Феноменът Трявна е средище на националното ни достойнство и будната народна памет

Преди няколко месеца случайно се запознах с прапраправнука на един от емблематичните тревненски майстори-дюлгери - Архитектон Димитър Сергюв. И макар, че носи името на своя дядо – учителят Петър Сергев, неговият наследник е архитект по образование и призвание. По-важното е, че дори далеч от Трявна, градът на неговото детство, тя заема сакрално място в сърцето му, редом с паметта за корените… И затова често се завръща тук, в „зеленият“, „притихнал“ град с „идиличен дух и ритъм“, където споменът за именитите му предшественици е все още жив и е „велик балсам за душата“…

„Баща ми, д-р Димитър Сергев, почина твърде млад, на 44 години, и трябваше да започна сам да се боря с житейските предизвикателства – връща лентата на спомените арх. Петър Сергев. – Все пак, се чувствам удовлетворен, че беше жив, когато ме приеха да следвам „архитектура“ във ВИАС – София. Помня, че беше много щастлив, защото успях да сбъдна мечтата си. Уви, не можа да се порадва на успехите ми… Дипломирах се през 1979 г. и се завърнах в Русе, където започнах работа като проектант в Териториалната проектантска организация. След четири години ме назначиха за Зам. главен архитект в тогавашния Окръжен народен съвет. През 1986 г. разбрах, че бащиния ми имот в Трявна подлежи на отчуждаване и поради липса на жителство, ще бъда обезщетен финансово. Срещнах се с тогавашния Кмет на Трявна и той ми предложи да се върна тук и да започна работа в Общината. По онова време първородният ми син Димитър беше на две години. А към момента от Общината в Трявна нямаше какво да ми предложат за жилище, пък и „за съжаление“ не бях решителен… Сега си мисля, че ако бях приел това предложение, животът ми можеше да се подреди по различен начин, но „птичето един път каца на рамото“… Година по късно дойде новото териториално делене на България и Русе „попадна“ в Разградска област. Тогава Председателя на Областния съвет в Разград „ме покани“ за Главен архитект на Общината. Това беше огромно професионално предизвикателство, защото през 1989 г. Разград беше определен да посреща Дипломатическия корпус. А това беше невероятна школа за мен. Така, след 33 години живот в Русе, трайно свързах съдбата си с Разград. Той постепенно стана моя съдба, защото както се казва, каквото направиш за себе си - умира с теб, а каквото направиш за другите – остава завинаги… Давам си сметка, че най-съзнателните години от живота си съм посветил на Разград. И не съжалявам, а се гордея, защото, колкото и нескромно да звучи, и аз, като Архитектон Димитър Сергюв - „Главния“, бях „Главен архитект“…

В годините на „демокрацията“ беше изпитание да прилагаш постоянно изменящата се „нова“ нормативна база - Закона за устройство на територията. Контактувах с много проектантски институти, министерства и висши държавни ръководители. А Разград се развиваше и изграждаше. Така постепенно станах градоустроител, по новому - „урбанист“. След като се пенсионирах, вече 12 години, живея в един бивш квартал на Разград, днес село Пороище. Живописно местенце, разположено на хълмист терен с прекрасна природа. По нещо ми напомня родния край и все повече се влюбвам него. В момента съм кметски наместник на това малко, китно селце. Ремонтирах една малка къща в битов стил и тук намирам покой и душевна наслада.

Съпругата ми Галина е магистър - инженер по автоматизация. Дълги години беше преподавател в Техникума по автоматизация и машиностроене в Разград. Освен първородният ни син Димитър, имаме и дъщеря - Славена. Те ни дариха с четирима прекрасни внуци - Александър, Георги, Гергана и Белослава, които много обичат да си играят в зеления двор на баба и дядо. И така щастието е отново в дома ми...“.

-      Арх. Сергев, разкажете ни малко повече за тревненските Ви корени…

-      Коренът ми е от Трявна. Баща ми д-р Димитър Сергев е от рода Сергеви, а майка ми Николина от рода Халачеви. Голямата къща на майчиния род още стои гордо вдясно от съдебната палата. Двамата били разпределени в Елена - друг прекрасен възрожденски град. Баща ми бил изпратен там като лекар, а майка ми Николина Сергева, като магистър -фармацевт. Роден съм на 10 април 1954 г. в този балкански град, но нямам спомени оттам. Детството ми премина в Трявна, а училищните години - в Русе. Крайдунавският град очаровал родителите ми и те решили да заживеят там след изтичане на разпределението им. Кръстен съм на дядо си, учителят Петър Сергев, който беше народен будител и е правнук на Архитектон Димитър Сергюв. Така, че аз съм прапраправнук на прочутия тревненски майстор.

-      И понеже един биографичен очерк за дядо Ви ме „срещна“ с Вас, няма как да не Ви попитам - кой е най-яркият спомен, който пазите за него? Какъв човек беше той?

-      Дядо Петър беше много сериозен човек. Високо интелигентен и организиран, защото, освен с учителството, се занимаваше и с обществени и читалищни дейности. Винаги беше зает с нещо - един истински Будител и радетел за българщината. Най-ярките ми спомени са как ме учеше да чета с големите букви от вестника. Тогава ставаше строг, но благ към първородния си внук. Понякога "съзаклятничехме" и, тайно от баба, дядо Петър запалваше цигара. В читалището беше уникално, когато репетираха и пееха - запомнил съм една песен "Баба Минковца все по калцунки". По-късно разбрах, че е от Ал. Морфов и е най-известната хумористична хорова песен у нас, сега изпълнявана от много хорове. Често гостувахме на г-жа Пенка Даскалова в прочутата Даскалова къща. Тогава още не познавах уникалните резбосани тавани. Помня изящната виенска масичка на сундурмата, заслана с дълга, бяла, плетена покривка, елегантните столове "Тунет". На масата бяха подредени малки филджанчета с ароматно кафе, чаши с бяло сладко и "най-впечатлителното" за мен - един голям войник /орехотрошачка/. Дядо ми слагаше орехи в устата му, те се затваряха и аз получавах ядките. Боже, колко прекрасно детство!  Добре, че в напреднала възраст, неостаряващите спомени се връщат и аз отново съм с баба и дядо в "Алтън Трявна". Баба ми Цонка беше прогимназиална учителка. Със своята сестра и брат, осиротели като невръстни деца и били осиновени. Намерили се след четиридесет години… Лелите ми, по майчина линия, Веска Халачева /Баронова/ и Милка Халачева /Добрева/ имаха само дъщери и аз бях любимия племенник на сваковците си Христо и Ганчо. В тяхната огромна компания от тревненци с добро име, се наслаждавах на прекрасните околности на Трявна, на празника, на който се раздаваше курбан, на тепавицата, на "Дупчена поляна" и т.н.  Качаунската махала беше тайнствено приключение за мен. Бяха празници на духа, на българщината, на щастливото веселие.

-      Разкажете ни малко повече за Трявна, такава, каквато я помните от детските си спомени. А как я виждате днес?

-      В моите детски очи Трявна беше един притихнал, прекрасен, зелен град. Тогава още не познавах останалата България и света. Но Трявна имаше един идиличен дух и ритъм. Всички се познаваха, нямаше пришълци и нарушители. Хората бяха добронамерени, много работливи, добри стопани. Спираха с благоговение да говорят с баба и дядо за своите деца, които те учеха. Ходехме на разходка по калдъръмените улици, показваха ми къщи и паметници. Разказваха ми за Славейкови, за Ангел Кънчев. Вратите бяха отворени и подканваха в китните дворове. Невъобразима красота от грижливо отглеждани, пъстри цветя, радваше душата. Мащабът беше друг. Не беше почнала индустриализацията и характера на застрояването все още носеше силен отзвук от Възраждането. После, дори се „опитаха да строят с панели“ в този град-паметник!? След първите години на прехода, когато дори не се поддържаше уличното осветление, Трявна „живна“ и постепенно се превърна в град, в който се ражда красота. После търговската улица светна, появиха се много нови хотели и къщи за гости. Градът зае заслуженото по достойнство място на туристически център, където можеш да отпочинеш в невероятна смесица от минало, възрожденски дух и прекрасна природа. Възхищавам се на местната управа, която организира един непрекъснат низ от културни събития, а това затвърждава усещането, че градът е жив. За съжаление, нямам имот тук. Но по-важното е, че имам истински приятели и семейството ми може отново да се радва на приказна Трявна. По традиция вече пет години посрещаме Новата година на Възрожденския площад в града. Семейство Нешеви имат прекрасна стара къща на Скорците, а семейство Росен и Стела Пехливанови са възстановили две къщи – паметници и чрез тяхното гостоприемство имам възможност регулярно “да се зареждам“, докосвайки се до духа, до спомена, до корените… Няма по-велик балсам за душата, поради което сме им безкрайно благодарни.

-      Няма как да не Ви попитам и за Архитектон Димитър Сергюв, един от най-големите български строители от първата половина на XIX век… Помните ли някоя любопитна история от семейните хроники…

-      Уста Димитър Сергюв наистина е един от най-големите български строители от първата половина на XIX век.

„Архитектон“ не се е ставало никак лесно! Арх. Николай Тулешков много ясно и подробно обяснява този въпрос.  Майсторите не си присвояват тази титла самоцелно. Тя им е била присъждана от османската администрация за тяхната работа, но след предварително представен проект и план - сметка на извършената работа, и с това, де факто, ги е приравнявала със западно-европейските архитекти. Знайно е, че Димитър Сергюв е правил восъчни отливки на сградите си, предоставил е и план за градежа на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Котел. Благодарение на изключително задълбочената проучвателска дейност в мюсюлманските архиви на Истанбул от страна на арх. Милен Маринов - докторант във Великотърновския университет и негови колеги – османисти, вече има потвърждение за възможностите на Димитър Сергюв. Намерени са негови чертежи на разпределение и разрез в аршини на Котленската църква.

Колкото до историите, помня една легенда за Уста Димитър Сергюв, която ми е разказвал дядо Петър. Много я обичах и ще се опитам да я предам накратко. В село Любенова махала, Новозагорско, прапрапрадядо ми започнал градеж на църква. Баш майсторът Димитър Сергюв заръчал на селяните да возят камъни от далечната кариера, а той си пиел кафенце и студен шербет със селските първенци. Уморили се хората - дни наред возели материали, добитъкът започнал да изнемогва, каруците се потрошили. Надигнал се ропот, защото според селяните, материалът бил премного. Най-сетне уста Димитър отсякъл: „Достатъчно“! Когато градежът приключил от грамадата останал само един камък, който и днес стои в двора на черквата и носи името „Сергюв камък“.

Още по-любопитно ми беше, че дядо Петър понякога казваше: „Това място е втория ни Батак, синко…“, спираше и се кръстеше… Много по-късно си обясних тези думи, но този факт все още е почти неизвестен на широката общественост.

Църквата „Св. Георги” в село Любенова Махала (край Раднево) била започната през 1832 г. Цялото село, под ръководството на майстор Димитър Серги от Трявна, се включило в строежа и черквата била готова за пет години. На 14 юли 1877 г. в храма било извършено едно от най-големите кланета в българската история. 1013-ма души намират смъртта си там. Навсякъде лежали обезобразени човешки трупове, само храмът стърчал - мълчалив свидетел на случилото се. Опитали се и него да разрушат – няколко пъти го заливали с газ и го палили. Благодарение на здравата си конструкция обаче, църквата оцеляла.

-      Кой е любимият Ви Сергюв градеж, макар че всичките, установени до сега, са достатъчно красиви и достолепни?

-      Трудно ми е да определя „най-любим градеж“ сред разнообразното наследство на тази типично ренесансова личност. Но с ръка на сърце все пак ще отговоря – Райковата къща в Трявна. В къщите на този „Баш майстор“ има простор, има светлина, има свобода! Човек съгражда дом за да има покрив и огнище, за да отгледа челяд. Свързан да бъде със „своята крепост“. В дома си българинът иска въздух и красота, която да кара душата му да полети. Определено мисля, че в строителството на жилищни сгради Архитектон Димитър Сергюв е постигнал върхови постижения - свобода на духа, на движението, на погледа, на усещането - една истинска омая за сетивата! Това е така, защото е вложил новаторство и полет на мисълта, отразяващи народопсихологията, или по-скоро - характера на балканджията. Високият чардак и надвесените над каменното приземие еркери, придават лекота и артистична ефирност, ъгловите прозорци носят лекото загадъчно любопитство на обитателите на дома. Типично тревненско хрумване, е дървеното обрамчване на прозорците, което завършва с т.н. „вежди“. Дюлгерството на Димитър Сергюв не е занаят! То е съдба – нестихващ порив на градителя да увековечи мъките и радостите от живота!

“А челяк, защо живей“? За една чест и за едно красно име…“, това ни е завещал дядо Вазов.

-      В рода Ви има ли и други архитекти?

-      Сещам се за арх. Илия Калайджиев, който беше изключително щастлив от факта, че избрах да се занимавам професионално с архитектура. Този човек беше посветил вниманието си на вътрешната архитектура. В тази област имаше публикувани много проучвания за мебелите, включително помагала за студентите по интериорен дизайн. За съжаление вече е покойник.

-      Кои са по-значимите Ви проекти по време на дългогодишната Ви работа, като архитект?

-      За съжаление, творческата ми работа започна в едно време, в което се вихреше панелното строителство. Тогава да получиш истинска индивидуална, творческа задача, беше уникален шанс. После дейността ми в Окръжния съвет в Русе, като Зам. главен архитект и в Община Разград – като Главен архитект, беше свързана с прилагането на Закона за териториално и селищно устройство и в по-ново време - на Закона за устройство на територията. Всичко изброено говори, че през повечето години съм бил администратор, който ръководи, координира и контролира дейностите по устройственото планиране, проектирането и строителството на съответната територия и издава административни актове съобразно правомощията, предоставени му по този закон.

Бил съм и ръководител на редица проекти по оперативните програми на ЕС.

-      За съжаление, в България има много стари обществени сгради, църкви, къщи, мостове и други постройки, които тънат в забрава и разруха… А реставрацията на онези от тях, за които все пак се намерят някакви средства, често осакатява сградата, вместо да я запази и съхрани в достолепния й вид. Съградени с възрожденски плам, с толкова обич и труд, тези паметни символи на една величава, отминала епоха, днес са оставени на апатията и бездушието на хора и институции… Какви са Вашите наблюдения в тази посока и на какво се дължи тази безпаметност, според Вас?

-      Въпросът Ви е много точно формулиран. “Въоръжени“ с нова нормативна база и под егидата на множество институции, днешните поколения постепенно губят паметта си за съхраняването на прекрасните образци на архитектурното творчество, оставени от предците ни. Оформя се впечатлението, че пренебрежителното отношение към архитектурното наследство, свойствено на недалечното минало, продължава и днес прикрито, волно или неволно, от презумпцията на закона. През всички периоди от човешкото развитие архитектурата е била показател за характера и качеството на историческите процеси, тъй като съществуването и развитието на цивилизацията, е невъзможно отвъд изкуствената околна среда, резултат до голяма степен от полифункционалното архитектурно творчество. Създавана от човешките общности, архитектурата не само запечатва в своите творби идеите, които ръководят живота им, но предава и внушава същностни значения, както във времето, когато е създадена, така и много след това.

Без да Ви прозвучи високопарно, работата в сферата на опазването на архитектурното наследство, е в много голяма степен призвание, защото дейността предполага особена психическа нагласа, почиваща върху преклонението пред сътвореното в миналото и отказ от общоприетата лична изява като творец - архитект, инженер или художник, а също и като чиновник, или личност, вземаща управленски решения. При архитектурното опазване не са определящи нито големината, нито територията, където е построен даден обект, нито дори формалното съвършенство на архитектурните му форми. Определящи са: неговото място и роля в процеса на архитектурно-историческото развитие, полето на въздействие, което заема в културното пространство на времето, през което е създаден, и ролята, която играе в съвременната култура.

Задачата, която настоящето време поставя пред българската култура, е неотложна, защото опазването на завещаното от предците, е сериозен обществен проблем, който не търпи отлагане. Ние сме длъжни да намерим начин да съхраним и направим достояние на нашия народ и на световната културна общественост богатото архитектурно и художествено наследство, с които са пренаситени нашите земи, в които са се кръстосвали цивилизации и култури от два континента. Наше задължение пред световната цивилизация, е да опознаем и опазим тази част от световното архитектурно наследство, намиращо се в българските земи, и да го предадем на бъдещите поколения.

-      На финала на нашия разговор, какво бихте пожелали на Трявна и тревненци?

-      От цялото си сърце се моля - Бог да закриля и пази Алтън Трявна! А на тревненци пожелавам да пазят за поколенията духа, паметта и традициите на този прекрасен възрожденски град! Както казва една моя колежка: „Архитектурата е статуя на безграничното въображение в Музея на Времето“. А Феноменът Трявна трябва да продължава да бъде средище на националното ни достойнство и будната народна памет! 

 

Интервю

Галина Иванова

Арх. Петър Сергев, прапраправнук на Архитектон Димитър Сергюв

Бащата на арх. Петър Сергев - д-р Димитър Сергев

Дядото на арх. Петър Сергев - учителят Петър Сергев със свои ученици

Райковата къща в Трявна, 1846-1848 г., безспорно е един от шедьоврите на
Архитектон Димитър Срегюв

Църквата "Св. Великомъченик Георги" в с. Любенова махала,
дело на Архитектон Димитър Сергюв