Другото е оставило Следа. Нашата – това ли ще е?

Паметникът на строителите в Трявна се намира на гаровия площад. Открит е преди 55 години и е дело на авторски колектив от все утвърдени имена – проф. Кънчо Цанев, Георги Дойнов и Симеон Добрев. Днес той изглежда така, както повеляваме ние – с нашата апатия, немара и втрещяващ непукизъм. На паметните плочи зад него са изписани имената /на места позаличени/ на най-личните тревненски майстори, градили и красили не само в Трявна и Тревненско… Преди години Общината опита да почисти скулптурната композиция и плочите, които бяха напръскани с лилав спрей от някой „впечатлен“ съвременник. За съжаление, безуспешно. Има специалисти и фирми, но цената е непосилна за институцията, която и с днешна дата, със сигурност има по-належащи дела и проекти. Разбираемо, ако напъните й в посока култура, не винаги са в синхрон с духа и традициите на Трявна, но пък за сметка на това, в повечето случаи са добре финансово обезпечени, а понякога фрапират и с хрумки, и с бюджети… Не вярвам буксуващият Общински фонд „Култура“ да е панацеята за всичките ни тегоби в тази посока. Нито вярвам, че репортажите и гръмките слова за пред камерите, ще увеличат паметта и грижата ни за онова, което ни въздига. Или поне би трябвало да ни въздига. Окаяният гаров „площад“ с разкъртените си плочи и бурени, които стърчат тук-там, край подържаните иначе цветни градинки, е само поредната илюстрация на кухия днешен имидж на някогашната Алтън Трявна.

Не веднъж съм писала за този площад, който остава в страни от туристопотока, тъпчещ калдъръма по центъра и старата улица. Вероятно затова тъне в забвение. Не само от днешните ни управници. Но и от нас, тревненци. Та, от какво се впечатляваме днес?! От какво се вълнуваме?! Кое ни респектира?! Мога да дам не един пример и в тази посока, но предпочитам да замълча… Не, защото се притеснявам да наруша удобната ни амнезия, а заради паметта на онези познати и непознати тревненци, които са знаели, не само как да градят и красят, но и как да обичат и пазят Тревненското. Днес от тях са останали мъждукащи искрици памет, които малцина носят в сърцето си. Останалото е сдъвканото ни ежедневие, миналото в музеите и един шаблонен имидж, който повтаряме като мантра за пред туристи и камери… Все още успяваме да ги впечатлим, не с днешното, разбира се. А лицемерната ни загриженост по адрес на миналото, все някога ще ни върне онова, което заслужаваме. А и то вече се връща. Личи и по „върволиците“ от туристи, които ни посещават. И по умисления взор на единия от безименните майстори в скулптурната композиция на площада, в чийто нозе се валят изпочупени парчета от плоча, а недалеч няколко жълти цветчета, всред избуялите бурени, поднасят своя дан към паметта на онези, които ние, техните следовници, отдавна сме забравили. На дело. На думи и гифове - все се прекланяме. И не, думата ми не е само за ремонта, който от години отлагаме, а за реставрацията на паметта ни за Тревненското. То е непростимо и пагубно. Другото е оставило Следа. Нашата – това ли ще е?!

 

Галина Иванова