Илинден е!

Здрави и честити да са всички именици!

Снимка: Иконата на Св. Прор. Илия е дело на зографа Цоню Симеонов, 1867 г.

Източник: Виртуална енциклопедия "Българска иконография"

Впечатленията на един „любопитен пътник“, посетил Трявна преди 167 години

Като тръгнах за Трявна настана хубаво време и ясното слънце огря по зелената росна трева. Въздухът беше чист, като сякога подир бурно време и проливни дъждове - от Търново до Трявна минахме

неколко води, и през неравни места и остри баири. По някои си беше даже трудно да се изкачи человек. Тези разнообразни места макар и да бяха занимателни, искаше много нещо да са опише, но аз нищо по пътя не можех да забележа, защото много ми беше мъчно и мечтаех нещо особено. Когато прехфърлихме така називаемата гора „Дебел рът“, която е толкова висока, щото ся гледаха много от Тревненските колиби, ний ся спуснахме из баирите надолу и зехме да караме конете по скоро, защото взе да ся облачи, и за това бързахме да избегнем дъждът. Изведнъж са надвесихме над един голям и доста стръмен баир, щото не можехме и да седим на конете, но бяхме принудени да ги водим. От тука Трявна, което е построено в едно твърде дълбоко или ниско гаванчесто място и през средата му тече река. Трявна е построена от двете старни надлъж по течението на реката. Дясната старна на Трявна обикаля един баир твърде висок и повечето гол и над него следват честите зелени усоища; този баир е толкова висок, че не може се премина не само с кон и кола, но даже и пеши е трудно. Лявата старна представлява несравнено от дясната по- нисък баир, който занимава доста широко пространство и косо ся свърши.

В Трявна къщите са повече дървени, покрити с каменни тънки плочи. Улиците са тесни и криви. Селото ся украшава с два доста големи каменни мостове и един сахат, който е до самото училище. Трявна има доста голямо училищно здание на два ката с правилна архитектура, но не свършено.

Особено внимание заслужва това село, че жителите му не са на партии, като по някои други села и градове, но сичките се трудят

за добрата уредба на училището. По приглашението на епитропа училищний поп Коя /* Поп Кою Витанов/, аз требаше у нeгo право да ся запра на квартира. Святиня му живее доста далеч от селото на половин час растояние в колиби Поповци /* „Попски колиби“, дн. кв. Тепавици на гр. Трявна/, в доста голяма къща, като и други Тревненски къщи.  Пpиeха ме с особена откровеност, като да съм и друг път бивал у тях. Тука аз видях примерен родолюбец. Колкото време бях у него, останах чрезвичайно доволен от приятните разговори, помежду неговото многочислено нравствено семейство […].

Сичките си деца той сам учи да четат и пишат. Светиня му, кога службата му не го заствавлява да ходи, затваря са в стаята си и работи за църквите заръчано темно. Ha стол сидял пред дребните си многочислени сечива и вестник напреде му. Докле да разгледам сичките тези дреболий, ни посети Травненският нов учител г-н Кънчо Кесаров *, с когото пръв път ся запознах и проведох с него времето в тихи и умерени разговори и останах чрезвичайно доволен. На другия ден ни покани в училището и пред нас распитва учениците за даденият им урок. Предлагаше им различни аритметически […] задачи, на които учениците отговаряха удовлетворително и свободно, без да се стеснават. Г. Кесаровъ нема повече от месец, как е постъпил в Трявна учител, но […] по своята деятелност, без съмнение, ще принесе голяма полза на Тревненското юношество. „Денят от сутринта ся познава“ - казва една пословица. Дано Бог даде здравие на този добър учител и на Тревненските благоразумни селяне, това постоянство на всегда!

Като са свърши класът, ни поканиха неколко лица в къщите си, както и на дригят ден, в неделя, сторихме доста много визити и в понделник ся решихме да тръгнем за в Габрово.

 

Един българин,

Трявна, 22 юни 1859 г.

 

Из „Цариградски вестник“ №443. Публикувано с незначителни съкращения

 

* Публикацията за Кънчо Кесаров (Сахатчиолу) (1832-1875), родом от Габрово: 

https://trevnenskibudil.blogspot.com/search?q=%D0%BA%D1%8A%D0%BD%D1%87%D0%BE+%D0%BA%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

 

** Снимка: "Градският часовник в Трявна", худ. Богомил Даскалов, 1925 г.

Източник: ОДА - Габрово

 

189 години безсмъртие

Тишината казва всичко, Дяконе!

Онази гръмовна тишина, в която тънем от години, дамгосана и от спомена за онова черно бесило. Оттогава и досега – все същата орисия и „чест“. Нищо, че портрета ти стърчи по стените на властта и прелива от виртуала, „изографисан“, без свян и памет, върху какво ли не – от тела и крайници до салати. Нищо, че обърнахме паметта ти в алиби за собствената си духовна нищета. Нищо, че колкото по-гръмки стават думите ни за тебе, толкова по-сигурно е, че сме погребали делата ти…

Колко от тебе живее и днес? Колко от това, заради което увисна на бесилото, сбъднахме? Тази ли България жадуваше? Или пък - тази слободия, паркетен патриотизъм и уродливо родолюбие? Този ли венец от злоба, алчност и безхаберие…? Какво би казал сега? И, какво би премълчал?

Народе????

 

Почивай в мир, Дяконе Игнатий! И прощавай!

 

* Снимка: Васил Левски, худ. Георги Данчов Зографина

 

Другото е оставило Следа. Нашата – това ли ще е?

Паметникът на строителите в Трявна се намира на гаровия площад. Открит е преди 55 години и е дело на авторски колектив от все утвърдени имена – проф. Кънчо Цанев, Георги Дойнов и Симеон Добрев. Днес той изглежда така, както повеляваме ние – с нашата апатия, немара и втрещяващ непукизъм. На паметните плочи зад него са изписани имената /на места позаличени/ на най-личните тревненски майстори, градили и красили не само в Трявна и Тревненско… Преди години Общината опита да почисти скулптурната композиция и плочите, които бяха напръскани с лилав спрей от някой „впечатлен“ съвременник. За съжаление, безуспешно. Има специалисти и фирми, но цената е непосилна за институцията, която и с днешна дата, със сигурност има по-належащи дела и проекти. Разбираемо, ако напъните й в посока култура, не винаги са в синхрон с духа и традициите на Трявна, но пък за сметка на това, в повечето случаи са добре финансово обезпечени, а понякога фрапират и с хрумки, и с бюджети… Не вярвам буксуващият Общински фонд „Култура“ да е панацеята за всичките ни тегоби в тази посока. Нито вярвам, че репортажите и гръмките слова за пред камерите, ще увеличат паметта и грижата ни за онова, което ни въздига. Или поне би трябвало да ни въздига. Окаяният гаров „площад“ с разкъртените си плочи и бурени, които стърчат тук-там, край подържаните иначе цветни градинки, е само поредната илюстрация на кухия днешен имидж на някогашната Алтън Трявна.

Не веднъж съм писала за този площад, който остава в страни от туристопотока, тъпчещ калдъръма по центъра и старата улица. Вероятно затова тъне в забвение. Не само от днешните ни управници. Но и от нас, тревненци. Та, от какво се впечатляваме днес?! От какво се вълнуваме?! Кое ни респектира?! Мога да дам не един пример и в тази посока, но предпочитам да замълча… Не, защото се притеснявам да наруша удобната ни амнезия, а заради паметта на онези познати и непознати тревненци, които са знаели, не само как да градят и красят, но и как да обичат и пазят Тревненското. Днес от тях са останали мъждукащи искрици памет, които малцина носят в сърцето си. Останалото е сдъвканото ни ежедневие, миналото в музеите и един шаблонен имидж, който повтаряме като мантра за пред туристи и камери… Все още успяваме да ги впечатлим, не с днешното, разбира се. А лицемерната ни загриженост по адрес на миналото, все някога ще ни върне онова, което заслужаваме. А и то вече се връща. Личи и по „върволиците“ от туристи, които ни посещават. И по умисления взор на единия от безименните майстори в скулптурната композиция на площада, в чийто нозе се валят изпочупени парчета от плоча, а недалеч няколко жълти цветчета, всред избуялите бурени, поднасят своя дан към паметта на онези, които ние, техните следовници, отдавна сме забравили. На дело. На думи и гифове - все се прекланяме. И не, думата ми не е само за ремонта, който от години отлагаме, а за реставрацията на паметта ни за Тревненското. То е непростимо и пагубно. Другото е оставило Следа. Нашата – това ли ще е?!

 

Галина Иванова

В деня на Св. Марина - здрави и честити да са имениците!

Днес почитаме паметта на Св. Вмч. Марина - покровителка на бурите и пожарите, господарка на змиите. Според старо поверие Св. Марина имала и лечителски способности.

Здрави и благословени да са и всички именици!

Иконата на Св. Марина /1834 г./, дело на зографа Захария Цанюв, е част от иконното богатство на църквата "Св. Прор. Илия" в Севлиево. Снимката е от книгата на Л. Цанева - "Зографи от Трявна" /2013 г./

До момента са събрани 1000 евро за реставрацията на близо 150-годишната плащаница от църквата „Св. Архангел Михаил“. Кампанията продължава

За малко повече от месец в дарителската кампания за набиране на средства за реставрация на близо 150-годишната плащаница от църквата „Св. Архангел Михаил“, вероятно зографисана от Цаню Захариев, са събрани 1000 евро. Приблизителната сума за реставрацията й е 2200 евро /а може да се окаже и по-голяма, тъй като плащаницата е в много тежко състояние/.

От името на Църковното настоятелство, благодаря на всички дарители, които се отзоваха на призива ни за помощ и подкрепа. Надявам се, с общи усилия, да успеем да съберем необходимата сума за тази родолюбива кауза. Кампанията продължава.

Средствата, както и до момента, се събират по банков път и ще бъдат конкретно ползвани за реставрацията на плащаницата.

Припомням банковата сметка, на която може да превеждате средства за реставрацията й:

Име на получател: църква “Св. Архангел Михаил” - гр. Трявна

Банка „ДСК“ АД

IBAN: BG28STSA93000026724541

BIC: STSABGSF

Основание: Реставрация Плащаница

Тревненските казаси

Думата казазъ е турска. Произлезла е от корена къзз – и означава неизработена коприна. По-късно тя се употребявала и вместо галантеристъ, т.е. продавачъ на луксозни предмети. У насъ тя се изменя отъ „Казазъ“ на „казасъ“ и оттук общоупотребените думи „казаси“ и „казаслъкъ“. У тревненци „казаси“ значи хора, които са изработвали отъ мека вълнена, памучна или копринена прежда следните ръчни и на особени станове произведения:

1) хубави такъми (прибори) за коне; 2) подвръзки за подколенете при мъжкото облекло на турци и българи и гайтански обшивки за горните дрехи на същите; 3) пискюли за мъжки и женски фесове; 4) колани за жени – туркини и българки; 5) стражарски колани; 6) екселбанти, шнурове за пищови; 7) бекме (доста тънъкъ шнуръ) за джобни часовници.

Конският такъмъ (приборъ) /Обр. 1/ се състои отъ следните части: а) „гемъ“, б) „дизгинъ“ (юзда), управляващи върви, в) „гюйслюкъ“ (нагръдникъ), г) „кускунъ“ (подопашник) и д) „коланъ“. Всичките изброени части биватъ изтъкани отъ по-тънки пресукани прежди: бели и боядисани, предимно тъмночервени или тъмносини отъ вълна, коприна, лен или памукъ.

Подвръзките за подколенете и гайтанските обшивки (Обр. 1 - 1) биват тесни (около 2-2.5 см.) и дълги (около 60-70 см.). Тъкатъ се обикновено отъ тъмночервена или тъмносиня вълнена или другъ видъ пресукана прежда. Гайтаните пъкъ биватъ обикновено черни, някога бели или тъмносини, като се плетатъ и сега отъ пресукани памучни и копринени прежди на известните чаркове за гайтани.

Пискюлите за фесове (Обр. 1), които въ турско време се носели отъ мъжете и жените (само омъжените), се изработватъ отъ тънки пресукани черни, предимно памучни ленени и копринени прежди. Правят се на специално станче.

Женските колани се тъкатъ също на специално станче отъ разни видове и разно боядисани прежди (вълнени, памучни, ленени и копринени, добре пресукани).

Още отъ първите години следъ Освобождението у българската стража (жандарми) беше въведена специална униформа отъ тъмносинъ, а после и бозевъ шаекъ, като през кръста се опасваха съ шаренъ на пръчки коланъ отъ тъмносиня и тъмночервена пресукана вълнена прежда. Тия колани са тъкани изключително отъ жени на станчетата за женски колани.

Стражарските екселбанти, които българската полицейска стража е носела известно време следъ Освобождението презъ дясното си рамо съ спуснати отпредъ металически вретенообразни части, се изплитатъ на специални станчета отъ вълнени, а понякога и отъ копринени червени пресукани прежди.

„Пищовъ – гайтанъ“ (надвратен шнур), съ който се завръзватъ поясните пищови и револвери отъ турци и българи, се изплита на станчето за екселбантите отъ фини вълнени, памучни или копринени червени или тъмносини пресукани прежди.

Бекмето се плете отъ тънки червени или тъмносини вълнени, памучни или копринени пресукани прежди.

Като първични материали за изработване на всички посочени до тук изделия, казасите си служели съ обикновената българска мека бяла вълна, предимно „добруджанска“ или „карнобатска“, която боядисвали тъмночервено, тъмносиньо и др. По-редко, за пъ-тънки плетива или тъкани, казасите си служели съ ленени, памучни или копринени прежди.

След като белата вълна бъде добре изпрана и пречистена тя бива извлачена на „даракъ“. Отъ „вандаците“, наречени „патки“, които се изтеглятъ отъ едната страна на дарака, се свива „къделя“, като напластяватъ 3-4 вандака. Къделята връзватъ презъ средата съ кожена или вълнена връзка о „хурката“. Така приготвената хурка жената натъква отъ лева страна на колана си презъ кръста и преде съ свободно вретено, държано съ дясната ръка, като с трите пръста (палеца, показалеца и средния) на лявата ръка, отмича отъ долния край на къделята тънко снопче отъ вълната, завива го около горния край на вретеното й, триейки съ трите пръста на лявата ръка извлечените влакна на къделята, завърта надясно вретеното с дясната си ръка и по тоя начинъ се получава нищка (прежда). Така предената прежда бива не достатъчно равномерна и осукана. За по-осукана и по-равномерна прежда, вълната се преде на дървенъ чекръкъ, частите на който са: „хурка“, „калемъ“, „пеперуда“ и „кръжило“.

На чекръка жената изтегля съ лявата си ръка жица отъ долния край на къделята, завързва я съ калема чрезъ каналчето на пеперудата й, като я закачва за първата кука на перката, върти съ дясната си ръка кръжилото на чекръка. Така, като се напласти до известна дебелина напредената върху калема прежда отъ първата кука, жицата се преместя върху втората кука на перката и така последователно се работи до завършване калема, следъ което наново се повтаря за втория и третия пластъ, докато се напълни целиятъ калемъ.

Напредената по два начина прежда: „по-рашлява“ и сравнително по-дебела – съ обикновеното вретено, и по-тънка, по-осукана – отъ чекръка, се намотава на „мотовилка“. Мотовилката се потапя въ вода, за да се намокри и опъне преждата. Следъ като изсъхне, преждата се сваля и се прави на „гранекъ“. Гранекътъ се поставя на специално станче и се навива на кълбета.

Казаският материалъ се взема отъ преждата на чекръка, боядисана червена или тъмно-синя. Тази прежда, обаче, трябва да бъде пресукана, което става чрезъ така наречената „клювя“ (Обр. 2 – Казаски уреди) и „чарка“ (Обр. 3 - 7): именно върху дългите бодове нареждатъ калемите съ преждата. Клювята се донася предъ пресуквачната машина (чарка) и жиците отъ преждата на всеки калемъ се окачватъ (завръзватъ) о прешленовите куку №1, започвайки отъ лево. Следъ това клювята се носи съ закачените жици къмъ противоположната страна, на около 15-20 м. Тамъ прекарватъ жиците презъ неподвижни куки на стената № 1 и № 2, връщатъ обратно клювята къмъ чарка и завръзватъ жиците о прешленовите куки №2 на чарка. Така се отива на няколко пъти, докато се изпълнятъ куките – прешлени на чарка.

Работникътъ застава задъ колелото на чарка, о което са прикачени съ опънати специални жици (тънки върви) всички куки – прешлени и, като залови съ дясната си ръка дръжката на колелото, а съ лявата ръка крепи привързаната съ късъ синджир тояга, завърта колелото, а заедно съ него и преждата на прешленовите куки, надясно около 100-120 пъти, докато се увиятъ преждите добре около себе си. Това пресукване е едножично. Но когато преждените материали трябва да бъдат по-дебели, на чарковите куки № 1 и № 2 поставят двойна или тройна жица. Въ такъвъ случай осукването става, като се завърта колелото първо отъ дясно на ляво и, следъ 100-120 завъртания на чарка, се обръща отъ ляво къмъ дясно, като предварително се смесятъ пресуканите по-рано жици № 1 и № 2. Така се получава годна за казаслъка прежда. Събирането на пресукана съ чарка прежда става по два начина: чрезъ геджерата на гранчета или чрезъ ръчното навиване.

На станъ (Обр. 3 – 6) става изплитане на частите, отъ които се правятъ стражарските екселбанти, всички видоне шнурове и др. Плетенето бива различно и то съ осемте пръста на двете ръце безъ палците. Подвръзките, коланите за жените и стражарските поясоци се тъкатъ на станъ отъ пресуканите прежди с помощта на дървени или дебели мукавени кори, наречени „карти“ и „секало“.

На тоя станъ работятъ изключително жени, които насноваватъ преждата или еднаква по боя, или отъ разни бои, споредъ това, каква шарка иматъ да дадатъ на колана.

На конските прибори, въ „пищовъ-гайтаните“ и бикметата, както въ пискюлите изобщо, има особени, отъ различни величини топчета, които нанизватъ на специални места, за да красятъ общата изработка. Такива топки казасите наричат „дюимета“. Дюйметата се приготвятъ така: взема се по-дебелъ или по-тънъкъ дървенъ или металически шишъ и около него на определени места се увиватъ меки и тънки памучни парцали, които пристягатъ и обшиватъ тукъ-тамъ съ тънки памучни конци, за да се оформятъ като топки. Тоя шишъ съ топките, намокрени хубаво съ вода, поставятъ въ дълбините между две дебели около 3-4 см. дървени дъски (Обр. 2). Горната дъска съ слабо натискане валя топките напред и назадъ, докато те се втвърдятъ и оформятъ като правилно изгладени топки (дюймета). Така, като се втвърдятъ и засъхнатъ, топките се вадятъ. За да се приготви окончателно дюймето, топката се поставя наново на нарочен шишъ (Обр. 1 – 5) и съ добре боядисанъ тъмно-червено, синьо или с друга боя конецъ, се обшива съ специални бодове.

Пискюлите, било за конските прибори, било за мъжките и женски фесове, се изработватъ отъ пресукана отъ разна дебела вълнена, памучна или копринена прежда на станчето (Обр. 3 – 10), както следва:

а) За пискюлите на конските прибори предварително нанизватъ на преждата, според изискванията по-едри или по-дребни металически, понякога стъклени синци (дребни мъниста) и като се почне да се снове на посоченото в Обр. 3 – 10 станче, увивайки преждата около двете му колчета, оставятъ на външната имъ страна по едно мънисто. Така, като се насноваватъ жиците на преждата до 30-4- или повече пъти (зависи от големината на пискюла), привързватъ средата, дето показва лявата ръка съ палеца и показалеца, и съ куката на едно витло (Обр. 3 -10), първо отъ едното и после отъ другото колче, се откачва закукената отъ синеца прежда. Работникътъ приближава съ дясната си ръка витлото къмъ себе си и съ дланта си завърта отъ ляво къмъ дясно жицата съ синеца, която се окуква. Това продължава, докато се привършатъ всички жици отъ двете колчета. Следъ това съ дясната ръка се увива (превързва) 2-3 пъти конецъ подъ двата пръста на лявата ръка и като се постърсятъ пресуканите съ витлото жици, имаме вече пискюла. За да добие по-релефна форма, отгоре на пристегнатата му часть се нанизватъ три дюймета (две по-малки и едно по-голямо между тяхъ).

б) Пискюлите за мъжете и жените се приготовляватъ на същото станче и по същия начинъ, но безъ синци, отъ тънки и по-финни прежди. Някои отъ пискюлите или група отъ тяхъ при конските прибори се съчетаватъ съ особени и разноформени ружи, изработени върху мукавени части отъ тънки скъпоценни материали (коприна и сърма), което се вижда на Обр. 1 – 2, 4.

Казаслъкътъ, който въ миналото е работенъ само отъ тревненци около векъ и половина, сега вече е забравенъ въ Трявна. Посочените данни отъ мои лични наблюдения въ младините ми и отъ моята сродница баба Наца Стойнова, позволяватъ да се доберемъ до по-точното определение, както за същността на тоя занаятъ, така и за главните фамилии, които са го работили. Баба Наца е родена презъ 1847 година и почина презъ октомврий 1933 година, на 86 години. Тя е внучка на видното семейство на дяда Михаила Буюклийски (Мустаковъ) и съпругата му Цвята, дъщеря на познатия летописец поп Йовчо. Беше жена съ природна интелигентност и силна памет; тя добре познаваше казаслъка и хората, които са го работили, понеже и самата тя е работела подвръзките, коланите и дюйметата. Тя посочва следните по-главни майсторски фамилии и лица, които са работили тоя занаятъ. Именно:

1. Фамилията на Донини, начело на която стояли Цаню Димовъ Хитревица (роденъ въ близките до Трявна колиби Хитревци) и жена му Дона. Те имали трима сина: Димо, Митю и Никола. Тъй като баща имъ умрелъ рано, те засвоили името на майка си Дона. Те започнали да се занимаватъ съ казаслъкъ отъ малки и заели първо място между другите майстори. Особено Никола е билъ много изобретателенъ въ работата. Нему се дължи поставянето на „муските“ и „ружите“ въ конските такъми, които красятъ нагръсника и челната часть на гема. Останалите братя – Митю и Димо, и сина на Митя – Цаню, са участвували, подъ ръководството на Митя, въ изработването на финния конски такъмъ, предназначенъ за турския султан Абдулъ Меджидъ. Те също са вземали участие въ изработване на такива такъми за конете на мнозина турски паши и други турски и български първенци въ цялата страна. Участвували са също и въ изработването на конския такъмъ, подаренъ отъ целия казаски еснафъ въ Трявна за коня на първия български князъ Александър Батембергъ. Синовете на Митя Донинъ – Цаню и Йонко и на Никола Донин – Атанасъ, били също способни майстори въ казаслъка. Също така и жените на някои отъ тях работили, като са тъкали и колани и подвръзки и обшивали дюймета. Почти всички членове отъ тази фамилия са живели по 70-75 години и са умрели следъ Освобождението.

2. Фамилията на Димитъръ Цоневъ Пандурски. Дядо Димитъръ е бил между пръвите казаси, като синовете му Цаню, Колчо и Ангелъ са заемали същото място въ занаята. Цаню и Колчо са участвали в направата на султанския и княжеския конски такъм. Те са починали не много следъ Освобождението. И техните жени са тъкали колани, подвръзки и обшивали дюйметата.

3. Фамилията на Василчините. Родоначалникъ на тая фамилия е дядо Василъ, който е бил ковачъ, но синовете му Кънчо и Митю Василчини (понеже върху тяхъ майката е упражнявала по-силно влияние отъ бащата) изучили казаслъка и станали добри майстори. Те работели конските изделия изключително отъ вълнени плежди, които сами боядисвали. Жените имъ помагали въ всички работи. Следъ Освобождението са работили по-малко.

4. Фамилията на чорбаджи Генка. Самъ чорбаджи Генко е билъ търговецъ на копринажъ. Синовете му Стефанъ, Георги и Кънчо били първостепенни майстори – казаси, а Кънчо е билъ на времето си чорбаджия. Чорбаджи Генко и Кънчо, освен че са работили занаята, са били и кърджии (пътници) към Цариград и Анадола, дето са разпродавали всички видове казаски изделия. Техният племенникъ, синътъ на Кънча – Стефанъ е билъ единъ отъ най-проявените майстори – казаси. Нему се дължатъ техническите хрумвания въ изработването на чарковете за плетене на шнурове безъ вътрешно средище. Тия чаркове са подобни на по-раншните и на сегашните за обикновени гайтани. Стефанъ Кънчевъ е последниятъ казасинъ, който е наемалъ въ свободна България чрезъ търгове въ тревненското околийско управление стражарските колани и екселбанти за всички околии в държавата. Работелъ ги е заедно съ сина си Кънчо и целия казаски еснафъ въ Трявна. Стефанъ Кънчевъ е умрялъ на 8 мартъ 1921 год., като е оставилъ голямъ капиталъ на своя синъ Кънчо, който съ своите синове – Стефана, Илия и Дося, след като замре казаслъкътъ, разви фабрична копринена индустрия, която днесъ заема първо място въ Трявна между другите вълнени и памучни фабрични индустрии.

5. Фамилията на дяда Цаня – Генковите, наречена още и „Калугерите“ (заради сестрата на дяда им, която била калугерка). Синовете на дяда Цаня Генков, Досю и Никола, наречен още „Карамфилкинъ“, и на Димитра Досю – всички са били казаси съ проявени способности. Жените на повечето отъ тяхъ са били тъкачки на колани и подвръзки и правели дюймета.

6. Фамилията на другия дядо Цаню Генковъ, който заедно съ синовете си Кънчо, Иванчо и Георги, е работелъ казаслъка, като е давалъ работа наравно съ другите първи майстори. Въ 1876 г., при разбиването на Дряновския манастиръ отъ низамите на Фазлъ-паша, най-малкиятъ син, Георги, биде задигнатъ по подозрение и изпратенъ въ Видинската крепость, гдето го освободиха презъ 1878 г. русите. Жените на Иванча и Георги са тъкали колани и подвръзки, и правели дюймета.

7. Дядо Цоню Колаксъза, един отъ най-добрите и изтънчени майстори – казаси. Работилъ е предимно копринени казаски изделия. Той не е ималъ приемници въ занаята, защото нямалъ деца. Умрелъ скоро следъ Освобождението на около 80 години. Вземалъ е участие съ другите по-първи майстори – казаси въ изработката на финните части на царските конски такъми. Жена му е тъкала коланите, подвръзките и обшивала дюйметата.

8. Фамилията на дяда Таха. Самъ той билъ добъръ казасъ, а жена му Кера, освенъ че тъкала колани, подвръзки и обшивала дюйметата, но и боядисвала преждите и гайтаните. Синовете му Симеонъ и Митю Тахови са били също въ редовете на първите и най-добри казаси. Умрели са няколко години следъ Освобождението.

9. Фамилията на дяда Момчила, който съ синовете си Цаню Момчевъ и Деню Радинъ (наричалъ се на името на майка си), както и внуците му Никола и Момче, са били казаси, числящи се между първите майстори. Техниятъ родъ е траялъ малко години следъ Освобождението.

10. Дядо Цаню Николовъ е бил, заедно съ синовете си Никола Цаневъ – Кучето и Рачо Цаневъ – Ръглито, въ реда на добрите майстори-казаси, само че те напуснали занаята въ по-ранна възрасть и станали търговци на колониал.

11. Фамилията на Цаня Дамяновъ. Той, съ сина си Дамяна, са работили добре всички видове казаски изделия, но поради беднотията си, напускали занаята. Наскоро умрели.

12. Дядо Цаню Илковъ. Самъ той не е бил казасъ. Синътъ на дяда Цаня, Никола, който дълго време е работилъ казаслъка, е ималъ особенъ похватъ. За да бъде снабденъ съ хубавъ и по-евтинъ материалъ за изготвяне на казаските произведения, той самъ ежегодно е купувалъ овце, предимно бели, хранилъ ги е и, като използувалъ през пролетта и лятото млякото и агнетата имъ, остригвалъ ги и отъ вълната имъ приготвялъ преждите, нуждни за казаслъка му. Едновременно той е билъ и касапъ, и казасъ. Той не оставилъ занаята на свои приемници.

Освенъ гореспоменатите по-главни фамилии, има и други, които макаръ и въ ограниченъ размеръ, са работили презъ целия си животъ казаслъка. Между тяхъ могатъ да се споменатъ следните:

1. Дядо Михаилъ Боюклийски (Мустаковъ). Той е билъ на времето си и единъ отъ първите разпространители на казаските стоки въ Пловдивъ, Узунджово и други места. Неговите племенници Тихолъ Бончевъ, Иванчо Бончевъ и Стойко на млади години също били казаси.

2. Белчо Дамяновъ.

3. Дядо Стоянъ Кречито и синъ му Деню.

4. Дядо Павли съ сина си Тодоръ.

5. Дядо Петъръ Скорчевъ.

6. Дядовите Петрови синове Цаню съ жена си Наца (на която дължимъ много отъ сведенията) и Митю.

7. Дядо Недю Койчевъ и жена му Деша Алексова (баща й Алекса Чифутчето, който стоялъ въ затвора презъ 1857 г., заподозрянъ за участие в Капитан Николовата чета въ Габровско през 1856 г.)

8. Поп Иван съ синовете си поп Алекса, Тодоръ попъ Ивановъ и сина попъ Алекса – Йонко, както и сина на брата му Тодоръ – Георги.

9. Дядо Рачо Кънчевъ съ сина си попъ Кънчо.

10. Внуците на дядо Василъ отъ Качаунския долъ (Трявна) – Никола и Кънчо.

11. Баба Радулца съ дъщерите си Рада и Мария (работили съвсем простите конски такъми и тъкали колани и подвръзки).

12. Димитъръ Буюклиевъ съ синовете си Никола и Илия.

13. Дядо Цаню и синъ му Иванъ Калимерито.

14. Дядо Тотю Колевъ (билъ и чорбаджия).

15. Иванъ Мерджана.

16. Дядо Димитър (Митю) Киревъ съ сина си Илия.

Освен тия, имало е още други мъже и жени въ Трявна, които са подпомагали въ казаслъка посочените майстори-казаси, като са работили на парче.

Като разпространители на казаските изделия могат да се посочат изобщо всички на времето си тревненски първенци, които вземали отъ еснафа изработената стока и я разнасяли по панаирите и големите градове изъ цяла Турция, Албания и Мала Азия.

Въ най-последно време братята Цаню и Тотю Киселови са били завършека на тая търговия, защото следъ Освобождението на България тоя занаятъ навлезе въ голяма криза и замре.

 

Никола Ив. Чушковъ

Из „Известия на Народния етнографски музей“, 1943 г.