None

неделя, 27 септември 2026 г.

Багренето на прежди и платове в миналото

От турско време до наши дни са достигнали имената на няколко тревненски занаятчии, занимавали се с бояджийство. Откриваме ги в записките на учителя-краевед Никола Чушков, който описва по-личните майстори от онова време. В списъците със занаятчиите, фигурират и няколко бояджии – дядо Къню и синовете му Иван и Никола, Христо Потопа, Рачо Тодоров и Денчо Рачев, които „боядисвали“, с всички видове бои - вълнени и памучни прежди, платове, вкл. копринени. Рецептите за приготвянето на боите, от природни материали, се предавали от поколение на поколение от най-дълбока древност. И в следващите редове ще имате възможност да се запознаете с някои от тях, благодарение на статията на писателя-публицист и общественик Цани Гинчев /1835-1894/, поместена в литературно-научното списание „Труд“, в която се позовава и на сведения от учителката Мария Икономова от Трявна…  

 

* * *

 

Няколко думи за боите /мастите/

 

Бояджилъкът в старо време е бил развит и распространен у нас в доста голем размер, е най-вече в онова време, когато се носяли шити ризи, испъстрени с различни шарки (шивье): алени, сини, червени, зелени, морави, турунжияни, жълти, кресничеви, брождеви, гълъбови, пепелени, черни, тимянужени, кестенияни и др.

Няма съмнение, че първобитното боядисвание на нашите прадеди е много старо нещо и те се си го пренесли още от старата своя люлка - Азия, заедно с преселението си в Европа, на последнето по-усъвършенствувано боядисвание тряба да е преминало от Азия още в дълбока древност.

За да се уверим, че нашите прадеди са знаяли от незапамятни времена да боядисват, да видим какви бои са се завардили и до днес в простия наш народ, в най-отдалечените от градовете села - в затънтените планински Българи, които си употребяват най-прости първобитни домашни средства за боя от тукашни корени, кори, треви и цветове и т. н.

I. Черна боя или чернилка. По селата и колибите и до днес си боядисват - черните платове, прежда, вълна и кожи с следующите прости средства:

1) Надирят осенови кори, натрошават ги, кога изсъхнат,

сваряват ги в един казан, турват в чорбата им, в която е и сварената кора, счукана на дребни касове згория, която изхвърлят ковачите от ковачниците си, или кал от коритото на ковачите, над което се върти точилото, в която кал има дребни, истрити от точилото, железни частички, и, като се смеси танина от осеновите кори с железото, се образува чернилка – черна боя. В тъзи чернилка си натопяват платовете, преждите и др. неща, които ще чернятъ, в която боя киснат неколко дена. Подир 3-4 дена ги изваждат, простират ги на слънце да изсъхнат, което по химическия язик ще рече да се укисли повече железото и да почернее по-вече плата и, после пак го потопяват в чернилката и т. н. Това вадение, сушение и потопявение в чернилката се продължава, до где се почерни добре плата, преждата и проч. Но преди де ги потопят в чернилката, те ги коренясват, т.е. накопават корени от щавляк (лапад, лопош), измиват ги добре, сваряват ги, до где се размият и в расола им потопяват: плата, преждата, кожите и др., да се натопят и напоят добре в чорбата и после, като ги извадят от коренилките, изсушат ги добре и чак тогава ги потопяват в чернилната от осенови кори и згория чорба. Платовете от коренилката стават желтовати и на вкус стипсави. В щевляковите корени има вяжжще-стипсево вещество, което служи вместо днешните стипса. Днес, които употребяват стипса, не коренят платовете, а които ги коренят, не употребяватъ стипсата. От тука може де се види явно, че още в дълбоката древност, когато хората не са знаяли да си правят стипса, която е по-ново нещо от корените, употребявали са щевляковите корени вместо нея (Щевляковите корени се употребяват още и да аргасват кожи за гьонови и цървули, от дето е останало щавене кожа и глагола „щавя“ и съществителното щава (аргас).

Освен осенова кора употребяват още и много други кори, растения и дъбови шикалки се по същия начин. Употребяват, например, дъбови кори, дъбови листа, дъбови шикалки, смрадликови листа, бобул, а най-вече сърпец, когото и до днес берат и бояджиите за същата цел. Овен това, ореховите зелени люспи се употребяват за същата чернилка и въобще - сека кора и билка, които посиняват, когато се допре до сока им железо. Тъзи чернилка е много старо бояджийско искуство и нашите праотци са я употребявали от незапамятни времена.

ІІ. Брождяна боя. Брождяната боя се прави от корените на едно растение, което се зове брожд или брош (Rubia tinctorum). Това растение ся си го въдили Българите, а и сега още го въдят, в градините си. Корените от това растение се накопават, измиват, сваряват се и в чорбата им се натопява коренения, или стипцосания плат или прежда и, като му се тури и малко тригия от вино, плата се боядисва с червено-желта (турунджияна) боя, която никъкъ не избелява. Сега бояджиите употребяват най-вече за боядисвание азиятския брожд (Rubia tinctorum), който е по силен от нешенския.

III. Жълта боя от дюлюви листи. Когато пожелтеят, есенно време, дюлювите листе добре, обирят ги, сварявят ги добре, коренят, или стипцосват плата или преждата, и като я натопят, варят неколко часа плата, който се боядисва с жълта (бозава) боя.

IV. Жълта боя от жълто млечоков цвет. Когато цъвне добре кичестия млечок (Euphorbia) обират му цветовете, изсушават ги и, като им требе, като ги сварят, варят в чорбата им коренен, или стипцосан плат или прежда, които се боядисват жълто.

V. Жълта боя от смрадликово жълто дърво. Насичат дебели стари от смрадлика (Rhus cotinus) пъртове, обелят им кората и белтъка, надробяват им желтата сърдцевина, сваряват я добре и в чорбата й варят стипцосани платове, прежда и др., които се боядисват желто.

VI. Орехово-кестенияна боя. Когато узреят добре орехите (Juglans regia) и им оберат плода - ореха, събират им зелените шушлупки, оставят ги да поизгният малко и после, като ги сварят, киснат в чорбата им плата или преждата, която се боядисва черно-кестенияно и не избелява никога. От тия шушлупки боядисват и черна боя, както се каза и горе.

Ето тия бои могат да се нарекат стари народни бои, с които народа си е боядисвал още от незапамятни времена, а и до днес още ги употребява в домашното си боядисвание. Но по-после, когато се явили и други по-искуственни бои, като: синилото, вьрзията, кармаза и спомагателните средства, като: стипсата, зеления камък, съчи-къбруса, синия камък и други, които упоребяват бояджиите, тогава народа зел да се ползува и с тия средства. Със синилото, народа, като не знае да употребява серната киселина, за да го растопи, боядисва по следующий начин: Земат серява вълна, упират я с гореща вода и събират водата, която се зъве серяй, или-серява вода. В този серяй, до где е още топъл, турват счуканото синило, до колкото требе, и го бъркат, до где се растопи и го оставят да втаса. И подир това турват плата, или преждата в едно корито, или другий съсъдъ край огъня и, като се постопли серяя, налагат плата, бъркат и го притискат да се напои всяка негова част съ синята вода, и преждата, или плата, като хване да се боядисва, хваща да привлича синилото в себе си, което на простонародния язик се казва: „илага“, или „преждата зе да тегли“. Като почне да тегли и да попива, те тихо го теглят и привличат в водата, до где истегли - попие сичкото синило, до колкото искат да направят плата син. Ако видят, че е дошло до оная степен, до колкото им требе, додават и още синило на серея, растопявят го и усилват още синята боя. Това се прави, до где се докара на плата изискуемата синя боя. Плата или преждата, само от себе си се разбира, требе отъ-напред да бъдат коренени, или стипсосени. Който иска пък, синия плат да го направи чер, той го потопява и в чернилката, от което става така чер, щото не избелява вече никога.

Ето тези ся боите, с които народа си боядисва сам, но има още много бои, които са тайни за него и за тех той си дава платовете или преждата не бояджиите.

Преди 50-60 години, когато цъвтеха у нас сичките занаяти, на много места в нашето отечество имаше басмаджии, които щампосваха за женския пол басми с различни бои, на цветя и пера; имаше казаси, които си боядисваха вълняна, коприняна и памучна прежда и плетяха различни плетени неща за украшение на дрехите, като различни петелки, чиирази, пискюли за украшение на юздите, гююслюците, седлата, колените и проч; имаше коланджийки жени, които тъчеха различни колани за пояси, за подвръзки под коленете (коленци); имаше килимджийки, които тъчаха резлични кисии, губери и др.

Дето са биле развити тия занаяти, там е било развито и бояджийството, както, например в Трявна, Габрово, Елена, Чипровци, Котел, Сливен и др. Майсторите, като са работели и боядисвали у дома си, сичките къщни са им помагали в работата, а най-вече жените, от дето са се научили и те да боядисват. В Трявна, например, дето е имало най-прочути казаси, от които некои са правили цел конски накит (такъм) и за султана за коня, и до днес има още много жени, които тъкат колани, губери и други платове и знаят да боядисват сичките бои по-трайно и по-ясно и от бояджиите. Тъй също и в Габрово, и до днес, жените си боядисват прежда и платове, които им са нуждни за работата.

За да запознайми читателите си, как си боядисват работните стопанки преждите и платовете в Трявна, ний тука ще поместим пет рецепти за пет вида различни бои от най-употребителните, както ни ги даде Госпожица М. Икономова, учителка при Търновската Девическа Гимназия, които рецепти е записала от баба си.

І. Аляна боя.

Когато ще се боядисва аляна прежда или плат, най-напред, преждата или плата се претегля вярно и, колкото оки излезе, на сяка ока се турва по 150 драми стипса, която, като се растопи добре във вода, натопява се въ стипсовата вода плете или преждата и се оставя да се напои добре. Като се стипцоса добре, плата се изважда от водата, испира се хубаво и се исцежда. Подир това претегля се по 40 дреми кармаз за сяка ока; счуква се добре в чутура или хаван; отсява се с често сито, после се турва да ври във вода, и ври, до где се скрие пяната на водата му (Кармаза е малки бубулечици, които се въдят най-много в Мексико (Америка) по едно растение (кактуса, жебите), от дето ги берат, сушат и ги продават под името кармаз. И по нас има един вид кармаз, алени бубулечици, като паячета, които се намерват често под сухите кори на дърветата, но неговата боя е по-слаба от боята на америкенския кармаз).

Преди де се приготви тази вода, зема се на сяка ока прежда, или плат, по 6 драми калай, растопява се в некой съд и се капи капка по капка на некоя тава, който, като капва на студената тава, сяка негова капка се растила и истива на тънкеа плочица като лист. Като се искапи така сичкия калай и като се преобърне на листовци, листовците се надробявят с ножици, събират се и се измиват в чиста вода. След туй сичкия калай се турва в едно стъкло; налива се отгоре му 80 драми гасен кезеп, т. е. 40 др. чист кезеп и 40 др. вода, и калая се стопява в кезапа. Най-напред сместа става черна, но като я оставят да пренощува една нощ, тя се убистря и става желтеникава. (Тъзи смес обикновенно се приготвя един, или два деня по-напред от боядисванието). Във водата, дето е растопен кармаза, се турва по 15 драми, на сяка ока, чукана тригия и после се налива и желтата жидкост, въ която е растопен калая и сичко се резбърква добре. В тъзи смес, която е вече аляна, се турва преждата, или плата и се вари на огъня до четвърт от часа (1/4). В това време преждата, или плата, попива сичката аляна боя от водата, боядисва се и най-после се изважда, испира се добре в студена вода и се изсушава на слънце, ако е лете, а, ако е зима, на топло место.

II. Гивезена или кармазена (морава) боя.

На една ока прежда, или плат, се зема 8 драми кармаз. Преждата се стипцосва, както и при аляното, и в същата вода, която е със стипсата, се туря кармаза, счукан и пресеян, и се оставя да ври четвърт от часа (1/4). Подир това се турва и до 10 драми тригия, добре счукана на дребно. И, като се разбърка добре, туря се и преждата или плата, в която ври. После се изважда преждата и се капват до 30 капки ветрион (кибрит-сую) и подир това извадената прежда пак се турва да поври малко. Като поври и втория път, изваждат я, испират я добре в студена вода и я изсушават.

III. Черна боя (бакамяна).

На една ока прежда, или плат, се зема 50 драми бакамяна боя, която е като черна смола, счуква се добре на дребно и се турва да ври в един съд с вода, до где се стопи добре. Подир това се зема от 40-50 драми син камък и, като се счука добре на дребно, турва се да ври в друг съд с вода. Най-напред потопяват преждата, или плата, в тая вода, в която е растопен синия камък, възваряват я малко и после я изваждат. Тогава в сместа от синия камък, в която е била преждата, наливат и водата, в която е бил растопен бакама и, като разбъркат добре сместта, натопявят в нея преждата и я варят до четвърт (1/4) час, като я бъркат добре. Най-после я изваждат, испират я и я изсушават.

IV. Морева боя (отъ новата – анелиновите бои)

Новата боя се турва в един съд, налива се отгоре и толкова спирт, или върла ракия, колкото да я покрие и, като се растопи в ракията, или спирта, налива се в хладка (хмарна) вода, дето се пуща и малко чукана тригия. В тъзи смес потопяват преждата и я възваряват, до где попие боята. Подир това я изваждат и я изсушават.

V. Жълта боя.

На една ока прежда, или плат, стопяват 150 драми стипса и във водата се натопява и стипцосва преждата, както се стипцосва и при аляното. Въ тъзи вода се нарежда един ред жълт млечоков цвет, или желт цвет от главоч и един ред прежда, или един кат плат, ако се боядисва плат, после - пак един ред плат, или прежда и един ред цвет и т. н., до гдето се нареди сичката прежда, или плат, и най-отгоре се нережда един кат цвет. Подир това се турва съда с преждата или плата на огъня и ври 1 час. Подир това врение, се изважда и се оставя да истива 4-5 часа. После пак се турва да се стопли и, като се извади, турва се в едно корито, насява се отгоре с пепел и се залива с водата, в която е вряла преждата, или плата. Като постои и в тази смес, плата, или преждата се изважда, испира се добре в студена вода и се изсушава.

Както различни бояджии боядисват една и същата боя различно, т. е., едни я боядисват по-ясна, други по-тъмна, едни по-трайна, други - по-нетрайна, и т. н., така също и жените боядисват различно. А това зависи, както от количеството на материала, така и от начина на употребяванието му и от времето на държанието му в боята и т. н.

 

 

Ц. Гинчев

Из сп. „Труд“, год. II, кн. 1, 1888 г.

 

* Статията се публикува със съкращения

** Снимката е илюстративна. Източник: blagost-assenovgrad.com




понеделник, 21 септември 2026 г.

118 години от обявяването на Независимостта на България. В исторически порядък – честит празник!

„Въпросът за независимостта на България е зрял... Нашето право на независимост не подлежи на пазарлък. То извира от самото съществуване на българската държава“ – пише в спомените си Александър Малинов – министър-председател на България по онова време. Тези думи той изрича в нощта срещу 22 септември 1908 г., когато в историческата църква „Св. 40 мъченици“ в Търново, тържествено е обявен Манифестът за Независимостта…

Доколко сме независими, 118 години по-късно, е дълбока тема и въпрос и на личен размисъл, заради изборите, които правим, дори ежедневно и заради света, който случваме около себе си. А той е такъв – плашещ и несигурен отново и само заради нашия личен избор и лична отговорност…

Имаме ли повод да празнуваме днес? В исторически порядък – да, но от низините на днешното – едва ли… Все по-често си мисля, че е потребно да извървяваме целият този път – от зараждането на младата ни държава до днес, с всичките му уроци и грешки, за да случим онова, с което парадираме в днешното, но само на думи и по протокол…

Светла им памет на онези силни, мъдри и вдъхновени наши държавници, за които България беше над всичко на сърце и на дело!

 

Галина Иванова


Обявяване независимостта на България на
22 септември 1908 г. в Търново, НБКМ


неделя, 20 септември 2026 г.

Oт Tрявна до Народната библиотека в София: първото постъпление на документи и старопечатни книги на Христо Н. Даскалов през 1928-1929 г.

Личният архивен фонд на тревненския просветител Христо Н. Даскалов (1843–1917) № 129 от колекциите на Българския исторически архив (БИА) към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) се състои от 1725 документа, комплектовани в 198 архивни единици, което го прави един от богатите фондове в архивохранилището. Богатството на фонда не е само количествено, а и типологично, поради жанровото разнообразие на включените документи.

Хронологически материалите обхващат продължителен времеви диапазон – от първата половина на XIX в. до 1917 г., което позволява да се говори за относителна представителност на фонда по отношение на целия жизнен път на Христо Н. Даскалов.

Формирането на фонда може да се обособи в два хронологически етапа. Разделянето на постъпленията във времето предполага и различна логика на селекция, което влияе върху целостта и вътрешната структура на сегашната сбирка.

Още приживе възрастният Даскалов, който до края на живота си събира народни умотворения и старателно пази личните си документи и кореспонденция, ясно осъзнава значението на своите архивни материали и ги съхранява с особена грижа.

Първото постъпление на архивни материали и старопечатни книги на покойния Христо Н. Даскалов в Народната библиотека в София датира от 1928 г. и е свързано с инициатива на сина му Богомил Христов Даскалов (1876–1944). В архива на младия Даскалов в ДА Габрово (ф. № 455к) са запазени документи от преписката между него и ръководството на библиотеката, най-вече в архивна единица №256, откъдето личат основните трудности около сделката. Повечето документи представляват получени писма и телеграми, изпратени му от страна на библиотеката, докато от неговите писма към тях са съхранени чернови. Процесът по откупуване се проследява и в документи от архива на самата НБКМ (ф. № 35, оп. 1, 2). Те са главно под формата на записки в изходящи и входящи дневници на вътрешната кореспонденция за 1928 г. Сведения за решението на наследника да се раздели с част от бащиното архивно имущество се откриват в един кратък негов ръкопис, където се разказва историята на постъплението през собствения му поглед и преживяване. Текстът няма дата, но със сигурност е писан след 1928 г., когато на практика е финализирано откупуването. Ретроспективният характер на материала предполага селективна памет и оправдателен наратив, което налага използването му с повишено внимание.

Предисторията, с поред Б. Даскалов, започва по време на Славейковите тържества, вероятно през есента на 1927 г., когато в Трявна е на посещение служителят на Народната библиотека в София, и също родом тревненец, Константин Мутафов (1879–1946). Богомил се запознава с него и го води да види личните му сбирки от стари документи и книги, издадени главно до 1878 г., останали в наследство от баща му Христо Н. Даскалов. „Той остана изумен от грамадните колекции и ме посъветва най-настоятелно да ги продам на Н[ародната] библиотека, от което ще получа към стотицата хиляди лева“, споделя Богомил в увода на текста си. Авторът признава, че подобна сума го е изкушила, най-вече поради финансовата необходимост, за да откупи от сестра си Богдана Христова Даскалова (Шиварова по мъж) нейния дял от бащината им къща в Трявна /Бел. Вл. Терзиев - Богомил имал парично задължение от 85 000 лв. към сестра си за наследения дълг от къщата, останала от покойния ми баща, обявена през 20-те години на ХХ в. за народна старина. Откупена е през 1961 г. от наследниците на Богомил – Пенка и Петър Даскалови, а от 1963 г. в нея се помещава СМРЗИ Трявна/. Следва да се отчете, че младият Даскалов не действа в качеството на неутрален посредник между личния архив и институцията, а като пряк наследник, ангажиран както с опазването, така и с разпореждането с бащиното наследство.

Преписката с институцията започва през м. февруари 1928 г. Инициативата е подета първо от страна на ръководството на библиотеката в София, което изпраща на Богомил писмо с дата 2 февруари 1928 г. В него се изразява възхитата на библиотечния служител Мутафов от видените колекции от документи и книги на Даскалови в Трявна. Ласкателният тон в крайна сметка цели да убеди Богомил колко са ценни неговите притежания и как „те трябва да се приберат на едно място, да се запазят и подредят, за да бъдат достояние за използване от нашите учени, изследвачи на онази величава епоха“. Отправен е съвет към тревненеца да опише и предостави на ръководството на библиотеката опис на своите притежания, ако би желал да им ги продаде, като предварително уведоми какво възнаграждение би искал за тях.

На 13 февруари 1928 г. от ръководството на библиотеката благодарят на Богомил Даскалов, че е дал разяснения чрез неговия отговор от 5 февруари за ценните документи и стари книги, които притежава в наследство от баща си. В новото писмо му се дават препоръки как да ги сортира, за да бъдат скоро прегледани и оценени от професионалист. Във вече цитирания документ, където се описва случая с продажбата на бащиния му архив, Богомил е отбелязал, че на 2 март се е спазарил с библиотеката за сумата от 83 000 лв., срещу която да се раздели с част от документите и книгите. На 12 март от библиотеката изпращат писмо на Богомил, от което се разбира, че той им е писал на 3-ти същия месец. От текста се вижда, че към писмото е имало придружаващ кратък опис на документи, поради което от ръководството стигат до извода, че сбирката е „грижливо събирана и запазена“. На този етап обаче не може да се говори за реална архивна експертиза, тъй като те все още не са щателно прегледани от специалист. Също така става ясно, че е изпратил и опис на съхранените от баща му броеве на в. „Македония“. В отговор са му дадени нови препоръки как да продължи да сортира книгите и документите, за да бъдат прегледани през пролетта от изпратен за целта библиотечен служител.

На 22 март 1928 г. е издадена заповед за командироването на Константин Мутафов, който трябва да замине през м. април за Трявна, за да прегледа и оцени материалите. Според данните от документите изглежда, че Мутафов пристига в Трявна в края на март и стои там 10 дни, тоест до 5 април. За проучване той отделя и отнася със себе си в София 102 листа документи, писма и портрети. Книгите – 250 броя – и няколко течения вестници – остават на този етап в Трявна. На 10 април от ръководството на библиотеката съобщават, че архивите са приети и депозирани. Следва серия от трудни преговори за финансовата оценка на материалите.

На 23 май ръководството на библиотеката пише за пореден път до Богомил Даскалов, като му съобщава, че предния ден, 22, същия месец, Библиотечният комитет е прегледал и оценил сбирката от стари документи, писма, снимки и ръкописи, която Даскалов е предоставил, на 15 000 лв. Оценката на колекцията от книги, за която вероятно е имало подробен опис на заглавията, е оставена за следващо заседание. Още на 30 май Богомил получава ново писмо от библиотеката, в което сумата е увеличена на 20 000лв. Писмото е отговор на запитване, вероятно и на писмено възражение от страна на Даскалов с дата 28 май за повишаване на сумата. В друго съобщение от 15 юни 1928 г. заместник-директорът на библиотеката Райчо Райчев съобщава, че на 14 юни, тоест предходния ден, е проведено заседание на Библиотечния комитет. Комитетът разгледал двете сбирки – първата от документи, писма и ръкописи, и втората от старопечатни книги – и предложил общ хонорар от 40 000 лв. В същото писмо питат Богомил дали е съгласен с предложената сума.

На 30 юни 1928 г. Даскалов отправя възражение директно до Министерството на народното просвещение, отделението за културни учреждения и фондове, към което се числи и библиотеката, като споделя: „По частен път научавам, че библиотеката можела да ми даде още 10 000 лв. за пазарлък“. Богомил моли Министерството да се вслуша в молбата му и да се заплати подобаваща сума, която да отговаря на действителната стойност, „за да се възнагради оня труд, който е положил покойния ми баща да събере и запази тия ценни материали от тегловното ни минало и обогати нашата национална съкровищница в Народната библиотека“.

Запазен е отговорът на Министерството, в който се казва, че сумата е такава, каквато я определи Библиотечният комитет. На 14 юли, месец по-късно след по-следната кореспонденция, Богомил лично посещава заместник-директора Райчев в библиотеката в София, като се споразумява с него за увеличаване на общата стойност с още 10 000 лв., което прави общата сума 50 000 лв. за откупуването на материалите. Постепенното повишаване на сумите показва динамиката на преговорите. За визитата си разказва самият Даскалов: „Отидох в София и се явих лично при д-ра на Н[ародната] Б[иблиотека]. Той се държа твърде надменно, подозирайки, че К. Мутафов ще е уговорил някакъв хонорар с мене. В края на краищата д-р Райчев ми каза, че ако не съм бил тъй ненаситен, че землетрес и пр….27, а най-главно, че не мога намеря пазар другаде за тия вехтории, така че да не изпущам 50 000 лв…“.

Същата договорка е скрепена писмено на 20 юли 1928 г. с писмо лично от заместник-директора, което обаче не е вписано в изходящата кореспонденция на библиотеката. Липсата на регистрация е по-скоро сигнал за неформални практики в институцията. Най-вероятно това се дължи на факта, че става въпрос за лично договаряне между директора и Богомил, заобикаляйки официално установения ред. В писмото се казва, че Богомил е имал неприятности с К. Мутафов по преговорите, затова заместник-директорът приветства Даскалов да кореспондира директно с него. Дали наистина думите, разменени на личната среща между тревненеца и Райчев, са били точно такива, трудно може да се каже без други доказателства, но трябва да се вземе под внимание афектираното състояние на Богомил по повод дългите и трудни преговори и опитите на ръководството да намали сумата за откупуването на материалите, когато той описва post factum случката.

На 3 октомври 1928 г. Даскалов пише отново до Райчев по повод мълчанието му след последното писмо. Богомил е притеснен, че книгите все още не са експедирани, парите не са изплатени, а опасността да изгуби имота си е все по-близо. За преноса на книгите се разбира от запис в един входящ дневник в архива на библиотеката, според който на 30 октомври 1928 г. Богомил пита дали може да изпрати старите книги по железниците. В архивните регистри на библиотеката се открива и сведение от 7 декември 1928 г., че институцията се свързва с Министерството на народното просвещение (МНП) по повод откупените документи от Б. Даскалов, които са вече на място и молят за отпускане на кредит от 50 000 лв.

Както вече бе отбелязано, документите са приети и описани във фондовете на библиотеката още през м. април, а вероятно към момента на изпращане на запитването и книгите са вече пристигнали и са обработени. На 27 декември Богомил отново пише до библиотеката, че парите не са му изплатени. На следващия ден, 28 декември, от институцията отговарят на Богомил, че правят всичко възможно за изплащане на сумата от 50 000 лв., което потвърждава, че към онзи момент все още нищо не му е платено.

Според запис в една входяща книга за кореспонденция от библиотечния архив, се вижда, че МНП отпуска кредит от 50 000 лв. с дата 1 февруари 1929 г. Без да е уточнено изрично за какво са парите, индикациите в документацията позволяват да се предположи убедително, че става дума тъкмо за сумата, която да се изплати на Б. Даскалов. Това от своя страна означава, че тревненецът е получил парите едва в първите месеци на новата година. Не се открива документ с точна дата на превода, но със сигурност е преди лятото, когато той отново ще влезе в контакт с библиотеката, без да споменава повече този финансов въпрос. Необходимостта от кредит след приключили преговори поставя под съмнение финансовата готовност на институцията и повдига въпроса дали библиотеката не е поела ангажимент, който е надхвърлял реалния ѝ бюджет.

Постъпилите през пролетта на 1928 г. документи на Христо Н. Даскалов са вписани в старите инвентарни книги на архива на библиотеката като дарение №27 от 1928 г., с изричното уточнение срещу откуп. Описани са последователно 88 различни документа. Повечето от тях не са пряко свързани със стария Даскалов, а например с Петко Р. Славейков (1827–1895), Иван П. Славейков (1853–1901) и др. видни общественици, основа за прехвърлянето им в бъдеще към самостоятелни лични архивни фондове. Някои от материалите принадлежат на фамилията Даскалови, но не са лични на Христо. Сред тях са писма от началото на XIX в. на неговите прародители и родители и други роднини. Вероятно библиотечният служител Мутафов е проявил повече интерес към по-старите документи, за да вземе предимно такива. Самият Богомил запазва много от личните документи и разработки на баща си, за да ги използва през следващите години в книжовната си дейност, с което броят на автентичните материали на стария Даскалов при първото постъпление намалява. Старопечатните книги, над 200 заглавия, са пристигнали в края на 1928 г. и са описани като част от попълненията на библиотечното имущество. Личната библиотека и читателските интереси на Христо Н. Даскалов са обект на друго самостоятелно изследване с различен от очертания тук фокус.

През 1929 г. Богомил събира още материали, останали от архива на баща му, с които е готов да се раздели. Първо пише на просветното министерство, като се обръща по следния начин: „Сега обаче като по-свободен (пенсионер) аз се заех да подредя грамадните архиви, почти захвърлени, и намерих много писма, ръкописи и документи, които мисля са от обществен интерес“. Документите разпределя на 4 отдела: 1. Учебно дело; 2. За учебното дело във Враца; 3. Писма; 4. Речи на Христо Н. Даскалов, държани на празници. Текстът на това писмо се препраща от МНП към библиотеката в София на 4 юни, ако намерят за добре, да командироват лице, което да прегледа материалите. Директорът отговаря на 11 юни, че няма нужда да се праща човек, Богомил Даскалов сам е подредил сбирките, като от името на библиотеката се отправя молба да се влезе в отношения с нея.

Тревненецът изпраща и кратки анотации на някои документи, за да привлече вниманието на институцията. Предлагането на нови материали година по-късно предполага, че икономическата мотивация е продължила да доминира над семейната емоционална привързаност към архива, но в същото време Богомил прави за себе си дословни преписи на много от материалите, за да може да ги използва в бъдещите си проучвания и публикации.

На 17 юни той лично се свързва с библиотеката, за да предостави за оценка още материали от архива на баща си и по-специално предлага на институцията съхранени от Христо Даскалов течения на стари вестници. На 25 юни той изпраща опис на наличните броеве от в. „Македония“ и „Борба“. Отговорът на институцията до Богомил е изпратен на 23 юли 1929 г., като в него се казва, че библиотеката няма достатъчно средства, за да откупи вестниците и да поддържа и по два екземпляра. По отношение на документите: за тях се препоръчва да се изпратят за преглеждане и откупуване. На 20 юни 1929 г. той пише отново до просветното министерство, което поддържа педагогически музей, като предлага материали от архива на баща си Христо Н. Даскалов, свързани с историята на учебното дело. Към писмото си той прилага и кратка анотация на отделни документи.

Паралелно с преговорите с Народната библиотека, Богомил предприема и друга инициатива. Той изготвя общо писмо до някои от основните местни институции във Враца като градската община, врачанския митрополит, ученическото дружество и читалище „Развитие“, в което отправя запитване дали проявяват интерес към материали, касаещи историята на учебното дело в града от периода, когато неговият баща е бил учител там (1873– 1880 г)47. До ученолюбивото дружество „Развитие“ той изпраща дословен собствен препис на онази част от ръкописа на стария Даскалов със заглавие „Моето учителствуване“, която отразява дейността му във Враца, като моли текстовете да се запазят в архива на дружеството, „за да послужи донякога на историографа като материал за миналото на града Ви“. Сред описаните документи са писма, дописки, молби, слова, изложения и др., писани от Христо Н. Даскалов в качеството му на общински писар по време окупационното руско гражданско управление във Враца, по време и след Руско-турската война от 1877–1878 г. Също така се открояват лични спомени на покойния, като например за положението в града около Априлското въстание и по-специално покрай преминаването на Ботевата чета и последвалите арести, включително и неговия собствен.

В кореспонденцията си с врачанските институции Богомил подробно описва отделните групи документи, които би могъл да им предостави. Самият той счита за свой дълг да отправи подобно запитване към врачани, защото от една страна е педагог и човек с отношение към историята и образованието, но от друга и той самият е родом оттам и за известен период работи в града като учител.

Към настоящия момент не са открити сведения за отговор от Враца. Спомената бе и реакцията на библиотеката, но не се откриват данни за това дали Богомил отговаря на писмото от 23 юли. Вероятно материалите остават у Богомил, което се подкрепя от факта, че след като съвсем наскоро той е приключил няколко месечни терзания с откупуването на първата партида от архивни материали от страна на Народната библиотека, този път е преценил да ги задържи у себе си.

Не се откриват документи, които да проследяват някакво развитие на въпроса в периода от 1929 г. през следващите години чак до 1943–1944 г., когато Богомил отново ще се свърже с библиотеката, за да предложи документи от баща си, макар и да не се стига до сделка поради военната обстановка и преждевременната му кончина. Липсата на свидетелства между 1929–1943 г. показва по-скоро прекратяване на опитите за продажба. Като доказателство за предположението, че документите остават у Богомил, могат да послужат редицата публикации на същите документи от врачанския период на Христо Н. Даскалов, които синът му публикува през 30-те години по страниците на отделни местни вестници като „Врачанско слово“, „Правда“, както и политическите издания – в. „Мир“, „Пряпорец“, „Демократически преглед“ и др. Днес материалите от врачанския период на стария Даскалов във Враца са съхранени в архивния му фонд № 129 от колекциите на БИА, НБКМ, което означава, че те са останали у Богомил до второто постъпление на материали при неговите наследници в началото на 60-те години на ХХ в.

В заключение може да се отбележи, че първото постъпление на документи и старопечатни книги на Христо Н. Даскалов в Народната библиотека през 1928–1929 г. представлява важен етап както в историята на фонда му, така и в процеса на институционализиране на възрожденското документално наследство в България.

Проследените преговори между Богомил Даскалов и библиотеката разкриват сложното взаимодействие между личната памет, финансовите затруднения и държавната културна политика през междувоенния период. Същевременно случаят показва значението на частната инициатива и наследническата грижа за съхраняването на ценни архивни материали и намирането на подходящо място за тяхното дългосрочно опазване – принципи, които днес често биват пренебрегвани заради изкушаващите възможности за бърза печалба, която предоставя антикварният пазар. Така немалка част от семейната и националната памет рискува да бъде изгубена безвъзвратно, превърната от исторически извор в обикновена търговска стока, продавана на части, лишена от своя контекст и научна стойност.

 

Владимир Терзиев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

Сп. „Библиотека“ бр. 3/2026 г.

 

На снимката: Семеен портрет на фамилия Даскалови от Трявна в началото на XX в. Христо Н. Даскалов и съпругата му Пенка /на преден план/, синът им Богомил със съпругата му Минка и техните деца – Пенка, Христо /в ляво/ и Петър.

Източник: НБКМ, БИА "Портрети и снимки", С II 3949.




неделя, 13 септември 2026 г.

Там, дето знаньето живей…

По повод началото на новата учебна година, публикувам кратък откъс от спомените на Никола Икономов /р. 1870 г./ за развитието на учебното дело в Трявна след Освобождението, с кратки допълнения и бележки…

На добър час на всички ученици и учители! И нека не забравяме, че без знание няма сполука и достойни бъднини!

* * *

След Освобождението учебното дело се разраства до такива размери, че голямото училище, част от което през времето на голямото наводнение от 1897 г. се събори, в което сега се помещава Общината /Бел. Г. Иванова – днес там се намира Музей „Старото школо“/, стана недостатъчно за големия брой ученици и се наложи построяване на класни стаи за учениците от класовете в Долната махала при църквата „Св. Георги“, пише Никола Икономов в своята история на Трявна. /Бел. Г. Иванова – Всъщност, училището в Долната махала на Трявна е построено по-рано, през 1874 г. и не толкова заради нуждата от нови класни стаи, а заради съперничеството между Горната и Долната махала. След Освобождението, когато двете махали престанали да враждуват, в сградата на Долното училище се помещавало Класното училище. В него се учили големите ученици, които през 1897 г. се преместили в новопостроеното училище „П. Р. Славейков“/. Същевременно, учебните занятие се водеха в килиите на църквата „Св. Архангел“ и в стаите над градската фурна до Часовника, където и аз съм учил. А в 1896 г. се построи новата прогимназия „Петко Р. Славейков“, в която учих като ученик от IV отделение до III прогимназиален клас /Бел. Г. Иванова - Сградата на училище „П. Р. Славейков“ е завършена през 1897 г. През 1945 г. е пристроено второто крило на училището, което през 1949-1950 г. е удължено. Третото му крило е завършено през 1961 г./.

До 1899 г. момичетата учеха отделно от момчетата. Първоначално занятията в Девическото училище се водеха в метоха – непосредствено и в допир с нашата къща /* Попйовчовата къща/, както и в частни къщи – на Боню Илиев /* в Качаунската махала/, Златю Витанов и др., а в последно време – в училището „Станчо Даскалов“ до църквата „Св. Архангел“, в което сега се помещава земеделското училище /Бел. Г. Иванова – Отначало момичетата учели в частното килийно училище на поп Стоян Дечев. През 1855 г. в Трявна отворило врати Девическото училище. То се помещавало в една от църковните килии при църквата „Св. Архангел Михаил“, след това в Метоха, в съседство с Попйовчовата къща и в различни частни сгради. Новопостроената му, завършена през 1884 г. сграда веднага изгоряла. Училището отново се местило, както пише Богомил Даскалов, „ту в кухнята и стаята на сестрите от метоха, ту в къщата на Цаню Кирев, ту в стаите над общинската фурна, или в къщата на Боня Илиев“, докато първомайстор Генчо Кънев изградил ново в двора на днешното училище „П. Р. Славейков“. През 1899 г. девическото и мъжкото училище се слели, ученичките се преместили в новото училище „П. Р. Славейков“. В сградата на девическото училище през 1919 г. открили новото Столарско училище. Преди това в нея се помещавала Земеделската банка, съдилището и др. Сега там се намира библиотеката на СУ „П. Р. Славейков“/.

Една от старите учителки в девическото училище, която аз помня и, която заслужава уважение е Кина Ковачева /Куцата/, родом от Трявна. /Бел. Г. Иванова – По сведения на Богомил Даскалов от книжката му за историята на Тревненското училище, Кина Цанева Ковачева, учила на „общинска издръжка“ в Габрово със „задължението“ да учителства в Трявна след приключване на обучението си. Тя учителства в Девическото училище в Трявна от 1874/75 г. до 1899 г., без прекъсване, отначало в първоначалното училище, а след освобождението – в класното девическо училище/.

 

Галина Иванова


Снимка на графика на взаимното училище в Трявна,
открито през 1839 г. Копие.





Старият площад в Трявна преди 1897 г.
В ляво е къщата с градската фурна, на чийто втори етаж,
са се водили учебни занятия.

Източник: СМРЗИ - Трявна



Славейковото училище в Трявна, 1930 г.



Водосвет на Столарското училищев Трявна -
бившето Девическо училище, 1920 г.

Източник: СМРЗИ - Трявна




В сградата на бившето Девическо училище днес се
помещава Библиотеката на Славейковото училище...
Де факто, това е единствената оцеляла до наши дни сграда в Трявна,
строена от уста Генчо Кънев



Тревненски учители: Мария Цанева, Тотка Груева, Христо Даскалов,
Мария Ботева, Тота Иванова, Цанка Колчева,
Белчо Казасов, Никола Дончев, Витан Марков,
Ст. Седмаков, Никола Иванов, Тотьо Икономов и др.

Източник: НБКМ



Учители от Трявна - Мария Илийчева, Кина Ковачева,
Тотка Груева, Никола Дончев, Никола Иванов и др.

Източник: НБКМ













четвъртък, 10 септември 2026 г.

Къщата на хаджи Иванчо Тодоров на Възрожденския площад в Трявна

 Продължавам да издирвам и разказвам историята на старите тревненски къщи и на техните някогашни стопани. Разбира се, колкото и до където позволяват архивите, сведенията, пък и спомените на потомците. Днес ще стане дума за една от знаковите къщи на Възрожденския площад в Трявна, в която днес, на първия й етаж, се помещава агенция за недвижими имоти и туризъм. За съжаление, не успях да открия никакви сведения за годината на построяването й…

Според сведенията на резбаря-краевед Цаньо Антонов, далеч назад в миналото, тази просторна и красива къща, със застроена площ около 80 кв.м., е приютявала семейството на личния тревненски чорбаджия и търговец хаджи Иванчо Тодоров /р. 1810 г./.

Към 1874 г., откриваме името му сред членовете на училищното настоятелство. Той е син на поп Тодор поп Иванчев/Иванов /р. 1789 г./, чийто брат е бунтовния свещеник поп Алекса Скевофилат, и е сред попечителите на църквата „Св. Архангел Михаил“ в периода 1823-1850 г. Майката на чорбаджи Иванчо – Ана, е от Даскаловата фамилия. Тя е дъщеря на хаджи Христо Даскалов /1750-1839/ и Бона Априлова /р. 1755 г./. Техният син – Георги /1839-1885/, брат на чорбаджи Иванчо, е сред пионерите на Тревненската индустрия, кмет на Трявна /1881-1882/ и народен представител /1881 г./.  

Търговецът х. Иванчо Тодоров има две деца от двете си съпруги. Майката на по-големия Тодор /р. 1841 г./ се казва Йона, а дъщеря му - Йона /р. 1853/ е от съпругата му Мана поп Димова Икономова, която се омъжва за чорбаджи Иванчо след смъртта на съпруга си Никифор Христов Даскалов /1814-1851/. Синът й Христо Даскалов /1843-1917/ - бъдещият голям краевед и учител, баща на Богомил Даскалов, остава да живее при дядо си поп Димо Икономов /1801-1882/.

Синът на хаджи Иванчо - Тодор взема за съпруга личната тревненка от Райковата фамилия - Деша Николова Райкова /1854-1927/, сестра на проф. Пенчо Н. Райков. Двамата имат три дъщери – Тота, Йона и Мария. Последната от тях е женена за друг виден тревненец - Петър Тотев Брънеков /р. 1874-1916/, завършил право в Тулуза, свързал трайно живота си с Ямбол. Именно той е сред инициаторите за създаването на Дружеството за културно-економическо повдигане на Трявна /1910 г./ и за залесяването на голите хълмове около града с борови гори.

А къщата на центъра на Трявна, в която днес се помещава агенция за недвижими имоти и туризъм, остава за наследниците на най-голямата дъщеря на Тодор х. Иванчев и Деша Райкова – Тота. Тя се жени за Атанас Груев Костадинов от гр. Борисов, дн. Беларус. През 1967 г., когато са категоризирани всички недвижими паметници на културата в Трявна от арх. Васил Паскалев, къщата е записана на нейно име – Тота Ат. Груева с тогавашен адрес ул. „Г. Димитров“ № 18 /дн. ул. „Ангел Кънчев“/. И е паметник на културата в ансамбъл.

 

Галина Иванова


Къщата на Тота, по мъж -
Атанасова Груева, внучка на
хаджи Иванчо Тодоров,
при заснемането й през 1967 г.



Същата къща днес...











Дължим дела, а не шаблони… Зомбита и будители

На днешния ден няма да говоря за делата на будителите. Не защото е непотребно, а защото всичко онова, което е обратно на техните достижения ...