Работата бѣше такъва: калугеръ не ми се ставаше; даскалъ не ме оставях да
стана, на друга нѣкоя работа да се заловя, несгодно ми
бѣше, само казанджия можехъ да стана, а на него не се
рѣшавахъ и тъй стоехъ, както казватъ, „нито на земята
нито на небото“. Оплаквахъ се понѣкога прѣдъ хората за положението си, окривявахъ тѣзи, които
бѣха виновници на това, извинявахъ се и се мъчехъ да се оправдая ужъ, че не
съмъ азъ кривъ; но въ същность моята нерѣшителность бѣше главната причина на несгодното ми положение, защото
стоехъ та слухтехъ и чакахъ другъ да ми направи това, което азъ бѣхъ длъженъ да си направя, а пакъ азъ гледахъ
само кога да сложатъ да се наямъ и какъ по-скоро да
стана отъ софрата да не намѣри врѣме баща ми да ме помъмре за нѣщо или да поговори и да ме поучи нѣщо относно настаняванието ми. Осѣщахъ се
гузенъ, съзнавахъ, че това мое нерѣшаванье е единъ видъ кражба отъ правдинитѣ на по-малкитѣ ми братя и сестри, „въпиюща
неправда“ срѣщу баща ми, който денѣ и нощѣ си гореше очитѣ на огъня, за да прѣхрани дрѣбната си и многобройна челедь, а пакъ азъ вмѣсто да му помогна, подядахъ го.
Съвѣсть ме изобличаваше за това ми нехайно
поведение, не намирахъ оправдатни причини; но като всѣка трома натура, гледахъ да заглуша съвѣстьта си какъ и да е, а на дѣло оставахъ си все пакъ тойже готованъ; калугеръ
не щѣхъ да стана, а пакъ въ срѣдството на прѣхрана ползувахъ се отъ калугерския начинъ, да живѣя на гърба на други.
Отъ най-напрѣдъ оправдавахъ се и прѣдъ себе си и си думахъ: Е, сега
казанджийската година е на искарвание, при новото настанявание на казанджийскитѣ калфи и чираци ще види да се
настаня и азъ какъ-годѣ, ако не бъде да ми се отвори нѣкое мѣсто за даскалъ. Съ туй намѣрение бѣхъ се поприближилъ къмъ казанджиитѣ и при искарванието на
казанджийската година взелъ бѣхъ участие въ халвалъка *
имъ, въ мазилото ** имъ и въ всичкитѣ веселби
и гуляи на распуса имъ; но при настаняването имъ за напрѣдъ на нова работна година, азъ пакъ останѣхъ отъ
вънъ казанджилъка подъ прѣдлогъ, че ще търси да се настани на друга нѣкоя работа, която по да прилича на бившето ми положение.
И тъй, казанджиитѣ подиръ три недѣли распусъ се настаниха изново и бѣха вечь подкачили да работатъ, а пъкъ азъ, при всичкото си
стѣснявание, „слагахъ уши“ и „потаявахъ се като бълха
въ гащи“ мѣжду домашнитѣ въ
бащина
ми домъ и баща ми ме хранеше, както се хранеха тогази хората и особно
казанджийскитѣ синове, за които не можеше да се каже, че
се хранеха злѣ и ускъдно покрай работницитѣ казанджии, които бѣха страшни маханджии и взискатни колкото
за храната.
Нѣщо двѣ недѣли подиръ заработванието на казанджиитѣ, единъ день брать ми, по-голѣмий, рано-рано бѣше дошелъ
отъ дюгеня за нѣщо въ къщи, видѣ ме като седѣхъ тамъ въ собата, та си пишехъ: пиши ти, дращи на гаргитѣ очитѣ, каза той, стой тука на топло, а пъкъ азъ да мръзна на дюгеня, да извъртамъ чука, да си горя очитѣ и да те хрань.
Азъ останахъ като гръмнатъ и не знаехъ какво да отговоря. Мащеха ми се
встъпи за мене:
Ти ли го хранишь бре, баща ти го храни.
А че защо да го храни и баща ми, отговори брать ми, сляпъ ли е? сакатъ ли е? или е малъкъ още, за двѣ жени мъжъ
станалъ, укузмилъ се тука, чака на готово да го хранятъ. Що не иде да си
търси хлѣба? или Не може? или не знае и не му приляга? или не бѣше го намѣрилъ? Ама
той ще ми управя свѣта; нему останало да се кара съ владицитѣ и да ги учи на умъ, какво трѣбало да правятъ, продължаваше той, като излѣзваше изъ лѣтнитѣ врата.
Азъ знаехъ, че брать ми бѣше хатарсазинъ и опакъ, че ми завиждаше и ми
каскандисваше, защото баща ми и мащеха ми ме обичаха; но не мислехъ, че той ще
се отнесе до толкозъ чакъ грубо съ мене и ще ми надума таквизи думи. Стана ми
криво и мъчно до немай къде, набури ми се на плачъ, стърпявахъ се да не надуя гайдата", т. е. да не викна съ гласъ да плача, но „поронихъ сълзи до земята". Стояхъ на мястото си като вкопанъ та подсмърчахъ и ридахъ.
Мащеха ми поиска да ме позамири и заговори ми излека: А
бре, ама Петко, какво мислишъ ти, хичъ излезва ли се на глава да стоишь все
тъй? Ами утричка, не дай Боже, да се гътне баща ти да умре, каквото е залошалъ,
ти какво ще правишь? Кой ще те храни? Ами нали и ний на васъ гледаме и отъ васъ
чакаме да видимъ нѣщо добринка!
Свѣтъ ми се зави; главата ми се завъртѣ отъ тези думи: Станахъ и померихъ да изляза на вънъ.
Не си оставяй книгитѣ тъй, ще ги скъсатъ дѣцата, повика
мащеха ми. Да ги късатъ, да ги правятъ каквото щътъ, пусти и книги, защо ми са, като
нѣма отъ тѣхъ прокопсия, рекохъ
азъ и излѣзохъ.
Къдѣ съмъ ходилъ, какво съмъ правилъ презъ този день, не мога ви
расправи, защото и не помня; но вечерьта не се върнахъ у дома си, т. е. на
бащиния си домъ; късно вечерьта се върнахъ у зетови си, сиромашъкъ, но почтенъ единъ еснафлия халачинъ,
и тамо нощувахъ. На сутриньта излязохъ рано и пакъ ходихъ та блъскахъ главата и тукъ и тамъ дано намѣря някаква работа: никаква работа като за менъ се не намираше.
Коледа или Божичъ бѣше още подиръ два дни; миналата нощь бѣше ударило единъ хубавъ снѣгъ, студено бѣше станало. Чорапитѣ ми бѣха тънечки, т. е. даскалски, лапчинитѣ ми, тогази още чепици нѣмаше, бяха и тѣ даскалски,
т. е. кебарски, не закърпени, да нѣматъ яма, натичаха и държаха
студено; тъй що и отъ ходенье трѣбаше да се откажа; но къдѣ да ида да се спра и да се заседя да не ходя да се мокря и да мръзна? Мислехъ си, сега ли намерихъ да уйдисамъ на брата си на ума и да напусна топлата соба;
ама станалото се не вращаше, и азъ не можехъ да се върна въ бащиния си домъ
токо тъй, догдѣ не взема едно какво да е решение, съ което да въстържествувамъ надъ
братовата си опърничавость.
Имаше единъ Болтаджия, Петъръ го казваха, но азъ си го
наричахъ брать охлювъ. Той бѣше единъ отъ калфитѣ на Велча Джамджията, когото бяха обесили по Търновската завера. Велчо бѣше ближенъ приятель на баща ми, а кръстникъ ми, тоже
казанджия, бѣше зеть Велчовъ. Въ чумавата година
(1837) ний бѣхме бягали отъ чумата вънъ по селата около
Търново. Кръстникъ ми, съ помощьта на баща ми, бяха прибрали Велчовата челедь и се грижеха за нея, съ нея бѣше и този Петъръ, мойътъ брать охлювъ. А така го наричахъ азъ,
защото носеше на глава черна пушия завита около феса, което бѣше рѣдкость въ Търново, и носеха ги само тежкитѣ търговци. Поводъ на това название не бѣше само навитата му, като охлювъ, гъжева, но още и обичайътъ, който
имаше той да титулува, освенъ човѣцитѣ, още и животнитѣ съ почетното име брать. Той бѣше селенинъ отъ Трѣвненскитѣ колиби и да ли не отъ Велчовцитѣ, гдѣто бѣше и поменатий Велчо, но имаше претенция на гражданска
цивилизация, искаше да е вежливъ и безъ почтителенъ
епитетъ не се обращаше къмъ никого.
Тогава още думата господинъ не бѣше позната и не бѣше получила
още право на гражданство въ българския езикъ. Пò-политичнитѣ отъ Търновскитѣ граждане, които бяха съ Гърцитѣ и гръкоманитѣ, бяха въвели думата киръ, съ
която ce титулуваха единъ други; но брать Петъръ бѣше чиракъ и калфа на Велча, който наедно съ отецъ Зотика
отъ Прѣображенския мънастирь беха първитѣ двигателье на българщината въ Търново.
Като Велчовъ чиракъ брать Петъръ не бѣше привикнѣлъ на
кира, караше си по български брать, но като политиченъ ужъ нѣщо си мъжъ и крайно вежливъ, той братимеше всекого, и когото тряба и когото не тряба, дору на кучетата и на воловетѣ думаше по някога братъ куче, братъ волъ. Сиромахътъ бѣше побърканъ на тази точка, както казваха, отъ
многото мъки, що го мачили Турцитѣ, когато обесили Велча, като неговъ калфа, да искаже некаквиси
книги, които обвинявали ужъ Велча. И за това негово неумѣстно братименье съ животнитѣ азъ, дѣте още по това врѣме, бѣхъ го нарекълъ и така си го наричахъ, но 7-8 години азъ не бѣхъ стъпвалъ при него. Виждахъ го сегизъ-тогизъ седнжлъ тамъ на единъ дюгенецъ, но при него се не отбивахъ. Сега
въ утеснението, което се намирахъ, отидохъ и при
него да му се моля или да ми намѣри някое мѣсто, или да ме прибере при себе си колкото за хляба. Но той, горкий, по това врѣме бѣше толкова отпадналъ духомъ, щото, като му поменахъ, че съмъ на затъ съ владиката и той не ме
остави да бъда даскалъ по селата, хвана да се озърта, гледатъ ли го, че
приказва съ мене, и плахо-палхо ми порасправи, ужъ приятелски, че не се намирамъ
на добъръ пъть, като съмъ се противилъ на владиката; той, владиката, може да ми
направи голямо зло, може да ме астардиса (да
направи да ме обесятъ), ами часъ по-напрѣдъ да ида при владиката, още днесь, и да му се помоля да ме прости и да
види, гдѣто и да е, да ме настани нейде по селата за даскалъ.
Излѣзохъ като поразенъ отъ братъ охлюва. Не ми стигаше горестьта на
несполуката; но пладнѣ бѣше настанало и стомахътъ ми, не посетенъ отъ сутриньта съ нищо, бѣше захванѣлъ да се обажда и да ропти за неуважението, което му се направило, тъй що
азъ не можехъ да не взема въ внимание досадата му. Не знаехъ какво да правя и
машинално някакъ упътихъ се къмъ дюгена бащинъ си. Като стигнахъ тамо, баща
ми го нѣмаше; казанджиитѣ слагаха да ядатъ за пладнѣ. Не знамъ сега по какво съображение азъ се не отбихъ
въ бащиния си дюгень, а отидохъ въ кръстниковия си дюгень и тамъ се примъкнахъ,
та седнѣхъ на по-малката софра да ямъ при чирацитѣ. Като се понаядохъ, бесътъ на честолюбието взе пакъ да велнее въ мене. Погледнахъ се, азъ бѣхъ най-голѣмий мѣжду чирацитѣ; дойде ми срамъ; станахъ и излѣзохъ. Тръгнахъ и не знаехъ на къде да ида. Сърдцето ми се късаше, като си наумевахъ, че съмъ билъ даскалъ, че съмъ ималъ ученици мъжье, като
казанджийскитѣ
калфи, а сега да седна при чирацитѣ имъ да ямъ.
Тръгнахъ на една страна безъ да зная на къдѣ отивамъ
предаденъ на тъмни и горки размисъли. Не помня азъ сега същитѣ си тогашни мисли, но тѣ не бяха по-други отъ тия, които ме и
сега, подиръ толкова годинъ, посещаватъ, като пиша тези редове и си напомнямъ тогашното си
положение....... Тежко и чини ми се, че отъ туй по-тежко не би могло да биде гдѣто да те мислятъ или да мислишъ самъ, че
до тъзъ пора си дошелъ и още човѣкъ не си станалъ и не можешъ да си искарашъ хляба.
Нямашъ никакъвъ занаятъ, нямашъ звание ни призвание. Пустий даскаллъкъ че
призвание ли е, че звание ли е или най-послѣ занаятъ ли бѣ, азъ казвамъ за тогазъ, а то сега е звание и
занаятъ доста почтенъ и важенъ, но има които несмисленно го трампятъ за паршивото
чиновничество а тогава той беше нищо: не можешъ дѣто искашъ да се застоишъ и когато искашъ; да искашъ да слугувашъ за единия хлѣбецъ и да не можешъ, а да си принудень да ходишь
безъ мѣсто и безъ хлѣбъ, да си принуденъ да просишъ и то
като имашъ совѣсть будна и не ти позволява да
правишъ това просяшство. Струваше ми се тогазъ, че бѣхъ готовъ да открадна, да убия, че да взема да задоволя
неумолимата си нужда; това бихъ го по-направилъ, но и него не можехъ, не знаехъ
какъ, то не че не смѣехъ. Бела било, заключавахъ твърдѣ платонически,
да иска нѣкой и зло да стори и да не му прилѣга и него да направи.
…… Да знаешъ да четешъ, да пишешъ, да знаешъ граматикия,
псалтикия и да не можешъ да намѣришъ едно парче хлѣбъ, да искашъ, да си откраднешъ, а че и
него да не можешъ да направишъ, ами токо или да просишъ, или да легнешъ и да
мрешъ отъ гладъ. Да знаешъ какво прави Господъ, какъ е направилъ свѣта, какъ са се посветили светцитѣ, какъ са ги мъчили и какъ са се тѣ сами
мъчили, какъ са постили, говяли и какъ са се борили съ дяволитѣ. Всичко това, съ което ми бѣше пълна главата по онова врѣме, много отъ което съмъ и забравилъ сега, и което тогазъ
наусть знаехъ и помнехъ; но пакъ за мене нѣмаше мѣсто, нѣмаше коричка хлѣбецъ. Говѣехъ безъ
да ща, не за спасение на душата си, а оть не къдърностьта си; защото нямаше какво да ямъ, защото съ това, което знаехъ, не ме
оставяха на мира да си искарамъ прѣхраната, и защото не се решавахъ да прибягна до толкозъ друти срѣдства. Борехъ се сиромахъ съ най-грозния и най-черния дяволъ на свѣта - съ глада.
Блажено днешното врѣме, знаешъ, не знаешъ да четешъ, да пишешъ, отъ
граматика хаберъ да нѣмашъ, ако не можешъ даскалъ то
писаръ ставашъ, подсекретарь, та и секретарь ставашъ, по 5 и по 10 лири на мѣсецъ можешъ да вземашъ, когато на онова
врѣме азъ въ най-цвѣтущия пъргъ на даскаллъка си, съ
всичката тежесть на толкозъ ръкописни и печатни словѣнски граматики, 10 лири за цѣла година
не можехъ да ги видя. Дѣ ги лири тогазъ? - калпави юзлуци,
иксикъ, рѣзани рубьета, исхлускани ирмилици, силикъ бешлици и
други таквизъ..... Честито врѣме днескашното
врѣме, знаешъ не знаешъ 10 тѣ заповѣди и попъ ставашъ и правилникъ за
тебъ съчиняватъ по колко и какъ да ти плащатъ, защото си платилъ и ти нѣщо, защото трѣбашъ за друго нѣщо съвсѣмъ не черковно. Ако ли си калутеръ, протосингелъ
ставашъ и ако се докара орисницата ти отъ къмъ слѣпото око, може и да те завладичатъ; стига да знаешъ да грачишъ като
гарванъ, проповѣдникъ ставашъ и за глупавитѣ ти, прѣдателскитѣ ти проповѣди и орденъ скъпъ, отъ ефтенитѣ народни пари ти окачатъ..... Блажено врѣме за блаженитѣ нищи духомъ......... А какво бѣше тогазъ, за когато приказваме ние!
Но да свършимъ този пъть съ това, че азъ се прибрахъ
този вечеръ мокъръ, измръзналъ, гладенъ, прибрахъ се късно, примъкнахъ се въ студения килеръ на бащиния си домъ безъ да ме не
съгледатъ домашнитѣ ми, освѣнъ слугинята
и по-малката ми сестра и минахъ нощьта въ треперание отъ студъ и
гладъ и съ твърдо решение утрѣ, като стана, да ида при владиката и
да му се моля да ме прости.
Петко Р. Славейков
Из „Периодическо списание на Българското книжовно
дружество“, кн. XVI, 1885
г.
* Халвалъкътъ е
зяѣетъ или раскошно угощение, което правеха калфитѣ и
чирацитѣ на масторитѣ си и на търговцитѣ, които взематъ искарана стока отъ дюгеня, въ който те работятъ. Този зяетъ ставаше обикновенно на Димитровъ-день
(26
окт.). Названието халвалъкъ
излиза отъ обичая, кога искарватъ стока търговцитѣ, да взематъ отъ тѣхъ бакшишъ халвалѣкъ, т. е. за халва пари; тѣзи пари
ги събираха калитѣ прѣзъ годината и съ тѣхъ правятъ зяфета халвалжкъ, разумѣва се, като понаждатъ отъ себе си кога не достигать. Названието
халвалъкъ излиза отъ обичая, кога искарватъ стока търговцитѣ, да взематъ отъ тѣхъ бакшишъ халвалѣкъ, т. е. за халва пари; тѣзи пари
ги събираха калфитѣ прѣзъ годината и съ тѣхъ правятъ зяфета халвалжкъ, разумѣва се, като понаждатъ отъ себе си кога не достигать.
**
Мазило е
другъ зятеть, който масторитѣ правьятъ на калфитѣ и на чирацитѣ. На 7 ноемвр., като артишатъ отъ работа, вечерь завеждатъ ги на баня, та ги
искъпвать. Сутриньта на Архангеловъ-день (8 ноемвр.) прѣгледватъ имъ смѣткитѣ, заплащать
имъ и най-послѣ угощаватъ ги добрѣ и ги распущать. Мазило
наричать единъ рогъ пъленъ съ лой, съ който подмазватъ голѣмитѣ чюкове, кога бият бакъръ, този,
който прави това, е що върти най-малкия чюкъ и той се казва мазило, а отъ него,
види се, и зяфетътъ е получилъ името си.
