Тревненски зограф запалва страстта на Георги Данчов Зографина към „живопиството“

Днес ще ви разкажа за един малко известен факт от житието на Георги Данчов - Зографина от Чирпан, който се увлича по „живопиството“, покрай тревненски зограф от прочутата Захариевска фамилия. Благодарение на проучванията на проф. Асен Василиев, научаваме и още интересни детайли от биографията на бъдещия голям художник, съратник на Апостола Левски и деен участник в революционните борби за Освобождението на България.

Георги Данчов е роден в Чирпан на 27 юли 1846 г. След като завършил образованието си при учителя Йордан Ннов, младежът, който „показал склонности към рисуването“, учил живопис при станимашкия зограф Алекси Атанасов, пише проф. Асен Василиев в епохалния си труд „Български възрожденски майстори“ /1965 г./. До тогава Георги Данчов, още единадесетгодишен, преписвал житията на светци и до края на 12-та си година, изрисувал един тефтер от 200 листа с жития, които илюстрирал с рисунки. При Алекси Атанасов бъдещият иконописец и художник, „рисувал“ около девет месеца през периода 1860-1861 г. По това време двамата работили в Араповския манастир. Малко известен факт е, че зографът, който всъщност, запалва страстта на Георги Данчов към „живопиството“ е „уста Кънчо“, родом от Трявна. През пролетта на 1860 г. той пристигнал в Чирпан, за да донесе изработените от него икони за църквата „Св. Архангел Михаил“. Георги веднага се сближил със зографа и му станал ученик, макар и само за месец, тъй като „уста Кънчо“ се прибрал в Трявна. Сведението откриваме в книгата „Възрожденски художници“ /1956 г./, чийто автори са В. Захариев, Ц. Лавренов, Ас. Василиев и Ив. Г. Данчов, син на художника Георги Данчов.

Предвид хронологията на събитията и след като се допитах до г-жа Люба Цанева – един от най-добрите познавачи на Тревненската зографска школа, въпросният „уста Кънчо“ ще да е личния тревненски зограф Кънчо /Кръстю/ Иванчов /Иванов/ от прочутата Захариевска фамилия. Той е роден около 1810 г. и изучавал иконопис в ателието на своя баща Иван Захариев. Кънчо бил талантлив и прецизен иконописец, който „добре се справял, както с едрите обеми, така и с най-дребните детайли“, отбелязва г-жа Л. Цанева в книгата си „Зографи от Трявна“ /2013 г./. Рисувал много църкви предимно в Североизточна България, но подобно на своя баща, почти не се подписвал. Все пак „оставил“ името си в старата църква „Св. Никола“ в Провадия и църквата „Св. Атанас“ в Горна Оряховица /1850/. Негови икони се намират в РИМ – Варна и РИМ – Добрич.

След обучението си при тревненския зограф „уста Кънчо“ и при станимашкия образописец Алекси Атанасов, Георги Данчов започнал да изучава и изкуството на литографията. През 1865 г., в продължение на година и половина, работил в литографското ателие на Исарион в Цариград. По сведения на проф. А. Василиев, когато бил 20-21-годишен, започнал да твори в една „необичайна и рядка за онази съвременност насока“, а именно – рисувал битови сцени и образи, „заети от живота и обичаите на българските селяни в естествената им обстановка“. През 1867 г., по заръка на Найден Геров, Георги Данчов рисувал „сцени и носии от българския живот“ за една етнографска изложба в Москва. Наред с това, се „впуснал“ и в будителска дейност, а домът му в Чирпан, се превърнал в „свърталище“ на местната интелигенция. През 1867 г. Данчов основал читалище в родния си град и „радеел“ за откриването на девическо училище.

Познанството му с Васил Левски датира от 1869 г., когато заедно с брат си Никола, Георги рисувал икони в Сопотския манастир. Там се запознал с Апостола. По негова поръка Георги Данчов изработил таен шифър за кореспонденцията между комитетите в Тракия /1870 г./. След залавянето на Левски, революционния комитет му възложил да организира четири засади по железопътната линия, за да бъде спрян и нападнат влакът, с който се предполагало, че Левски ще бъде откаран в Цариград. През февруари 1873 г., след смъртта на Левски, за негов заместник бил избран Атанас Узунов, а Георги Данчов - за пръв „Помощник - Апостол“. След „Хаджиставревата афера“ в Хасково, Узунов бил заловен, а Г. Данчов веднага заминал за там, за да организира неговото освобождаване от затвора. Но и той бил заловен и изпратен в Одрин, а оттам на заточение в Диарбекир, където под предлог, че ще рисува орнаменти към текстовете на корана, добил достъп до вилаетската литография. Между другото нарисувал и отпечатал литографията „Русалки“, която надписал: „Съчинилъ и каменописалъ Г. Данчовъ Диаръ Бекиръ 1875 г.“. Той се занимавал и с фотография и бил първият български художник, написал ръководство – „Кратка теоретическа и практическа перспектива“.

На третата година от заточението си, след вестта за Априлското въстание, Данчов, преоблечен в черкезки дрехи, избягал от крепостта и успял да стигне до руската граница. Oт Тифлис, снабден с 300 рубли, пристигнал в Одеса, където нарисувал картината „Трагедията на България“. След войната заминал за Букурещ, където нарисувал и литографирал композицията си „Свободна България“ /1879 г./.

През 1880 г. се установил в Пловдив, отдал се на обществена и художествена дейност, отказвайки да приеме държавна служба, макар че с мъка изхранвал многолюдното си семейство. Участвал в Румелийския преврат за Съединението /1885 г./ и съставил списъка на членовете на временното правителство. Той бил и Помощник -кмет на Пловдив и най-дейно участвал в организирането на Пловдивското изложение през 1892 г.

Георги Данчов бил и един от първите илюстратори на учебниците на Христо Г. Данов, отпечатал, според тогавашните методи, и рисунки на гипсови модели като образци за обучението по рисуване.

Портретното му творчество е разнообразно. В одринския затвор нарисувал портрета на сподвижника си Тодор Доганов /1873 г./. Продължил да рисува и в Диарбекир. Има сведения, че там е изрисувал около 12 портрета.

След Освобождението, обладан от светлите образи на дейците от

Възраждането, за да спомогне тяхното популяризиране, Данчов нарисувал и литографирал портретите на: 3. Стоянов /1889/, Ст. Стамболов /1892, 1896/, Хр. Ботев /1896/, Васил Левски /1897/, В. Юго /1897/, Алеко Константинов /1899/, Г. Раковски и Л. Каравелов. За литографирането им се снабдил с преса и положил големи усилия да овладее и тази техника.

Г. Данчов рисувал портрети и с маслени бои: на Александър II, Хр. Ботев, Васил Левски, Димитър Петков, Ив. Вазов, Поликсения Стамболова, Х. Гьока Павлов, Костаки Пеев, хаджи Калчо (няколко варианта) и др. Особено ценен е портретът му на Васил Левски.

До наши дни са съхранени около 200 негови икони.

Освен това, Данчов се занимавал и с вестникарство, като издател на седмичния сатиричен и хумористичен в. „Таласъм“ /1890/, в който печатал свои карикатури и рисунки със сюжети, заети от политико-обществения живот.

Бил е народен представител в две велики народни събрания и в няколко обикновени.

Георги Данчов си отива от този свят на 19 февруари 1908 г. в София. На негово име са именувани улици в София и Пловдив, както и изложбена зала в Чирпан.

 

Подготви

Галина Иванова

 

  

* Огромни благодарности на Георги Радулов за предоставеното сведение за Георги Данчов – Зографина и учителя му уста Къню от Трявна

 

Георги Данчов – Зографина /около 1893 г./
Фотограф: Димитър Карастоянов

Георги Данчов, Автопортрет, 1867 г.
Източник: НХГ

Икона на Иисус Христос Вседържител
Снимка: Ганчо Ганев

Икона на Св. Апостол Андрей
Снимка: Ганчо Ганев

Икона на Св. Симеон Стълпник
Снимка: Ганчо Ганев

Портрет на Васил Левски, 1888 г., литография
Източник: галерия "Джуркови"

Портрет на Васил Левски с маслени бои.
Оригиналът му е подарен на НБКМ от
синовете му Никола и
Иван Г. Данчови през 1953 г.
Именно този портрет е бил размножен и
разпространен от турската полиция
във връзка с издирването на Левски
след Арабаконашкия обир (1872)
Източник: НБКМ

Портрет на Захари Стоянов, литография, 1889 г.
Източник: НБКМ

Портрет на Алеко Константинов, литография
Източник: НБКМ

Портрет на Христо Ботев, литография, 1888 г.
Източник: галерия "Джуркови"

"Свободна България", литография,1879 г.
Източник: НБКМ

Петровден е!

Честити, здрави и благословени да са всички именици днес!

 

На снимката: Икона на Св. Св. Петър и Павел /1863 г./, дело на зографа Симеон Симеонов, от църквата „Св. Георги“ в Трявна. Снимка: Люба Цанева

Българин създава в Австралия революционен за времето си стол. Постижението на Джордж Дукоф от Трявна влиза в Австралийския национален архив

Българин се прочува в Австралия с най-обикновен стол, който нарекъл „Volkschair“ – народен стол, по подобие на фолксваген – народна кола. Това става през 1957 г., а постижението заема подобаващо място в австралийските национални архиви. За дизайнерския стол, създаден от 41-годишния Дуков, гърмят всички австралийски вестници по онова време. Наричат го „стол със здравословна линия”, а снимката на Дукоф с творението му обикаля местната преса. Според една от статиите, публикувана на 17 септември 1958 г. в The Cumberland Argus, фирмата на българина „Дукоф и ко” в Брисбейн започнала с производството 100 стола седмично, но постепенно планирала да увеличи производството. Модерните за времето си дизайнерски столове били предназначени за ползване в болници, училища и жилища, а според описанието в местната преса дизайнът подобрявал чувството за комфорт и намалявал стреса.

Столът, създаден от Дукоф, тежал по-малко от 6 кг, а цената му била между 4 и 7 британски лири в зависимост от това дали краката му са дървени, или стоманени.

От интервютата на българина се разбира, че създал новата мебел след десетки експерименти, които продължили няколко години. Целта му била да направи стол, който може да се ползва навсякъде. Така се получила финалната версия – парче шперплат за гърба и седалката, които се свързват с дървени подлакътници. Сега това звучи логично, но за времето си е било истинска революция, казва архитектът Стив Мартин пред изданието Australian Modern.

Предимството на фолксчеъра според експертите, е, че частта за тялото се отделя лесно от тази за ръцете. Това прави стола лесен за почистване и следващо сглобяване.

Авангардният дизайн осигурил на българина клиенти и просперитет в мебелния бизнес за години напред.

Кой е Джордж Дукоф?

Роденият в Трявна на 30 април 1916 г. младеж се озовал в страната на кенгуруто през 1951 г. Придобил мебелни умения в София, но през 1936 г. се преместил в Унгария, където се запознал с унгарската си съпруга Оливия. Скоро след това двамата се местят в Германия, после – в Белгия, а през 1951 г. решават да заминат за Австралия.

Там българинът работи 4 г. като ватман в Бризбейн, докато решава да отвори малък бизнес за производство на мебели. Специализира се в проектирането и производството на столове. Когато през 1956 г. бизнесът се развива, Дуков премества производството и деветимата си служители в нов магазин, където разработва нови проекти за олекотени, трапезни, кухненски и спални столове. Но, както сам признава в няколко интервюта, които дава след създаването на „народния стол”, все търсил стола с голямо С. Той трябвало да бъде комфортен, приспособим за употреба навсякъде, а цената му да бъде „народна”.

„Мисля, че успях!”, казва по-късно Дукоф. И се оказва прав – много от столовете в най-реномираните мебелни магазини на XXI век, носят специфичната линия на стола, измислен от българина.

 

Александра Ангелова

oshte.bg

Джордж Дукоф със своя фолксчеър –
"народният стол със здравословна линия"
Източник: Национална билиотека на Австралия

"Народните столове" със "здравословна линия" на Дукоф
Източник: australianmodern.wordpress.com

Публикация за новият стол на Дукоф в
"The Cumberland Argus" от 17 септември 1958 г.

Еньовден е!

На Еньовден - здрави, слънчеви и честити да сме всички, и най-вече имениците!

На снимката: резбено пано "Еньова буля", дело на талантливата ни резбарка Десислава Недялкова

Поетът Йордан Стубел среща бъдещата си съпруга в Трявна

В началото на 30-те години на миналия век, Йордан Иванов Бакалов, един от най-обичните за времето си поети, известен най-вече със стиховете си за деца и творческия си псевдоним „Йордан Стубел“, пристига на курорт в Трявна със свои приятели. В архива на БАН е запазена снимка от гостуването му и годината „1932“, когато се е случило това паметно събитие. Възпоменателната книга в Даскаловата къща /1910-1949/, също пази спомен от посещението му в Трявна, което се оказва съдбовно за по-нататъшния живот на поета. Любопитен факт е, че бащата на Йордан Стубел - Иванчо х. Николов, родом от Елена, е мюдюрин в Трявна по време на Априлското въстание от 1876 г. След това е преместен в Габрово. След Освобождението е член на Търновския окръжен съд, а после се изселва в София, където заема различни чиновнически длъжности. Майката на поета се казва Яна и също е от Елена. Синът им Йордан се ражда в София на 19 февруари 1897 г.

При гостуването му в Трявна, през 1932 г., проф. д-р Алекси Пухлев, по онова време - общински лекар в града, го запознава с „Николина“ - учителка „по ръкоделие и гимнастика“. Благодарение на проучванията на учителя-краевед Богомил Даскалов, в списъка с имената на учителките в Тревненското школо, публикуван в книжката му по повод 100-годишнината на Тревненското училище /1936 г./, откриваме и фамилията й - Бойнова. Николина е родом от Търново и е едно от шестте деца на Парашкеви Перьова и на известния търновски адвокат Атанас Бойнов /1848-1936/, ревностни последователи на Бялото Братство.

Докато е на курорт в Трявна, Стубел забелязва „даскалицата“ на „една поляна“, докато „занимава децата по гимнастика“. И по едно дете й изпраща бележка в стихотворна форма. Това е неговото първо романтично послание към бъдещата му съпруга...

Достоверен исторически факт е, че по същото време, той е в интимна връзка с Павлина Стамболова, братовчедка на художника Цанко Лавренов. Архивите пазят много техни писма. Но най-известната му любовна история е с голямата поетеса Дора Габе, която е и негова творческа муза. Бурната им връзка продължава дълги години, макар че известната поетеса е с 10 години по-възрастна от него. Стубел дори й посвещава първата си стихосбирка „Съдби“ /1925/. „Дако“, както гальовно го нарича тя, е „луд по нея“. На няколко пъти двамата решават да се „съберат“, но все нещо ги разделя. „Знаех, че той може да бъде щастлив, само ако се ожени“, „защото е със самотна душа“, споделя Габе пред Мария Михаил – последната й секретарка, и твърди, че той действително е постигнал щастието, благодарение на брака си с учителката Николина Бойнова. Двамата се венчават през 1936 г. в София, а на сватбата им кумуват Ангел Каралийчев и съпругата му Вела. На следващата година се ражда дъщеря им Янка. Самата Габе е близка приятелка на семейството, а по думите й, съпругата на Стубел е „интелигентна, изключително мила и добра жена“, „родена за семейство“.

Кратката бележка със спомените на Лина /Николина/ за известния й съпруг, която откриваме в книгата на Мария Михаил *, потвърждава историята за запознанството им в Трявна. Колкото до Стубел, Лина го описва, като „кротък, чувствителен и много добър човек, с прекрасен характер“, който в някои „върхови“ моменти „умее“ и да заплаче.

Дъщеря им Янка, по мъж – Чомпалова, споделя в едно интервю пред Иванка Хлебарова, публикувано в „Литературен свят“, че татко й бил „бохем“ и обичал празниците. Колкото до писателя Стубел, то той бил „отдаден изцяло на децата, на семейството и на българските традиции“. В същото време, майка й Николина, за която не открих никакви биографични сведения, нито семейни снимки, била „по-затворена“ и повече си стояла в къщи с детето, когато той излизал…

Поетът Йордан Стубел си отива от този свят на 30 декември 1952 г. и оставя след себе си две стихосбирки и над 30 книги за деца.

 

Галина Иванова

 

* Мария Михаил, „Тъжните очи на миналото. Дора Габе разказва“, 1994 г.

Поетът Йордан Стубел
Източник: ЦДА

Йордан Стубел със свои приятели, Трявна,1932 г.
Източник: БАН

Дора Габе и Йордан Стубел, 20-те години на XX век
Източник: БАН

Адвокатът Атанас Бойнов /вляво/ и съпругата му Парашкеви
с най-голямата им дъщеря Пенка
Източник: petardanov.com

Зографът Петър Минюв бил и… хекимин в Трявна

В записките на учителя-краевед Христо Н. Даскалов из миналото на Трявна *, откриваме доста любопитни подробности за лични и нетолкова лични тревненци. Една такава бележка осветлява интересен момент от биографията на най-добрия живописец от Миневската зографска фамилия - Петър Минюв /1791-1859/, който, както се оказва, бил и… „хекимин“ в Трявна. Заедно с Кънчо Цанев х. Кънчев, по прякор „Тъпанаря“ /1770-1861/, брат на Хаджи Христо Даскалов /1750-1830/, който построил емблематичната Даскалова къща, лекували тревненци с „церове“, които „изписвали“ от „една гръцка книга“. Дядо Кънчо, който знаел гръцки и „минувал“ за хекимин в Трявна, бил сред крупните търговци в града. Но в един „джумбур“ против х. Кънчо, негов братовчед, изгубил всичката си стока, която му разграбили колибарите и турците, по заповед на „арапина, Търновский воевода“.

 

* Из ръкописа "История на Трявна" на Христо Н. Даскалов (1843-1917 г.), чийто оригинал се съхранява във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, а негово дигитално копие се пази и в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна. Текстът се публикува дословно, без редакторска намеса...

 

** Снимка: „Гръцки светогорски лекарственик“, XVIII в., НБКМ. Снимката е илюстративна

Поредно признание за писателя Стоян Цонев

В последния 15 брой на в. „Словото днес“, излезе обзора на Съюза на българските писатели за издадената литературна продукция през 2023 г.

В категория роман, литературният критик Николай Табаков, отбелязва 29 романа, написани от талантливи писатели. Сред тях попада и писателят Стоян Цонев – член на дружеството на писателите Габрово, с романа „Самси Бойчо, вехта войвода“. Припомняме, че през миналата година той бе отличен с Априловска награда за литература в категорията "Художествена литература". За него Николай Табаков пише: „Исторически роман за кърджалийското нападение над Трявна през 1798 г. и за тримата братя хайдути от колиби Цепераните. Уж за Трявна, а за света. Уж за Тревненския Балкан, а за Сибир. Уж краеведска книга, а за цяла България… Работено е сериозно, но най – важен е езикът – емоционален, точен, характерен за времето си. Диалект, разбира се. Но диалект, на който говори Историята.“

В категория публицистика Ива Николова отбелязва „мощен залп в жанровете публицистика, есеистика, мемоаристика, документалистика и историография“. За мемоаристиката тя не се изказва много ласкаво, с известни изключения, сред които и книгата животопис на Стоян Цонев „Лъжливото зазоряване“ /изд. „Фабер“/, чиито „спомени са мили, защото приличат на раздумка, както и където ви е приятно. Пък и научаваш разни неща, които сигурно имат смисъл“.

Най-новата книга на писателя Стоян Цонев – „До коляното на Бога“ трябваше да бъде представена по време на Славейковите празници в Трявна, но поради сериозно заболяване и предстоящо лечение на автора, събитието няма да се състои.

Пожелаваме му успешно лечение, скорошно оздравяване, а след това - вдъхновена и ползотворна работа по ръкописа на най-новата му книга „Да бъде истина…“.

Праправнук на летописеца поп Йовчо произвежда собствен модел радиоапарати, които са без конкуренция през 30-те години на миналия век

Наскоро попаднах на интересни сведения за русенеца с тревненски корен - Сава Алтимирски, един от най-големите производители на радиоапарати у нас през периода 1937-1944 г. Житейската му история е разказана от сина му доц. д-р Емил Савов Алтимирски – радиоинженер, декан на факултета по комуникационна техника и технологии на ТУ – София през периода 1991-2000 и 2004-2007 г. и е публикувана на сайта - roustchouk.bg.

Сава Ангелов Алтимирски е вторият син в семейство със седем деца. Роден е през 1907 г. в Русе. Баща му Ангел е от село Алтимир, Врачанско, откъдето идва фамилното име, а майка му – Стефана е родом от Трявна. Майка й Пенка /р. 1851 г./ е дъщеря на Стойно Михалев Буюклийски /р. 1820 г./ и Цвята Попйовчева Икономова /1822-1892/ - една от дъщерите на летописеца Поп Йовчо. Не успях да открия повече сведения за съпруга й Митю Момчилов, с който имат четири деца – Христо, Димитър, Радка и Стефана. Поради настъпилите трудности по време на войната /вероятно Балканската война/, семейството се мести в Бяла, разказва доц. д-р Емил Алтимирски. Първите години там са изключително трудни. Дядо му Ангел умира след Балканската война от болести и рани, придобити на фронта. Съпругата му Стефана разпродава всичко, за да изхранва децата си. Преди войната Ангел е представител на “Сингер”. Останали са и няколко шевни машини на склад, които тя също продава. Когато собствениците установяват липсата, ги дават на съд. На делото адвокатът на Стефана води пред съда седемте гладни деца. И “Сингер” оттеглят иска си и опрощават дължимата сума. Нещо повече - отпускат еднократна помощ, за да помогнат на семейството. Сава и по-големият му брат Петър, работят в една тухларна още от деца. Собственикът е доста богат. Негов приятел вижда потенциала у двамата братя и им прави необикновено предложение – да им купи едно шаси от “Форд”. Те се съгласяват и на неговата база правят малък автобус за превоз на хора. С него започват да извозват пътници от гарата до Бяла. След година вече са се издължили напълно и имат не едно, а четири „рейсчета“ за превоз на хора. Поддържат автобусен транспорт по линиите: Русе – Бяла - Търново и Свищов – Бяла - Търново. Същевременно Сава Алтимирски усвоява и изкуството на фотографията. По това време доста хора заминават за Америка и Австралия, за което са им необходими експресни снимки. Той се възползва от пазарната ниша и се специализира и в тази насока. Автобусните линии също вървят добре. Братята събират достатъчно капитал, за да закупят една хубава сграда в Русе, която превръщат в хотел. Тя се намира до старата поща в града. Сава мечтае да учи радио и телевизия. Сам изучава английски език с помощта на аудио курсове на грамофонни плочи. През 1935 г. заминава за Америка. Пристига в Чикаго и се записва в професионалното електрическо училище “Койн” (Coyne Electrical School). Изучава радио и телевизионна техника, като работи извънредно, за да се издържа. Завършва през август 1936 г. като първенец на випуск от 1800 души. Предлагат му работа в най-голямата фирма за радиотехника RCA (Radio Corporation of America). И той приема предложението с уговорката, че ще работи само докато събере необходимите средства, за да се върне в родината си. Междувременно успява да договори представителство в България на известната фирма за радиапарати „Пилот“. След десет месеца се завръща в Русе, като дипломиран специалист - инженер. Отваря работилница за ремонт на радиоапарати в центъра на града. Скоро след това разработва и започва производството на собствени модели радиоапарати с марка „Бралт“ (съкращение от Братя Алтимирски). Отначало купува основните радиочасти от фирмите вносителки: бобинни блокове, трансформатори, кондензатори, високоговорители, радиолампи, потенциометри, ключове, фасунги и др. После започва да внася части директно от утвърдените европейски производители. Шасито, скалите и механизмите се правят във фабриката в Русе. Дървените кутии на апаратите се изработват в дърводелски цех. Разработката на схемите и дизайнът на апаратите са дело на Сава Алтимирски, който си поставя амбициозната цел да развие цяла индустрия. Първоначално започва да произвежда различни модели, както сам ги нарича - “за бедни и за богати”. Голем негов успех са радиоапарати, специално разработени за селата. По това време почти всички села в страната са без електричество. Затова той разработва нови акумулаторни апарати. Новото, което прави е, че замества сложната, дотогава, суха батерия с по-опростен модел. “Селското” радио на Сава Алтимирски става номер едно по продажби в страната за периода 1938-1939 г. Той практически остава без конкуренция. Разработва още модели и достига производство от 5000 апарата годишно, нещо невиждано дотогава за България. Наема голяма къща и започва серийно производство на радиоапарати „Бралт“, радио-грамофони и усилватели. Тъй като са по-евтини от вносните, те са предпочитани у нас. Като кумира си Форд, който иска да постави света на четири колела, амбицията на Сава е „да постави радиоапарат в дома на всеки българин“. Синовете му още пазят грижливо изработен надпис, стоял на видно място в дюкяна му - “Страна без собствена индустрия е колония“. Показателен е фактът, че Сава Алтимирски е в първата десетка на най-надеждните хора, на които Народната банка в Русе е готова, по всяко време, да отпусне неограничен кредит. През есента на 1939 г. директорът на русенския клон на БНБ кани радиоспециалиста на среща и му предлага да му отпусне кредит, за да се подготви за трудностите на започващата война. Сава приема предложението и прави голяма доставка на резервни части и материали: бобинни блокове и високоговорители от Италия, радиолампи „Тунгсрам“ от Унгария, съпротивления и кондензатори от Германия и др. Директорът на банката му предоставя безвъзмездно последния етаж от сградата на БНБ в Русе, където да се съхранява стоката. Благодарение на тази прозорливост, по време на Втората световна война, фирмата на Сава Алтимирски поддържа производството на радиоапаратите „Бралт“, които остават качествени и достъпни като цена. Най-после техният собственик намира време и да се ожени. Заедно със съпругата му Елена имат двама синове - Веселин и Емил. Към края на войната семейството е в стабилно финансово състояние и „нещата изглеждат добре“. Но след 9 септември 1944 г. настъпват драстични промени. Новата власт национализира всичко, което Сава е успял да съгради. Производството на радиоапарати е спряно и остава само ателието за поправка на радиоапарати. Работата намалява и той решава да остави ателието в Русе на по-малкия си брат Никола и да се премести със семейството си в Търново, където започва всичко отначало. Тъй като не желае да влезе в държавния сектор, единственото, което му позволяват да прави, е ремонт на радиоапарати. Принуждава се да обикаля селата вечер, за да ремонтира своите модели. За семейството му настават тежки дни. След Търново живеят в Дряново и Две могили, докато след 1956 г. се установяват в София. И досега по-старите софиянци помнят „работилницата на Савата“, защото след 1980 г., тя е била единствената, където са се ремонтирали лампови радиоапарати. Въпреки всички трудности, той продължава да работи до последно. Не спира да изучава новостите в сферата на радио-телевизионната техника. На 70-годишна възраст Сава научава всичко за транзисторите и УКВ апаратите, на 80 – изучава и цветната телевизия. До последно разработва най-различни устройства за поправка. Когато е на 93 години, най-после решава да спре активна работа, като година и половина по-късно, през февруари 2002 г., си отива от този свят.

 

 

Подготви

Галина Иванова

Инж. Сава Алтимирски
Източник: roustchouk.bg

Източник: roustchouk.bg

Американската диплома на инж. Сава Алтимирски
Източник: roustchouk.bg

Реклама на радиоапаратите "Бралт"
Източник: roustchouk.bg