Гюловата култура и индустрия за сега се намира
почти само в България. Цяла Европа и Северна Америка търсят розовата есенция от
българските търговски къщи. Тунджанската, а отчасти и долината на Марица са
прекрасните розови градини, които привличат през сезона на гюловото цъвтене
маса чужденци посетители.
Кога и от где е пренесена у нас тая култура,
мъчно би се отговорило с положителност. Историята на тая индустрия в България е
недостатъчно проучена. При всичкото желание и интерес на Конст. Иречек, да
събере данни за началото на розосаденето, не е можал да се добере до
по-съществени сведения. Ето що пише:
„Трендафилови градини, природни и
развъждани, на Балканския полуостров, са нещо много старо. Херодот, като описва
Македония, разправя за градини, които уж били на Мидаса, син Гордиев, гдето
растат саморасли гюлове, от които всеки имал по шейсет листа и надминавали
всички други по миризмата си. Други стари писатели хвалят трендафилите на
Едонската земя, особено столистните македонски трендафили около града Филипи в
полето при сегашните Сер и Драма. В паметниците от римско време се споменува
особно пролетно тържество наречено Rosalia. Дали има некаква връзка между античните
трендафилови градини в Македония и сегашните в Тракия, не може да се установи
от писмените паметници. Отечеството на гюловото масло е: Индия, Персия (Шираз) и Египет: от там, може би, тепърва в турско
време да е било пренесено произвеждането му в земите между Родопите и Балкана.
Самите термини на тази индустрия не са нито гръцки, нито славянски, а
ориенталски.
Турският географ Хаджи Калфа в първата половина
на 17 век разправя, че намерил само в Одрин трендафилови градини и че гюловата
вода е един от главните продукти на този град.
Поп Константин (1819 г.) споменува за гюлово масло само в Карлово,
другаде не, даже и в Шипка“.
(Княжество
България, К. Иричек, стр. 208)
Розовата индустрия е била пренесена от Карлово
и Калофер в Казанлък и бързо розопроизводството е захванало да се развива, но
то става сериозен поминък нещо преди 60 години. От по-рано са се въдели розите
за добиване розова вода и есенция, употребявани за конфорт у богатите турски
къщи. От преди стотина години, казанлъшкия търговец Хината (от Калпакчийската махала) е изнесъл за пръв път розова есенция в
странство, през Букурещ. Около това време ока рози се е продавала по 7 пари, а
един мускал розова есенция е струвал 100 пари до 3-4 гроша.
(Икономическо
развитие и състояние на град Казанлък, Ал. Павлов, 1911 г.)
Производството на гюлово масло за 1881 г. е
пресметнато за цяла Тракия (Ю.Б.) на 1421 оки 322 драми, от 3791486 оки гюлов
цвят. Добитото гюлово масло се е делило на околии, както следва: Казанлък – 552
оки 380 др., Карлово – 413 оки 133 др., Околия Рахманлии - 187 оки 72 др.,
Чирпански планински села – 97 оки 76 др., Пещерска околия в Родопски села – 52
оки 362 др., Стара Загора – 48 оки 42 др., Нова-Загора – 33 оки 360 др.,
Овчехълмска околия – 33 оки 225 др., Пловдивско – 2 оки 166 др., Конушка околия
– само 99 драма, Панагюрска околия – 76 драма.
(Статистически
календар на Старозагорския департамент за 1882. Илиев)
От цитираните до тук сведения става явно, че
садението на гюла и обработването цветовете му е било първоначално само в
Одринско – 1650 г. От Одринско е била разнесена тая култура по долините на
Тунджа, Марица, Средна-гора и Родопите. Появяването на розови градини става
първо в Карлово, а по-после в Калофер, Казанлък, Шипка и пр. в началото на XIX век. (Поп
Константин)
Поради климатически, а може би и други причини,
обработването на гюлови градини става само на юг от Стара-Планина; на север от
Балкана населението не познава тая култура. К. Иричек, като изброява в кои
места се садят гюлови градини, пише:
„На северната страна на Балкана няма гюлове,
освен малко нещо в най-близко съседство на Казанлък – Трявна“ (Княжество България, стр. 206)
За същото свидетелствува и П. П. в брошурата си
„Розова долина“ (1897 г.,
стр. 4)
„Нещо преди 20 години, близо при гр. Трявна
се е разработвало това растение, макар и в малък размер, но с доброкачествено
произведение“.
П.П. посочва още и Елена, Севлиево и
Царева-Ливада, да са произвеждали гюлово масло, обаче, доколкото можахме да
проверим, това не се потвърди.
Да се причисли Трявна в рода на розопроизводителните
селища, единствено в северна България, ни приятно поласка, което ни подтикна да
потърсим и проучим розосадението в Тревненско. Това правим още с цел, да се
хвърли малко по-вече светлина за миналото на тая почтена индустрия.
Че в Трявна е виреела розовата култура, освен
гореприведените цитати, свидетелствуват много още други факти. Цани Гинчев в
списание „Труд“ год. I. 1887
на стр. 802, в статията си „Неколко думи за гюла и пр.“ пише: (стр. 806)
„Когато е така, да видим сега дали негде
отсам Балкана, в България, не са се опитвали някога да го развъждат. В Трявна,
казват преди 50-60 години е имало гюлови бахчии, но после, като измрели
любителите, стопаните им – наследниците ги напустнали. Когато гюла е ставал в
Трявна, гдето е обърнато на север, и гдето е, разбира се, по-студено, отколкото
долу в равнините…“.
В самия град, на север, се намират местности,
сега овощни градини и пасбища, които носят название „гюла“ и „Поп Стоянов гюл“.
В градината на Даскалов и до сега се намират
5-10 гюлови шубръчки, остатъци от голяма някога розова градина.
Много живи сега тревненци разказват за гюловите
градини и дистилирането на масло и вода, което датира от преди освобождението.
Ние помним агонизирането и издъхването на тая индустрия в Трявна – 1883-1885 г.
Прибори и машини от някогашното варене гюлово
масло и до днес се намират в някои тревненски къщи.
Иричек говори за розопроизводството в Трявна
към 1881 г., без да е посетил града, а се е ползувал от сведенията що дава Ф.
Канитц за 1871 г., когато е идвал в Трявна и между другото дава следното
поетическо описание:
„На следната сутрин в компания с К. Кесаров (учител в Трявна тогава), предприех моето странствуване към Поповските
колиби (Тепавиците
– махала от Трявна – 1.2 км. южно). Една малка забикалка ни доведе до една
прелестна стръмнина, по чийто сенчест наклон не без удивление видях един поп в
съдружие с един стар турчин (този е
бил тревненски чорбаджия, а не турчин) да произвеждат розово масло. Това беше една
мила картина. Попската щерка в кошници носеше чудесно миришящия материал от
рози за силно подкладения казан, чиято тръба минаваше през казана за
разхлаждане. Един весело шумящ извор пълнеше кацата с прясна студена вода;
отстрана стояха шишета в които през една фуния с едвам забелязващ се отвор,
капеше събраната благоуханна течност. Не можах да се въздържа да не скицирам с
няколко черти примитивния, също както в Казанлък, произвеждан по живописен
начин представящ се процес. Във време на тая работа (скицирането), аз се научих, че Трявна е единственото място
на северния склон на Балкана, което произвежда розово масло, че поп Стефан (Стоян Д.) се грижи за дистилирането от 3 розонасаждачи,
които заедно изкарвали от 1 ¼ - 1 ½ оки масло за търговия. Любезния поп ми подари
едно шишенце и ние си продължихме пътя“.
(Donau-Bulgarien
und der Balkan. – F. Kanitz- 1860-1878 Leipzig).
С намерение да установим началото на
розосадение в Трявна, ние потърсихме източници. Бяхме с убеждение, че гюла е
пренесен в Трявна от съседния през Балкана – Казанлък и то около 1865-1868 г.,
но останахме изненадани.
В ръкописите на баща ни Хр. Н. Даскалов –
„Поминъкъ на населението в Трявна“ – четем:
„Тръндафила (гюла) тоже е обработван твърде много в Трявна. Не
само градините долу низко в реката са били посети с гюл, но целия Лясков-дял (С.З. хълм при Трявна) е бил пълен с гюлови бахчии. Но и гюла, както
и черницата са били изкоренени от страха на гюмрюка (мито). Около 1866 г. няколко тревненци се подпретиха
да въведат наново тази промишленост в Трявна, и се посяха около 20-30 дюлюми
гюлове, но след 5-6 години ги занемариха“.
От бележките на Хр. Н. Даскалов явствува, че
гюловата промишленост се е наново появила към 1866 г., след като е била
съществувала по-рано в много по-големи размери. Същото свидетелствува и Ц.
Гинчев в сп. „Труд“ – 50-60 години пред 1887 г. За обработване на гюлови
градини преди 1866 г. твърди и П. Р. Славейков.
Във в. „Гайда“ – год. I бр. 10 от 19 окт. 1863 г., П. Р. Славейков в
обширна дописка упреква своите съграждани, които са се отдали на лек живот и
ленност и пише:
„… Наумяваме си и туй, що сме чували от стари
хора, че в Трявна е имало… че толкова градини за гюл е имало, и толкова гюлово
масло е излязвало, а сега ни една шубръчка гюлова няма…“.
Според свидетелствата на Хр. Н. Даскалов, Ц.
Гинчев и П. Р. Славейков, гюлът е бил в голямо изобилие и то в доста отдавнашни
времена: „… по разкази на стари хора…“ тогава – 1863 година. Ще рече: гюлови градини
е имало в началото на XIX век, а
даже и в края на XVIII в.
Бихме приели като най-ранна дата за появяването
на гюловата култура в Трявна за времето, когато се е появила тя и в Казанлък –
„стотина години преди“ 1911 г., т.е. 1811 г. (Ан. Павлов). Щастливата случайност ни открива една дата
много по-ранно, което обстоятелство ни поставя загадката: Дали в Трявна не се е
появила розата по-рано отколкото в Казанлък и Шипка.
От нашия виден Тревненец Георги Даскалов (Малкия Генко), който е въртял голяма търговия с Русия още
преди 1771 г. има запазена сметка, в която личи забелезвания, между които и
следното за 1784 година:
1. Пеню (търговски пътник на Г. Даскалов, който отнася
коприна за Моска – (Москва)
… Зелъ за харчъ 600 гр. и масло гюлях и
вода и пишкеш 147 гр. и 19 пари.
От горната бележка не може да се разбере дали
гюловото масло и вода са оценени като подарък (пешкеш) за 147
гр. и 19 пари, или парите са били само записани.
2. В един търговски тефтер в 1803 на Г.
Даскалов (Чорбаджи
Генко), на
заглавната корица, на който е забелезано „купен в Москва“, в сметката към
братовчеда си Хаджи Христо Даскалов, в страната „да дава“ има рекапитулационно
записване – ликвидация:
„1811 г. как видно (пренос)
1213.39
„и друго перво 200: москаля гюлья
„въ Моска (Москва) дадено…
„фторо масло гюлья въ Моска…
„третю масло гюлья въ Моска…“
3. В друг тефтер на Хаджи Таха Ангелов има
записано:
1827 за селска сметка:
„5 москаля
гюлья зе Кънчю за бея 50 гроша“.
4. В същия тефтер:
1828 майя 15 за гюлпаната дету давами пари тая я
правимъ“. Следват подробно изброени: гюнлюци (надници), за гвоздеи, плочи, мартаци превоз и пр. 77
гр. 12 п.
5. В една бележка на дядо ни Никифор Хр.
Даскалов, при подялбата на наследствен имот с 4 братя и 3 сестри:
„Що остава бакъръ за мени написвамъ: 1847
августъ 13: оки 17:200 казанъ гюлджийски“…
Тоя казан се съхранява и до сега; събира 75
литри.
6. В кодекса на тревненската черква „Св.
Архангел“ има записано:
„1851 г. (в инвентаря на черквата)
„1 казанъ гюлджийски“.
Същия е записан на няколко места още.
Населението в Тревненско, поради природните
условия в които е поставено да живее, лишено от плодородно поле, е било
принудено да странствува по целия балкански полуостров да търси препитание. Ето
защо виждаме в Трявна да са пренесени много занаяти и изкуства от разни краища
на полуострова. Узунджовския панаир и Одрин са били главните пазарища за
Тревненци. Търговските връзки с Одрин са спомогнали да се прочуе селото Трявна,
като свободно и да привлече колонисти преселници, какъвто е прадядата на Поп
Йовча. „… Человек некой именем Димо, изъ области Адрианополския“… който
дошел и се заселил в Трявна в 1860 г. С установяването си в Трявна „Кроснювци“ (така са се наричали Одринчаните Димо и
фамилията му), са
пренесли и усъвършенствували занаятите: казаслък, който се е работил само в
Одрин, бояджийство и др. Кроснювци са присадили одринския поминък и в Трявна
доколкото е било възможно. Те са, които са подбудили тревненци да садят
трандафилови градини и дистилират гюлова вода и масло, пазар за които продукти
е бил Одрин и Цариград. В началото на XVIII
век
Трявна и околността са били покрити с обширни гюлови плантации.
От 1784 г. гюловото масло си е пробило път и на
север – в Русия – Москва, износът е отивал редовно в доста значителни
количества дори до 1829 г., когато гюловете били изкоренени според разказа на
Кънчо Цанювчанин (умрял на
90 годишна възраст през 1861 г.). Тоя
разказ намираме записан от покойния ни баща Хр. Н. Даскалов.
„Трявна е била свободна отъ данъци и в
селото е нямало турско семейство, за което Дряновчани завиждали и търсели
начинъ да напакостятъ на Тревненци. Някой си Дряновецъ Куру-Калфа поискалъ мома
отъ Трявна, но не му дали. Ядосанъ той се връща въ Дряново и се сгодява за една
Дряновка. Но нещастния Куру-Калфа и тукъ билъ изигранъ. Единъ Тревненецъ отива
въ Дряново, прилъгалъ годеницата му и тя му пристанала (отишла подире му). Куру-Калфата, като нофузлия (влиятеленъ) отива в Търново при войводата, гдето случайно
билъ и килифарския бей, и наклеветилъ тревненци. Намерили въ архивите някакво
„хюдютлеме“ (документъ
за граници), според
което Трявна спадала подъ Килифарево – „Килифаръ-махлеси – Трявна“, а на своя
глава се била отделила като самостоятелна нахия. Килифарскиятъ бей Сейменъ
Кара-Али влиза въ правото си „мютевелия“ и на Трявна сложилъ ръка на гюловото
масло и коприна. Започналъ той да прибира тия продукти, като заплащалъ
съвършенно низки цени. Презъ време беридбата на гюла, килифарския бей се
пренасялъ в Трявна, негови хора, като скакалци са се пръсвали по гюлищата да
следятъ за обирането на цвета и за варенето на маслото. Следъ превършване
производството, закупувано е било на низки цени, подъ предлогъ, че ще се плаща
голямо износно мито. Хората на бея са имали право да обискиратъ и търсятъ въ
домовете, даже изъ сандъците, дали не е скрито мускали гюльа. Тревненци се
наговарятъ и презъ зимата изкореняватъ гюловите шубръчки, като пуснали слухъ,
че царщината сложила голем гюмрюкъ на маслото, а освенъ това и лютата зима
измразила гюловите градини“.
Гюлът е развъждан само в Трявна, но не и по
колибите. Гюловите градини са се обработвали по начин, какъвто в Казанлък.
Розите са били два вида: бледо-червени и бели. Последните са давали по-изобилен
цвят, но по-долнокачествен – съдържащ по-малко етерически масла. Фабрикацията е
описана отчасти от Ф. Каниц. Гюлжийските казани са съдържали от 30 до 75 литри
вместимост. Шишетата в които се събирала гюловата вода са били сферовидни с
издължени конусовидни гърла. Такива шишета има запазени и до сега в Трявна. След
24 ч. от гюловата вода се е отделяло по повърхността 4-5 драма есенция, която
се е прибирала с перо от гъска в друго шише с херметическа затворена восъчна
захлупка. От това събрано масло са се пълнели мускалите по особен начин чрез
загряване. Мускалите, както и големите шишета са купувани от Одрин. Един мускал
е съдържал 1,5 драма
есенция, която при низка температура е била замръзнала.
Продажната цена на гюлов цвят е била от 7 пари
до 10 пари ока. Гюловото масло първоначално около 700 гр. ока до 1200 гр., а
гюловата вода от 1 грош до 60 пари ока. Мускал е струвал от 2 гр. до 4 гр.
Произведената гюлова вода се е употребявала от
Тревненци за тоалетни и конфортни цели. В черква, на всеки по-голям праздник,
се е поръсвало богомолците с „гюлсую“, като с специален дискус са събирали
дарения. В черковната кодека на „Св. Архангел“ има на няколко места записано
разход за гюлова вода. Така „за 1863 г. за гюлсую 31 гр.“. В чорбаджийските
къщи, на „свят ден“ се е разливал аромата на гюловото масло и вода. Гюлова вода
се е разнасяла по градове и села на Сев. България по черкви и монастири.
Преваряване (вторична дестилация) на сливова ракия с примес на гюлова вода е
давало ароматичната гюлова ракия или „гюловка“, която е представлявала
деликатес и с която се е черпило в най-тържествени случаи. За такава гюлова
ракия се поменува в една от сметките от 1783 г.
„Пеню дел за Моска за 15 гроша „гюловица“. В
тефтера на прадяда Хаджи Христо Даскалов има записани изпратени шишета „гюловка
ракия“ на разни бейове.
От средата на XIX век в Трявна започнали да варят „сладко от
гюл“, за която цел се вземат цветните листа на бледочервения гюл. Това сладко,
макар и не тъй предпочитано, дава приятен мириз, а служи и като лечебно
средство.
Покойният наш съгражданин дядо Тихол Бончов,
един от съдружниците на Поп Стояна и розопроизводител в миналото, разказваше,
че след минаване сезона на гюловаренето, са били набирани ароматични треви:
мащерка, див джоджан и др., и по същия начин, както е ставала дестилацията на
гюла, са изваждали етерични масла, които са се търсели от населението за
лекарства.
През 1894-95 г. Тревненеца Йонка Ханджиев бе
инсталирал до р. Светушката своето гюлджийско казанче, береше и дистилираше
ароматични треви. Той имаше любезността да показва на посетителите 5-6 вида
етерически масла: лай-кучка, равнец, джоджан, мащерка и др. Когато сезона
спираше, той се пренася в Балкана, гдето упражнява това занятие няколко години […].
Богомил Даскалов
Из книжката „Роза и индустрията й“ /1926 г./ от
поредицата на Б. Даскалов „Трявна в миналото“
* Илюстрация: Розопроизводителят поп Стоян Дечов от Трявна през погледа на именития австро-унгарски пътешественик Феликс Каниц, 1871 г.
