Добри войвода и неговите потомци в Тревненско

Интересно предание за Добри войвода и неговото потомство, разказва краеведът Тодор Сираков. Сведенията са записани от дългогодишния уредник в Музея за резбарско и зографско изкуство в Трявна – Катя Николова. И все пак, за кой Добри войвода иде реч в преданието? Според сборника с очерци „Бележити българи“ /1968 г./, т. 2 - Добри войвода от Сливен, бил сподвижник на Индже войвода в Странджанската буна през 1810 г., когато бил още твърде млад. Той се прочул през третото десетилетие на XIX в. Подвизавал се из Сливенския балкан, където водил „доста голяма“ за времето си дружина. Съименникът му, Добри войвода, родом от Копривщица /Добри Богданов Новаков (ок. 1825 – 1870)/, седем години бил байрактар в четата на Лефтер войвода, а след това се прочул като знаменосец при Ангел войвода. Постъпил в четата му през 1855 г. След убийството на войводата през 1865 г. /а не през 1862 г., както се споменава в някои източници/, Добри повел своя хайдушка дружина, съставена от калоферци по Стара планина. Негова била заслугата за изтребването на турските разбойници, които върлували по южните й склонове и пътищата през Розовата долина. „Копривщенският“ Добри войвода бил убит в Средна гора през 1869 г. /над с. Розовец/. За него и неговите четници в Мала Азия, споменава Христо Ботев в една своя статия във в. "Дума" от 1871 г.: "Както Ангел и Лефтер, тъй и Добри, бяха от онези класически хайдути, в които се явява живота на народа поробен със сичките отенъци на характера му... Те ходеха като хайдути, за да покажат своето мъжество пред рода и пред врага и да отвръщат за обиди, сторени тям, или на сюрмаси, от турци и чорбаджии. Затуй в техния живот няма нищо такова, което би могло да осъди човек по каквато и да е логика. И тримата сме виждали и ни в едного не забележихме онуй низко зверство, което се проявява във всичките движения на турския злодеец. И в тримата видяхме благороден характер и пълно съзнание за скрита сила. Такъв беше Добри. След убиването на Ангела в 62 год. и на Лефтера в 68, Добри, гонен отвред, дойде в Калофер при някои от другарите си и се кри цяла зима. На пролетта излезе с дружина". "Всичките ги познаваме, с мнозина сме били приятели и всички излязоха хайдути не да грабят и убиват било кого било, както правят турските злодейци, а да се избавят от веригите правителствени и обществени и да отмъстят на тези, що тъй безмилостно глобяха бедния народ. Добря убиха в Средна гора", пише още Ботев.

Тревненските предания също съхраняват сведения за дейността на войвода на име „Добри“. Според легендата, той се „подвизавал“ в района на Кръстец, около Римския път, с дружина от 12 души /вероятно става дума за Яйканлийския проход/. Живеел в малкото селце Дъскарите, където отглеждал овце. Кошарата му се намирала в м. Дъскарски рът, надолу от Конарското, към Дъбово. Няма сведения за дейността на четата в този район, освен за трагичния край на войводата й, който заедно със своята дружина, обрал и избил турците, които охранявали турската хазна при преминаването й през Иванковата пътека. След дръзкия обир и убийството, той бил издирван усилено от турската власт. Негов ятак от Мъглиж, чието име не е запазено в преданието, го предал срещу подкуп. Така войводата бил заловен и съсечен. Турците разнасяли побитата му на кол глава из Стара Загора и Казанлък за назидание на раята.

По-нататък преданието разказва, че когато съпругата му Мария, научила за трагичната му гибел, по съвета на свекър и свекърва, напуснала Дъскарите и заминала при далечни роднини в колиби Табаците /дн. Сечен камък/. По това време тя била бременна в деветия месец. Преди да потегли на път, отделила 10-15 овце от кошарите и с бяла къделя и хурка, ги подкарала към Табаците. В цидилката на гърба си носела ножове и пищови, силяха, елечето и фесовете на Добри, за да не попаднат в ръцете на турците при обиска на къщата им в Дъскарите. В Табаците съпругата на Добри, станала овчарка на селото. „Съгледал“ я някой си Георги, вдовец от к. Киселковци, който имал две деца от предишния си брак – Марко и Генчо. Взел я за съпруга и наскоро след това тя родила син, когото кръстила на убития си съпруг – Добри. Синовете на Георги се изселили във Варненско, така доведеният му син, наследил имота му. Наследникът на Добри войвода бил среден на ръст. Обичал да играе ръченица. Оженил се за жена на име Рада. Занимавал се с дюлгерство, работил в Казанлъшко. Когато заминавал по разни градежи през Балкана, препасвал в силяха пищовите и ножа на баща си. Завръщал се у дома откъм Бърдарите и Носеите, и имал навика, когато наближавал последното село, да свири със свирка – пищялка. Съпругата му била длъжна да го посрещне – поемала коня му и го отвеждала в къщи. Двамата имали син Генчо и дъщеря Съба, които пеели в църквата. На свой ред Генчо имал син, кръстен на прадядо си – Добри. Той пеел и свирел майсторски на гъдулка. Любимата му песен била - „Добри майци си джанъм думаше“:

„Кажи ми, майко, джанъм научи,

какво е нещо, майко, мерака,

мерака, майко, джанъм севдата?

Разбито сърце, майко, вирей ли,

вирей ли, мила майко, живей ли?

 

Мама на Добри, холан думаше:

„Мерака й, синко, лошаво,

мерака от болест, синко, по-боли.

Севда от огън, синко, по-гори.

Разбито сърце, синко, не вирей.

Кръвта студена, синко, не тече,

и сам, който падне, Добре, не плаче!“

 

Според преданието, краеведът от Енчовци, Иван Добрев е прапраправнук на Добри войвода по линия на внука му Генчо. По неговите спомени, силяхът на именития войвода, бил подарен на Рачо Гъдуларя /Рачо Пирянов/, а на тавана в бащината къща на Ив. Добрев, имало запазени фесове, пищови, ножове, които били ползвани за представления в читалищата. Елекът на войводата му бил завещан от дядо му Генчо.

Внучката на Добри войвода – Съба се омъжила за Иван Кънчев Генев, по прякор Агата, Казака, /1848-1913/ от Енчовци, син на „най-големия чорбаджия“ в селото, който бил търговец на овце. Баща му не бил съгласен с този брак и го изпъдил. Иван си отворил кръчма - бакалия, занимавал се и с дюлгерлък. Родили му се две деца – Кънчо и Тотка. Работил по строежите в Плоещ, Румъния. Там постъпил в Първа опълченска дружина на новосформираното Българско опълчение по време на Руско-турската война /1877-1878/. По-късно бил прехвърлен в трета опълченска дружина, в конната казашка сотня, под командването на Галдин. На 29 юни 1877 г. тя пристигнала в Енчовци. Иван Генев бил нейн водач, заедно с Горбанов от Габрово. Сотнята била тържествено посрещната от местното население, начело с поп Шиньо, а бивакът й се разположил на ливадата зад църквата. Щабът й бил настанен в Горни Радковци, откъдето наблюдавали върховете – Бедек, Мъхченица, Бузлуджа и Св. Никола /Шипка/. При един разузнавателен поход към Бедек, Иван бил ранен. С прякора „Казака“ го „кръстил“ поп Шиньо, когато при едно от посещенията на Иван в Енчовци, го видял облечен в казашка униформа и на кон. Хората от селото и района, заедно с доброволци от габровски села, подпомагали сотнята, като водачи в снабдяването на позициите, разчистване на снежните преспи по Римския път към Мъхченица и Бедек… Така завършва това предание.

В книгата на Димо Тодоров – „50 години Плачковци град“ /2019 г./, също се споменава за Добри войвода и неговото потомство. Сведенията са от краеведа Иван Добрев, който, както стана ясно по-горе, е потомък на войводата. Семейните хроники разказват, че предците му дошли тук от Странджанско и се родеели с Бимбеловия род, от който, по майчина линия, произлиза и войводата Стефан Караджа. До голяма степен спомените на Иван Добрев се припокриват с цитираното по-горе предание, тъй като вероятно са от един и същи източник. Разминаванията в някои от сведенията, вероятно се дължат на препредаването и дописването им във времето. В книгата на Димо Тодоров обаче, се споменават и някои по-конкретни дати и факти, като например - приблизителната година на рождението на Добри войвода, както и годината на неговата смърт /ок. 1770-1817/. Той е байрактар в четата на „Стоян Алтън войвода“ и четник при В. Бинбелов * /Вълко войвода/ в Странджа. С дружина от десетина хайдути Добри се установил в района на Кръстец. Посочени са годините на раждане и смърт и на сина му Добри – 1817-1893, който наследил „малко земя и добитък“ от доведения си баща, а не целия му имот, както се споменава в цитираното по-горе предание. Внуците на Добри войвода, били двама, а не един – Добри и Рачо /Пиряната/, и двамата известни гъдулари. Последният бил и изкусен народен певец. И той и родът му, водели „крадени жени“ /пристанушки/. Рачо срещнал бъдещата си съпруга, когато отивала на извора за вода и я отвлякъл. Дълго време той /в първата версия на преданието се говори за сина на Добри войвода, а тук сведенията се отнасят за правнука му Рачо/ бил дюлгерин в Казанлък и всяка неделя се прибирал у дома на кон. С наближаването на Киселковци /в другата версия става дума за Носеите/, изсвирвал и жена му излизала и поемала повода на коня. Рачо Пиряната убил турчин на връх Мъхченица. Именно той запазил силяха на прадядо си Добри, с уточнението, че го предал на Рачо Байрактаря от Гуглевци.

Според историческите факти, Добри войвода /Копривщенския/ взел за съпруга Мария – дъщерята на Петко Христов Доганов /хаджи Петко Догана чорбаджи/, имотен копривщенски бегликчия. Тя починала през 1867 г., а две от децата на войводата - Мария и Стефан, били изпратени в Клисура. Брат им Недко, бил осиновен от копривщенското семейство Кискинекови. По-късно Мария се омъжила за революционера от Априлското въстание - Танчо Шабанов (1845-1918). Децата на Добри войвода се завърнали в Копривщица през 1876 г., когато баща им вече не бил между живите.

За съжаление, предвид цитираните до момента предания, исторически и документални сведения, не става ясно - кой е Добри войвода, оставил потомци в тревненското селце Енчовци. По-вероятно, става въпрос за войводата, родом от Копривщица, но поради доста съществени разминавания между семейните хроники и историческите факти, тя не може да бъде категорично потвърдена. Дано днешните потомци на Добри войвода да са съхранили по-достоверни сведения и факти за своя юначен предшественик…

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* Вълко Бимбелов или Вълко Шейтанпенчов е роден във Факия между 1770 и 1775 г. Имал идея за създаването на малка свободна държава в Странджа планина, която постепенно да се разраства в българските земи. Около 1800 г. Вълко войвода събира голяма чета от прочути по онова време войводи, сред които - Индже войвода, Кара Колю, дядо Никола Узуна, Моньо войвода, Диньо войвода, Трифон войвода, Вълчан войвода, Добри войвода и др. Макар да няма сведения за развитието на това начинание, знае се, че Вълко войвода бил закрилник на местното странджанско население дълги години. След Одринският мир от 1829 г., минал Дунава и се заселил в Бесарабия, където живял до края на дните си.

* Снимката е илюстративна, худ. Димитър Таушански

Памет за най-личните Генчовски майстори

Далеч от мисълта за самоцелна реклама, изказвам, своята и на близките на сърцето ми хора, БЛАГОДАРНОСТ на Невена Продева и нейната фирма за печат и реклама „Pro Solution“ /София/ за дизайна и изработката на паметно табло с имената на най-личните Генчовски майстори! Идеята за подобен възпоменателен знак, който да бъде поставен на лично място в родното село на едни от най-именитите ни дюлгери и резбари, се зароди преди няколко месеца. Тя бе инициирана от майката на моя мъж – дългогодишната учителка по български език и литература в ОУ „Проф. П. Н. Райков“ – гр. Трявна – г-жа Николина Пенчева. Информацията и снимковия материал за таблото, подготвих с огромно удоволствие и най-вече – с усещането за дълг и уважение към паметта на тези достойни люде и завещаното ни от тях културно наследство. Разбира се, нямаше как да упомена всички, затова се постарах да подбера най-ярките сред тях.

Огромно благодаря на Невена за търпението, сърцатостта, родолюбието и дизайна на таблото, което се получи наистина уникално като изпълнение, а и достойно за светлата памет на такива именити майстори, като - Първомайстор Генчо Кънев, уста Генчо Новаков, Генчо Марангозов, Никола Касев и др.!

Надявам се, съвсем скоро този скромен паметен знак да посреща и изпраща гостите на красивото ни балканско селце, и да спомня и напомня за духа и усталъка на прочутата ни Тревненска художествена школа!

Дълбок поклон пред паметта на личните Генчовски майстори!

 

Галина Иванова

Магията на киното среща сексимвола на нямото кино Рудолфо Валентино с тревненеца Стефан Денчев

Наскоро в Старото школо бе открита изложба на Националния политехнически музей, посветена на магията на киното. Тя ще гостува в Трявна до края на август. Освен кино-апаратурата от началото на миналия век, филмови плакати, посетителите могат да се запознаят накратко и с историята на киното, вкл. и със зараждането на киноиндустрията у нас. В този дух на мисли и ние, тревненци, има с какво да се похвалим. Без да се впускам в детайли, припомням, че първото кино в Трявна е открито през 1906-1907 г., според записките на Иван Пинтев, които се съхраняват в ОДА – Габрово. То е свързано с името на Стефан Коларов. Първоначално се помещава в частния салон на Никола Ц. Илков. После прожекциите се прехвърлят в салона на Славейковото училище. По време на Балканската война (1912-1913 г.) и Първата световна война (1914-1918 г.), прожекциите са прекратени. Едва през 1926 г. киното е „пренесено“ в новопостроения салон на АД „България“, където функционира до 1934 г. Един от първите кинооператори и киномеханици в Трявна, е бащата на Тревненското машиностроене – Борис Павлов Хаджисемков, който работи в киното от 1924 до 1928 г., а после на негово място е назначен брат му Илия /до 1952 г./.

Още по-интересна, и дори мистична, е историята на един тревненец – Стефан Генчов Денчов /1899-1931/, който в началото на 20-те години на миналия век, емигрира в Америка, за да сбъдне голямата си мечта по кинематографа *. Припомням я накратко, понеже, бидейки кореспондент, „от Америка“, на „седмичното кинематографично списание“ „Кино-звезда“ /1920-1929/, в качеството си на „пом. режисйор в големата къща “Универсал“, той публикува множество дописки и интервюта с едни от най-големите звезди на Холивуд от ерата на нямото кино. Статията, която публикувам днес, разказва за срещата му с харизматичния Рудолфо Валентино **, идол на милиони хора по света, включително и на самия Денчев. Шеметната кариера на родения в Италия актьор, го превръща в една от най-ярките звезди на нямото кино. Години по-късно, актьори, като Ален Делон, Робърт Редфорд, Шон Конъри, Брад Пит, Джони Деп, Джерард Бътлър и др., могат само да мечтаят за подобно обожание, стигащо до масови истерии и самоубийства…

* * *

Валентино нѣкога танцуваше за 25 долари седмично

 

Не много отдавна, единъ младъ човѣкъ съ мазно-лъскава коса, е танцувалъ прѣзъ врѣме на антрактитѣ въ „Watts Tawern“ - едно отъ забелѣжителнитѣ кабарета въ Холивудъ. Той получаваше 25 долари и давана безплатна вечеря. Днесъ тоя младъ човѣкъ получава една заплата отъ 10,000 долари седмично и е познатъ навсякаде. Неговото истинско име е много дълго но той е познатъ на свѣта, като Рудолфъ Валентино.

Той бѣше актьора, който съ Ала Назимова обра лавритѣ въ „Дамата съ Камелиитѣ“, първиятъ американски филмъ, който видѣхъ прѣзъ ноемврий 1921 година, на „Броадвай“ въ Ню-иоркъ, но тогава азъ търсехъ по електрическитѣ надписи на театритѣ имената на Чарли Чаплинъ, Мери Пикфордъ, Дъгъ Фейрбенксъ, или други знаменитости! Името на Валентино ми бѣше непознато, обаче играта му въ тоя филмъ ме накара да запомня това неамериканско и хубаво звучаще име. Не слѣдъ дълго азъ видѣхъ въ „Кяпитълъ“, най-голѣмата кинематографическа зала въ свѣта, разположена пак на Ню-Йоркскиятъ „Броадвай“, „Четиритѣхъ конника на откровението“, в главните роли Валентино и красивата Яласъ Терри. Тогава го приравнихъ съ Дъгъ и Чарли и по киносписанията търсехъ името и фотографиитѣ му, защото той ми стана идолъ…  

Трѣбваше да се простя съ седем милийонния градъ и да замина за Калифорния. Едди Поло, при когото отивахъ, тъкмо бѣ напустналъ „Униѣверсал“ и Лосъ Анжелесъ и азъ трѣбваше да търся други които биха ми помогнали да влеза въ ателието.

Всичко се уреди и трѣбваше да намѣря Алвинъ Уайкоо, главенъ-операторъ за „Ляски-Пара маунтъ“. Оставамъ въ ателието, но езика почти неговорехъ, макаръ и да разбирахъ малко. Вратарьтъ при главния входъ ме опати до планъ четвърти, кадѣто работеше Уайкоо, като операторъ въ „Кръвь и пѣсъкъ“. Него не познавахъ, затова трѣбваше да търся нѣкого, който да ми го покаже. Идва Роза Розанова (по-народноость руска еврейка, добра и изпълнителка на характерни роли) и ме запитва кого желая да видя. Тя не ме разбра и ме запитва дали говоря френски, или италиянски. Казахъ й, че говоря френски. Извиква... „мистеръ Валентино!“... И презъ ума ми не минаваше, че предъ мене ще дойде тоя, когото видѣхъ за първи пать въ американски филмъ.

Това бѣше въ началото на януарий 1922 г. Валентино играеше съ Лайла Лий и Нита Налди, въ „Пѣсъкъ и кръвь“. Още си спомнямъ какъ бѣше облеченъ той, за когото днесъ всѣки американецъ говори съ трепетъ. Облеченъ като борецъ съ бикове, грима му даваше точенъ портретъ на испанецъ.

- Parlez vous francais?, бѣха първитѣ му думи. Слѣдъ като ме опати, извика Уайкоо, но ето режисьора му Фридъ Нибло, го извиква.

- „Извинете минута... Почакайте... азъ ще се върна скоро.. искамъ да говоря съ Васъ“.

Снемаха сцената, кадѣто тозъ актьоръ се женеше за Лайла Лий. Всички готови... едно... о.. . о, две, три... апаратъ!“ - извиква режисьора.

Колко хубавъ е Валентино. Каква мила осмивка, когато той пие наздравица и се чука съ мисъ Лий! Ето тѣ свършиха и той идва. Следъ като ме разпитва за България, за Германия, Виена и Италия, въ които бѣхъ прѣзъ 1921, той се раздѣли съ мене, като ми пожела успѣхъ въ ателието.

Така спечелихъ единъ приятель, който бѣше идола ми. Виждахъ го почти винаги. Съ удоволствие отивахъ при него. Но той трѣбваше да напустне ателието, макаръ и да имаше контрактъ, защото компанията му даваше 1200 долари на седмица, а имаше грамадни печалби отъ филмитѣ му.

Контракта съ „Феймусъ Плейерсъ Ляски Карпорейтънъ“ не му позволяваше да взема работа при друга компания и той трѣбваше да стои въ бездействие като контракта изтече. Но, публиката искаше Валентино, всички вестници и списания укоряваха „Ляски“, докато фирмата се съгласи да му даде 6,000 долари седмично, при каквато заплата той поднови прѣзъ мартъ 1924 и създаде двата филма „Мосю Бокеръ“ и „Светия дяволъ“. Следъ като му изтече контракта, той получи други тъкъвъ отъ „Ритцъ Карлтонъ“ и днеска работи въ „Юнайтедъ Студиосъ“ съ най-голѣмата заплата дадена до сега на актьоръ - 10,000 долари седмично!..

Нѣмахъ да правя нищо и рѣшихъ да отида въ „Ритцъ Карлтонъ“ и срѣщна Валентино. Той работѣше въ „Кобра“, първиятъ му филмъ при контрактъ.

-  Какъ дѣла?.. - Дѣла. . . Дѣла. .. бѣха първитѣ му думи. Самъ ми зададе въпроса, самъ си отговори! - Старитѣ познати не се забравятъ!..

Той не е забравилъ миналото и първитѣ дни, съ тѣтахната борба за животъ! Запитахъ го за новия му контрактъ съ „Watts Javern“.

- „Това бѣше една добра работа“, започна той, „но, на всичко отгоре, азъ имахъ ужасенъ апетитъ и вечерята, която получавахъ, бѣше всичката ми храна, за прѣзъ деня“.

Той е жененъ за Винфридъ Хъднътъ, американка, позната подъ руското име Наташа Салебова, съ руско име, дъщеря на милионера - фабрикантъ на парфюми въ Ню-Йоркъ, Ричардъ Хъднътъ. Тя е извѣстна още, като „г-жа Валентино №2“, за разлика отъ първата му жена - Жеянъ Акъръ. Номеръ първи е актриса въ кинематографа, безъ какъвто и да е успѣхъ, когато „номеръ втори“ е една отъ най-добритѣ режисьорки и тя е, която даде тоя колоритъ въ „Дамата съ камелиитѣ“.

- Много по-вече бихъ желалъ да бжда чиракъ, отколкото актьоръ. Ателието не ми дава тоя чистъ, прѣсенъ въздухъ какъвто може да се намѣри само на вънъ, въ село.

...Той има познания и отъ агрономия. Прѣди да дойде въ Съединенитѣ Щати, той е свършилъ агрономия въ Италия.

- Една дълга приказка, но накратко: бѣхъ въ лошо финансово положение, затова трѣбваше да се прави нѣщо. Така азъ отидохъ на сцената, като танцьоръ; хората казватъ че съмъ ималъ щастие да взема централната роля въ „Четиритѣхъ конника“, кадето са ме харесали. Това не е истина!

Наистина играхъ добрѣ, защото ролята напълно подхождаше за мене, но знаятъ ли тия „хора“ че цѣли седемъ години азъ работихъ тежко и се мъчихъ да влеза въ киното, докато Рексъ Инграмъ ми даде тая роля... Лоши години, съ тѣхната немилостива болка и смѣшни инциденти - истински трагедии на времето. Азъ работѣхъ отначало съ Воли Кериганъ, който ми заплащаше 50 долари седмично. Тогава имахъ само единъ чифтъ панталони, които се скъсаха въ една сцена на корабокрошение. Замолихъ Вали деликатно да ми купи нови такива, но той отказа, защото нѣмаше такова доверие къмъ мене, а сега е мой филмовъ управитель въ „Кобра“. Руди, както го наричатъ американцитѣ е твърде откровенъ, нѣщо което му създаде тая извѣстность и доказва неговата опитность въ филма. Вие може да сполучите всичко, ако търсите и го заслужавате, обаче трѣбва да му дадете дума и плъть, казва той на много актьори въ Холивудъ, „но помнете, че трѣбва да издържите до край и въ края ще спечелите“.

Днесъ той работи въ „Кобра“, по пиесата съ сащото име, която се е играла съ голѣмъ успѣхъ цѣли 2 години на ню-йоркскиятъ „Броадвай“.

Това е първата му самостоятелна продукция въ „Ритцъ Карлтонъ“. Жозефъ Хенабери, режисьора на „Свѣтия дяволъ“ дойде нарочно отъ Ню-Йоркъ, да режисира Руди въ тоя филмъ, следъ свършването на който ще започнатъ „Румената сила“.

Нита Налди, тая тъй очарователна и незаменима актриса въ нѣкой роли, - любимка на публиката като него, играе съ него въ тая истинска драма въ ролята на една очарователна вълшебница.

Отъ всичко видено, при нѣколко часовото ми стоене при Валентино, забѣлязахъ че той коренно се е промѣнилъ и нѣкой дефекти, които по-рано имаше при снимкитѣ, днесъ е заменилъ съ нови и хубави трикове които ще му донесатъ още по-голѣма слава и успѣхъ. Друго, което ще направи Руди симпатиченъ, е че той за първи пать играе

съ мустаци и брада, които му придаватъ разкошенъ изгледъ!

 

 

Ст. Денчевъ

сп. „Кино-звезда“, бр. 10/01.031925 г., РБ - Пловдив

 

* Статията „Американската одисея на тревненеца Стефан Денчев“ /в четири части/, можете да откриете чрез търсачката в блога.

 

** Рудолфо Алфонсо Рафаело Пиер Филибер Гуглеими ди Валентина Д’Антонгуала, придобил световна известност с името Рудолфо Валентино, или просто „Руди“ (1895-1926), е родом от Касталанета /Италия/. След безуспешния си опит да бъде приет във военната академия, завършва академията по ландшафтна архитектура в Генуа, след което се отправя за Париж, където учи танци. Завръща се в Италия, но през 1913 г., след като не успява да си намери работа, заминава да търси щастието си в Ню Йорк /САЩ/. Умението му да танцува и красивата му външност му отварят пътя към Холивуд… Първоначално се занимава с танци в кабарета, има и епизодични роли в киното. Филмът, който го изстрелва на върха на славата е „Шейхът“ /1921 г./. Заради красивата му външност из таболоидите плъзват слухове за евентуалната му хомосексуалност, нещо което дълбоко огорчава и натъжава актьора. Години наред той води тежки словесни, че и физически битки с редактори на разни вестници, които под лупа следят всяка негова стъпка и не пестят подигравките си за „напудрената му, женствена външност“. Ситуацията не се променя и след брака му с актрисата Джийн Акер и последвалия бърз развод, заради нейната хомосексуалност. Вторият му брак е с модната дизайнерка и актриса Наташа Рамбова. През годините Валентино има любовни връзки и с някои от най-големите звезди на нямото кино - Ала Назимова, Пола Негри, Уилма Банки и др. На премиерата на „Синът на шейха“ /1926 г./, продължение на касовият му първи филм, хиляди негови почитателки, обграждат киното и хотела, където е отседнал – късат дрехите му, хвърлят се върху колата му в пристъп на истерия… Впрочем, тази гледка е обичайно явление за премиерите на почти всичките му филми след 1921 г., когато е на върха на славата си.

През лятото на 1926 г., две седмици след поредния грандиозен успех,  Валентино припада в апартамента си, вследствие на спукан апендицит. Веднага е откаран в болница, лекарите успяват да се справят със ситуацията, но актьорът развива плеврит на левия бял дроб и изпада в агония, а след това и в кома. Умира само на 31 години. Новината, която светкавично се разпространява в медиите, е толкова шокираща, че часове по-късно никой не я приема за истина. Когато тъжната вест е официално потвърдена, над 100 000 души се стичат пред погребалното бюро, където се очаква да пристигне ковчегът с тялото на звездата. Полицията на Ню Йорк е принудена да ангажира жандармерията и „други сили“, за да успокои почитателите му, които късат дрехите си, припадат, не са малко и самоубийствата на почитатели, не успели да преживеят огромната загуба на любимата си кинозвезда. Самият Бенито Мусолини изпраща почетна стража за погребението. Тялото на Валентино е транспортирано в Калифорния с влак и е погребано в Холивуд. Години наред на гроба му се стичат жени в черно, с букети от червени рози, за да почетат паметта на своя любим идол. И до днес надгробната плоча на погребалната му камера неизменно е окичена с цветя…

 

Подготви

Галина Иванова

Рудолфо Валентино
Източник: www.persianieditore.com

Рудолфо Валентино в "Синът на шейха"
Снимка: Angel Obertein

Погребението на Руди Валентино, 23 август 1926 г.,
Манхатън, Ню Йорк, САЩ

Шествието с ковчега на звездата
Източник: aventurasnahistoria.com.br

Гробът на Рудолфо Валентино в Холивуд

Корицата на сп. "Кино-звезда" от 1925 г.
с интервюто на Стефан Денчев
Източник: РБ - Пловдив

Тревненецът Стефан Денчев /1899-1931/
Източник: Семеен архив