За Христина Милчева от първо лице

Една съдба, разпната между горнилото на времето и висините на духа и изкуството

 

Преди няколко месеца в Трявна гостува известния журналист, редактор, преводач и издател Асен Милчев, син на изкуствоведката Христина Милчева. На 12 май, навръх 97-та годишнина от рождението й, той зарадва тревненци с един изключително мил жест в памет на своята майка и дари на културните институции в града – Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство, НГПИ „Тревненска школа“, Градска библиотека и  Община Трявна второто, луксозно издание на книгата й „За майсторите, цветорезците и зографите“ /2011 г./, която вижда бял свят за първи път през 1967 г. Апостолският и може би - върховият труд на живота й, разказва в един неповторим, образен, художествен изказ за живота и усталъка на най-видните представители на трите художествени школи у нас – Тревненската, Самоковската и Дебърската. 

Освен тази емблематична творба, плод на богоговението и обичта към сътвореното от старите майстори – дюлгери, резбари и зографи, Христина Милчева е автор и на десетки статии и книги, посветени на родната история и изкуство, съставител, преводач и издател на книгите за същността и идеите на Христовото духовно учение за Всемирното бяло братство на Учителя Петър Дънов в Германия и Англия. От 1991 г., тя възстановява известната през 30-те и 40-те години на миналия век елитарна философска библиотека "Безсмъртни мисли“, с чийто редактор стопанин Светослав Славянски - нейния съпруг, дели в духовно и идейно единство живота и творчеството си през 70-те и 80-те години на миналия век. Като журналист на свободна практика, осъществява за първи път, в родния радиоефир, директни репортажи от откриването на художествени изложби. Сътрудничи на десетки издания и най-вече на БНР…

Опитвам се да си представя нейната вселена от мисли, чувства и светове, още от мига, когато преди доста години, прочетох на един дъх художествения й очерк „Вангели, чуваш ли?“… А днес съм изключително щастлива, че имам възможност да се докосна до нейния съкровен, духовен свят, благодарение на сина й Асен Милчев, който любезно се съгласи да отговори на въпросите ми в едно специално интервю за в. „Тревненска седмица“…

- Г-н Милчев, разкажете ни малко повече за нелеката съдба на Вашата майка. Що за човек бе тя?

- С две думи - тя беше човек на Духа. Наистина имаше нелека съдба. Омъжила се бе 19-годишна, по време на войната, за летеца -изтребител Тома Боев. Буквално, само след няколко дни, по време на зловещата бомбардировка от 10 януари 1944 г., той загива, защитавайки небето над София. Съвсем скоро след това, тя губи и баща си, подполковник Спас Милчев, герой от три войни, осъден на смърт от т. нар. Народен съд в скалъпен процес под диктовката на Москва (След промените у нас го реабилитираха). Последва пълна конфискация на семейното ни имущество. Това означава да плащаш наем в собствената си, но вече одържавена къща. Оскъдица. Как да напредваш в живота, като са ти лепнали клеймото „дъщеря на народен враг”? Цял живот не й дадоха подобаваща на ценза й работа и тя бе принудена да се труди на хонорар. По политически причини, срещна огромни трудности да публикува фундаменталния си труд „За майсторите, цветорезците и зографите”… Но тя винаги успяваше да преодолее всички пречки и да свърши онова, за което вярваше, че е предопределена. И то, без да изневерява на принципите си.    

- Кой е най-яркият Ви спомен за нея?

 - От детските ми години. Независимо къде се намираше, изпълнявайки служебни поръчения, или извършвайки изследователската си дейност по подготовката на първата си книга, тя винаги намираше начин да дойде за рождените ми дни и да ме изненада с някой мил подарък.  

- Четейки книгите й, няма как да не се запитам – как е намирала време за семейство и дете, покрай постоянните си странствания по дирите на старите майстори?

- Определено, това нямаше как да се случи без всеотдайната подкрепа на останалите две жени в семейството – баба ми и леля ми (мир и светлина на душите им!), които поеха грижата за отглеждането и възпитанието ми. Израснах без баща близо до мен. Родителите ми се бяха развели, когато съм бил съвсем малък. 

- На срещата в Даскаловата къща споделихте, че Трявна е любимият град на майка Ви, а известният ни резбар Цаньо Антонов, светла му памет, е не само извор на сведения за живота и усталъка на старите тревненски майстори, но и близък приятел, душеприказчик и нейн учител по дърворезба. Ще ни споделите ли малко повече за това сърдечно приятелство и обичта й към Трявна и Тревненското?

- С резбаря Цаньо Антонов ги свързваше духовна близост. Те бяха последователи на Учителя Петър Дънов и винаги са се придържали към принципите на неговото учение. Но очевидно този просветен и талантлив майстор на длетото бе успял и да я запали по красотата на дърворезбеното изкуство. За него тя говореше винаги с възхищение, като за последния възрожденски майстор, или казано на нейния език - „последна златна гранка от цвета на резбарите”.  

- Христина Милчева завършва държавни и правни науки в СУ „Св. Климент Охридски“, но превръща в своя мисия проучването и съхраняването на паметта за старите български майстори…

- Когато човек заживее с мисълта, че има някаква мисия, той я осъществява през целия си живот, независимо какво образование има. Независимо от условията и обстоятелствата. Това е наливало сили у младата жена - да обикаля страната, в пек и дъжд, на полето и в планината, за да се срещне с последните живи следовници на възрожденските ни майстори. И да ни разкаже за тях по един неповторим, затрогващ и будещ носталгия и преклонение начин. 

- Четейки художествените й очерци за известни и не толкова известни майстори от трите най-прочути художествени школи - Тревненската, Самоковската и Дебърската, оставаме с впечатление, че майка Ви, като че ли е имала някаква много специална, духовна връзка с героите на своите разкази. Те звучат толкова живо, сърдечно и топло, като че ли ги е познавала отблизо…

- И тя наистина ги е познавала! Със сърцето и ума си! Разказвала ми е как, когато преспивала в старинните им къщи, през нощта се будела от скърцането на мебелите - вратичките на вградените долапи се отваряли… Стопаните на къщата идвали да я поздравят. Тя дълбоко вярваше в това. А и аз й вярвам.

- Доколкото знам, тя е била сред последователите на учителя Петър Дънов. Ще ни споделите ли малко повече за това?

- Да, тя бе част от Бялото братство. Беше отишла на „Изгрева“, квартала на дъновистите в София, водена от скръбта си след загубата на едни от най-близките си хора, за да търси утеха и упование. И идеите на Христовото учение я бяха завладели за цял живот. Тук бе срещнала изключително интересни, будни хора, между които и Цаньо Антонов, както и вторият си съпруг Светослав Славянски. Да бъдеш дъновист по времето на комунизма, беше меко казано некомфортно. Тези добри и състрадателни хора бяха като трън в очите на властите. Защото служеха на Доброто. Неведнъж бяха подлагани на гонения и дори ги интернираха, и попадаха в затвора. У нас също бе идвала милиция, за да върши обиски. Беседите на Учителя, които днес се ползват с голяма популярност, не само у нас, тогава бяха инкриминирана литература.

- Но въпреки опасностите, тя успява да издаде в чужбина, тайно и под псевдоним, словото на Учителя…

- По този повод ще споделя две истории, за които малцина знаят. Най-голямата мечта на майка ми винаги е била да участва в  разпространяването на словото на Учителя. Особено, когато това, както вече казах, бе опасно дело, считано за „вражеска дейност” от ДС. Но нуждата от подходящи издания на чужди езици, които да отговорят на интереса на нарастващия брой почитатели на Учението в чужбина, непрестанно растеше. Благодарение на застъпничеството на високопоставени интелектуалци, които гарантираха, че тя ще се върне в страната, й издадоха задграничен паспорт (дотогава винаги й отказваха) и тя замина за ФРГ. Там, далеч от дългата ръка на българските тайни служби, като използва близкото си познанство с Илзе Хубер, дъщеря на основателя на престижното университетско издателство „Макс Хубер” в Мюнхен, която финансира начинанието, майка ми успя да подготви и издаде „Weizen Korn“ („Житно зърно“) – свитък с беседи на Учителя Беинса Дуно, в които се развиват основните идеи на Бялото Братство. Съставителството и редакторската дейност, разбира се, бяха дело на майка ми, която владееше немски език. Датата на отпечатването бе 12 юли 1982 г. Всъщност, „Житно зърно“ е името на излизалото от 1922 до 1944 г., под влияние на езотеричната школа на Учителя, списание за нова алтернативна култура.

- Преди време ми споменахте и за една друга история, свързваща майка Ви с дисидентското книгоиздаване в чужбина?

- В нея взех участие и аз. Беше през есента на 1989 г. На фона на бурните процеси след рухването на Берлинската стена и стартиралата демократизация в Източна Европа, от няколко месеца у нас, хватката на ДС видимо отслабваше. Като се възползва от благоприятната политическа обстановка, майка ми замина на гости на една симпатизантка на Учителя в Лондон със задача да издаде на английски език, под псевдоним, дисидентска книга за същността на учението. Както вече бе правила и в Германия. Това все още беше невъзможно у нас. Още живеехме със страха от специалните служби, затова решихме да действаме конспиративно. С майка ми се бяхме разбрали предварително, че ако има необходимост от допълнителни материали за книгата, тя ще намери начин да ги поиска, а аз трябваше да й ги занеса лично. Преди да отпътувам, тя ми се обади кодирано по телефона (имахме съмнение, че ни подслушват): „Донеси чантата със семейните снимки на дядо ти, която е на дъното в гардероба“. Досетих се, че трябваше да взема работната чанта на Учителя, която от години се съхраняваше у нас, предавана от ръка на ръка и надживяла различни обиски в недалечното минало. Няма да описвам как ми се свиваше сърцето, докато пренасях скъпоценния забранен товар през граничния контрол у нас. Важното е, че на бял свят се появи „The Grain of Wheat“ – „Житно зърно“. Значително по-обемно и съдържателно от немския му вариант от 1982 г. Освен беседи на Учителя, разкриващи същността на учението, имаше и обширни материали за възникването му, историята на „Изгрева“, беше поместена и музиката на Паневритмията, както и снимките, които бях донесъл. Истинска малка енциклопедия! Чувствахме се горди, че изпълнихме поне отчасти дълга си към великото учение за Всемирното Бяло братство.

-  На срещата в Трявна споделихте една интересна история, за издателство „Безсмъртни мисли“, чието второ издание е и книгата „За майсторите, цветорезците и зографите“. Разкажете ни накратко и неговата история.

- Вторият съпруг на майка ми, Светослав Славянски, бе уважавана личност на „Изгрева“. Доверен човек на Учителя, който бе поощрил интелектуалните и предприемаческите му способности. Той беше книгоиздател, започнал тази си дейност, като млад сътрудник на основаната в края на 30-те и началото на 40-те години (от американски евреи) библиотека „Безсмъртни мисли”. Сред издаваните автори са световноизвестни мислители, представени от световни писатели. (Например Волтер, представен от Андре Мороа). Усетили надигащата се антисемитска вълна в Европа, собствениците на изданието напускат България, завещавайки авторските права на българския си партньор. И той продължил делото. За жалост, по време на бомбардировките над София през войната, сградата на издателството била разрушена, а после то е национализирано от „народната” власт. След демократизацията, с майка ми, възобновихме библиотеката под същото име и така се появи „Издателство „Безсмъртни мисли”.

- Не мога да не Ви попитам и за любимите майстори на майка Ви, за любимата й художествена школа?

- Няма как авторът на един фундаментален труд за изкуството на старите художествени школи и майстори да има определени предпочитания към някои от тях, но майка ми безспорно е отделила най-много внимание на Тревненската школа. Читателят не може да не усети нейната слабост към Първомайстора - Уста Генчо Кънев, към майсторите на резбованите тавани в Даскаловата къща - Димитър Ошанеца и Иван Бочуковеца, към зографа-бунтовник Цаньо Захариев… Тя харесваше много и обемната резба на Дебърската школа, особено работите на Макрия Фръчковски, сътворил незабравимите библейски сцени в пазарджишката черква „Света Богородица”. Ами Стойчо Фандъков, майсторът на великолепния иконостас на метоха в Самоков, средището на третата национална резбарска школа… 

- На финала на нашия разговор, не мога да не Ви попитам и за Вашите впечатления от Трявна, дълги години след първата Ви среща? Как я намирате днес и какво бихте й пожелали?

- За първи път дойдох във Вашия град, когато бях на 12-13 години. Доведе ме, разбира се, майка ми. Гостувахме на резбаря Цаньо Антонов. Спомените ми оттогава са доста избледнели. За втори път идвах по времето, когато бях журналист във в. „Септемврийче”. Оттогава съм запомнил всички незабравими възрожденски къщи и тяхната великолепна резбена украса. Те са си останали същите – впечатлителни и достолепни, и до сега. И атмосферата е същата. Уникална! Мога само да пожелая на Трявна да си остане завинаги център на българщината, магнит за привличане на гости от цял свят.   

 

Интервю

Галина Иванова

 

* Горнило (прен.) - изпитания, преживявания, мъки

** 

Асен Милчев  е роден на 2 май 1947 г. в гр. Кюстендил. Завършва гимназия в родния си град с пълно отличие и златен медал. Дипломира се през 1970 г. във Висшия машинно-електротехнически институт (сега Технически университет) в София, като електроинженер. Следва дългогодишна кариера като журналист, редактор, преводач и издател. Автор е на литературни и научнопопулярни произведения (SF роман, детска художествена литература, авторски енциклопедии и др.), както и на многобройни публикации в печата, радио и телевизионни предавания, сценарии за научнопопулярни филми. Носител е на награди за авторска, редакторска, преводаческа и издателска дейност (Сребърен плакет на министъра на външните работи на Словакия за популяризация на словашката литература у нас (2017 г.). Работил е в Българските културни институти в Братислава и в Прага. Прави следдипломна квалификация по словашки език в университета на град Нитра (Словакия). Заемал е различни позиции (от редактор до генерален директор) в журналистически издания и издателски къщи. Член на СБЖ. Женен с една дъщеря.

Преводни творби от словашки: „Поезия на поета сюрреалист Алберт Маренчин“ (2005 г.), трите романа на Михал Хворецки – „Ескортът“ (българско заглавие „Компаньонът“ – 2012 г.), „Дунав в Америка“ (2013 г.), „Майки“ от Павол Ранков (2014 г.), както и на отличените с Европейската награда за литература романи – „Кафене Хиена“ от Яна Беньова (2015 г.) и „Петата лодка“ от Моника Компаникова (2016 г.). Следват - „Къщата на глухия“ от Петер Крищуфек (2017 г.), „Белвю“ от Ивана Добраковова (2018 г.), „Трол“ от Михал Хворецки (2019 г.) и „Легенда за езика“ на Павол Ранков (2020 г.).

Изкуствоведката Христина Милчева

Сватбената снимка на Христина Милчева и Светослав Славянски

Христина Милчева с портрет на баща си -
подполковник Спас Милчев, една от хилядите
погубени невинни жертви от т. нар. Народен съд,
пред кръста на Мемориала на жертвите на комунизма
в градинката на НДК в София

Христина Милчева със сестра си - художничката Мила Милчева,
илюстратор на The Owl book (Книжката на бухала),
на международния панаир на
книгата в Мюнхен (Издателство Безсмъртни мисли, 2000 г.)

Премиера на второто издание на книгата „За майсторите, цветорезците и зографите”
в Народната библиотека в София, в присъствието на (отляво надясно):
художествената оформителка Мила Милчева, модериращият презентацията
писателят и преводач Кирил Кадийски и Асен Милчев,
редактор и издател на произведението (2011 г.)

Асен Милчев (вляво) в разговор с Лауреата на литературната награда
„Европейска книга“ за 2020 г. - словашкия писател Павол Ранков
в галерията на БКИ в Братислава (2011 г.)

Асен Милчев в Даскаловата къща в Трявна 
по време на представянето на второто издание на 
книгата "За майсторите, цветорезците и зографите"

Корицата на немското издание на книгата
„Weizen Korn“ („Житно зърно“), 1982 г. 

Корицата на английското издание
„The Grain of Wheat“ („Житно зърно“), 1989 г.