Дядо Поп

Какъв поп ще да е бил прадядо ми Шиньо * не знам, но съм сигурен, че е бил шегобиец. Селото и досега помни историите му. Те са се разправяли от баща на син като приказки.

Веднъж попът се похвалил, че няма по-гласовит петел от неговия. Един от комшиите се засегнал и сключил бас. Вечерта божият човек сгащил петлето му, намазал му дупето със зехтин и го пуснал да къта в курника. На сутринта юнакът скочил върху коритото, източил шия, но не издал никакъв звук. Онова отзад зеело и не му позволявало да се напъне, както трябва. В това време попският петел кацнал на плета и закукуригал като тръбач. Паднал голям смях и както било според договорката, комшията пратил на попадията две чилета прана прежда. На прабаба ми й станало мъчно за човека и му рекла: „Вземи си преждата и не се закачай повече. То моят не е поп, а дявол!“.

Друг път се зачуло, че по мръкнало в селото ще довтасат турци. Хората се уплашили и от рано залостили вратите. Само Шиньо се запилял нанякъде. После се разбрало, че бил в гората и набрал два чувала костенурки. Изсипал чувалите на пътя под селото и на всяка костенурка залепил по три свещи. Почакал да се стъмни и като чул гласовете на неканените гости, запалил свещите. Костенурките плъпнали нагоре-надолу и създали илюзията за танцуващи огньове. Турците съзрели огньовете, спрели се стъписани и като завикали: „Аллах“, хукнали обратно. На другия ден един от чорбаджиите обвинил попа, че щял да запали гората. А той му рекъл: „По-добре теб да бях накачулил с восъка, ама нали си грешен, нямаше да пламне“.

Селското гробище било зад черквата. То и сега си е там. Но в ония години нямало огради и глиганите често ровели гробовете. Така се народили приказки за вещици и таласъми. Поп Шиньо мразел суеверието и решил да му се подиграе. Заложил вълчи капан, хванал два глигана и ги омотал като суджук с въжета. Боядисал бивните им с бяла боя, закрепил на главите им кози рога и завързал на опашките им метли. После ги дотътрил до един каменен кръст, запалил що имало кандила по гробовете и се втурнал към най-близката кръчма. Връхлетял вътре като хала и извикал гръмогласно: „Ей, хора, тука са, видях ги с очите си! Таласъм и таласъмка. Елате да ги заклещим, че могат да се юрнат из селото…“. Отначало кръчмата онемяла, после ревнала и се изсипала като порой към гробището. Повечето от пийналите крачели храбро, но щом зърнали кандилата, се скупчили като деца и попитали попа: „Ами туй що ли е?“. Шегобиецът се вгледал внимателно и отвърнал без бавене: „Туй, дето святка, го нямаше преди. Но след минутка ще разберем“. Тълпата изведнъж оредяла, но най-смелите продължили и заградили в кръг „таласъмите“. А те се мятали, хриптели като мечки и белите им зъби ровели земята. Рогата им святкали в тъмното, а метлите шибали кръста като крила. Хората гледали озадачени, снишени до тревите. Тогава попът вдигнал расото си като жена, измъкнал отдолу рязана пушка и се прицелил в чудовището. „Бре, попе, недей! – викнал някой и се изхлузил назад. – Таласъм не пада от барут“. „Ти само гледай, пък не му бери грижа!“ – отвърнал Шиньо и гръмнал. Дивите прасета заквичали, заритали и едва тогава селяните разбрали измамата с таласъмите. „Пак ни преметна – изпъшкал кръчмарят и казал така, че да го чуят всички: - По-голям таласъм от този тук с брадата надали има някъде. Повярваш ли му, ще сбъркаш“. Едни от излъганите пропсували, други захихикали, а попът се засмял от сърце и рекъл: „Бягайте в кръчмата и пийте за моя сметка. Утре ще направим шиш, та да видим какъв е вкусът на таласъмската мръвка“. Оттогава гробището престанало да плаши селото.

Има още истории, но къде време да ги разказвам. Прадядо ми обичал лудориите и хората така свикнали с тях, че ги очаквали, без да му се гневят. Само понякога поп Шиньо обикалял около черквата замислен и пропускал службите, сякаш бил болен. Мургавото му лице изглеждало непроницаемо и само от време на време минавал край олтаря, за да сипе масло в кандилата. Тогава нито попадията, нито децата му смеели да гъкнат. След години станало известно, че в такива дни попът имал гостенин, който леел куршуми зад олтарната стена. Гостът бил Левски.

По-късно, през 1856 година, през селото минала четата на капитан Дядо Никола. Попът я срещнал, прекръстил юнаците и им посочил пътя към Генчевци. След туй се затворил в черквата и заплакал. От този момент, както си спомняше баба ми, Шиньо престанал да се шегува. Само веднъж, след Освобождението, се направил на мечка и прогонил далеч от селото някакъв акцизен агент, който идвал да проверява казаните. Тогава го видели пиян за първи и последен път, защото казаните преливали от ракия. Наредил на попадията да начупи орехи, ударил калимявката си в земята и като изпял „Многая лета“, изрекъл шеговито: „Дядо Боже, прости ми, че уплаших държавата!“. На другия ден дошли стражари и го подбрали към Трявна. Било по времето на Стамболов…

 

 

Стефан Продев

Из книгата „Картини от камък“, 2007 г.

 

* Поп Шиньо /Шиню/ със светското име Симеон Стефанов Караджов /1835-1895/, е вторият свещеник в църквата „Успение Богородично” в Енчовци. Започнал да служи в храма през 1872 г. Съмишленик на Апостола Левски, когото укривал в килийното училище. По сведения на краеведа Тодор Сираков, поп Шиню организирал леенето на куршуми в навечерието на Априлското въстание. Турската власт, дочула за „леярната“ в селото и тръгнала да я дири. По пътя към Генчевци /Габровско/ срещнали тогавашния Енчовски кмет, който отивал да плаща данъци в Габрово. Той уверил турците, че селото му било чисто „от такива работи“. Запалили Генчевци, но леярна така и не открили…

** На снимката: поп Шиньо с част от семейството си

Архив: Невена Продева

За личния възрожденски род Русович от Арбанаси

Преди време попаднах на едно интересно и задълбочено изследване на Веселин Горанчев за възрожденския род Русович от Арбанаси *. Книгата е голяма по обем, затова в настоящата публикация, помествам почти изцяло само главата, която се отнася до родоначалника на рода – дядо Руси, който и според по-стари изследвания, цитирани от автора, е родом от Трявна или Тревненско. Споменавам и за неговите потомци, както и за стопанската дейност на известната арбанашка фамилия, за която може да прочетете повече в книгата на В. Горанчев.

Според проучванията на едни от най-сериозните изследователи на Арбанаси – Йордан Попгеоргиев, Димитър Папазов и Димитър Костов, основоположникът на този виден род е човек на име Руси (дядо Руси). Според Й. Попгеоргиев той „бил преселенец от Трявна”, Д. Папазов отбелязва, че „бил от тревненските села”, а Д. Костов твърди, че е „от тревненските колиби”.

„Не е известно точно кога дядо Руси се преселва в Арбанаси – пише В. Горанчев. - Й. Попгеоргиев е на мнение, че това е станало преди опустошаването на селището от кърджалиите през 1798 г.: „Собствено преселението на българите от селата на Търновския балкан в Арбанаси и тяхното погърчване се е започнало не след кърджалийските опустошения, а много по-рано; така напр. дядо Русе, родоначалникът на известната арбанашка фамилия Русович…”. Описвайки събитията в Арбанаси от 1798 г. и последствията от тях, Й. Попгеоргиев пише: „Така, бабата на починалия вече дядо Танас Русович била задигнала случайно при бягането си един юрган, та като се върнала, направила от чершафа му ризки на децата си”. Несъмнено тук става дума за съпругата на дядо Руси. От описаните действия можем да заключим, че към 1798 г. основоположникът на рода от известно време вече е живеел в Арбанаси, бил е женен и е имал деца.

Името на дядо Руси срещаме и в част от гръкоезичните документи от архива на Търговска къща „Братя Русович” – с. Арбанаси, който се съхранява във фонд 963К на ДА – гр. Велико Търново. От тях разбираме каква е неговата фамилия – Николау.

Най-старият датиран извор с информация за дядо Руси, е от 25 май 1826 г. Τози документ, който може да бъде определен като доказателствено писмо или разписка („αποδεικτικό γράμμα”), е изготвен от името на Руси Николау и потвърден от същия („ροὖσης Νικολάου βεβαιώνω”). Същото име фигурира и в настойническо писмо („ἐπιτροπικό γράμμα”) от 26 септември 1827 г. Под изложението на документа е написано: „Аз Русис Николау потвърждавам горното” („ἐγώ ὁ ροὖσης Νικολάου βεβαιώνω τά ἄνωθεν”). Името „Руси Николау” откриваме и в писмо от К. Корнесиос до търновския митрополит от 27 ноември 1827 г., както и в още два гръкоезични документа от архива на Търговска къща „Братя Русович” – с. Арбанаси, които не са датирани. […] Фактът, че в Арбанаси е живял човек с името Руси Николау се потвърждава и от част от документите, съдържащи се в така наречения от Иван Снегаров „Стар търновски църковен кодекс” и „Друг търновски църковен кодекс”. В първия кодекс (документ № 31 по номерацията на Ив. Снегаров), който представлява свидетелство, издадено от търновския митрополит Макарий на 1 януари 1816 г. и удостоверяващо произхода на братята Йоан и Скарлат Димитриу Петрович от Арбанаси, сред имената на арбанашките свещеници и първенци (Οἱ τοῦ Ἀλβανιτοχωρίου ἱερεῖς καὶ προεστῶτες), които са се подписали, като свидетели, присъства и това на Русе, по изписването на И. Снегаров, (Ῥούσης) Николау. В същия кодекс, в документ № 37, който представлява свидетелство от декември 1822 г. за благородния произход на гореспоменатите братя Петрович, сред имената на свидетелите, излъчени от първенците на Арбанаси (Οἱ πρόκριτοι τῆς χώρας Ἁλβαν[ι]τοχωρίου), отново срещаме името Руси (Ῥούσης) Николау. На базата на това, че името на родоначалника на фамилията Русович фигурира сред имената на арбанашките първенци като свидетел, можем да приемем, че той се е ползвал с доверие и уважение както сред своите съселяни, така и сред клира на Търновската митрополия. Нещо повече – цитираните документи свидетелстват, че той е не само жител на Арбанаси, а е и един от първенците на селото. Този факт се потвърждава и от документ от архива на Георги Попсимеонов. В този исторически извор от началото на XIX в., отново сред първенците на Арбанаси, и то на първо място, фигурира името Руси Николау. Пред името е поставен печат, за който имаме основание да приемем, че е негов личен печат. В ядрото са изобразени разклоняващи се нагоре три лилии (кринове). Подобна иконография се среща върху български и византийски монети от XIII–XIV в. Трилистната лилия (крината) е символ на Св. Богородица, покровителка на Константинопол. От двете страни на стеблата на лилиите са изписани по една буква. Тази от лявата страна е нечетлива, а от дясната ясно се чете буквата Κ. В горната част на печата (над лилиите) има надпис, който спокойно се разчита като „ЛОПУ” (ΛῸ ΠУ). Ако по-внимателно се разгледа втората буква от думата може да се приеме, че това е графемата У, която не се е отпечатала в пълния си вид – дясната надредова хаста не е достатъчно ясна. В такъв случай името може да се разчете като „ЛУПУ” (ΛУΠУ). Наличието на това име в печата на Руси Николау предизвиква интерес поради съвпадението с фамилията на благородническия род Лупу. Негов най-виден представител е молдовският княз Йоан Василий Лупу (1634–1653 г.), родом от село Арбанаси/Арнаудкьой (по-късно прекръстено на Пороище, днес квартал на Разград). Свидетелство за неговото месторождение Иван Тютюнджиев и Боян Гюзелев, откриват в житие на св. Параскева Епиватска (св. Петка Търновска) от Мелетий Сиригос. В този извор се отбелязва, че родното му място е Албанитохори (Арбанаси). На базата на документи двамата автори доказват, че става дума именно за с. Пороище край Разград. Струва ми се, че предположението на Ив. Тютюнджиев, че разградското с. Арнауткьой е основано от преселници от търновското Арванитохори, е логично и напълно приемливо. Наличието на родовото име Лупу в печата на Руси Николау може да се обясни, ако се допусне роднинска връзка на Руси Николау с благородническата фамилия Лупу по линия на съпругата му. Косвени данни, потвърждаващи изказаното предположение, са изложени по-долу в това издание. По всяка вероятност тя произхожда от високопоставен арбанашки род, който има близки родствени връзки с фамилията Лупу.

Информация за дядо Руси откриваме и в „Друг търновски църковен кодекс”, съставянето на който е инициирано от търновския митрополит Иларион Критски (1821–1827; 1831–1838) с цел в него да се вписват имотите на църквите и манастирите в Търновска епархия. От документ №16 (по номерацията на Ив. Снегаров), който представлява сметка (λογαριασμὸς) на църквата „Св. Димитър” в Арбанаси, разбираме, че наемател на един от деветнадесетте дюкяна, които са част от недвижимите имоти на тази църква, е Руси Николау. Същият исторически извор предоставя информация и за професията на наемателя: „Руси Николау терзи”. Името на родоначалника на рода Русович фигурира и в документ №20, който представлява опис на вещите на църквата „Успение Богородично” в Арбанаси. В графата „парично количество” е записано: „100 гр. готови (ἕτοιμα) у епитропа Христо и 177 гр. и 20 п. у поп Руси Николау – всичко 277 гр. и 20 п.”. Според този извор, ако действително става дума за дядо Руси, а не разполагаме с информация за друг жител на Арбанаси със същото име (Руси Николау), се оказва, че той най-късно през 20-те години на XIX в. е бил ръкоположен за свещеник и като такъв е съхранявал част от парите на църквата. Тази информация не се потвърждава от други документи, но на базата на примери от периода можем да допуснем, че това действително се е случило. Името Руси фигурира и върху два от съдовете, принадлежащи на църквата „Рождество Христово”: потир от 1808 г. и дискос от 1814 г. Според Й. Попгеоргиев, името изписано върху тях, е това на „дядото и родоначалника на известната арбанашка фамилия Русович”. Можем да приемем, че тези съдове са дарени на гореспоменатата църква именно от Руси Николау. В случая виждаме основоположника на рода Русович не просто като един от дарителите на арбанашките храмове, а като дарител на най-авторитетния сред тях – „Рождество Христово”. Това дарение, макар и косвено, потвърждава, че в началото на ХІХ в. основателят на фамилията Русович вече е един от първенците в Арбанаси. Косвено потвърждение за това, че дядо Руси се проявява като голям дарител, откриваме в отношението, проявявано към тази църква от страна на един от внуците на дядо Руси – Кирил Русович. Той се разпорежда в нея като в семейна собственост, като не позволява в същата да се провеждат служби на друг език, освен на гръцки. Ще припомним, че Д. Папазов описва инцидент между даскал Панайот Антонов и Кирил Русович: „В тази църква Рождество Христово баща ми Иван поп Атанасов Сакеларов, наречен още Папазоолу, както и съседът ни Хаджи Кирола Д. Русович, бяха, ако може тъй да се каже, почетни певци на църквата… Инцидентът ето как стана: В тази църква имаше обща служба – μονοκλησία... Когато дойде ред да се четат паремиите – пророческите притчи, даскал Панайот се изправи всред църквата и започна да чете на славянски. Но едва той започнал четенето, и Хаджи Кирола, който нищо не позволяваше да се чете на славянски в тази църква, извика с висок глас и грубо на учителя да млъкне”. Тази теза се подкрепя и от Д. Костов: „Хаджи Кирула Русевич считал църквата „Рождество Христово” едва ли не за своя семейна църква (на нея дядо му Руси подарил някои църковни вещи) и не давал да се чете нищо на славянски”.

От изложеното дотук можем да обобщим следното: родоначалникът на рода Русович е Руси Николау. Неговите корени са от Тревненския балкан (Трявна или околните села) – факт, който категорично показва неговия български произход. Преселва се в Арбанаси и създава семейство преди опустошаването и разграбване на селището от кърджалиите през 1798 г. Името на неговата съпруга откриваме сред тези на свидетелите във вече цитираното настойническо писмо („ἐπιτροπικό γράμμα”) от 26 септември 1827 г.: „Анастасия, жена на Руси Николау” („Ἀναστασία γυνή ροὖση Νικολάου”). Същото собствено име със съпружеската добавка „Руси” фигурира и в един от вече споменатите списъци с вещи: „Потвърждавам горното, Анастасия Руси” („βεβιονό ανοθὲν αναστασηα ρουση”). Не разполагаме с конкретна информация за нейния произход. Все пак, може да се направи едно предположение. Сравнително грамотното и четливо писане от ръката на Анастасия Руси („βεβιονό ανοθὲν αναστασηα ρουση”) може да се изтълкува като следствие от това, че тя е от стар и заможен арбанашки род. Обучението в грамотност на момичета през тази епоха не е обикновено явление и е по-скоро изключение, отколкото правило. Това означава, че семейството на Анастасия е било напредничаво и с висок социален статус.

Преди 1798 г. Руси и Анастасия са се сдобили с наследници, които по това време са невръстни деца. Първоначално Руси Николау упражнява терзийския (шивашкия) занаят. За целта наема дюкян, собственост на църквата „Св. Димитър”, който вероятно се е намирал в централната част на Арбанаси и където е била оформена чаршийската (пазарната) част на селището. Както ще стане ясно по-нататък, документите от фонд 963К дават основание да допуснем, че той се опитва да разшири своята занаятчийска дейност, като я доразвие в търговска. През първите десетилетия на XIX в. Руси Николау се утвърждава в Арбанаси и се изявява като активен член на местната общност. Откриваме неговото име, в качеството му на свидетел сред тези на първенците на селището върху документи, издавани от Търновската митрополия по дела, засягащи православната общност. Неговият авторитет се утвърждава и от дейността му като дарител на църквата „Рождество Христово”. Според един от документите той поема и функцията на свещенослужител“.

В книгата си В. Горанчев споменава и за някои от децата на дядо Руси и неговата съпруга Анастасия. По думите му, през 1798 г., те вече имат няколко /неизвестно колко/ деца, които през въпросния период, са все още невръстни. Имената на някои от тях, той открива във фонда на Търговска къща „Братя Русович“ – с. Арбанаси в ДА – В. Търново – Лам(н)бу, Кириаки, Теодора, Параскеви, Димитър. Според издирените сведения, синът на дядо Руси - Димитър, вероятно е починал сравнително млад, преди 26 септември 1827 г. В семейството на Руси Николау и неговата съпруга Анастасия се раждат поне четири дъщери. „За едната от тях, на име Ламбу, можем да приемем, че към 17 август 1823 г. е в зряла възраст и по неизвестни причини се намира в Свищов“ – пише В. Горанчев и допълва, че вероятно към същата дата, тя не е била омъжена. Втората дъщеря в семейството носи името Кириаки и по същото време (17 август 1823 г.), почти сигурно, е била омъжена за човек на име Димитър Атанасиу (Δημήτρης, Δημήτριος Αθανασίου), а семейството живее в Арбанаси. „Със същата степен на сигурност можем да приемем, че Руси и Анастасия имат още две дъщери – Теодора и Параскеви, които най-вероятно към 17 август 1823 г. не са омъжени и живеят в бащиния си дом в Арбанаси“, отбелязва В. Горанчев. И допълва, че на базата на наличния изворов материал е трудно да бъде установено кога и в каква последователност са родени преките наследници на Руси Николау и неговата съпруга Анастасия. Анализът на цитираните документи дава основание да се предположи, че Димитър, Кириаки и Ламбу са родени преди Теодора и Параскеви.

По-нататък, В. Горанчев, проследява историята на внуците на дядо Руси Николау, по информация на техния съвременник Д. Папазов. „Знае се, че дядото на хаджи Киролата, а именно дядо Руси, … е родоначалник на фамилията Русович, от които двама братя: Кирола и Атанас живяха в Арбанаси, както и сестра им Матрона, а други двама братя: Иларион и Костаки /* Константин/ – в Букурещ”, пише Д. Папазов. От цитираните сведения става ясно, че дядо Руси има поне четирима внука и една внучка, както и че трима от тях: Кирил, Атанас и Матрона, живеят в Арбанаси, а Костаки и Иларион се установяват в Букурещ. „Фактът, че те са посочени като наследници на рода, чийто основоположник е Руси Николау, ни дава основание да допуснем, че са такива по мъжка линия, т.е., че са преки наследници на сина на дядо Руси – Димитър“, отбелязва В. Горанчев. Тази теза се потвърждава от документите, които се съхраняват във фонд 963К.

Константин Русович се ползва с уважението на немалка част от българите, емигранти в румънската столица. В потвърждение на това, пише авторът, се явява и фактът, че при учредяването на българското читалище в града, през септември 1861 г., той заема длъжността касиер. Познава се с Георги Раковски. В архива на бележития революционер са запазени няколко писма от Константин Русович. През 1867 г. той има пряко отношение към отпечатването на книгата на Раковски „Българските хайдути”. С името на Константин Русович, който се изявява и като художник, се свързва и литографията „Сънят на българските народни дейци за освобождението на България през 1854 година”. Литографията придобива сериозна популярност и се разпространява, както в средите на българската революционна емиграция в Румъния, така и в някои райони на българските земи, отбелязва още В. Горанчев. Това налага неколкократното ѝ преиздаване. До наши дни са достигнали едва няколко екземпляра. „И така, не разполагаме с информация, относно това, точно кога и в каква последователност са родени внуците на дядо Руси – пише В. Горанчев. - Знаем единствено, че Кирил Русович е роден през 1814 г. и е починал на стогодишна възраст през 1915 г. По косвен път, на базата на документите от фонд 963К, можем да предположим, че той е роден преди своя брат Атанас Русович“.

За високия стопански и социален статут на братя Русович, говори и къщата на Атанас Русович, описана от Д. Костов и цитирана от автора на книгата: „Къщата на чорбаджи Георги, отпосле на търговеца бератлия Атанас Русевич… Тя е една от най-старите къщи в Арбанаси. Цялата е каменна – до покрива. Запазена е добре. Гледана отвън, представлява истинска каменна крепост, мъчно атакуема. Има големи и дълбоки сводове при входовете в мазата и при входовете за горния етаж, яки врати, вътрешно стълбище. Стаите са просторни. Прозорците завършват с полукръгли арки. Железни решетки премрежват прозорците. На един прозорец желязната решетка се издава навън – за наблюдение и стрелба при нападение на входната врата. Скривалища, фирида и пр. – както в другите арбанашки къщи”. Неслучайно, в домовете на Атанас Русович и на неговия тъст Георги хаджи Илия отсяда за кратък отдих Феликс Каниц при своето посещение в Арбанаси, допълва още В. Горанчев. Неговата оценка е следната: „Хубавите къщи на Георгие хаджи Илия и Атанас Рузович са забележителни като пример на солиден ориенталски лукс; с удоволствие си спомням освежителната кратка почивка по най-любезната покана на тези господа”.

Атанас Русович е и сред спомоществователите при издаването на поемата на Георги Раковски „Горски пътник”.

„Изложената информация дава основание да заключим, че продължители на фамилията Русович са синовете на сина на основоположника на рода Руси Николау – Димитър – пише В. Горанчев. - Това са: Кирил Русович (1814–1915 г.), Атанас Русович, Константин Русович, Иларион Русович и/или Русо Русович. Известно е, че те имат сестра на име Матрона. Единствената информация за нея е, че е живяла в Арбанаси. Неизвестно точно кога Константин Русович, Иларион Русович и/или Русо Русович се установяват в Букурещ. От гръкоезичните документи на фонд 963К разбираме, че Константин Русович извършва това преди 28 март 1853 г. В Букурещ той отваря кантора и се занимава със стопанска дейност. Вероятно Иларион Русович (и, или Русо Русович) практикува професията на лекар. Кирил Русович и Атанас Русович остават в Арбанаси и се занимават със стопанска дейност. Можем да предположим, че водещата фигура в тази дейност е Кирил Русович, който вероятно е роден преди своя брат Атанас, когото – можем да твърдим със сигурност - надживява.

По времето на султан Абдул Азис (1861–1876) Атанас Русович получава берат за практикуването на международна търговия. През 1859 г. той се жени за Мария, дъщеря на Георги хаджи Илия. Не е известно точно кога и Кирил Русович сключва брак. Името на неговата съпруга е Анастасия. Двамата създават многобройно семейство“. Повече за техните наследници, научаваме в следващата глава на книгата, в която детайлно се разглежда и стопанската дейност на представителите на рода Русович. Според проучванията на автора, първото и третото поколение на видната арбанашка фамилия, започват своята дейност като занаятчии. За второто поколение, липса конкретна информация, но е „логично да допуснем, че то не прави изключение от закономерностите, характерни за епохата“, пише В. Горанчев. В заключение, той отбелязва, че на по-късен етап представителите на рода правят опит да развият своята дейност в „следващото ниво на стопанска инициатива – търговията“. По думите му, категорично може да се твърди, че третото поколение (внуците на Руси Николау) успява. Те осъществяват търговска дейност – както самостоятелно, така и в рамките на семейството. „Кирил Русович работи съвместно с братята си Константин (в Букурещ) и Атанас (в Арбанаси) – пише В. Горанчев. - Поддържа стопански контакти с редица предприемачи от пределите на Османската империя, и в частност от българските земи, но и с търговци, базирани в Букурещ, Виена и Лайпциг. Кирил Русович не ограничава своята дейност само в областта на търговията. През 60-те години на XIX в. той разполага със свободни капитали, които предоставя под формата на кредити. Ангажиран е и с производствена дейност. Притежава салхана в Арбанаси и казан за варене на ракия в Бяла. Вероятно е съдружник и на казан в Плевен. Посочените наченки на производство не получават развитие до следващото, по-високо ниво на стопанска дейност – фабричното производство.

В средата на 70-те години на XIX в. настъпва преломен момент, в негативен аспект, за стопанската дейност на Кирил Русович. През този период от търговец, който осъществява международна търговия, той се превръща в регионален предприемач. Причините за това можем да търсим както в някои конкретни неуспешни стопански инициативи и „прекрояването” на търговските пътища след края на Кримската война, така и във връзка със световната икономическа криза от 70-те години на века и финансовия фалит на Османската империя през 1875 г.

Част от представителите на четвъртото поколение на рода Русович (документите предоставят информация само за синовете на Кирил Русович) започват своя стопанска дейност, като се включва в търговските инициативи на своя баща и фамилията. В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в. в международната търговия на рода взема участие Димитър Русович (базиран в Цариград). През втората половина на 70-те години на XIX в. в регионалната търговия се включват и други синове на Кирил Русович – Никола, Иларион и Константин.

След Освобождението, в новите икономически и политически условия, поне някои от синовете на Кирил Русович (тези, за които разполагаме с информация) предпочитат не да продължат стопанските традиции на фамилията, а да потърсят своята реализация като заемат държавна служба. В своята стопанска дейност представителите на рода Русович използват различни видове документи, свързани със стопанско-финансови операции – предоставяне на кредити, финансови инструменти – полици“.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* „Възрожденският род Русович от Арбанаси. Родова история. Обществена и стопанска дейност“, Веселин Горанчев /, Издателство „ИВИС”, 2018 г.

 

** Снимките към публикацията са от книгата на В. Горанчев

Каменната къща на фамилията Русович в с. Арбанаси
Източник: photoarchives.archives.bg

В НБКМ се съхраняват екземпляри от четири издания на литографията,
която излиза по инициатива на Г. С. Раковски и е дело на
Константин Русович. Единствено в този вариант на литографията,
отпечатан в Букурещ, над изображението стои заглавието -
„Сънят на българските народни дейци за Освобождението на България
през 1854 г.“. Според Никола Мавродинов то е вмъкнато във
второто издание на творбата. В долния десен ъгъл има автограф
„Н. Fialla“, който може да се възприеме като името на
друг автор (Фиала) или като белег на техническия изпълнител
на литографията. Само в този екземпляр инициалите на
Георги Раковски под стихотворението са с латински букви „R.R.C.“,
докато в другите екземпляри те са с главни български букви „Г.С.Р.“
Източник: НБКМ