"Това не е онова" - най-новата книга на писателя Стоян Цонев

 Тия дни излезе от печат най-новата книга на писателя Стоян Цонев – „Това не е онова. Недописани истории“, посветена на „всички, които вярват, че сме обречени на вечност“. Публикувам предговора към изданието, чийто редактор е проф. Радослав Радев. Книгата можете да си закупите от двете книжарници в Трявна, от редакцията на в. „Тревненска седмица“, или с автограф - от автора.

Предговор или Прочетох преди Вас!

Да!... Това не е онова! Трябва да си изстрадал една война, да си живял в два обществени строя, многократно да си се надявал и разочаровал, за да стигнеш до констатацията, че обещаването не е като даването и, че действителността драстично се различава от намеренията.

Стоян Цонев за пореден път проследява своето нерадостно детство, трудното юношество, сблъсъка с несправедливостите, обявили го за „ненадежден елемент“, благославя протегнатата ръка, мъдрия съвет, учи се в крачка, развива многобройните си таланти. Използва всяка предоставена възможност да се усъвършенства. И непрекъснато сравнява „това“ с „онова“…

Продължавам да се връщам преднамерено назад, да разбера къде съм сбъркал. Давам си сметка, че няма смисъл да ровя къде са старите добри времена, защото, както е видно, те въобще не се състояха. Единственото добро е, че сме били безнадеждно млади. Това днес не е онова, което поне аз очаквах.

Няма как да обозра това битие поне донякъде, защото не може да се обхване необхватното. Единственият път е да се обърне човек към себе си.

Тръгнало от една мъжка закачка, заглавието „Това не е онова“ става символ на несъответствията. По стечение на обстоятелствата Стоян Цонев има възможност да общува с „поета под прикритие“ Петър и с бизнесмена Стоян Найденов. Първият се хвали с връзките си с комунистически функционери, вторият го води по яхт клубове и луксозни заведения. Бетонираното крайбрежие, „старото ирландско уиски с чер етикет“, лъскавите коли не са онова, към което се е стремил авторът. Това, което го прави щастлив и го вдъхновява , е пръхтенето на сърната в близкия гъстак, охлювите, плъзнали по росната трева, ароматът на дъхава мащерка, възрожденският облик на Трявна, погледната от високо.

Охлювите – месото на бедните, приготвени по рецептата на Бай Стоян, се превръщат в неописуем деликатес и четейки рецептата, устата ти се пълни със слюнка. Те бяха любимо ястие и на Минчо Г. Минчев от с. Кряковци – поет, философ, мъдрец и зидар на дувари, с една дума – човек от неговата черга.

Други персонажи в книгата са хора от най-близкото обкръжение на автора – родители и братя, съпруга, художник, писатели, събеседници и опоненти, дори девойка, израснала в SOS-селището в Трявна. Той рисува техните образи и пестеливи и точни щрихи и се чувства уютно в тяхното присъствие. За жалост, повечето от тях са в небитието. Там е и Ванчето, спътничката му в живота, силна и уверена – неговата здрава опора. Затова с тъга са пропити последните редове:

Човек на всичко обръгва, само самотата му вижда сметката. Не знам какво ще остане отдире ни и кой вижда всичко.

Но все още не ми се напуска неповторимата атмосфера на книгата, която се дължи на живия език, съвсем различен от литературния – езикът на нашите баби и дядовци, заучен и изразителен и толкова непознат за сегашното поколение, колкото за тях би бил непознат днешния, пълен с терминологията на компютърната техника – емоджита, чатове, джи пи еси, мобифони и т.н. Авторът се е погрижил да „преведе“ вече неизползваните думи като коландря, челастря, мутвак, сундурма като е добавил в края на книгата обяснителен речник.

И ще завърша с посланието, в което е синтезиран целият живот на Бай Стоян:

Важното е да сме с горда кръв и да сме такива, каквито сме си. Българщината е широко и дори мистично понятие.

И стъписва.

Росица Кънева

* Компютърният дизайн на корицата, по идея на автора, е дело на фотографа Димитър Сотиров – Митака