѣ“), горещата привързаность („обичь къмъ достойното за обичь“), „светата злоба“ („гнѣвътъ е мѣрило на моята любовь“) и прикритата гордость: - прикрита предъ нищитѣ духомъ, които не разбиратъ трагизма на орисията му, буритѣ му, меланхолията му. И ако Славейковъ казва още: „Чувството за пѣсни у баща ми е отъ баща му“, съ което указва на рода „Бюлбюлооларъ“, известни пѣвци отъ Търновско (село Вишовградъ), несъмнено е, че това чувство у Пенчо Славейковъ е закърмено най-напредъ отъ пѣснитѣ на бащата.

Отъ Трѣвна, гдето учи до 1876 г., Славейковъ се мѣсти въ Стара-Загора, гдето преживява радостьта отъ пристигането на руситѣ, после въ Търново, въ Сливенъ, въ Казанлъкъ... и най-после (1880) въ София. Една тифозна треска го държи дълго на леглото - и отъ тогава, цѣли 23 години (1883-1906), той си въобразява, че страда отъ неизлѣчимъ недъгъ… […] Той става затворенъ и замисленъ, той се предава на четене, особено въ Пловдивъ, отъ гдето датиратъ (1884-1885) и първитѣ му по сериозни стихотворни работи, навѣяни отъ Хайне, Шилера (четени въ руски преводъ) и рускитѣ поети - и отъ опититѣ на по-стария му братъ, рано починалия Райко, също поетически надаренъ. Върхътъ на тая преводно-подражателна поезия е достигнатъ съ сбирката Момини сълзи отъ 1888 г., която Славейковъ по-късно отрича решително, като младежко увлѣчение, несъобразно съ исконнитѣ му дарби и критическитѣ му разбирания. Отъ 1893 до 1899 г. той е студентъ по философия въ Лайпцигъ. И тукъ настъпва преломътъ, запечаталъ новата насока на творчество и художествени идеали. Той попада подъ мощното въздействие на професора-естетикъ Фолкелтъ, чиито идеи ставатъ и негови; той вниква по-дълбоко въ лириката на Хайне и Гьоте, чието формално, съвършенство му се струва връхъ на достижимото въ поезията; той се интересува за общитѣ проблеми и смисълътъ на изкуството, имайки предъ видъ най-издигнатитѣ негови жреци съ тѣхния свещенъ патосъ и тѣхната жизнена трагедия. И той пише нѣщата си, изпращани за сп. Мисъль и събрани отпосле въ двата тома Епически пѣсни отъ 1896 и 1898 г. Завърналъ се въ България, Славейковъ става вдъхновитель на групата писатели, събрани около списание Мисъль, редактирано отъ К. Кръстевъ; служи като директоръ на Народната библиотека, а известно време и като директоръ на Народния театъръ; напуска едното мѣсто (второто) поради недоразумения съ началството си, което не сподѣля неговитѣ идеи за културната мисия на това учреждение, и е принуденъ да се отдѣли отъ другото мѣсто - и да се чувствува жестоко оскърбенъ. Непрестанно работейки, той заболява сериозно, търси лѣкъ за физически и духовни терзания въ чужбина и умира въ Италия (Комо). Близкитѣ му пазятъ за него пиететъ, който се предава и на мнозина отъ по-младитѣ писатели. Самъ той говори за своята нещастна орись и своя тъженъ край, подъ маската на Иво Доля (На острова на блаженитѣ), така: „Разочарованието не веднажъ посѣгало съ костеливитѣ си пръсти къмъ сърдцето на поета, отъ година на година все повече го обхваща, докато най-сетне става неговъ пъленъ стопанинъ съ крепостенъ актъ. То го отстрани отъ свѣта и вгорчиви края на живота му, животъ тъй гордъ и ведъръ преди“. Той знае, че не е разбиранъ и цененъ правилно - и отдава това на нашата културна закъснѣлость, на нашето мудно национално възраждане - „отъ мнозина считано като нѣщо вече отдавна преминало, а което въ същность може би сега почва“. Обвиняватъ го, че поезията му била тежка, тромава, недостъпна. Той е на мнение: „Езика на Иво Доля е тежъкъ, както са тежки меденитѣ пити, току-що извадени отъ кошеръ". Той вѣрва, че „не малко отъ онова що е писалъ е насока за които идатъ следъ него...". Критиката и публиката не са въ състояние да го догонятъ. И за него са вѣрни думитѣ на пророка: „Когато ме изгубите, само тогава ще ме намѣрите“. За други, не за съвременницитѣ, е неговата изповѣдь, неговата пѣсень: Едно време хората си пили вода направо отъ извора. Сега трѣбатъ канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши - докато я доведатъ до устата ни: за кристалнитѣ струи отъ поезията на Доля трѣба да почакаме, догдето се приготвятъ срѣдствата, които ще го доведатъ до чувството и разума ни. Ще чакаме и надеждата нѣма да ни излъже...

Той бѣше носитель на нашето съзнание и неговъ, за сега, най-добъръ изразитель. И великолепниятъ епосъ на неговия животъ се завърши съ една тиха елегия, забулена съ вуалътъ на тѣлесна немощь и затъмнение на душата“.

Въ такива сравнения, притчи и афоризми изказва Славейковъ своята вѣра въ тържеството на изкуството си, своето отношение къмъ свѣта и своето самочувствие като човѣкъ и поетъ. Парадоксаленъ и крайно субективенъ не веднажъ, той знае да буди интереса ни и да спечелва симпатиитѣ ни за идеалитѣ, които му лежатъ на сърдце. […]

 

 

Проф. Михаил Арнаудов

Из статията „Пенчо Славейковъ и неговитe „Епически пeсни““,

сп. „Българска мисъл“, бр. 1/1929 г.

* Снимка: Пенчо Славейков, 1895 г.,

Източник: НБКМ

150 години Априлска епопея. II част

По повод 150-годишнината от кървавата Априлска епопея, помествам една статия, в две поредни публикации, за участието на българското духовенство във въстанието от 1876 г., което не успява да постигне така мечтания блян за свобода, но фокусира вниманието на световната общественост върху нерадата съдба на българите и зверствата на многовековния им османски поробител. Само две години по-късно, България е свободна и благодарение на саможертвата и героизма на Априлци.

И макар, че липсва точна статистика за броя на бунтовниците в расо по време на Априлското въстание, по сведения на доц. д-р Атанас Шопов - в Първи Търновски революционен окръг те са 73. Във Втори Сливенски революционен окръг – няма запазена статистика. В Трети Врачански революционен окръг са 28. Най-внушителен е броят им в Четвърти Панагюрски революционен окръг - над 100. Всички те, непримиримо и жертвоготовно, решават да принесат себе си в жертва на святия идеал за Освобождение. Дълбоката им вяра в Бог и моралните ценности, които проповядват, не са пречка, а искра, която възпламенява пламъка на жаждата за свобода и човешки правдини. Затова и кръстът се обръща в оръжие, а оръжието – в кръст…

Дълбок поклон пред паметта и делото им, и пред героизма и родолюбието на стотиците жертви на кървавата Априлска епопея!        

Участието на българското духовенство в Априлското въстание

Част II

Не били малко и патилата на поп Марко Д. Гълъбов, родом от гр. Панагюрище и до въстанието свещеник в с. Джумая, Пловдивско. Той се запознал с Георги Бенковски на 6. II. 1876 г. и поддържал тясна връзка с него до самото въстание, като ходил няколко пъти до Панагюрище, извикван от войводата Поп Марко дочакал свободата и продължил да служи като свещеник в с. Карагларе.

Значителна фигура между участвалите в Априлското въстание духовници е и поп Михаил Цв. Радулов от с. Голямо Бельово, Пазарджишко. Роден е през 1832 г., ръкоположен за свещеник през 1860 г., служил в Голямо Бельово и в с. Мененкьово 13 години. Той е бил един от дейците в тоя край за самостоятелна българска църква и борец срещу гърцизма. В негово лице дошлият като чиновник на барон Хиршовата железница революционен апостол Тодор Каблешков видял един добър български патриот. Двамата направили немалко за насаждане на революционно настроение в местното българско население. По предложение на Каблешков и със съдействието на поп Михаил Радулов през 1874 г. било основано в Голямо Бельово читалище „Искра“ с председател поп Михаил. Всъщност читалището служило като прикритие на дейността на революционния комитет. Официално учредяването на революционния комитет станало през месец април 1875 г., пак с председател поп Михаил. Той бил фактическия ръководител на въстанието в Бельовския район след идването и заминаването на Георги Бенковски. Под негово ръководство започнало усилено укрепяване на селото за борба с турците. И действително турският башибозук не посмял да нападне Голямо Бельово. Селото се предало, когато дошла редовната турска войска с топовете. Като заложници след мирното предаване на селото били взети 20 души голямобельовци начело с поп Михаил Радулов, поп Мико и хаджи поп Георги Кузманов. Последвали невиждани и неописуеми изтезания и теглила. По време на предварителното следствие поп Михаил бил разпънат на кръст на една върлина, прекарана през двата му ръкава, а на гърба му вързали друго дърво. До него поставили превързан с въже през раменете, издигнат над земята и окачен на едно дърво и поп Мико. Турските войници взели да ги бият, блъскали ги с прикладите на пушките да се люлеят, обгаряли голите части на телата им със запален кибрит или борина. Оскубали им брадите. Хвърлили ги вързани на студа през една нощ, от което поп Михаил изгубил съзнание. От Пазарджик ги откарали в Пловдивския затвор, после в Софийския и пак обратно в Пловдив.

Тук поп Михаил бил окован заедно с поп Груйо Бански. Като се държали твърдо, без излишна словоохотливост, която показали някои арестувани дейци, двамата свещеници от Голямо Бельово били освободени от затвора в края на август 1876 г. поради недоказаност на обвинението. Поп Михаил починал на преклонна възраст - 85 годишен, в 1917 г.

Между духовните лица от Тракия, участвали в Априлското въстание трябва да се споменат още: поп Димитър Лютаков от с. Ветрен, Пазарджишко, пребит от турците и загинал по пътя от Пловдив за Пазарджишкия затвор; свещеник Илия от с. Каменица (днес квартал Каменица от гр. Велинград), събрал 15-20 семейства и ги завел с пушка в ръце в Голямо Бельово за спасение от помаците и да участват във въстанието. Не бил чужд на въстанието и дякон Поликарп Чукльов, родом панагюрец, учител в с. Попинци, в чиято къща отсядал Георги Бенковски. В боевете с турската сган на Еледжика загинал поп Георги от с. Лесичово, Пазарджишко. Другият свещеник от Лесичово поп Цвятко бил затворен в Пловдивския затвор. Поп Георги Панчов бил изпратен на заточение. Поп Стефан Ненков Върбанов - в затвора. Много свещеници наблъскали в хамалските вагони и ги изпратили от Пловдив в Цариградския затвор. По време на пътуването им един от тях бил убит. Корав българин, непреклонен родолюбец, запален сторонник за самостоятелна българска църква, борец срещу фанариотите и активен участник в Априлското въстание бил и хаджи поп Евстатий от с. Стрелча. Синът му поп Иван х. поп Евстатиев с оръжие в ръка взел участие в боевете около Стрелча по време на въстанието, станали на 20, 21 и 22 април 1876 г. в отряда на апостолите Панайот Волов и Георги Икономов. След потушаване на въстанието той бил заловен, хвърлен в затвора и освободен чак на 31 август. Другият свещеник от Стрелча, поп Бойчо Петров, обаче загинал от турски ръце.

В Априлското въстание участвал и поп Атанас Караниколов от Пазарджик, заедно с брата си Коце. Той също прекарал известно време в турския пловдивски затвор, откъдето бил освободен след намесата на европейската комисия за разследване на турските зверства и произволи по време на въстанието.

Затворен бил и поп Георги Нонев от с. Церово. Турците обесили и монаха Харалампий от манастира „Св. Никола“ край с. Калугерово. От същото село били арестувани и разкарвани по затворите и свещениците Георги Христов и Стефан Стоянов. От с. Щърково арестували и затворили поп Петко Ангелов.

Но, както е известно, народното въстание срещу турското иго не обхванало само Тракия, а и други области на страната. То намерило отзвук чак в Македония. Тук в селата Разловци и Мит. Рашинци, Царевоселска околия, Шипски окръг, под ръководството на поп Стоян Разловски българското население също се вдигнало на въстание срещу омразната турска власт през 1876 г. Поп Стоян още през 1875 г. изпращал сина си Константин п. Стоянов в Солун за оръжие. Вдигнали се двете села на въстание, но след няколко битки с турците, не намерили подкрепа от останалите български селища в тоя край, въстаниците били разбити. Поп Стоян избягал в Рилския манастир, но и там бил открит и заловен от турците. Обаче те нищо не могли да научат от него, защото той се самоубил, за да не им позволи да го измъчват.

В селищата около гр. Разлог също имало революционно брожение, Например в с. Баня, Разложко, бил образуван таен революционен комитет в който влизал поп Иван Асянчин. А в с. Якоруда, Разложко като член на революционния комитет се проявил поп Филип. Същият прекарал 7 месеца из турските затвори, арестуван предварително от турците, което попречило да избухне въстание и в тоя край.

Голямо участие в Априлското въстание взели редица духовни лица и в различните въстанически пунктове в Северна България. Войвода на една от най-храбрите въстанически чети, съставена от жители на селата Бяла Черква, Мусина, Михалци, Дичин и др. търновски села, удържала на напора на многохилядната турска войска в Дряновския монастир, бил прочутият поп Харитон Халачев. Родом от Габрово, обиколил като монах Преображенския, Мъглижкия и други манастири, учител в с. Голямо Шивачево, Сливенско, и в едно добруджанско село, поп Харитон накрай се отдал само на революционна дейност. Като деен революционер той бил изпратен за апостол по подготовката на въстанието в Търновския революционен окръг. Под неговото командване малобройната му чета се сражавала цели 9 дни с войските на Фазлъ паша. Поп Харитон завършил трагично своя живот. Обгорен от избухнал барут, ослепял и безпомощен, той бил съсечен от турците при завладяването на Дряновския манастир. В неговата чета участвали и се били наравно с всички въстаници и поп Гавраил Трифонов от Бяла Черква, доведен брат на народния учител Бачо Киро. Поп Гавраил бил един от съветниците на войводата поп Харитон и загинал в боевете за манастира. Съратници на войводата били и поп Стефан Трифонов Герчев, председател на местния революционен комитет в с. Михалци, убит в манастира; поп Балчо Колев, председател на местния революционен комитет в с. Вишовград, загинал в манастира, и поп Петър Н. Драганов, родом от с. Дъскот, свещеник в с. Дичин. След ужасната битка в Дряновския манастир поп Петър Драганов, който водил 14 въстаници от с. Дичин, успял да се спаси, укривал се дълго време и можал да се прехвърли в Румъния през Дунав, а оттам отишъл в Бесарабия. Тук на 13 юни 1877 г. се записал в българското опълчение и станал опълченец в 4 дружина, а после в 9 дружина. Поп Петър Драганов, който освещава Самарското знаме, служил в опълчението чак до 21 юли 1879 г. По едно време бил утвърден за свещеник на втора бригада от българското опълчение. Участвал в сраженията с турските войски при с. Дълбоки, Старозагорско, при Нова Загора, при защитата на Шипченския проход, в боя до Шейново, в боя с башибозуците край с. Тича, Котленско, на 16.1.1878 г. Починал след Освобождението на 19.XI.1913 г., 67 годишен.

В защитата на Дряновския манастир участвал и игуменът на манастира отец Пахомий. Той също успял да се спаси. Тук в битката загинали и неколцина монаси. Те били: йеромонах Рафаил, дяконите Йоаникий и Рафаил, монасите Иларион и Прокопий, послушниците Цанко и Драгни. С тях загинал и дякон Исаия от Батошевския манастир, дошъл преди това по работа и останал да се бие редом с въстаниците. Успели да се спасят към края на битката послушниците в манастира Недю Христов (после йеромонах Никифор) и Нестор Иванов (после монах Хрисант).

Турците осъдили на смърт заедно с войводата Цанко Дюстабанов от Габрово и поп Иванчо Николов от Габрово. А поп Иван Ст. х. Петров от Габрово бил арестуван и изтезаван, обвинен, че е комита. Поп Георги Антипов от с. Жълтеш, Габровско, извел от селото 16 души въстаници и се включил в четата на войводите Христо Патрев и Тодор Кирков от Ловеч, които вдигнали Тревненското въстание. След разгромяването на въстанието и четата, поп Георги бил арестуван и изтезаван, но все пак успял да се спаси. След Освобождението го виждаме свещеник в Ловеч и автор на учебници по вероучение за училищата.

/Бел. Г. Иванова – Към упоменатите духовни лица със значим принос в Априлската епопея, добавям и името и на свещ. Иван Симеонов Чумаков (1819-1897) от с. Шипка, служил в историческата църква „Св. Архангел Михаил“ в с. Нова Махала, Габровско. По сведения на свещ. Иван Тодоров Недев, родом от с. Фъревци, Тревненско, служил по-късно във въпросната, свещ. Иван Чумаков, който преди да се посвети на вярата, бил учител, като такъв, посрещнал четата на Капитан дядо Никола в Нова Махала /1856 г./, дарил кръст за водосвет, а „по-после“ им „изпратил 30 души селяни“. На 6 май 1876 г., заедно със свещ. Пенчо Николов, той посрещнал четниците от т.н. „Тревненската чета“ и ги заклел на следващия ден в църквата „Св. Архангел Михаил“ в Нова Махала. От записките на поп Иван Тодоров става ясно още, че свещ. Иван Чумаков бил и участник в четата - с оръжие в ръка и със „съзаклятнически секретни задължения между войводата на четата и околното обкръжение“/. 

От Трявна турците арестували двама свещеници. Единият от тях, поп Алекси /* Бел. Г. Иванова – Поп Алекса поп Иванов Скевофилат (1798-1890), а другият е поп Тахо /Танко/ Ангелов х. Тахов (1833-1916)/, бил тогава на 85 год., но не го пожалили, а след дълги изтезания изпратили в Търновския затвор.

/* Бел. Г. Иванова – Добавям името на още един бунтовник в расо от Тревненско - поп Шиньо /Шиню/ със светското име Симеон Стефанов Караджов /1835-1895/, който от 1872 г. служи в църквата „Успение Богородично” в с. Енчовци, откъдето е родом. Съмишленик на Апостола Левски, когото укривал в килийното училище. По сведения на краеведа Тодор Сираков, поп Шиню организирал леенето на куршуми в навечерието на Априлското въстание/.

След потушаването на въстанието в с. Батошево Габровски окръг, бил убит в местността Сръбски дол поп Каленик от същото село, родом от махала Попска. Турците съсипали от бой, като го удряли все в главата, докато оглушал, и йеромонах Давид от Батошевския манастир, роден в Троян през 1838 г. А това се струпало на главата му, защото помагал и приютил Дюстабановата чета в манастира. След въстанието бил затворен и хаджи поп Коста от Батошево, роден на 11. II. 1842 г., учител и свещеник. Той бил бит и измъчван от турците до загубване на съзнание. Турците му скубали брадата и косите, бесили го с главата надолу и какви ли не още мъчения измисляли. Обвинявали го, че в къщата му били настанени комити и че той ги насърчавал да се бият с думите: „Удряйте, не се бойте! Ако ви убият днес, утре като гъби ще изникнете!“.

Твърде много жертви дало във въстанието и било почти съвсем унищожено с. Ново село, Ловешко. Населението тук масово участвало във въстанието, известно в историята като Новоселско въстание. Не останали настрана и местните духовници. Най-личен между тях бил поп Радион х. п. Михайлов. Той бил един от членовете на тайния революционен комитет и между инициаторите на въстанието. В сраженията с турските башибозуци на Дели Неджиб ага участвал с оръжие в ръце, като командир на въстанически отряд. После турската власт го заловила, преминал през затворите на Севлиево, Пловдив и Търново, осъдили го на смърт и го обесили на площада в Севлиево. Жестоко бил умъртвен, като го скубали, рязали ушите и измъчвали безчовечно, и поп Никола п. Барбулов от Ново село. Получил образованието си в Кишинев, Бесарабия, гдето стоял 12 години, той станал голям приятел на русите. При завръщането си оттам през 1824 г., вече 25 годишен мъж, донесъл много руски книги. Поп Никола Барбулов бил ръкоположен за свещеник в 1827 г. и служил почти половин век като такъв, до самата си смърт при разгрома на въстанието.

В Ново село църковната хоругва била издигната като въстаническо знаме. Под нея се наредили наред с другите мъже въстаници от селото освен поп Радион п. Михайлов (именуван още поп Ради п. Михов) и свещениците: Петко п. Николов, Стефан п. Радев, Петър Горненски, Варчо Цачов. Последните двама престояли известно време в пловдивски и търновски затвори.

При избухване на въстанието в Ново село, в Новоселския женски манастир се намирал като гост заедно с жена и деца поп Георги Христов Дабев от Севлиево, родом от с. Столът, махала Дългодрехите. Той бил член на Севлиевския революционен комитет. При нападението на турците в Ново село заел позиция в манастира и с револвер в ръка, дълго време, макар и сам единствен мъж в манастира, юнашки го отбранявал, докато бил прострелян от турски куршум. След убиването му турците нахлули в манастира, разграбили го и убили монахините Сусана, София, Елизавета, Ефросиния, Калестина, Христина, Катерина и др. Ранени били монахините Варвара, Евфимия и Феврония. Некои монахини били отвлечени от турците и после освободени.

Малко се знае за участието в Априлското въстание на свещеник Юрдан Харизанов от с. Мекиш, Търновско, ала съществуват документи за революционната му дейност по това време и връзките му с Търновския окръжен революционен комитет. След Освобождението той останал да живее в гр. Видин и починал в началото на нашия век.

Заради участието си във въстанието в тоя край пострадал и поп Атанас от с. Гъбене, Габровско. Турският съд го осъдил на 15 години затвор. Бил изпратен на заточение в крепостта на остров Кипър. След Освобождението бил амнистиран и се завърнал жив и здрав в Отечеството си.

Четата на Христо Ботев била сформирана да помогне на въстаналите българи. Тя не могла да изпълни целта си, защото Врачанският революционен комитет не можал да вдигне българите от този край да въстанат заедно с другите окръзи. Но все пак формирането и сраженията на тази чета с турците, след преминаването й през Дунава, са един от най-героичните моменти на постепенно разгромяваното Априлско въстание. В тази чета като един от помощниците на войводата Хр. Ботев изпъква и поп Сава Катрафилов. Родом от гр. Елена, учителствал дълго време в Чирпанско и Карнобатско, доста образован за времето си, поп Сава Катрафилов участвал и преди това с жар в революционното движение, заради което турците го преследвали постоянно. Избягал в Русия, после в Румъния, работил в печатницата на Ботев, той не останал настрана и един от първите се записал в четата на Ботев. Поп Сава намерил смъртта си на върха Милин камък, край Враца.

Ето, без да се изчерпва, списъкът на духовниците, участвали в Априлското въстание от различните краища на страната, някои от които намерили мъченическата си смърт от турския куршум или ятаган, на турските бесилки и в турските затвори. Виждаме какво голямо е било участието на българските свещеници и монаси в тази велика битка за национално освобождение. В тая грандиозна епопея, особено в цитираните по-горе селища, където въстанието е било масово, наистина всенародно, малцина са били духовниците българи, които са стояли настрана и не са искали да се включат във въстанието. Вярно е, че въстанието сочи като предател и един свещеник - поп Партений от Клисура, но тоя случай не може да помрачи общото впечатление и истинската картина за дейното участие във въстанието на десетки свещенослужители. И съвсем обяснима е омразата на турците към тях и желанието на турската власт да нанесе удар по българските духовници, които заедно с учителите имали значително влияние и авторитет между българското население. Но турците по време на въстанието и след него се стремили не само да смажат или здраво да ударят българското духовенство, но и да унищожат неговата база, средищата му - църквите и манастирите, които наред с училищата играели важна роля за националното осъзнаване. Без да претендираме за пълнота, не можем да се въздържим да, не посочим тук кои манастири и църкви са ограбени и разрушени през и след Априлското въстание.

Напълно били разрушени, след като предварително ги подложили на грабеж, манастирите: „Св. Тодор“ край Перущица; „Св. Богородица“ до Кричим; „Св. Козма и Дамян“ пак до Кричим; „Св. Николай“ край с. Калугерово; Дряновският манастир, Батошевският; Девическият манастир в с. Ново село, Ловешко и др. Изгорен бил параклисът край с. Тополово, Хасковско. А когато е въпрос за разрушените и изгорени църкви, могат да се наброят немалко селища: гр. Първомай, гр. Хасково (2 църкви), селата Богданица, Бойково, Перущица (2), Крастово, Узун герен, Елешница, Синджирлий. Старо ново село, Ерелии, Пастуша, Равногор, Жребичко, Козарско, Панагюрище (2), Ветрен. Стрелча, Радилово, Бельово, Карамусал, Славовица, Джумая, Калагларе, Сърт орман, Бяга, Овчиларе, Ели дере, Шахларе, Кулех, Щърково, Динка, Злокучене, Церово, Мечка, Петрич, Дядово, Дереорман, Текира, Касаплии и др. в Пловдивския и Пазарджишкия окръзи.

Големи са били жертвите и страданията на българския народ през Априлското въстание 1876 г. Хиляди загинали, разрушени и опожарени села, църкви и манастири, разбити семейства, сираци и вдовици, отвлечени деца, мъки и изтезания по затворите - би могло да се разказва безкрай за оня велик момент от нашата героична история. Много е писано за тия дни и все пак има какво още да се търси и напомня на съвременното ни поколение за делото на априлци. Не бива да се забравят заслугите на всички ония знайни и незнайни българи, които без страх се заеха да разтърсят и наистина разтърсиха страшната Отоманска империя, за да дойде свободата на един цял, векове измъчван, народ.

Не бива да се забравя и отминава и приносът на българското духовенство в това високо благородно народно дело, колкото и да е скромен той.

 

Петър Чолов

сп. „Духовна култура“, кн. 5-6/1966 г. 

Поп Михаил Цветанов Радулов
от с. Голямо Бельово
Източник: istorianasveta.eu

Поп Стоян Разловски от
с. Разловци, Македония
Източник: Уикипедия

Поп Харитон Халачев от Габрово
Източник: История.bg

Поп Петър Драганов от с. Дъскот
Източник: интернет

Свещ. Иван Симеонов Чумаков от с. Шипка
Източник: архив на Георги Радулов

Поп Алекса Скевофилат от Трявна
Източник: ОДА - Габрово

Поп Тахо /Танко/ Ангелов от Трявна
Източник: ОДА - Габрово

Поп Шиньо от с. Енчовци
Източник: Невена Продева

Поп Сава Катрафилов от Елена
Източник: Община Елена

 

 

 

150 години Априлска епопея

По повод 150-годишнината от кървавата Априлска епопея, помествам една статия, в две поредни публикации, за участието на българското духовенство във въстанието от 1876 г., което не успява да постигне така мечтания блян за свобода, но фокусира вниманието на световната общественост върху нерадата съдба на българите и зверствата на многовековния им османски поробител. Само две години по-късно, България е свободна и благодарение на саможертвата и героизма на Априлци.

И макар, че липсва точна статистика за броя на бунтовниците в расо по време на Априлското въстание, по сведения на доц. д-р Атанас Шопов - в Първи Търновски революционен окръг те са 73. Във Втори Сливенски революционен окръг – няма запазена статистика. В Трети Врачански революционен окръг са 28. Най-внушителен е броят им в Четвърти Панагюрски революционен окръг - над 100. Всички те, непримиримо и жертвоготовно, решават да принесат себе си в жертва на святия идеал за Освобождение. Дълбоката им вяра в Бог и моралните ценности, които проповядват, не са пречка, а искра, която възпламенява пламъка на жаждата за свобода и човешки правдини. Затова и кръстът се обръща в оръжие, а оръжието – в кръст…

Дълбок поклон пред паметта и делото им, и пред героизма и родолюбието на стотиците жертви на кървавата Априлска епопея!        

 

Участието на българското духовенство в Априлското въстание

Част I

 

Априлското въстание през 1876 г. е най-величавата революционна проява на българския народ по време на петвековното турско робство. Това е една от най-жестоките национални битки, които са водили българите в своята история. То завърши с загиването на стотици и хиляди хора, с пепелища, пожари и разрушения. Но, то все пак доведе до освобождението на българския народ, до неговото ново раждане след петте столетия мрачно и кърваво иго. Априлското въстание беше дело на целия народ. Като всенароден бунт въстанието не дойде изведнъж, а след продължителна революционна, организаторска и агитаторска дейност на такива бележити български родинолюбци като: Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Панайот Хитов Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, поп Харитон и още много други революционни дейци. Започнатото от великия Апостол на свободата Васил Левски епохално дело за създаването на стройна революционна организация, на мрежа от тайни комитети в цяло Българско, беше довършено от неговите ученици и последователи. Неуспехът на Априлското въстание стана успех на българската национална кауза. То беше една изгубена битка, за да се спечели голямата война за народното освобождение.

Априлското въстание беше подготвено най-вече от многобройните кадри на революционното движение и организация. Обаче неправилно и исторически невярно ще бъде да се премълчи, да се пренебрегне голямото място и ролята на Българската църква, на много духовни лица в неговата подготовка и обявяване. Революционното раздвижване на духовете, националното осъзнаване, въстанията са немислими без дейността им за опазване вярата и народността на българите, без дейността на такива изтъкнати деятели от Възраждането ни като преподобни Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Максим Райкович, Матей Преображенски и други. Борбата за вяра, за опазването на християнската религия те правилно са схващали като борба за опазване на българската народност и име. Това родолюбиво виждане на същността на верския проблем за българите при условията на отоманската робия и мохамеданския фанатизъм най-запалените дейци по църковния въпрос проявиха в борбата за самостоятелна българска църква, за отхвърляне гръцкото религиозно подтисничество и заробване, което неминуемо щеше да доведе до пълно погърчване на българите и изчезването им като нация. Но направената първа стъпка за самостоятелна българска църква не беше достатъчна. Трябваше да се извоюва без остатък и свободата на народа, да се възстанови старата българска държава и национална независимост. Не само отделни църковни дейци българи, но и мнозинството от българските духовници от оная епоха не бяха чужди на тежненията и желанията на своя народ. Нещо повече. Те активно участваха в неговите борби и бяха съзнателни помощници на революционерите в дейността им за създаване на патриотичната тайна революционна организация, чиято главна цел беше събарянето на робството, разкъсването на робските вериги. И когато през месец април 1876 г. избухна голямото общонародно въстание на българите за национално освобождение, рамо до рамо с организаторите на въстанието, редом с най-верните народни синове, вървяха като истински български патриоти и множество свещеници и монаси българи. Голямо е числото на духовните лица българи, които участваха в подготовката и в самото Априлско въстание, които жертваха живота си за народното освобождение или преминаха през мрачните турски затвори. Не случайно след въстанието турската власт се стремеше към масово разрушаване на българските църкви и манастири, в които заедно с училищата, правилно, макар и късно, видя гнездата и опората на българщината, огнища на национално свестяване и осъзнаване. Ведно с разгрома на въстанието, опожаряването и обозлюдяването на редица български селища в Тракия и Северна България турската власт си постави задача да нанесе удар и на българското духовенство, което се прояви във въстанието като патриотично и революционно настроено. Ала, за съжаление, дейността и съдбата на редица духовници, участвали най-дейно в Априлското въстание, не е твърде известна. Вярно е, че за някои от тях е писано в книгата на Захари Стоянов „Записки по българските въстания“ и на други места. Но и досега няма едно по-пълно изследване за тия дейци. Освен това участието на мнозина от тях във въстанието и другите събития от това време е почти забравено или неизвестно. С настоящите си бележки ще се опитаме макар и накратко да разкажем за някои духовни лица, борци за свободата на българския народ, взели участие в Априлското въстание, проявили се като истински родолюбци и народни пастири в дните на кървавата борба с малоазиатските поробители.

Да започнем с една от най-интересните фигури в Априлското въстание, с пламенния дръзновен и смел борец за българската свобода, близък другар и помощник на войводата Георги Бенковски поп Груйо Тренчов Бански. Поп Груйо е роден в 1836 г. в с. Баня, Панагюрско, сега Пазарджишки окръг, в семейството на беден овчар. Като поотраснал, учил две години в килийното училище при мъжкия метох в Самоков. След завършване на това училище, макар и млад, станал учител в килийното училище в родното си село. Тук учителствал 2-3 години, а след това се прехвърлил за учител в селата Овчеполци и Тополов дол. В тях учителствал още две години. На 22 годишна възраст (в 1858 г.) бил ръкоположен за свещеник в Овчеполци и останал в същото село още пет години. После се преместил за свещеник в с. Баня, в чиято енория влизало и с. Мечка. Поп Груйо се включил в революционното движение още през 1871 г., когато се срещнал с Васил Левски и присъствал на едно тайно комитетско събрание в Баня. Появяването на Бенковски в Панагюрския край в началото на 1876 г. намерило в лицето на поп Груйо като член на революционния комитет в Баня, готов и убеден привърженик на общонародното въстание. Той е народен представител в историческото народно събрание в Оборище, където се проявява като ревностен последовател на Бенковски и защитник на схващането незабавно да се вдигне въстание. На Оборище поп Груйо е избран заедно с такива бележити дейци като Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Искрю Мачев, Васил Петлешков и др. в 12-членната комисия по изработване общия план на въстанието. Той бил един от 12-те комисари. Като народни представители на Оборище участвали и поп Георги п. Николов от Сопот, поп Тодор от Черногорово, поп Тодор от Сотиря, поп Никола Ферезлийски, поп Стоян Димитров от с. Баня.

Ha 22 април 1876 г. в Панагюрище, столица на революционния окръг, поп Груйо осветил в съслужение с десетина други свещеници знамето на свободата, а Бенковски държал пламенно слово.

В хода на въстанието поп Груйо е неотлъчно с войводата, участва в редица сражения с турския башибозук и войска в Хвърковатата чета на Бенковски, в битката на Еледжика и други места. Бил изпратен, заедно със стотника Рад Джунов в с. Петрич, начело на голям въстанически отряд да разгонят черкезите. Ала било вече късно - заварили селото разрушено. След разгрома на въстанието поп Груйо организирал чета и известно време се укривал по горите. Къщата му била опожарена. За да спаси родното си село от разрушение и погром, поп Груйо се предал на турците, като поел цялата вина за повдигането на българите в Баня върху себе си. Оттук нататък започват нечути мъки и митарствата му с белезници на ръце по турските затвори. В Пловдивския затвор турците го наричали „Авер папазъ“ - главен поп. Тук с героичното си държане поп Груйо прави впечатление и на европейската комисия по изучаване на турските зверства. Накрая той бил осъден от турския съд като един от главните подбудители на въстанието и заточен в крепостта Коня в Мала Азия. От заточение се върнал в Баня след Освободителната война на 13. IV. 1878 г. и в свободното си отечество живял до 1908 г.

Рамо до рамо с водача на въстанието Георги Бенковски като негов съратник, е през цялото време и отец Кирил Слепов, игумен на манастира „Св. Никола“ край с. Калугерово, Пазарджишко, родом от гр. Сопот. Отец Кирил напуска манастира, за да участва с оръжие в ръка във въстанието в Хвърковатата чета и докрай е с войводата, до убийството на последния в м. Костина до с. Рибарица в Тетевенска планина. Корав българин, повярвал в успеха на освободителното дело, отец Кирил участва заедно с Бенковски в редица сражения. После заминава с последната чета на войводата в Стара планина, преминава Етрополска и Лопянска планина остават само той, Захарий Стоянов и Стефо Далматинеца при Бенковски след разпръскването на четата. Когато убиват войводата из засада, поради предателството на Нею Брусненина, отец Кирил е ранен на 6 места и попада в турски ръце заедно с всичките средства на въстаническия щаб, които носил като касиер на четата и пазил повече от очите си. След залавянето му, на 12 май 1876 г. го откарали в Софийския затвор, където престоял до 23 август същата година. След това го осъдили на заточение и го преместили в Цариградското „Метерхане“. След много изтезания и мъки отец Кирил починал в затвора през 1877 г. без да дочака освобождението на народа си, за което се борил и вярвал, че то ще дойде в близко време.

Един от първите във въстанието бил и поп Божко п. Филипов от градчето Клисура. Щом въстанието се обявило той станал свещеник на четите в Клисура, а синовете му Филип и Григор - секретари на военния съвет. Заловен от турците, след много изтезания заради бунтовническата му дейност, поп Божко починал. Синът му Филип бил изпратен на заточение. Братът на поп Божко Христо, също арестуван, бил освободен от турския затвор по застъпничеството на Сливенския митрополит Гервасий. През турските затвори преминали и другите клисурски свещеници - поп Петко, поп Кръстю и поп Стойчо.

Като дейни участници във въстанието били арестувани почти всички свещеници от Брациговския въстанически пункт. Пещерските турци уловили поп Петър Г. Писарев от Батак, вързали го и гологлав го прекарали през Пещера за Пазарджик, като безмилостно го изтезавали по пътя. На сина му Никола п. Петров турците нарязали ръцете на части, после ушите, извадили очите и го заклали.

Поп Тодор Трифонов от с. Жребичко, след като престоял известно време в Пловдивския затвор бил обесен на моста на р. Марица в Пловдив. Поп Никола от Брацигово бил подложен на жестоките изтезания в Пловдивския затвор /Бел. Г. Иванова – Става въпрос за поп Никола Апостолов Троянов, известен като „поп Сокол“, председател на Брациговския революционен комитет, който се предал на врага, за да спаси Брациговци. Първоначално бил откаран в затвора в Татар Пазарджик, където турците го мъчили с нажежено желязо, а след това бил преместен в най-страшния зандан – пловдивския Таш капия. Там садистичните мъчения взели връх. Въпреки нечуваните инквизиции, гордият брациговец не издал никого и не се признал за виновен пред турския съд, който го съди за убийство на турци. След жестоки изтезания, полумъртъв, той бил обесен на моста край река Марица в Пловдив/.

Убит бил и поп Георги Тилев от Брацигово. Свещеник Ангел Сандъкчиев от с. Ясъкория (днес с. Равногор) умрял в заточение.

През турските затвори преминали като членове на революционните комитети и като местни въстанически дейци и поп Димитър Арнаудов от Брацигово, поп Георги Предюв и поп Пею Стоилов от Брацигово, поп Васил Павлов и поп Тодор Ненчов от с. Козарско. Последният също бил убит от турците. Затваряни били и поп Илия Димитров от с. Бяга, монасите Нафталин и Леонтий. В Пловдив били обесени и поп Атанас Пенков и поп Марко от с. Старо ново село.

Заклан бил и поп Стоимен от Перущица. Поп Павел бил осъден на пет години затвор. В Перущица във въстанието участвал и поп Петър Висчев. В неговата къща на 23 февруари 1876 г. бил отседнал Георги Бенковски и провел заседание на местния революционен комитет. Свещеник Пейчо Паунов от Батак бил убит заедно с учителя Иван Тонжуров. Секли им ръцете, ушите, извадили очите и накрая били умъртвени от турците.

Поп Атанас от с. Старо ново село бил един от ръководителите на въстанието в родното си село. Участвал в събранието на Оборище, което решило да се обяви въстанието. Държал връзка с апостолите Каблешков, Волов и Бенковски. Приемал ги в дома си. Давал свои средства в комитетската каса. Грижил се за набавянето на оръжие. При обявяването на въстанието лично предвождал въстаниците от Старо ново село срещу околното въоръжено турско население. Поп Атанас обединил и въстаниците от селата Елешница, Синджирлий (Веригово) Дългия Герен, Красново и др., събрал ги в Старо ново село, за да се отправят за Копривщица. Начело, с оръжие в ръка, той ги водил до присъединяването им с копривщинските въстаници. Преди това, заедно с поп Марко Костов от неговото село, подвели под клетва всички бунтовници от Старо ново село и околните села. Сам убил с меча си един турчин. След разгрома на въстанието турците го заловили в Копривщица, откарали го в Пазарджик, а после в Пловдивския затвор. След много изпитания и мъчения осъден на смърт, поп Атанас бил обесен на 25 май 1876 г. на моста на р. Марица в Пловдив. Тялото му висело на бесилката за страх и назидание на българското население един ден.

Разярени, изпълнени от див фанатизъм, след въстанието турците преследвали навред българските свещеници. В с. Ситово, Пловдивско, някой си турчин Дели Мехмед уловил поп Петко и му поискал 50 турски лири откуп. Свещеникът нямал пари и не могъл да се откупи. Дели Мехмед и синът му зверски убили поп Петко, като го насекли на късове и забранили на българите да го погребат.

Твърде жестоко се отнесли турците и към свещениците в Панагюрище. Заедно с избитите 264 българи в тоя градец намерили смъртта си и свещениците: свещеноиконом Нестор Юруков и поп Иван Горинов били съсечени от отряда на Казак-алая; поп Харалампий, поп Лука Динчев и поп Петко били застреляни. Поп Георги Караиванов бил наранен. Поп Цвятко Г. Шипочански, поп Манчо Джуджев, поп Нейко Ст. Чуклев и рилският духовник отец Серафим били арестувани, откарани в Пловдивския затвор, осъдени и заточени в Мала Азия. От там се завърнали след Освободителната война и последвалата по искането на русите амнистия. Но от много теглила поп Нейко едва можал да се прибере в Панагюрище и веднага се поминал. По време на въстанието в Панагюрище бил убит и поп Георги Футеков (1833-1876 г.) баща на прочутата Райна Княгиня, ушила знамето на свободата и първа го понесла развято пред въстаниците.

Кръвопролития в Копривщица след въстанието не станали. Градът не бил опожарен и разрушен като другите въстанически центрове. Обаче и тук имало жертви измежду свещениците. Първата жертва бил поп Дончо Дойчов Плачков. Изпратен от копривщенските чорбаджии, които преди това едва ли не провалили въстанието в Копривщица, като пратеник на населението да преговаря с командирите на обсадилата града турска войска, той бил съсечен още на аванпостовете на войската. Друга жертва между свещениците от Копривщица е и поп Никола Геров Белчев. Като съчувственик на революционното движение той бил приет за член на Копривщенския революционен комитет още при неговото основаване. При идването на Бенковски в Копривщица на 13. I. 1876 г. присъствал на тайното съзаклятническо събрание в къщата на Тончо Шабанов. Подвел под клетва първите членове на комитета и сам дал клетва. По време на подготовката на въстанието изработвал от олово и бронз въстанически знакове-лъвчета за калпаците на въстаниците. А когато въстанието било обявено, той бил неуморим агитатор. Непрекъснато обикалят въстаниците, убеждавал ги, насърчавал ги, че са тръгнали да защитават едно свято дело. След въстанието турците го заловили, откарали го в Пловдивския затвор, осъдили и обесили там, на площада „Джумаята“ на 15. VII. 1876 г. От заловените в околни села били обесени десетина свещеници.

Пострадали и други копривщенски свещеници. Един от тях бил и поп Иван Ерчев, също член на революционния комитет. Той лично, заедно със сина си Костадин п. Иванов, участвал във въстанието, насърчавал младите въстаници. Заедно с другите свещеници осветил трите въстанически знамена в града. Хванат от турците на 2 май 1876 г., поп Иван бил отведен в Пловдивския затвор, където прекарал 14 месеца. После го препратили в Цариградския затвор, а от там - на заточение на остров Кипър. Освободен бил от заточение на 23 май 1878 г. и се завърнал в родината си.

Друг копривщенски свещеник поборник бил поп Генчо Костов Белчов, роднина на Тодор Каблешков. Той също участвал във въстанието в Копривщица, заради което бил осъден от турския съд на 10 години заточение и изпратен в Мала Азия в крепостта Акия. От заточение бил освободен на 21. III. 1878 г. Освен тях били заточвани, затваряни, ранявани и подложени на преследвания и останалите копривщенски свещеници: поп Илия Кацаров, поп Павел, поп Харалампий, поп Стоян и поп Брайко. Арестуван бил и поп Тодор Бучков, но чорбаджиите го измолили от турската власт да остане да извършва най-необходимите обреди на населението.

Видна роля играл в Априлското въстание и поп Недельо Иванов Гърков от с. Поибрене. Той е роден на 8 ноември 1842 г. в с. Мирково, Пирдопско, където получил първоначалното си образование. Учителствал в селото си, работил като дюлгерин и пак като учител в с. Поибрене. За свещеник бил ръкоположен през 1869 г. в Поибрене. Тук бил член на местния революционен комитет и заклел съзаклятниците в присъствието на Бенковски. Клетвата гласяла: „Заклевам се във всемогъщаго Бога и в неговий честен кръст, че ще бъда верен и ще работя според способността си за освобождението на Отечеството си.“ Преди въстанието Бенковски му възлагал тайни поръчения. Войводата извикал поп Неделю в с. Мечка и го изпратил в София да разузнае дали заловеният от турците в с. Калугерово, Орханийско (сега Ботевградско) врачански революционен апостол Никола Славков е издал нещо за подготовката на въстанието, което трябвало да избухне съгласно решението на Гюргевското събрание на революционните дейци. Поп Неделю отишел в София и успешно свършил възложената му задача. Той бил един от героите на Хвърковатата чета на Бенковски, заедно с поп Груйо и отец Кирил. След разгрома на въстанието турците го арестували и влачили по затворите Пазарджишки, Пловдивски и Цариградски дето бил пребит и измъчван. Едва отървал живота си и дочакал Освобождението. Починал в 1909 г.

Активно участвал в Априлското въстание и поп Георги Евтимов от с. Смолско, Пирдопско. Той е роден на 20. IV. 1838 г. в Пирдоп, където завършил училище. На младини работил като терзия (шивач) и прекарал 4 години в Мала Азия. След завръщането си през 1860 г. се установил в Смолско и станал учител, а от 1866 г. - свещеник в същото село. Взел участие във въстанието и в боевете край с. Петрич. После турците го уловили и затворили в Златишкия затвор. Изтезавали го 40 дни, но нищо не издал и бил освободен. Той бил един от щастливците, които дочакали освобождението. Останал пак свещеник в Смолско.

Много претеглил като въстанически деятел и поп Христоско Петров Раков от с. Петрич, Панагюрско (сега Софийски окръг). Запознал се с Бенковски през месец февруари 1876 г., той се отдава с цялата си душа да работи за добрата подготовка и успешния край на въстанието през април 1876 г. Като член на местния революционен комитет подвел под клетва жителите на селото, че ще се борят за освобождение. В боевете с турските орди при Петрич участвал с оръжие в ръка. Веднага след въстанието - на 6 май 1876 г. бил арестуван и откаран в Златишкия затвор. Тук в продължение на 18 дни бил изтезаван по най-зверски начин оскубали му брадата, били го, блъскали го. После го прехвърлили в Софийския затвор, където прекарал три месеца окован във вериги. Турският съд го осъдил на доживотен затвор-заточение. От София го преместили в Цариградския затвор, дето прекарал още 10 месеца заедно с поп Неделю от Поибрене, отец Кирил и други революционни дейци. На 29. VI. 1877 г. го откарали на заточение в крепостта Акия, в Мала Азия. След нови 9 месеца теглила бил освободен на 6 май 1878 г. Преминал през толкова мъки и изтезания поп Христоско живял дълго след Освобождението и продължавал да бъде на поста си като свещеник. Починал на 30 ноември 1914 г., на 78 години.

(Следва)

 

Петър Чолов

сп. „Духовна култура“, кн. 5-6/1966 г. 

Поп Грую Тренчов /Бански/ от с. Баня
Източник: bulgarianhistory.org

Отец Кирил Иванов Селепов от Сопот
Източник: страница "Левскиград" във фейсбук

Поп Никола Троянов /поп Сокол/
от Брацигово
Източник: bulgarianhistory.org

Поп Георги Футеков от Панагюрище
Източник: Henn sarv

Поп Дончо Дойчов Плачков от Копривщица
Източник: Уикипедия

Поп Недельо Иванов Гърков от с. Поибрене,
худ. Петър Панчев
Източник: НЧ "Христо Ботев",
с. Микрково Софийско

Снимка на участници в Априлското въстание
от с. Поибрене /Панагюрско/, полагат клетва пред Евангелието
Източник: ЦДА