Иван Давдата и Станьо Марангозина - учителите на Колю Фичето

Иван Давдата – Червения

Иван Давдата е роден около 1775 г. в колиби Куманите. Произхожда от рода на Чушкооларите, известни като строители. Говорело се, че дядо му Иван бил комита. Мразел чорбаджии и турци. Кръвно засегнат от турчин, който се опитвал да обезчести куманска девойка, го завардва в м. „Злъта долчина“, където го застрелва с шишането си. Мястото, където е заровен турчина и до сега носи името „Турски гроб“.

На ръст бил едър, червендалест. Имал остър поглед, който издавал неговия сербезлия характер. При първа среща с непознат човек, когато подбирал хората за тайфата си, изпървом им се скарвал с цел да опознае характера им и да прецени колко пари струват. Когато крои плановете си за строежите от восъчни свещи, лютял се като чушка и не пропускал никой да припари около него. Често бивал ядосан и като говорел разпалено, застъпвал приказката си, задавял се и оттам получил прякора си – ДАВДАТА.

Когато строил моста и чешмата на дерето в Куманите, заедно с Наню Тотев и Русин Бодурина, имал на сърце, първом по него изгората му Русана да мине, шарени поли да не изкаля, кога ходи за вода на студения Болярски кладенец… Чували го комшиите му често да си тананика: „Русано, русо момиче, що честиш често за вода с това стомне шарено, с бели менци ковани…“. На същия мост има зазидан встрани каменен релеф. Централната фигура представлява - мъж със скръстени на кръста ръце, снажен българин, нападнат от двете страни от разярени зверове, символизиращи робството. Предполага се, че този релеф е правен по замисъл на Давдата. Чутовен майстор бил той – на черкви, надгробни паметници и кивгерлии мостове. Носил накривен рунтав калпак. А, когато сложел по принуда пискюллия фес, на себе си казвал: „Кога слънце ще изгрее, та шашармалия фес да залезе“. Негова приказка била още: „Майсторството се учи от майстор, а се възвишава, когато му чиракуваш от сърце!“. Когато стоял в Цариград и Влашко, водил калфата си Колю Фичето. Ограмотил се в домашното килийно училище на зографите – даскали, което се помещавало в старата къща на Цончооларите.

Другият учител на Колю Фичето по ограмотяване и марангоз (резбарство), също останал в неговата сянка е

Станьо Нейков - Марангозина

Роден около 1770 г. в колиби Армянковци. Трудолюбив и любознателен младеж, благодарение на роднинските си връзки с „Папазкия“ род от колиби Димиевци, Габровско се ограмотява в домашното килийно училище на поп Димия от същите колиби. Родителите му го дават да учи занаят при марангозчията Божко Божков – Стари, който имал работилница в Армянковци. Когато пораснал, щастлив случай го довежда калфа при големия майстор Димитър Ошанеца, където той учи тънкостите на занаята заедно с Иван Бочуковеца. Това се случва по времето, когато се строи къщата на хаджи Христо Кънчев, която сега носи името „Даскаловата къща“. Годината е 1804. По-късно, провъзгласен вече за майстор от еснафа, Станьо си отваря самостоятелна работилница във В. Търново – хана на Бела Бона. Тук Велчо Джамджията, познат по-рано с баща му Нейко, най-радушно посреща Станьо и проявява интерес към усталъка му. Джамджията го кани да му измайстори таван в родната му къща в колиби Велчевци, Великотърновско. Възлагат му да изработи и иконостас в Плаковския манастир край Търново. „Марангозинът е ученик на Димитър Ошанеца – казва за него Велчо Джамджията. - Взел е занаята от ръцете му. Само той може да направи нещо, което го няма никъде“.

Сестрата на Станьо – Гана е омъжена повторно за Иван Фичето от Дряново. Когато синът й, Колю, става на десетина години, го изпраща при вуйчо му Станьо да изучи марангозлъка и да се научи да чете и пише. През 1835 г. започва строежа на църквата „Св. Никола“ във Велико Търново. Същата - по замисъл, план и ръководство, е на престарелия вече майстор Иван Давдата. При него работи, като калфа Фичето. Когато Давдата умира, строежът, до завършването на храма, поема Фичето. За съветник и изпълнител той вика вуйчо си Станьо, вече известен майстор във Велико Търново. Така, в строежа на църквата „Св. Никола“ си дават среща тримата големи майстори: Иван Давдата, Станьо Марангозина и Колю Фичето. Тук Станьо, на когото Фичето възлага да изработи най-представителните неща – централната олтарна врата, капителите на колоните, се изявява, като голям творец. Голямо умение и ваятелство показва той в сложната композиция на капителите. Същите, дванадесет на брой, осем, от които - два по два симетрично разположени към олтара, представляват побългарен гръко-римски капител. Капителите са изпълнени в технологията „Алчия“ /сплав от винервайс, безир, гипс и др./, която сплав, подобно на пластелин, бавно втвърдяващ се, позволява на майстора да извае фигура и мотиви в силно пластична композиция, учудваща погледа, наподобяваща Коринтски капител. Тези технологии владеят старите тревненски марангози, като Уста Генчо Кънев, който изработва амвона в църквата „Св. Георги“ в Трявна и  Иван Бочуковеца, от когото най-вероятно Станьо я научава.

По изящество на изпълнението иконостасът на Марангозина в Плаковския манастир, е забележителна творба. Той е изработен от орехово дърво, технически прецизен и това му придава още по-голяма художествена стойност.

 

Станчо Станчев

Художник – резбар

1980 г.

 

Из „Краеведчески сборник“, посветен на 1300-та годишнина на България, 1981 г.

Храм "Свети Никола" във Велико Търново. Снимка - Кремена Маркова

Храм "Свети Никола" във Велико Търново. Снимка - Кремена Маркова

Храм "Свети Никола" във Велико Търново /интериор/. Снимка - Кремена Маркова

Храм "Свети Никола" във Велико Търново /интериор/. Снимка - Кремена Маркова

Венчилката на иконостаса на храм "Св. Никола" във Велико Търново.
Снимка - Кремена Маркова

Плаковски манастир "Св. Пророк Илия"

Плаковският манастир /интериор/