Дядо Поп

Какъв поп ще да е бил прадядо ми Шиньо * не знам, но съм сигурен, че е бил шегобиец. Селото и досега помни историите му. Те са се разправяли от баща на син като приказки.

Веднъж попът се похвалил, че няма по-гласовит петел от неговия. Един от комшиите се засегнал и сключил бас. Вечерта божият човек сгащил петлето му, намазал му дупето със зехтин и го пуснал да къта в курника. На сутринта юнакът скочил върху коритото, източил шия, но не издал никакъв звук. Онова отзад зеело и не му позволявало да се напъне, както трябва. В това време попският петел кацнал на плета и закукуригал като тръбач. Паднал голям смях и както било според договорката, комшията пратил на попадията две чилета прана прежда. На прабаба ми й станало мъчно за човека и му рекла: „Вземи си преждата и не се закачай повече. То моят не е поп, а дявол!“.

Друг път се зачуло, че по мръкнало в селото ще довтасат турци. Хората се уплашили и от рано залостили вратите. Само Шиньо се запилял нанякъде. После се разбрало, че бил в гората и набрал два чувала костенурки. Изсипал чувалите на пътя под селото и на всяка костенурка залепил по три свещи. Почакал да се стъмни и като чул гласовете на неканените гости, запалил свещите. Костенурките плъпнали нагоре-надолу и създали илюзията за танцуващи огньове. Турците съзрели огньовете, спрели се стъписани и като завикали: „Аллах“, хукнали обратно. На другия ден един от чорбаджиите обвинил попа, че щял да запали гората. А той му рекъл: „По-добре теб да бях накачулил с восъка, ама нали си грешен, нямаше да пламне“.

Селското гробище било зад черквата. То и сега си е там. Но в ония години нямало огради и глиганите често ровели гробовете. Така се народили приказки за вещици и таласъми. Поп Шиньо мразел суеверието и решил да му се подиграе. Заложил вълчи капан, хванал два глигана и ги омотал като суджук с въжета. Боядисал бивните им с бяла боя, закрепил на главите им кози рога и завързал на опашките им метли. После ги дотътрил до един каменен кръст, запалил що имало кандила по гробовете и се втурнал към най-близката кръчма. Връхлетял вътре като хала и извикал гръмогласно: „Ей, хора, тука са, видях ги с очите си! Таласъм и таласъмка. Елате да ги заклещим, че могат да се юрнат из селото…“. Отначало кръчмата онемяла, после ревнала и се изсипала като порой към гробището. Повечето от пийналите крачели храбро, но щом зърнали кандилата, се скупчили като деца и попитали попа: „Ами туй що ли е?“. Шегобиецът се вгледал внимателно и отвърнал без бавене: „Туй, дето святка, го нямаше преди. Но след минутка ще разберем“. Тълпата изведнъж оредяла, но най-смелите продължили и заградили в кръг „таласъмите“. А те се мятали, хриптели като мечки и белите им зъби ровели земята. Рогата им святкали в тъмното, а метлите шибали кръста като крила. Хората гледали озадачени, снишени до тревите. Тогава попът вдигнал расото си като жена, измъкнал отдолу рязана пушка и се прицелил в чудовището. „Бре, попе, недей! – викнал някой и се изхлузил назад. – Таласъм не пада от барут“. „Ти само гледай, пък не му бери грижа!“ – отвърнал Шиньо и гръмнал. Дивите прасета заквичали, заритали и едва тогава селяните разбрали измамата с таласъмите. „Пак ни преметна – изпъшкал кръчмарят и казал така, че да го чуят всички: - По-голям таласъм от този тук с брадата надали има някъде. Повярваш ли му, ще сбъркаш“. Едни от излъганите пропсували, други захихикали, а попът се засмял от сърце и рекъл: „Бягайте в кръчмата и пийте за моя сметка. Утре ще направим шиш, та да видим какъв е вкусът на таласъмската мръвка“. Оттогава гробището престанало да плаши селото.

Има още истории, но къде време да ги разказвам. Прадядо ми обичал лудориите и хората така свикнали с тях, че ги очаквали, без да му се гневят. Само понякога поп Шиньо обикалял около черквата замислен и пропускал службите, сякаш бил болен. Мургавото му лице изглеждало непроницаемо и само от време на време минавал край олтаря, за да сипе масло в кандилата. Тогава нито попадията, нито децата му смеели да гъкнат. След години станало известно, че в такива дни попът имал гостенин, който леел куршуми зад олтарната стена. Гостът бил Левски.

По-късно, през 1856 година, през селото минала четата на капитан Дядо Никола. Попът я срещнал, прекръстил юнаците и им посочил пътя към Генчевци. След туй се затворил в черквата и заплакал. От този момент, както си спомняше баба ми, Шиньо престанал да се шегува. Само веднъж, след Освобождението, се направил на мечка и прогонил далеч от селото някакъв акцизен агент, който идвал да проверява казаните. Тогава го видели пиян за първи и последен път, защото казаните преливали от ракия. Наредил на попадията да начупи орехи, ударил калимявката си в земята и като изпял „Многая лета“, изрекъл шеговито: „Дядо Боже, прости ми, че уплаших държавата!“. На другия ден дошли стражари и го подбрали към Трявна. Било по времето на Стамболов…

 

 

Стефан Продев

Из книгата „Картини от камък“, 2007 г.

 

* Поп Шиньо /Шиню/ със светското име Симеон Стефанов Караджов /1835-1895/, е вторият свещеник в църквата „Успение Богородично” в Енчовци. Започнал да служи в храма през 1872 г. Съмишленик на Апостола Левски, когото укривал в килийното училище. По сведения на краеведа Тодор Сираков, поп Шиню организирал леенето на куршуми в навечерието на Априлското въстание. Турската власт, дочула за „леярната“ в селото и тръгнала да я дири. По пътя към Генчевци /Габровско/ срещнали тогавашния Енчовски кмет, който отивал да плаща данъци в Габрово. Той уверил турците, че селото му било чисто „от такива работи“. Запалили Генчевци, но леярна така и не открили…

** На снимката: поп Шиньо с част от семейството си

Архив: Невена Продева