160 години от рождението на поета Пенчо Славейков

Смелият борец срещу рутината, която спъва духовната еманципация на българина

Връстникъ на Алеко Константиновъ, неговъ другарь въ живота и съмишленикъ въ политиката, Пенчо Славейковъ (1866-1912) стои на прага на новото литературно движение у насъ, отваря го чрезъ своитѣ по-зрѣли произведения и своята съкрушителна критика надъ старото и дава силенъ тласъкъ на по-младото поколѣние таланти, приучвайки ги да бъдатъ строги къмъ изкуството си и независими въ домогванията си. Той внася още дотолкова една нова струя въ поезията ни, доколкото изтъква като майстори за изучване нѣмскитѣ писатели - Хайне, Гьоте и Ницше на първо мѣсто, негови очарователи следъ като е миналъ школата на рускитѣ лирици и романисти (Лермонтовъ, Тургеневъ, Толстой). За разлика отъ предишното поколѣние, възпитано главно на по-стари френски образци и възприело лозунгитѣ на романтизма, Славейковъ обръща погледъ къмъ философската поезия на нѣмцитѣ, застъпва нѣкаква парнасистска грижа за формата и вкусъ за простота и естественость, подсказанъ отъ народната пѣсень. Антидемократически настроенъ „демократъ“, естетъ въ дъното на душата си, ироникъ и скептикъ, той е преданъ апостолъ на по-високитѣ културни идеали, неподкупенъ жрецъ на изкуството и смѣлъ борецъ противъ рутината, която спъва духовната еманципация на българина.

Разяжданъ отъ съмнения и противоречия, той не намира никога трайна вътрешна опора и пълно външно признание и умира въ горчиво разочарование, крепенъ само отъ малцината си вѣрни последователи и поклоници, между които трѣбва да се изтъкне особено критикътъ К. Кръстевъ. Неговиятъ жизненъ пъть е отбелязанъ съ рѣдкото труженичество на писатель, схваналъ задачата си, творчеството си като категориченъ императивъ; неговата съдба е съдбата на пътепроводникъ, у когото подсъзнателни заложби и съзнателни копнения не са дошли до хармонично взаимно изравняване.

Роденъ въ планинския градецъ Трѣвна, като синъ на народния трибунъ и поетъ Петко Славейковъ, той се опитва да пише стихове твърде младъ, по наследство или подражание. Стара планина лѣга „като мила сѣнка на душата му“, и той ще я възпѣва често; а баща му ще го посвети отъ детски години въ патилата на писателя -общественикъ, не по-малко и въ красотитѣ на България, защото като учитель, журналистъ и народенъ вождъ стариятъ Славейковъ е билъ принуденъ често „да скита отъ градъ на градъ, където и жена и деца са вървѣли подире му“. Какво има той отъ баща си, въ характеръ и талантъ? Ако вѣрваме на двойника му Олафъванъ Гелдернъ (предговоръ къмъ Епически пѣсни), бащино наследство е безстрашието въ живота („бъди като баща си - не се бой отъ вълци“, говори му стариятъ), самостойното мислене („обича да мисли не като другитѣ“), горещата привързаность („обичь къмъ достойното за обичь“), „светата злоба“ („гнѣвътъ е мѣрило на моята любовь“) и прикритата гордость: - прикрита предъ нищитѣ духомъ, които не разбиратъ трагизма на орисията му, буритѣ му, меланхолията му. И ако Славейковъ казва още: „Чувството за пѣсни у баща ми е отъ баща му“, съ което указва на рода „Бюлбюлооларъ“, известни пѣвци отъ Търновско (село Вишовградъ), несъмнено е, че това чувство у Пенчо Славейковъ е закърмено най-напредъ отъ пѣснитѣ на бащата.

Отъ Трѣвна, гдето учи до 1876 г., Славейковъ се мѣсти въ Стара-Загора, гдето преживява радостьта отъ пристигането на руситѣ, после въ Търново, въ Сливенъ, въ Казанлъкъ... и най-после (1880) въ София. Една тифозна треска го държи дълго на леглото - и отъ тогава, цѣли 23 години (1883-1906), той си въобразява, че страда отъ неизлѣчимъ недъгъ… […] Той става затворенъ и замисленъ, той се предава на четене, особено въ Пловдивъ, отъ гдето датиратъ (1884-1885) и първитѣ му по сериозни стихотворни работи, навѣяни отъ Хайне, Шилера (четени въ руски преводъ) и рускитѣ поети - и отъ опититѣ на по-стария му братъ, рано починалия Райко, също поетически надаренъ. Върхътъ на тая преводно-подражателна поезия е достигнатъ съ сбирката Момини сълзи отъ 1888 г., която Славейковъ по-късно отрича решително, като младежко увлѣчение, несъобразно съ исконнитѣ му дарби и критическитѣ му разбирания. Отъ 1893 до 1899 г. той е студентъ по философия въ Лайпцигъ. И тукъ настъпва преломътъ, запечаталъ новата насока на творчество и художествени идеали. Той попада подъ мощното въздействие на професора-естетикъ Фолкелтъ, чиито идеи ставатъ и негови; той вниква по-дълбоко въ лириката на Хайне и Гьоте, чието формално, съвършенство му се струва връхъ на достижимото въ поезията; той се интересува за общитѣ проблеми и смисълътъ на изкуството, имайки предъ видъ най-издигнатитѣ негови жреци съ тѣхния свещенъ патосъ и тѣхната жизнена трагедия. И той пише нѣщата си, изпращани за сп. Мисъль и събрани отпосле въ двата тома Епически пѣсни отъ 1896 и 1898 г. Завърналъ се въ България, Славейковъ става вдъхновитель на групата писатели, събрани около списание Мисъль, редактирано отъ К. Кръстевъ; служи като директоръ на Народната библиотека, а известно време и като директоръ на Народния театъръ; напуска едното мѣсто (второто) поради недоразумения съ началството си, което не сподѣля неговитѣ идеи за културната мисия на това учреждение, и е принуденъ да се отдѣли отъ другото мѣсто - и да се чувствува жестоко оскърбенъ. Непрестанно работейки, той заболява сериозно, търси лѣкъ за физически и духовни терзания въ чужбина и умира въ Италия (Комо). Близкитѣ му пазятъ за него пиететъ, който се предава и на мнозина отъ по-младитѣ писатели. Самъ той говори за своята нещастна орись и своя тъженъ край, подъ маската на Иво Доля (На острова на блаженитѣ), така: „Разочарованието не веднажъ посѣгало съ костеливитѣ си пръсти къмъ сърдцето на поета, отъ година на година все повече го обхваща, докато най-сетне става неговъ пъленъ стопанинъ съ крепостенъ актъ. То го отстрани отъ свѣта и вгорчиви края на живота му, животъ тъй гордъ и ведъръ преди“. Той знае, че не е разбиранъ и цененъ правилно - и отдава това на нашата културна закъснѣлость, на нашето мудно национално възраждане - „отъ мнозина считано като нѣщо вече отдавна преминало, а което въ същность може би сега почва“. Обвиняватъ го, че поезията му била тежка, тромава, недостъпна. Той е на мнение: „Езика на Иво Доля е тежъкъ, както са тежки меденитѣ пити, току-що извадени отъ кошеръ". Той вѣрва, че „не малко отъ онова що е писалъ е насока за които идатъ следъ него...". Критиката и публиката не са въ състояние да го догонятъ. И за него са вѣрни думитѣ на пророка: „Когато ме изгубите, само тогава ще ме намѣрите“. За други, не за съвременницитѣ, е неговата изповѣдь, неговата пѣсень: Едно време хората си пили вода направо отъ извора. Сега трѣбатъ канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши - докато я доведатъ до устата ни: за кристалнитѣ струи отъ поезията на Доля трѣба да почакаме, догдето се приготвятъ срѣдствата, които ще го доведатъ до чувството и разума ни. Ще чакаме и надеждата нѣма да ни излъже...

Той бѣше носитель на нашето съзнание и неговъ, за сега, най-добъръ изразитель. И великолепниятъ епосъ на неговия животъ се завърши съ една тиха елегия, забулена съ вуалътъ на тѣлесна немощь и затъмнение на душата“.

Въ такива сравнения, притчи и афоризми изказва Славейковъ своята вѣра въ тържеството на изкуството си, своето отношение къмъ свѣта и своето самочувствие като човѣкъ и поетъ. Парадоксаленъ и крайно субективенъ не веднажъ, той знае да буди интереса ни и да спечелва симпатиитѣ ни за идеалитѣ, които му лежатъ на сърдце. […]

 

 

Проф. Михаил Арнаудов

Из статията „Пенчо Славейковъ и неговитe „Епически пeсни““,

сп. „Българска мисъл“, бр. 1/1929 г.

* Снимка: Пенчо Славейков, 1895 г.,

Източник: НБКМ