Предбудителски мисли след една изложба. За днешната памет

Все още съпреживявам емоцията от изложбата на Бисерка Петрова. Повечето от експонираните творби в галерията ми бяха познати, любими, безкрайно скъпи. Усещах я във всеки щрих, увековечен на платното. И я съпреживявах отново и отново. Откривах нови и нови пластове, смисли, символи, които дълго след това изпълваха сетивата ми. Знам, че ако ме докоснат отново, ще бъде същото -магическо изживяване…

Познавах Бисерка от времето й на преподавател в Художественото училище. Обичам стила й, харизмата, топлотата човешка, която струеше около нея и изпълва картините й… Все още се опитвам да свикна с мисълта, че я няма – в плът, защото духът й, емоционалният заряд, уникалната й дарба, ще останат и ще пребъдат и след нас…

„Бисерка е обич“, както сподели и Мина-Мария Божкова, която също, като доц. Цветан Колев, е част от творческия й прощъпулник в ученическите години. Безценно, по думите му, е че въпреки тежката си карма, най-слънчевата ни художничка, успява да съхрани детето в себе си. Да търси и любознава света с неговата мистика и многопластовост, да ни го „разказва“ в притчи върху платното... Такава я помнят учениците й, колегите, приятелите…

Да, Бисерка е Обич! И да, тя е част от онази плеяда тревненци, не по корен, а по дух, за които Трявна е не просто град с богато и величаво минало, а духовно средище, сакрално огнище на българщината. Малцина са призваните да оставят своя знаков отпечатък в многолистната й история. Бисерка е една от тях. А на тях – миналите и днешните, дължим извечната харизма на „Алтън Трявна“…

За съжаление, все по-рядко оценяваме и осъзнаваме тази привилегия – да живеем тук, където всеки камък, всяка къща, всяко дърво, е история… Все по-рядко имаме взор за дарованията, които така щедро е нароил Бог. Сещаме се за тях, когато вече ги няма и гадаем по стъпките им в пясъците на времето, като що е било и защо…

Та, думата ми е за днешната памет, за онова, което буди сетивата ни днес и сега. За днешните будители и нерадата им съдба – да устояват времена, които раждат безвремия…

Колко ли още лета ще се изтърколят до онзи бленуван духовен кипеж, който из основи ще прекрои дните ни, оглозгани от безразличие? Колко още пилигрими на Духа ще угаснат тихо в духовните си убежища, преди да се пръкне онази искра, която вече изтлява в меркантилните селения, които обитаваме, и които, уви, и днес са ни по мярка?...

Този свят не е моят. Вярвам, не е и Вашият. А титаничният сблъсък от Погнусата на едните и Апатията на другите, не е панацея. Не е и карма. Може би, той е Мостът, който трябва да прекосим, за да се върнем на онзи свещен бряг, на който преди десетки години, отлъчихме всичко вековечно и ценно. Завръщането към Началата и Корените, е единственият ни Път към онова Възраждане, за което бленуваме. То не е Илюзия. Нито Утопия. То е. Дано го доживеем в този объркан, земетръсен свят. Дано се събудим, преди да сме се обърнали на пепел и забрава…

 

 

Галина Иванова   

Автопортрет, худ. Бисерка Петрова