По следите на градежите на Първомайстор Генчо Кънев в Бургас

Сред училищата, които строи Първомайстор Генчо Кънев /1828-05.07.1890 г./ след Освобождението, е и Девическото училище в Бургас /1883 г./, което изгаря при пожар през 1888 г. или 1889 г. То се намирало в близост до църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ /1895 г./, която по това време още не била построена. Нейн архитект е Рикардо Тоскани, предприемачът на строежа е Ст. Г. Ноев от София, а строителят - Митю Цанев Куманеца /р. 1852 г./ от с. Куманите, сродник и съдружник на уста Генчо Кънев, който строи и купола на катедралата. Двете кули-камбанарии (с малките им кубета) пък са дело на майстор Петко Рашков /1872-1920/ от с. Големи Станчовци, Тревненско. Но да се върнем на сградата на училището на Първомайстора в Бургас. По описанието на арх. Николай Тулешков, сградата, построена със средства на Общината, била „двуетажна с използваем таван, който може би е бил пригоден за обитаване впоследствие. На всеки етаж имало по осем класни стаи, разположени около салон“. Девическото училище се помещавало на втория етаж, а на първия – мъжкото. Арх. Тулешков отбелязва още, че според някои биографи на уста Генчо Кънев, той строи още едно училище в морския град, но за съжаление, не се знае къде точно се е намирало то. От Освобождението до нелепата му смърт, в началото на юли 1890 г., в морето край Сарафово, прочутият тревненски майстор работи в Тракия и по Черноморието, отбелязва още арх. Тулешков. През този период в Бургас е построено още едно училище – „гръцкото“. „За съжаление тази интересна постройка, в която от 1906 г. се помещава гимназията „Хан Крум“, а впоследствие – Търговската гимназия“, е напълно обезличена при надстрояването й“ – пише още той. От архивните снимки става ясно, че сградата е „масивна, двуетажна“ с „живописни фасади с еклектично оформление, в което преобладават тосканско-ренесансови мотиви“. В заключение, арх. Тулешков отбелязва, че ако въпросната сграда е строена от уста Генчо Кънев, твърде вероятно е, проектът й да не е негово дело. Точната година на строежа на това училище е неизвестна, но тъй като при пътуването си през 1884 г. Константин Иричек не го упоменава сред по-значимите сгради в Бургас, твърде вероятно е то да е строено през втората половина от 80-те години, което съвпада по време с дейността на уста Генчо Кънев в Бургаско. Навярно това е и последната училищна сграда, построена от него. Архитектурният облик на „гръцкото“ училище в Бургас, показва явно сходство с бившето гръцко училище в Поморие, пише още арх. Тулешков, така че, макар и да е малко вероятно, може би, негов проектант е Генчо Кънев, който заимства идеята от Поморийското гръцко девическо училище, което изгаря при пожар през 1906 г. Припомням, че последният градеж на Първомайстора е църквата „Рождество Богородично“ в Поморие /1890 г./.

В записките на резбаря-краевед Цаньо Антонов откриваме още сведения за градежите на Първомайстора в Бургас. По спомените на един от най-добрите му ученици – Грозю Енчев Цанев – Маврото /1873-1961/, родом от к. Джуровци /дн. Престой/, най-напред, с уста Генчо Кънев, строили „къщата на Дуков“ и на „един аптекар“. Според майстор Грозю Енчев, Първомайсторът строи две училища в Бургас…

Опитах се да открия повече сведения за споменатите две къщи, но за съжаление - безуспешно. Фамилията Дуков присъства в историческия летопис на Созопол, където се намира известната „Дукова къща“ на някогашния кмет Дука Дуков. Тя обаче е строена през 60-те години на XIX век. В историческите сведения за Бургас не открих човек с тази фамилия, а сред аптекарите от онова време, и запазените им, макар и само на някои архивни фотографии къщи, не намерих такава, която да кореспондира с архитектурния облик на къщите, строени от уста Генчо Кънев. Възможно е „къщата на аптекаря“ в Бургас, за която споменава майстор Г. Енчев - Маврото, да е сградата на първата аптека в морския град, която отваря врати през 1879-1880 г. Нейн собственик е Петър Калканджиев. Двуетажната къща изгаря при пожар през 1899 г. По-късно на нейно място е построена сградата на Община Бургас.

И колкото и да е трудно да се проследи и удостовери едно такова откъслечно сведение, все пак то отваря широко поле за проучвания сред изследователите на творчеството на Първомайстора. И определено си заслужава усилията…

 

Галина Иванова

Девическото училище в Бургас от 1883 г.
Източник: hotelfotinov.com

Двуетажното гръцко училище "Хан Крум" в Бургас.
Източник: "Старият Бургас"

Бившето гръцко училище в Поморие.
Източник: ИМ - Поморие

Друг поглед към сградата на бившето гръцко училище в Поморие.
Източник: ИМ - Поморие

Строил ли е уста Генчо Кънев месджида в днешното село Любичево?

Преди време, когато публикувах материала за градежите на уста Генчо Кънев /1828-1890/ в Омуртаг, където той строи църквата „Св. Димитър“ /1860 г./, както и къщата на баба Иванка Хаджийката /1876 г./, в която днес се помещава Историческият музей в града, получих едно сведение от г-н Мирослав Тошев – директор на музея, че оцелялата до наши дни „джамия“ в с. Любичево, Търговищко, е строена от нашия именит Първомайстор. В същия времеви период уста Генчо Кънев работи в Търговище, където през 1863 г., заедно с Архитектон Димитър Сергюв строят училището „Св. Седмочисленици“, както и Хаджиангеловата къща /1863 г./, в която днес се помещава Етнографския музей в Търговище. Първомайсторът строил и още редица „неуточнени“ постройки в днешния областен град, според сборника „Тревненска художествена школа“.

Сведението от директора на музея в Омуртаг за майстора на „джамията“ в с. Любичево, достигнало до него при проучванията му в района на Тозлука и Герлово /Североизточна България/, но за съжаление не успял да открие никакви документални доказателства за авторството на този градеж. Благодарна съм му и за снимките на „джамията“, заснети през 2012 г., които днес прилагам към публикацията. Свързах се с Районното мюфтийство в Търговище, от където обаче ми съобщиха, че не разполагат с исторически сведения за този мюсюлмански молитвен дом. И тъй като той е доста преустроен във времето, вероятно авторството на личния ни тревненски майстор, който освен християнски черкви, обществени сгради, къщи, мостове и др., гради и синагоги и джамии в България, за съжаление рядко документирани, трудно би могло да бъде установено. Знайно е, че той строи джамията „Саид Паша“ в Русе /между 1856-1860 г. според арх. Н. Тулешков, а други източници сочат годината на градежа й през 1876 или 1839 г./. Колкото до Ашъклар (дн. с. Любичево), според историческите сведения, в миналото официално действали два месджида * - „Ходжа Хюсеин джамия“ (Hoca Hüseyin) и „Бербер Мехмед джамия“ (Berber Mehmed). Те са документирани от изследователя Екрем Хакъ Айверди. До наши дни в селото е запазена сградата само на една от тях, но липсват сведения коя точно от двете описани от Екрем Айверси, е оцеляла до наши дни. Поради липсата на оцелели надписи (китабе) върху самата постройка и факта, че през ХХ век много от старите храмове в района са претърпели основни ремонти или пълно преустройство, съвременната действаща сграда на джамията, обединява наследството на някогашните две махали, но в архивите на Главното мюфтийство тя се води под общото наименование на населеното място – „Джамия – с. Любичево“.

В статията си за култовите селища на мюсюлманите сунити в Герлово и Тозлука през XVIII – XIX век, д-р Невена Неделчева – главен уредник в Исторически музей - Попово, отбелязва, че характерна архитектурна особеност на голяма част от джамиите в Герлово и Тозлука е тяхната дървена конструкция, изключително разпространена в Североизточна България, но като тип култова архитектура, те не са изолирано явление, свойствено единствено за този регион, а се откриват и в други части на империята.

„Голяма част от запазените и до днес джамии в селища от двете области не са точно датирани и липсват документи, потвърждаващи датата на тяхното строителство – пише още д-р Неделчева. - Това, което установихме по време на собствените ни проучвания е, че почти без изключение джамиите и месджидите в Тозлука са от периода XVIII – първата половина на XIX в. Общото между всички тях е обстоятелството, че, с известни изключения, са претърпели някакви ремонтни или поддържащи дейности, в някои случаи оказали се „животоспасяващи“. Поради това е трудно да представим в пълнота оригиналния вид на една част от тях и да открием следи от строителен надпис, който да спомогне за по-точното датиране на сградата“.

Нидерландският историк и изследовател на Османската империя Махиел Кийл също не посочва конкретна година на съществуването на джамията в днешно Любичево, нито описва самата сграда, тъй като в студията си за Тозлука, споменавайки името на въпросното селище, той прави това изцяло на базата на исторически документи и регистри от османската епоха, а не чрез описание на реални сгради на терен. Хронологията на документите, които той използва и цитира за селото, обхваща периода от 1479 г. до 1873 г.

Ето какво пише М. Кийл по адрес на османската архитектура в „дунавските земи“ и по-конкретно по адрес на джамиите:

„като вземем предвид старите фотографии, можем да установим, че в тази обширна област се е появил и развил един особен вид джамия: обширна правоъгълна сграда с плосък дървен таван или най-много с вписан дървен купол, покрит с керемиден покрив с малък наклон. Една такава конструкция е много по-лека от покритата с каменен купол джамия, тъй като стените могат да са много по-тънки и цената да е наполовина или на две трети от тази на една каменна сграда. Ако се използва зидария с ломен камък, цената би била дори по-ниска, отколкото ако градежите са изпълнени с финия бял варовик, който изобилства в Дунавска България. Запазените останки показват, че пашите и аяните предпочитат каменните джамии. Богатите занаятчии използват ломен камък, а дарителите от по-малко заможните групи се задоволяват с дърво и кирпич“…

Строил ли е уста Генчо Кънев месджида в днешното село Любичево? Или пък само е ремонтирал, или възстановил сградата на старата джамия, оцеляла в едната от махалите на селото? А, може би, този градеж няма общо с името и строителната му дейност в района… Все въпроси, на които, уви, едва ли бихме могли да отговорим с категоричност, но си заслужава да се проучат, въпреки многобройните ремонти и преустройства на сградата през годините.

 

Галина Иванова

 

* В конкретния случай става дума за по-малка джамия или специално обособено помещение за молитва, което няма минаре и в което обикновено не се провежда голямата петъчна молитва (Джума), а се използва за петте ежедневни молитви

Месджидът в с. Любичево
Снимка: Мирослав Тошев

Снимка: Мирослав Тошев

Снимка: Мирослав Тошев

Снимка: Мирослав Тошев

Снимка: Мирослав Тошев

Голямата страст на Тодор Иванчов - министър-председателя с печална слава, са икономиката и статистиката

Преди две години публикувах в групата и блога статия за Тодор Иванчов, родом от Трявна *, който през периода 1 октомври 1899 г. - 12 януари 1901 г., е министър-председател на България и печели печална слава на този си пост. Днес допълвам темата с една едно доста задълбочено изследване на биографията му, дело на видния български икономист, статистик и математик - проф. Кирил Георгиев Попов /1870-1927/, който е дългогодишен председател на Българското икономическо дружество и главен директор на Дирекцията на статистиката в България. И двете институции са тясно свързани със съдбата на Тодор Иванчов, който е сред основателите на Дирекцията на статистиката и пръв председател на редакционния комитет на списанието на Българското икономическо дружество в България.

* * *

Тодор Иванчов е роден в Трявна през 1857 г. във видно българско семейство, което наскоро след раждането му се преселва в Търново. В тоя последния град малкия Тодор завършва първоначалното си образование и в 1872 г. бива изпратен да продължи в Цариград, в прочутия тогава в Роберт Колеж. Свършил с успех това училище и проявил вече своя темперамент на многообещаващ юноша, Тодор бива изпратен от родителите си през 1876 г. да продължи и добие виеше образование в Монпелие, в медицинския факултет. Обаче, оскъдните средства не му позволили да довърши образованието си и след две години, през 1878 г., той се завръща за винаги в България. Веднага със завръщането си Иванчов потърсва обществена служба и се ангажира за главен учител (1878) в гр. Дряново. Наскоро, обаче, той бива повикан в София в Министерството на Народната просвета, от където след късо престояване бива изпратен (1879 г.) в Кюстендил, да открие и организира първата българска реалка в тоя край. В Кюстендил Иванчов престоя 1879-83 г., когато напуска директорската служба и се установява в София, като се предава на обществен и политически живот между другарите на П. Каравелова.

След детронирането на Първия български княз Батемберг, Иванчов бива поканен да заеме поста Министър на Народната просвета, на който пост остава до избора на княз Фердинанд. През есента на 1887 г. Иванчов е бил избран народен представител от Кюстендил, след което той всецяло се предава на активна политическа дейност. Обаче, тая последнята наскоро му съвсем опротивява и през 1893 г. той се отказва от политиката и потърсва държавна служба. През 1895 г. бива назначен Директор на Статистическото бюро, което управлява 6 години и го напуска през 1899 г., за да заеме поста Министър на Народната просвета в кабинета на Греков-Радославов. Година след това той поема шефството на правителството и като Министър-председател заема портфейла на Министерството на Външните работи и Изповеданията, и временно управлява Министерството на Финансите.

През 1901 г. Иванчов напуска властта. Преживел много през време на управлението и особено непреривно след него, сломен в здравето си, се отказва за винаги от всяка политическа дейност. Той се предава на безуспешно лекуване и на 20 декемврий 1905 г. почина в странство, в Париж, в един санаториум.

Изходящ от оная генерация която изнесе възраждането на България и го оформи във финалните му прояви в предосвободителните въстания, черковния въпрос и след това в туряне първите основи на новата държава, Тодор Иванчов представлява една от едрите фигури от тая генерация. Горещ темперамент и енергична натура, Иванчов е притежавал проницателен ум и рядък организаторски талант. Още при първото съзнание за самостойна дейност Иванчов се предава на служба на обществото. Той жадува да твори и създава. Оценен още от първия момент на своята дейност, скромния дряновски учител обръща внимание на Министерството в София, където веднага бива повикан и където Дринов, Иричек и по-сетне Петко Каравелов виждат в негово лице енергична дясна ръка. 22-годишният Иванчов бива изпратен в Кюстендил, в тоя непроходим край на тъмнина, за да тури първите основи на първата реалка с пансион в западна България. Неговите ученици, вече побелели хора, и до днес разказват за оная любов, с която той вършил своето дело и за оня култ, който той представлявал за учениците си.

Учебното дело силно пристрастява Иванчов. Принуден наскоро да се отстрани от пряка служба по образованието и да се предаде на активна политика, Иванчов не престава да се занимава и работи по народната просвета. И когато след детронирането на княз Батемберг бива поканен да поеме министерски пост, той посочва и поема портофейла на Народната просвета. Също, той поема това министерство и когато 12 години по-късно, 1899 г., бе повикан да вземе участие в управлението. Ако и заемал поста на министъра на просветата през най-бурните времена на политическия живот на България и ако кратковременното му министерствувание и да не е позволило да се ориентира и прояви на широко, обаче все пак българската народна просвета носи и до днес следи от неговото управление.

Стабилизиране уредбата в народната просвета, стабилизиране на създадените и признати за полезни институти - това е характеристиката на политиката на Т. Иванчов като Министър на Народната просвета. Той не е любител на новаторството и прибързаните реформи. Той желае крепкост и положителна дейност на създадените институти.

Останал вън от управлението от 1887-1893 г. Иванчов  скоро се насища на политическите борби и потърсва непосредствено творческа работа. Положителния му ум още от първите моменти на службата му по народната просвета оцени значението на статистиката в създаването и живота на новата държава.

През 1893 г. той успява да заеме поста шеф на статистиката, тогава бюро; тук в това учреждение, основано първоначално от друг виден общественик, деец от същата генерация, Михаил Сарафов, Иванчов намира своята стихия. С порив на младенческа любов и с една буйна енергия той се предава изцяло на новата служба. Непозната за него до тогава научна област, той в скоро време я завладява. Незабавно свързва връзки с европейските статистически институти и успява чрез лични свои качества да влезе в близки отношения с видни учени, всесветски светила.

В късо време Иванчов заживява с идеята да повдигне тоя институт до висота европейска. Тая идея запълва цялото му същество и той полага за нейното осъществяване една небивала настойчивост и воля. Той не се спира пред нищо, не отстъпва пред никого. Целия му авторитет на държавник, всичките му връзки с държавници и политически лица, всичкото влияние където може да го има, той употреби за своята цел. Той обяснява, убеждава, обещава, моли и успява в срок от три години да се сдобие да му даде държавата възможност да реорганизира завареното от него Статистическо бюро в една солидна и жизнена автономна Дирекция на статистиката.

В 1897 г. Иванчов успява да прокара първия закон за Дирекцията на статистиката, който създава един автономен централен статистически институт по последната дума и желание на статистическата наука. През същата година той прокарва и първия закон за всеобщото преброяване на населението, сградите и добитъка през всеки 5 години. Заварил статистическата функция на държавата крайно ограничена, той трескаво и бързо я развива и разширява, като се мъчи да я прокара да проникне във всички клонове на стопанския и социален живот. И след 6-годишно управление, когато през 1899 г. напусна Дирекцията за да стане министър, той остави тоя институт в положение, което се признава от всички европейски компетентни среди за образцово и по организация и по дейност.

Неговия организаторски талант е бил тъй силен, че и до днес още в Дирекцията продължават традициите и установленията положени в тоя институт от покойния Иванчов.

Натура обширна и широка, сменил бурния политически живот с научно-техническа статистическа работа, Т. Иванчов не се задоволява само в нейния служебен ограничен кръг. Обществения му инстинкт не го оставя спокоен. За него е тясна служебната маса и статистическата публицистична служба. Той търси широка обществена арена от новата си кариера. И той я намира в създаденото през 1895 г. обществено течение за стопански изучвания и мероприятия.

Това е епохата на първото пробуждане у българската интелигенция за изучване и защита на националното стопанство, първото обществено раздвижаване за създаване организиран идеен живот в тая посока. В 1895 г. се създаде Българското Икономическо дружество и същевременно търговско-индустриалните камари в България. Т. Иванчов се явява между хората стоящи на чело на тая вълна. Наредил се между ония интелигентни, които много способствуваха за създаване правилна насока на това течение, той вложи целия си темперамент в тая дейност. Той пръв, с малцина свои другари, схвана правилната насока на Българското Икономическо дружество.

Като пръв председател на редакционния комитет на дружеството, той чертае плана и инициативата за създаване на неговото списание и реализирва тая идея през 1896 г. Неговата енергия в това отношение е непостижима. В оная епоха, когато за пръв път се явяваше икономическо списание в България и когато българската интелигенция бе почти чужда на стопански въпроси и писатели по тях почти не съществуваха, Иванчов влага цялата си енергия за да ги създаде. Той почва от себе си и първата книжка на списанието излиза с негова, статия за външната търговия на България, пръв опит на това поле. Съвременниците си спомнят с каква енергия и с каква преданост той ходеше из правителствените канцеларии да търси сътрудници на списанието. Той убеждаваше, насърчаваше, даваше теми и образци и се мъчеше да импровизира и създаде писатели по икономическите въпроси. Неотстъпчивостта и окуражаването му дават резултат, което се вижда от първите годишнини на списанието. Особено той бе неотстъпчив към шефовете и чиновниците с образование, заемащи служба от стопански характер. От тях той неотстъпно искаше - „да му напишат нещо за списанието“.

Живота на Икономическото дружество става живот на Иванчева. Не задоволен само от списанието на дружеството, Иванчов замислюва да организира неговите дружествени срещи. Инициативата се реализира и през 1897 г. той открива първата публична другарска среща на Българското Икономическо дружество. Заедно със своите другари и сътрудници от учения комитет на дружеството, Иванчов съумя да създаде от тия срещи един популярен стопански съвет за изучване и разглеждане всички актуални стопански въпроси из българския живот. И ето вече 28 години поставената цел на дружествените срещи се поддържа и пази като скъпа традиция и през аудиторията на ежеседмичните другарски срещи на Българското Икономическо дружество са минали, като през стопански парламент, всички злободневни въпроси от стопански характер през тоя период.

Като държавник Т. Иванчов има нещастието да заема министерски пост в един от най-трудните политически моменти. Идването на власт на правителството, в което Иванчов стана министър в началото на 1899 г., съвпада с епохата на най-жестоката финансова и стопанска криза известна в България отначало до последните войни. Народното стопанство, преживявайки последиците от най-неплодородните и гладни години 1897-1898, бе наложило своя гнет в управлението на страната, която се намираше в крайно затруднително положение. Въпреки това, Иванчов се мъчи да прояви своя темперамент. Той енергично се залавя да дири спасение. Сменил в късо време министерството на Народната просвета с министерството на Външните работи и заел председатeлското място и през късо време управляващ Финансовото министерство, Иванчов има щастливата идея да сключи междусъседската търговска спогодба с Турция (1900 г.), една спогодба с толкова благоприятни последствия за българското народно стопанство. Същевременно той замислюва да организира Финансовото министерство, за която цел, като първа крачка, открива специална статистическа служба при министерството. Обаче, в търсенето средства за спасение, правителството попадна на нещастната идея за десятъка, която има за последствие държавния съд и големи огорчения за Иванчова, които му сломиха живота.

Починал през 1905 г., Т. Иванчов остави траен спомен между първите дейци, общественици и държавници, строители на нова България и два свои вечни паметници - едина в Дирекцията на статистиката, другия в Българското Икономическо дружество.

 

Кирил Георгиев Попов

Списание на Българското икономическо дружество, кн. 1-3, 1926 г.

 

 

* Тодор Иванчов /1858-1905/ е родом от Трявна и е внук чорбаджи Тодор Попиванов (р. 1789 г.). Дядо му, на когото е кръстен, е първият селски чорбаджия, избран от населението в Трявна през 1858 г., след влизането в сила на наредбата за чорбаджилъка в Търновския санджак. Личният тревненски чорбаджия е син на поп Иван Тодоров, свещеник в църквата „Св. Архангел Михаил“ (1800 г.) и брат на бунтовния тревненски свещеник поп Алекса Скевофилат. Съпруг на Ана х. Христова Даскалова – дъщеря на стария чорбаджи Христо Даскалов /1750-1830/, собственик на емблематичната Даскалова къща в Трявна. Неговият син Георги Тодоров Попов /1839-1885/ пък е сред пионерите на фабричната индустрия в Трявна, кмет на „градеца“ (1881-1882) и народен представител (1881 г.). А брат му хаджи Иванчо Казасов (р. 1810 г.) е баща на бъдещият министър – председател Тодор Иванчов. Майка му се казвала Йона, но за съжаление, не се знае нищо повече за нея. Тодор Иванчов се жени за сестрата на проф. П. Н. Райков – Деша /1854-1927/ и двамата имат три дъщери – Тота, Йона и Мария. Последната е съпруга на юриста д-р Петър Тотев Брънеков.

Тодор Иванчов като директор на
Педагогическото училище в Кюстендил.
Източник: РИМ - София

Деша Райкова,
съпругата на
Тодор Иванчов.
Източник: "Пантеон на
тревненския елит",
Лалю Метев, 2012 г.

Тодор Иванчов заедно със служител на турското дипломатическо
представителство в София.
Източник: РИМ - София

За нерадата съдба на една стара тревненска къща… Дом на единия от синовете на зографа Иванчо Кънчов

Често минавам покрай тази къща. Винаги ме е впечатлявала с красивата си, макар и запусната фасада откъм Старата улица. Преди година пред входната й порта ме доведе едно интересно сведение от художника – резбар, карикатурист и майстор на макетите на старите ни възрожденски къщи - Светлин Стефанов, а именно, че на нея е изписана година – „1893“. Именно тогава огледах по-детайлно и самата къща, доколкото можах, тъй като изглеждаше отдавна необитаема, но не си позволих да надникна в двора й. Питах и разпитвах чия е била, но така и не научих нищо. Наскоро отново минах оттам и се огорчих от вида, който бе придобила само за година – изпочупени прозорци, рухнала мазилка, спукани и изпопадали керемиди и т.н. Забвението и разрухата я поглъщаха бавно и неумолимо. Видно беше не само, че е доста по-стара от изписаната година на вратата й, но и, че някога е била красива, богата и лична. Благодарение на г-жа Стефка Гвоздиева - един от собствениците на съседния имот, където някога се е издигала къщата на зографа поп Димитър Кънчов, успях да се свържа с единия от собствениците на старата къща. Първо, за да науча повече факти от нейната история, а след това и да го алармирам за плачевното състояние на имота, който освен всичко друго, създава и сериозна опасност за преминаващите покрай къщата пешеходци. Оказа се, че 85-годишният ми събеседник Кирил Цанков Иванов, който е собственик на първия й етаж, живее във Варна и вече е уведомен от Община Трявна по надлежния законов ред за състоянието на къщата и мерките, които следва да предприеме за обезопасяването и „спасяването“ на имота. Дядо Кирил сподели чистосърдечно, че никога не е живял в тази къща и като дете рядко ходел там, най-вече през летните месеци, когато за кратко, гостувал на баба си и дядо си. Получил я в наследство от баща си и я стопанисвал, докато можел. В момента не е в състояние да се грижи за нея. Купувачи не липсвали, но искали да купят цялата къща, не само етажа. И до сделка така и не се стигнало.

Бащата му Цаню е роден през 1904 г. в Трявна. Занимавал се с финанси. А майка му Елена Иванова Иванова, р. 1907 г., е родом от с. Драгижево, Търновско.

Дядо Кирил не успя да ми разкаже почти нищо за историята на тази къща и своите предшественици. Но запомнил от баща си, че тя била наследство от баба му Рада. Именно тя се води собственик на имота през 1967 г., когато са категоризирани всички недвижими паметници на културата в Трявна. Записана е по името на мъжа си – Рада Кънчева Иванова. Дядо му, по бащина линия, се казвал Кънчо Иванов /р. 1874 г./. Той е син на Иванчо Кънчов /1845-1921/ - последния зограф от Захариевската фамилия. Именно, докато проучвах сведенията за него и семейството му, успях да открия къде се е намирала и родната му къща, за която ви разказах наскоро…

Кънчо Иванчов не продължил занаята на предците си, а завършил химия в Германия, после се завърнал в родна Трявна и станал учител, разказва дядо Кирил. Записан е под №88 в списъка на учителите, преподавали в Тревненското школо, поместен в книжката на Богомил Даскалов за историята на Тревненското училище. На 16 април 1900 г., както свидетелстват и старите регистри на църквата „Св. Архангел Михаил“, минал под венчило с Рада Цанюва Кирюва, по онова време – 20-годишна. Тя е дъщеря на Цаню Димитров Кирев /1848-1910/ – собственик на емблематичната Кирева къща, строена от Архитектон Димитър Сергюв /1851 г./. Радвам се, че дядо Кирил успя да намери и снимка, макар и похабена, на баба си Рада и дядо си Кънчо, снимани четири години след сватбата им. Оставена в дар на сина им Цаню, за да я „подарява на наследниците си“. Двамата имали трима сина – Иван /р. 1902 г./, преселил се да живее в Кюстендил, Цаню /1904 г./ - бащата на дядо Кирил, и Петър /р. 1909 г./. Последният от синовете наследил втория етаж на въпросната къща. Съпругата му се казвала Верка Сотирова Иванова /1914-1994/. След смъртта му през 1978 г., етажът наследил синът им Кънчо, който си отишъл от този свят миналата година…

С разрешението на дядо Кирил влязох в двора, за да разгледам от всички страни красивата иначе къща, която обаче, се оказа безумно достроявана и ремонтирана във времето. Уви, от достолепието на някогашния стар дом, не бе останало почти нищо. Задната фасада, по която все още личат чертите на зазидания с тухли чардак, е „реконструирана“ до неузнаваемост. По изкъртената на места мазилка на предната фасада, която заедно с входната порта, е запазена в автентичния си вид, личи паянтовия скелет на къщата - с пълнеж и измазан. Източната й фасада е с тухли и прозорци от „съвременен тип“. По думите на дядо Кирил, преди много години се наложило да я изградят наново след като рухнала… Запазен в автентичния му вид е и дуварът, който огражда имота, потънал в бурени и забрава. В близост до къщата се намира и някогашната стопанска постройка, под чиято порутена на места мазилка, личи старият паянтов градеж. По-късно тя е ремонтирана за жилищни нужди. От дядо Кирил научих и още един любопитен факт, а именно, че в мазето на къщата има кладенец, като в Райковата къща. За съжаление, нямаше как да разгледам къщата и отвътре…

„Подобренията“ по сградата са факт още през 1967 г., но според арх. Васил Паскалев, заради запазената автентична фасада към улицата и портата, както и поради факта, че тя е част от архитектурното богатство на Старата улица, „къщата, заедно с двора“ е обявена за „Паметник на културата в ансамбъл“:

„Къщата е построена на два етажа – отбелязва той. - Приземието и етажа са жилищни помещения. Етажът е изцяло наддаден с изключение на източната част, която е изцяло подновена. Уличната фасада е разчленена с два симетрично разположени еркери с видими обработени конзолни греди. Стрехата към улицата е обшита. Покривът е с керемиди. Прозорците в приземието са редово, а в етажа – групово разположени“…

Най-интересният факт около собствеността на въпросния имот, открих в архива с досиетата към най-старата кадастрална карта на Трявна от 1903 г. Оказа се, че по това време, собственик на къщата е Цаню Д. Кирев и твърде вероятно, е закупена от него като дар за семейството на дъщеря му Рада и съпругът й Кънчо, които, както вече споменах се венчали през 1900 г. На тази мисъл ме навежда и факта, че в регистъра от преброяването на населението от 1888 г., започнат през 1887 г., който се съхранява в СМРЗИ – Трявна, не намерих сведение за друг имот на името на Цаню Д. Кирев на тази улица и конкретно в близост до къщата на Поп Димитър Кънчов…

Както споменах в началото, твърде вероятно е къщата на ул. „Петко Р. Славейков“ №17 да е доста по-стара от годината изписана на входната й врата. Но тук на ход са специалистите и архитектите. Надявам се, въпреки нерадата й съдба, все пак да бъде спасена за идните поколения и да не последва печалния финал на редица знакови тревненски къщи, съхранили усталъка и обичта на своите знайни и незнайни майстори…

 

Галина Иванова 

Рада и Кънчо Иванови
Източник: Кирил Ц. Иванов

Къщата на ул. "П. Р. Славейков" 17 в Трявна,
в която някога е живяло семейството на
Кънчо Иванов - син на зографа Иванчо Кънчов
Снимка: Иван Даш

Източната фасада на къщата,
изградена от тухли и с прозорци от съвременен тип, 2025 г.
Снимка: Галина Иванова

Забвението и разрухата бавно поглъщат
и тази стара къща...
Снимка: Иван Даш

Един от прозорците на първия й етаж...
Снимка: Иван Даш

Поглед към фасадата и от вътрешния й двор...
Снимка: Галина Иванова

На преден план се вижда къщата със зазидания й чардак,
а в дясно - някогашната стопанска постройка,
пригодена за жилищни нужди...
Снимка: Галина Иванова

Входната врата за първия етаж на къщата...
Снимка: Галина Иванова

Част от автентичния дувар, който огражда имота, все още се крепи...
Снимка: Галина Иванова

Поглед към къщата /в далечината/ от двора на съседния имот...
Снимка: Галина Иванова

Частта от запазената в автентичния вид фасада на
стопанската постройка, снимана от двора на съседия имот...
Снимка: Галина Иванова

Успение Богородично е!

На Успение Богородично - здрави и одухотворени да сме всички! Благословени да са имениците днес!

Честит да е и патрония празник на църквата "Успение Богородично" в с. Енчовци. Каменен надпис на арката, над северната врата на храма, съобщава датата на строежа – 6 април 1847 г. Идеята за изграждането му принадлежи на Колю Радков Гаджев от Горни Радковци, който с намерените от него златни пари, решава да направи благодеяние на хората от този край. Със султански ферман от 24.X.1843 г. на местното население било разрешено да има своя църква и енория. Мястото, където днес се издига храма, заедно с една стара къща, в която се помещавало килийното училище, били купени за 800 гроша от Колю Гаджев. Строежът на църквата, завършена само за година, започва през 1846 г. с волни пожертвования и доброволен труд, под ръководството на Архитектон Димитър Сергюв.

Храмът бил осветен на 28 август (стар стил), на празника Успение Богородично, от търновския митрополит Неофит. За първи енорийски свещеник е назначен поп Кою Витанов от Трявна, който е и майсторът на прекрасната дърворезбена украса в храма.

Иконата "Успение Богородично"
е дело на Йоаникий Папа Витанов, 1848 г.
Източник: Виртуална енциклопедия
"Българска иконография"

Църквата "Успение Богородично" в с. Енчовци