150 години Априлска епопея

По повод 150-годишнината от кървавата Априлска епопея, помествам една статия, в две поредни публикации, за участието на българското духовенство във въстанието от 1876 г., което не успява да постигне така мечтания блян за свобода, но фокусира вниманието на световната общественост върху нерадата съдба на българите и зверствата на многовековния им османски поробител. Само две години по-късно, България е свободна и благодарение на саможертвата и героизма на Априлци.

И макар, че липсва точна статистика за броя на бунтовниците в расо по време на Априлското въстание, по сведения на доц. д-р Атанас Шопов - в Първи Търновски революционен окръг те са 73. Във Втори Сливенски революционен окръг – няма запазена статистика. В Трети Врачански революционен окръг са 28. Най-внушителен е броят им в Четвърти Панагюрски революционен окръг - над 100. Всички те, непримиримо и жертвоготовно, решават да принесат себе си в жертва на святия идеал за Освобождение. Дълбоката им вяра в Бог и моралните ценности, които проповядват, не са пречка, а искра, която възпламенява пламъка на жаждата за свобода и човешки правдини. Затова и кръстът се обръща в оръжие, а оръжието – в кръст…

Дълбок поклон пред паметта и делото им, и пред героизма и родолюбието на стотиците жертви на кървавата Априлска епопея!        

 

Участието на българското духовенство в Априлското въстание

Част I

 

Априлското въстание през 1876 г. е най-величавата революционна проява на българския народ по време на петвековното турско робство. Това е една от най-жестоките национални битки, които са водили българите в своята история. То завърши с загиването на стотици и хиляди хора, с пепелища, пожари и разрушения. Но, то все пак доведе до освобождението на българския народ, до неговото ново раждане след петте столетия мрачно и кърваво иго. Априлското въстание беше дело на целия народ. Като всенароден бунт въстанието не дойде изведнъж, а след продължителна революционна, организаторска и агитаторска дейност на такива бележити български родинолюбци като: Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Панайот Хитов Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, поп Харитон и още много други революционни дейци. Започнатото от великия Апостол на свободата Васил Левски епохално дело за създаването на стройна революционна организация, на мрежа от тайни комитети в цяло Българско, беше довършено от неговите ученици и последователи. Неуспехът на Априлското въстание стана успех на българската национална кауза. То беше една изгубена битка, за да се спечели голямата война за народното освобождение.

Априлското въстание беше подготвено най-вече от многобройните кадри на революционното движение и организация. Обаче неправилно и исторически невярно ще бъде да се премълчи, да се пренебрегне голямото място и ролята на Българската църква, на много духовни лица в неговата подготовка и обявяване. Революционното раздвижване на духовете, националното осъзнаване, въстанията са немислими без дейността им за опазване вярата и народността на българите, без дейността на такива изтъкнати деятели от Възраждането ни като преподобни Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Максим Райкович, Матей Преображенски и други. Борбата за вяра, за опазването на християнската религия те правилно са схващали като борба за опазване на българската народност и име. Това родолюбиво виждане на същността на верския проблем за българите при условията на отоманската робия и мохамеданския фанатизъм най-запалените дейци по църковния въпрос проявиха в борбата за самостоятелна българска църква, за отхвърляне гръцкото религиозно подтисничество и заробване, което неминуемо щеше да доведе до пълно погърчване на българите и изчезването им като нация. Но направената първа стъпка за самостоятелна българска църква не беше достатъчна. Трябваше да се извоюва без остатък и свободата на народа, да се възстанови старата българска държава и национална независимост. Не само отделни църковни дейци българи, но и мнозинството от българските духовници от оная епоха не бяха чужди на тежненията и желанията на своя народ. Нещо повече. Те активно участваха в неговите борби и бяха съзнателни помощници на революционерите в дейността им за създаване на патриотичната тайна революционна организация, чиято главна цел беше събарянето на робството, разкъсването на робските вериги. И когато през месец април 1876 г. избухна голямото общонародно въстание на българите за национално освобождение, рамо до рамо с организаторите на въстанието, редом с най-верните народни синове, вървяха като истински български патриоти и множество свещеници и монаси българи. Голямо е числото на духовните лица българи, които участваха в подготовката и в самото Априлско въстание, които жертваха живота си за народното освобождение или преминаха през мрачните турски затвори. Не случайно след въстанието турската власт се стремеше към масово разрушаване на българските църкви и манастири, в които заедно с училищата, правилно, макар и късно, видя гнездата и опората на българщината, огнища на национално свестяване и осъзнаване. Ведно с разгрома на въстанието, опожаряването и обозлюдяването на редица български селища в Тракия и Северна България турската власт си постави задача да нанесе удар и на българското духовенство, което се прояви във въстанието като патриотично и революционно настроено. Ала, за съжаление, дейността и съдбата на редица духовници, участвали най-дейно в Априлското въстание, не е твърде известна. Вярно е, че за някои от тях е писано в книгата на Захари Стоянов „Записки по българските въстания“ и на други места. Но и досега няма едно по-пълно изследване за тия дейци. Освен това участието на мнозина от тях във въстанието и другите събития от това време е почти забравено или неизвестно. С настоящите си бележки ще се опитаме макар и накратко да разкажем за някои духовни лица, борци за свободата на българския народ, взели участие в Априлското въстание, проявили се като истински родолюбци и народни пастири в дните на кървавата борба с малоазиатските поробители.

Да започнем с една от най-интересните фигури в Априлското въстание, с пламенния дръзновен и смел борец за българската свобода, близък другар и помощник на войводата Георги Бенковски поп Груйо Тренчов Бански. Поп Груйо е роден в 1836 г. в с. Баня, Панагюрско, сега Пазарджишки окръг, в семейството на беден овчар. Като поотраснал, учил две години в килийното училище при мъжкия метох в Самоков. След завършване на това училище, макар и млад, станал учител в килийното училище в родното си село. Тук учителствал 2-3 години, а след това се прехвърлил за учител в селата Овчеполци и Тополов дол. В тях учителствал още две години. На 22 годишна възраст (в 1858 г.) бил ръкоположен за свещеник в Овчеполци и останал в същото село още пет години. После се преместил за свещеник в с. Баня, в чиято енория влизало и с. Мечка. Поп Груйо се включил в революционното движение още през 1871 г., когато се срещнал с Васил Левски и присъствал на едно тайно комитетско събрание в Баня. Появяването на Бенковски в Панагюрския край в началото на 1876 г. намерило в лицето на поп Груйо като член на революционния комитет в Баня, готов и убеден привърженик на общонародното въстание. Той е народен представител в историческото народно събрание в Оборище, където се проявява като ревностен последовател на Бенковски и защитник на схващането незабавно да се вдигне въстание. На Оборище поп Груйо е избран заедно с такива бележити дейци като Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Искрю Мачев, Васил Петлешков и др. в 12-членната комисия по изработване общия план на въстанието. Той бил един от 12-те комисари. Като народни представители на Оборище участвали и поп Георги п. Николов от Сопот, поп Тодор от Черногорово, поп Тодор от Сотиря, поп Никола Ферезлийски, поп Стоян Димитров от с. Баня.

Ha 22 април 1876 г. в Панагюрище, столица на революционния окръг, поп Груйо осветил в съслужение с десетина други свещеници знамето на свободата, а Бенковски държал пламенно слово.

В хода на въстанието поп Груйо е неотлъчно с войводата, участва в редица сражения с турския башибозук и войска в Хвърковатата чета на Бенковски, в битката на Еледжика и други места. Бил изпратен, заедно със стотника Рад Джунов в с. Петрич, начело на голям въстанически отряд да разгонят черкезите. Ала било вече късно - заварили селото разрушено. След разгрома на въстанието поп Груйо организирал чета и известно време се укривал по горите. Къщата му била опожарена. За да спаси родното си село от разрушение и погром, поп Груйо се предал на турците, като поел цялата вина за повдигането на българите в Баня върху себе си. Оттук нататък започват нечути мъки и митарствата му с белезници на ръце по турските затвори. В Пловдивския затвор турците го наричали „Авер папазъ“ - главен поп. Тук с героичното си държане поп Груйо прави впечатление и на европейската комисия по изучаване на турските зверства. Накрая той бил осъден от турския съд като един от главните подбудители на въстанието и заточен в крепостта Коня в Мала Азия. От заточение се върнал в Баня след Освободителната война на 13. IV. 1878 г. и в свободното си отечество живял до 1908 г.

Рамо до рамо с водача на въстанието Георги Бенковски като негов съратник, е през цялото време и отец Кирил Слепов, игумен на манастира „Св. Никола“ край с. Калугерово, Пазарджишко, родом от гр. Сопот. Отец Кирил напуска манастира, за да участва с оръжие в ръка във въстанието в Хвърковатата чета и докрай е с войводата, до убийството на последния в м. Костина до с. Рибарица в Тетевенска планина. Корав българин, повярвал в успеха на освободителното дело, отец Кирил участва заедно с Бенковски в редица сражения. После заминава с последната чета на войводата в Стара планина, преминава Етрополска и Лопянска планина остават само той, Захарий Стоянов и Стефо Далматинеца при Бенковски след разпръскването на четата. Когато убиват войводата из засада, поради предателството на Нею Брусненина, отец Кирил е ранен на 6 места и попада в турски ръце заедно с всичките средства на въстаническия щаб, които носил като касиер на четата и пазил повече от очите си. След залавянето му, на 12 май 1876 г. го откарали в Софийския затвор, където престоял до 23 август същата година. След това го осъдили на заточение и го преместили в Цариградското „Метерхане“. След много изтезания и мъки отец Кирил починал в затвора през 1877 г. без да дочака освобождението на народа си, за което се борил и вярвал, че то ще дойде в близко време.

Един от първите във въстанието бил и поп Божко п. Филипов от градчето Клисура. Щом въстанието се обявило той станал свещеник на четите в Клисура, а синовете му Филип и Григор - секретари на военния съвет. Заловен от турците, след много изтезания заради бунтовническата му дейност, поп Божко починал. Синът му Филип бил изпратен на заточение. Братът на поп Божко Христо, също арестуван, бил освободен от турския затвор по застъпничеството на Сливенския митрополит Гервасий. През турските затвори преминали и другите клисурски свещеници - поп Петко, поп Кръстю и поп Стойчо.

Като дейни участници във въстанието били арестувани почти всички свещеници от Брациговския въстанически пункт. Пещерските турци уловили поп Петър Г. Писарев от Батак, вързали го и гологлав го прекарали през Пещера за Пазарджик, като безмилостно го изтезавали по пътя. На сина му Никола п. Петров турците нарязали ръцете на части, после ушите, извадили очите и го заклали.

Поп Тодор Трифонов от с. Жребичко, след като престоял известно време в Пловдивския затвор бил обесен на моста на р. Марица в Пловдив. Поп Никола от Брацигово бил подложен на жестоките изтезания в Пловдивския затвор /Бел. Г. Иванова – Става въпрос за поп Никола Апостолов Троянов, известен като „поп Сокол“, председател на Брациговския революционен комитет, който се предал на врага, за да спаси Брациговци. Първоначално бил откаран в затвора в Татар Пазарджик, където турците го мъчили с нажежено желязо, а след това бил преместен в най-страшния зандан – пловдивския Таш капия. Там садистичните мъчения взели връх. Въпреки нечуваните инквизиции, гордият брациговец не издал никого и не се признал за виновен пред турския съд, който го съди за убийство на турци. След жестоки изтезания, полумъртъв, той бил обесен на моста край река Марица в Пловдив/.

Убит бил и поп Георги Тилев от Брацигово. Свещеник Ангел Сандъкчиев от с. Ясъкория (днес с. Равногор) умрял в заточение.

През турските затвори преминали като членове на революционните комитети и като местни въстанически дейци и поп Димитър Арнаудов от Брацигово, поп Георги Предюв и поп Пею Стоилов от Брацигово, поп Васил Павлов и поп Тодор Ненчов от с. Козарско. Последният също бил убит от турците. Затваряни били и поп Илия Димитров от с. Бяга, монасите Нафталин и Леонтий. В Пловдив били обесени и поп Атанас Пенков и поп Марко от с. Старо ново село.

Заклан бил и поп Стоимен от Перущица. Поп Павел бил осъден на пет години затвор. В Перущица във въстанието участвал и поп Петър Висчев. В неговата къща на 23 февруари 1876 г. бил отседнал Георги Бенковски и провел заседание на местния революционен комитет. Свещеник Пейчо Паунов от Батак бил убит заедно с учителя Иван Тонжуров. Секли им ръцете, ушите, извадили очите и накрая били умъртвени от турците.

Поп Атанас от с. Старо ново село бил един от ръководителите на въстанието в родното си село. Участвал в събранието на Оборище, което решило да се обяви въстанието. Държал връзка с апостолите Каблешков, Волов и Бенковски. Приемал ги в дома си. Давал свои средства в комитетската каса. Грижил се за набавянето на оръжие. При обявяването на въстанието лично предвождал въстаниците от Старо ново село срещу околното въоръжено турско население. Поп Атанас обединил и въстаниците от селата Елешница, Синджирлий (Веригово) Дългия Герен, Красново и др., събрал ги в Старо ново село, за да се отправят за Копривщица. Начело, с оръжие в ръка, той ги водил до присъединяването им с копривщинските въстаници. Преди това, заедно с поп Марко Костов от неговото село, подвели под клетва всички бунтовници от Старо ново село и околните села. Сам убил с меча си един турчин. След разгрома на въстанието турците го заловили в Копривщица, откарали го в Пазарджик, а после в Пловдивския затвор. След много изпитания и мъчения осъден на смърт, поп Атанас бил обесен на 25 май 1876 г. на моста на р. Марица в Пловдив. Тялото му висело на бесилката за страх и назидание на българското население един ден.

Разярени, изпълнени от див фанатизъм, след въстанието турците преследвали навред българските свещеници. В с. Ситово, Пловдивско, някой си турчин Дели Мехмед уловил поп Петко и му поискал 50 турски лири откуп. Свещеникът нямал пари и не могъл да се откупи. Дели Мехмед и синът му зверски убили поп Петко, като го насекли на късове и забранили на българите да го погребат.

Твърде жестоко се отнесли турците и към свещениците в Панагюрище. Заедно с избитите 264 българи в тоя градец намерили смъртта си и свещениците: свещеноиконом Нестор Юруков и поп Иван Горинов били съсечени от отряда на Казак-алая; поп Харалампий, поп Лука Динчев и поп Петко били застреляни. Поп Георги Караиванов бил наранен. Поп Цвятко Г. Шипочански, поп Манчо Джуджев, поп Нейко Ст. Чуклев и рилският духовник отец Серафим били арестувани, откарани в Пловдивския затвор, осъдени и заточени в Мала Азия. От там се завърнали след Освободителната война и последвалата по искането на русите амнистия. Но от много теглила поп Нейко едва можал да се прибере в Панагюрище и веднага се поминал. По време на въстанието в Панагюрище бил убит и поп Георги Футеков (1833-1876 г.) баща на прочутата Райна Княгиня, ушила знамето на свободата и първа го понесла развято пред въстаниците.

Кръвопролития в Копривщица след въстанието не станали. Градът не бил опожарен и разрушен като другите въстанически центрове. Обаче и тук имало жертви измежду свещениците. Първата жертва бил поп Дончо Дойчов Плачков. Изпратен от копривщенските чорбаджии, които преди това едва ли не провалили въстанието в Копривщица, като пратеник на населението да преговаря с командирите на обсадилата града турска войска, той бил съсечен още на аванпостовете на войската. Друга жертва между свещениците от Копривщица е и поп Никола Геров Белчев. Като съчувственик на революционното движение той бил приет за член на Копривщенския революционен комитет още при неговото основаване. При идването на Бенковски в Копривщица на 13. I. 1876 г. присъствал на тайното съзаклятническо събрание в къщата на Тончо Шабанов. Подвел под клетва първите членове на комитета и сам дал клетва. По време на подготовката на въстанието изработвал от олово и бронз въстанически знакове-лъвчета за калпаците на въстаниците. А когато въстанието било обявено, той бил неуморим агитатор. Непрекъснато обикалят въстаниците, убеждавал ги, насърчавал ги, че са тръгнали да защитават едно свято дело. След въстанието турците го заловили, откарали го в Пловдивския затвор, осъдили и обесили там, на площада „Джумаята“ на 15. VII. 1876 г. От заловените в околни села били обесени десетина свещеници.

Пострадали и други копривщенски свещеници. Един от тях бил и поп Иван Ерчев, също член на революционния комитет. Той лично, заедно със сина си Костадин п. Иванов, участвал във въстанието, насърчавал младите въстаници. Заедно с другите свещеници осветил трите въстанически знамена в града. Хванат от турците на 2 май 1876 г., поп Иван бил отведен в Пловдивския затвор, където прекарал 14 месеца. После го препратили в Цариградския затвор, а от там - на заточение на остров Кипър. Освободен бил от заточение на 23 май 1878 г. и се завърнал в родината си.

Друг копривщенски свещеник поборник бил поп Генчо Костов Белчов, роднина на Тодор Каблешков. Той също участвал във въстанието в Копривщица, заради което бил осъден от турския съд на 10 години заточение и изпратен в Мала Азия в крепостта Акия. От заточение бил освободен на 21. III. 1878 г. Освен тях били заточвани, затваряни, ранявани и подложени на преследвания и останалите копривщенски свещеници: поп Илия Кацаров, поп Павел, поп Харалампий, поп Стоян и поп Брайко. Арестуван бил и поп Тодор Бучков, но чорбаджиите го измолили от турската власт да остане да извършва най-необходимите обреди на населението.

Видна роля играл в Априлското въстание и поп Недельо Иванов Гърков от с. Поибрене. Той е роден на 8 ноември 1842 г. в с. Мирково, Пирдопско, където получил първоначалното си образование. Учителствал в селото си, работил като дюлгерин и пак като учител в с. Поибрене. За свещеник бил ръкоположен през 1869 г. в Поибрене. Тук бил член на местния революционен комитет и заклел съзаклятниците в присъствието на Бенковски. Клетвата гласяла: „Заклевам се във всемогъщаго Бога и в неговий честен кръст, че ще бъда верен и ще работя според способността си за освобождението на Отечеството си.“ Преди въстанието Бенковски му възлагал тайни поръчения. Войводата извикал поп Неделю в с. Мечка и го изпратил в София да разузнае дали заловеният от турците в с. Калугерово, Орханийско (сега Ботевградско) врачански революционен апостол Никола Славков е издал нещо за подготовката на въстанието, което трябвало да избухне съгласно решението на Гюргевското събрание на революционните дейци. Поп Неделю отишел в София и успешно свършил възложената му задача. Той бил един от героите на Хвърковатата чета на Бенковски, заедно с поп Груйо и отец Кирил. След разгрома на въстанието турците го арестували и влачили по затворите Пазарджишки, Пловдивски и Цариградски дето бил пребит и измъчван. Едва отървал живота си и дочакал Освобождението. Починал в 1909 г.

Активно участвал в Априлското въстание и поп Георги Евтимов от с. Смолско, Пирдопско. Той е роден на 20. IV. 1838 г. в Пирдоп, където завършил училище. На младини работил като терзия (шивач) и прекарал 4 години в Мала Азия. След завръщането си през 1860 г. се установил в Смолско и станал учител, а от 1866 г. - свещеник в същото село. Взел участие във въстанието и в боевете край с. Петрич. После турците го уловили и затворили в Златишкия затвор. Изтезавали го 40 дни, но нищо не издал и бил освободен. Той бил един от щастливците, които дочакали освобождението. Останал пак свещеник в Смолско.

Много претеглил като въстанически деятел и поп Христоско Петров Раков от с. Петрич, Панагюрско (сега Софийски окръг). Запознал се с Бенковски през месец февруари 1876 г., той се отдава с цялата си душа да работи за добрата подготовка и успешния край на въстанието през април 1876 г. Като член на местния революционен комитет подвел под клетва жителите на селото, че ще се борят за освобождение. В боевете с турските орди при Петрич участвал с оръжие в ръка. Веднага след въстанието - на 6 май 1876 г. бил арестуван и откаран в Златишкия затвор. Тук в продължение на 18 дни бил изтезаван по най-зверски начин оскубали му брадата, били го, блъскали го. После го прехвърлили в Софийския затвор, където прекарал три месеца окован във вериги. Турският съд го осъдил на доживотен затвор-заточение. От София го преместили в Цариградския затвор, дето прекарал още 10 месеца заедно с поп Неделю от Поибрене, отец Кирил и други революционни дейци. На 29. VI. 1877 г. го откарали на заточение в крепостта Акия, в Мала Азия. След нови 9 месеца теглила бил освободен на 6 май 1878 г. Преминал през толкова мъки и изтезания поп Христоско живял дълго след Освобождението и продължавал да бъде на поста си като свещеник. Починал на 30 ноември 1914 г., на 78 години.

(Следва)

 

Петър Чолов

сп. „Духовна култура“, кн. 5-6/1966 г. 

Поп Грую Тренчов /Бански/ от с. Баня
Източник: bulgarianhistory.org

Отец Кирил Иванов Селепов от Сопот
Източник: страница "Левскиград" във фейсбук

Поп Никола Троянов /поп Сокол/
от Брацигово
Източник: bulgarianhistory.org

Поп Георги Футеков от Панагюрище
Източник: Henn sarv

Поп Дончо Дойчов Плачков от Копривщица
Източник: Уикипедия

Поп Недельо Иванов Гърков от с. Поибрене,
худ. Петър Панчев
Източник: НЧ "Христо Ботев",
с. Микрково Софийско

Снимка на участници в Априлското въстание
от с. Поибрене /Панагюрско/, полагат клетва пред Евангелието
Източник: ЦДА