Новопостъпили вещи в Националния военноисторически музей за майор Райчо Николов

През 2018 г. във фонда на Националния военноисторически музей постъпиха няколко нови вещи, принадлежали на майор Райчо Николов и негови близки. Те допълват колекцията от документи и предмети, свързани с големия борец за освобождението и обединението на България. През 1854 г. по време на Кримската война (1853 – 1856), само на 14-годишна възраст, Райчо Николов преплува р. Дунав и съобщава на руското командване данни за плановете на турската войска. За тази смела постъпка с указ на император Николай II e награден със сребърен медал с надпис „За усърдие“ на лентата на орден „Св. Анна“ и получава възможност да завърши образованието си в Русия. През 1859 г. Райчо Николов завършва Военно училище в Санкт Петербург и получава първото офицерско звание в руската армия „прапоршчик“. Зачислен е към Кексхолмския гренадирски полк, където е на служба до 1866 г., когато е преместен на бесарабската граница.

По време на службата си в полка Райчо Николов пребивава във Варшава. От този период са най-ранните новопостъпили вещи в Националния военноисторически музей – две визитни картички от бяла гланцова хартия с щампован релефен надпис R. NIKOŁOW (Обр. 1). Над надписа има коронка. Картичките са с размери 7,6 х 4,5 см. Надписът на латиница и особено полската буква Ł показват, че картичките са именно от престоя на Райчо Николов в Полша. Прави впечатление липсата на звание преди името и на адрес. Това се дължи на общата тенденция към строго и лаконично оформяне на визитните картички в Руската империя през XIX в. Визитните картички са важна част от етикета в Европа и Америка по това време и използването им е обвързано със сложен ритуал. Те са неизменен елемент от социалния живот както в професионален, така и в личен план и съществено условие даден човек да бъде приет в обществото.

Няколко студийни снимки на Райчо Николов отразяват различни етапи от военната му кариера. Три от тях са върху картички със заоблени ъгли и с приблизително еднакви размери – 6,1 или 6,3 х 10,5 см. На първата е представен негов бюст, обърнат леко надясно, разположен в овален медальон със сива рамка (Обр. 2). Облечен е в руска униформа, с презраменен портупей и отличия. На кръста му се вижда кушак, на раменете оберофицерски еполети. В долния край на лицевата страна е изписано името на фотографа и мястото – JAN MIECZKOWSKI w WARSZAWIE. На задната страна са отпечатани с черно мастило знакът на фотографа, името, адресът на ателието: Róg Senatorskej i Miódowej / № 496 / W WARSZAWIE. Надписана е ръкописно „Поручикъ /Райчо Николаевичъ /Николовъ/ снятъ /14 Jюля / 1865 года / въ Варшавѣ“. На еполетите се вижда вензелът на император Франц I, който се носи от офицерите от Кексхолмския гренадирски на Австрийския император полк по времето на император Александър II. Върху снимката не личи броят на звездичките, но предвид това, че Райчо Николов е произведен в чин „поручик“ през 1864 г., те вероятно са три.

На втората снимка (Обр. 3) отново е представен бюст на Райчо Николов, но обърнат три-четвърти наляво. Облечен е в цивилно облекло, вероятно сюртук. Контурите на долната част на снимката са замъглени. В долния ляв ъгъл на задната страна на снимката има син печат W RZEWUSKI. С молив е написано „Штабсъ Капитанъ /Райчо Нико-/ловъ“. „Снятъ в Кра-/ковъ/ въ 1868 года“. На 1 март 1868 г. Р. Николов е повишен в щабскапитан, т.е снимката е направена след тази дата. По това време той вече е на служба в пограничната стража, където е назначен за отряден офицер на Завихотската бригада с щаб в гр. Завихост, Южна Полша (Сандомирски окръг, Радомска губерния). Завихотската бригада охранява границата на Полското кралство с Австро-Унгария от с. Нивка до р. Буг и се състои от 7 роти, 27 отряда и 199 поста. Може да се предположи, че отрядът му е бил разположен на запад в близост до Краков, където е направена снимката. По това време градът се намира в пределите на частично автономната от Австро-Унгария Галиция и се превръща в национален символ и център на полската култура и изкуство.

Една снимка, която се съхранява във фонда на НВИМ. прецизира мястото, където е служил Р. Николов. Тя е същата, но в друг отпечатък, макар и направен отново в ателието на В. Жевуски. Текстът отзад гласи „Поручик Райчо Николов, завеждащ сломницката контролна гранична застава, завиходската бригада на граничната стража, Краков, 16.10.1864 г.“. Сломники се намира на 24 км североизточно от Краков, което обяснява защо снимката е направена там.

Третата снимка е правена в България след Освобождението. На нея Райчо Николов е показан в цял ръст, седнал в три-четвърти надясно (Обр. 4). Облечен е в руски мундир с едноредно закопчаване, права яка и маншети с по два петлика с копчета. Панталонът е с кант. Обут е с високи ботуши до под коляното. В ръка държи окачена на портупей сабя с темляк. Седнал е на стол, с лява ръка, подпряна на няколко книги, поставени на маса. Долу вдясно е изписано името на фотографа ONORIO MARCOLESCO. На гърба има силно изтрит надпис с мастило, от който се разчита последният ред „6. Януарий“. Най-долу вдясно с друг почерк е добавено „1882“. В червено е отпечатано името на фотографа ONORIO MARCOLESCO / FOTOGRAFO/ IN BULGARIA. Над него в същия цвят е представена муза, седнала на фотоапарат, в краката й различни принадлежности за чертане и рисуване. От нея излизат лъчи, а над нея има надпис ARTIS AMICA NOSTRAE. За съжаление надписът на гърба на картичката е нечетлив. Може да се предположи, че числото 1882, макар и добавено с друг почерк, е годината, когато е направена снимката. През 1882 г. Райчо Николов вече е капитан – звание, получено през 1872 г., докато е на служба в Кубейската бригада на пограничната стража. От 19 март 1877 г. е на служба в руската армия в 56-и Житомирски на Негово императорско височество Великия княз Николай Николаевич полк. През февруари 1879 г. е изпратен в Пловдив на разпореждане на старшия офицер на румелийските войски и придаден към щаба на Източнорумелийската милиция по нареждане на императорския комисар. Служи в различни части на милицията до 2 юни 1880 г., когато е уволнен като командир на 7-а сливенска дружина заради пререкание със съдия на обществено място. Едва на 5 май 1882 г. е върнат на служба във въоръжените сили на автономната област като командир на Пловдивската окръжна жандармерия. Ако „1882“ е годината, това означава, че снимката е направена няколко месеца преди това събитие.

Фактът, че Райчо Николов е с руска униформа, не е изненадващ предвид това, че макар униформите на източнорумелийските въоръжени сили да са регламентирани още през 1879 г. и описани в Органическия устав, офицерите, идващи от други европейски армии, запазват униформите на армиите, в които са служили. Дори в Княжеството те не са въведени изцяло, както показват редица фотографии от периода, на които се наблюдава и смесване на елементи от руски и български униформи. В допълнение е и фактът, че до края на 1880 г. Райчо Николов е все още на руска служба.

И трите фотографии представляват т.нар. cartes de visite (визитни карти), наричани така заради размера, който съответства на този на визитните картички. Това са малки портретни фотографии, раздавани на близки и приятели. След като през 1854 г. френският фотограф Андре-Адолф Дезидери създава метод за изработване на осем портрета върху една плака, снимките стават евтини и достъпни. Подобни cartes de visite добиват широка популярност в Европа след 1859 г., когато Дезидери снима император Наполеон III Бонапарт. Модата, въведена от френския император, е последвана както от сънародниците му, така и от представителите на другите владетелски домове. Скоро картичките се превръщат във вид социална валута, демонстрираща личните връзки на човека, който ги събира, и започват да се съхраняват в специални албуми. В тези албуми са слагани както cartes de visite на известни личности (закупени от фото-ателиетата), така и на роднини и познати. Макар в повечето случаи качеството на фотографиите да е скромно, обичаят да се съхраняват в семейни албуми ги прави важен документ за епохата. В края на 70-те и началото на 80 –те години на XIX в. започват да излизат от мода и са заменени с по-големите cabinet cards (кабинетни карти).

За да запазят правата си и да рекламират ателиетата си, фотографите отпечатват свое лого, най-вече на гърба на картичката. Първата снимка е правена в ателието на Ян Миечковски (Jan Mieczkovski), един от най-известните фотографи портретисти за времето си във Варшава, награждаван за своите портрети. Ателието му се намирало в централната и най-престижна част на Варшава, на ъгъла на ул. „Сенаторска“ и ул. „Миудова“ и било едно от най-успешните. Във фонда на Националния военноисторически музей се съхранява още една carte de visite на Райчо Николов, правена в ателието на Ян Миечковски, на която той е все още прапорщик.

Втората снимка също е изработена в ателието на известен полски фотограф, но работещ в Краков – Валери Жевуски (Walery Rzewuski). Той е сред значимите полски фотографи за времето си, автор както на много портрети на известни и изтъкнати личности,

така и на пейзажи, театрални сцени и др. Имал няколко ателиета в Краков, където са се изработвали модерните за времето си снимки, които в същото време са имали и високо качество. Във фонда на Националния военноисторически музей се съхраняват още няколко фотографии на Райчо Николов от времето на престоя му в Полша. Във Варшава се снимал и в ателиетата на Теофил Боретти35 и Валери Тварджицки (Walery Twardzicki).

Третата снимка е правена от румънеца Онорий Марколеско – един от чужденците, които разполагат ателиетата си в България след Освобождението. Преди пристигането си тук той е пътуващ фотограф и за кратко се установява в Габрово. След Берлинския конгрес се мести в Търново, където създава първокласно ателие, в което се снимат редица влиятелни личности и представители на интелигенцията. Първата официална снимка на княз Фердинанд е направена от него. О. Марколеско се специализира в портретите и налага свой стил във фотографията. Неслучайно е един от фотографите, поставящи на гърба на произведенията си изображение на алегория на изкуствата, придружено от формулата Artis Amica Nostrae (приятелка на нашето изкуство). Тези фотографи, работещи в различни държави, подчертават, че фотографията не е просто занаят, а средство за художествена изява, равнопоставено с останалите изобразителни изкуства.

Последната снимка е копие на третата, но фигурата е отрязана до коленете (Обр. 5). Има бяла рамка и е изрязана с вълнообразен нож. Размерите са 6,3 х 8,8 см. На задната страна ръкописно е написано „Идеалния /Голѣмия българинъ /Капитанъ /Райчо/ Подарявамъ на добрата /правнучка Богданка/ баба Саша Райчева Калчева/ 19.I.1940 г./ Пловдивъ“. Тази снимка е подарък на правнучката на Райчо Николов - Богдана от неговата дъщеря Александра.

През 1872 г., докато е на служба в Кубейската бригада на пограничната стража, той се жени за Екатерина Дечева. Без да са посочени аргументи, в литературата е наложено мнението, че тя е дъщеря на габровски търговец Александър Дечев, който се преселил в Комрат. Според препис на „Акт за сключване на брак в църквата „Йоан Предтеча“, Кишиневска духовна консистория, който се съхранява във фонда на Националния военноисторически музей, Райчо Николов сключва брак с Екатерина Егорова, което е бащиното име на съпругата му. Година след сватбата се ражда дъщеря му Александра, която остава единственият пряк наследник на Райчо Николов, тъй като синът му Иван умира през 1886 г. От брака си с пловдивския търговец Богдан Хаджикалчев, Александра има три дъщери – Олга, Екатерина и Елена. Богдана, на която е подарена снимката, е едната от двете дъщери на Екатерина.

Във фонда на Националния военноисторически музей постъпи и свидетелството за венчание на Екатерина Хаджикалчева с Александър Янулов (Обр. 6). Церемонията е извършена 9 юни 1918 г. в църквата „Св. Петка“ в Пловдив от свещеник Теодосий Кунчев и свидетелството на кумата „Екатерина Майор Райчева“ в присъствието на родителите на младоженците и свидетелите „Константин Хаджикалчев (банкер) и Конст. Д. Янулов (инженер)“.

Семейството на Райчо Николов запазва високото си обществено положение и след смъртта му, както се вижда и от брака на дъщеря му Александра с Богдан Хаджикалчев. Той е един от петимата синове на хаджи Калчо Дренски (1808 – 1892) – виден пловдивски занаятчия, благодетел и родолюбец. Хаджи Калчо изпраща синовете си на Запад, където получават солидно образование, а след завръщането си заемат важно място в обществото и търговските среди. Най-изтъкнат от тях е единият от свидетелите на венчавката Константин Хаджикалчев (1856 – 1940) – участник в националноосвободителното движение, Руско-турската (1887 – 1878) и Сръбско-българската (1885) война, финансист, политик, дипломат и дарител. Той е близък с Райчо Николов и дори по време на службата му в Сливен го държи в течение за различни професионални и имуществени въпроси. Бащата на булката Богдан Хаджикалчев подобно на брат си, е от „старите“ дейци на Либералната партия в Пловдив, но е по-известен като банкер и търговец, един от най-богатите българи за времето си.

Още по време на Освобождението неговата фирма е една от двадесетте български фирми с големия за тогавашните условия капитал от 0,3 – 0,8 млн. гроша.

Семейството на младоженеца е от Търново. Бащата Димитър Янулов е търговец, който често пътува до Букурещ и контактува с Добродетелната дружина и БРЦК. Там се запознава със семейството на Христо Ботев и е един от хората, които подпомагат Венета Ботева и след завръщането й в Търново през 1878 г., а семейството му е сред малкото, с които тя общува след смъртта на дъщеря си. Димитър Янулов е тясно свързан с просветното движение още преди Освобождението, както се вижда от участието му в комисия за проверка на състоянието на училищата в Търновско през 1870 г.

По-късно, през 1880 г. е в сред епитропите на първото средно училище по европейски образец в Търново – гимназията „Св. Кирил“. Името му се среща и в последния протокол на търновския комитет „Единство“ от 10 декември 1878 г. Като член на комитета той без съмнение познава Райчо Николов, който е един от създателите му.

Както показват някои документи, майката Аргири(я) е ангажирана с благотворителни дейности. През 1874 г. името й се среща сред дарители на цариградското списание „Читалище“ „за въ Македония“. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) Аргирия Янулова е сред присъстващите на учредителното събрание на първото женско благотворителното дружество в България „Милосърдие“, чиято цел са грижите за ранените и бежанците. Тя е и сред попечителите на сиропиталището в Търново.

Свидетелят на венчавката Константин Янулов е брат на младоженеца. Той е строителен инженер, един от основателите на Българското инженерно архитектурно дружество през 1893 г. Изучавал инженерство в Ганд (Гент), Белгия, в периода 1887 –1891 г. като държавен стипендиант или с еднократна помощ. По-късно отговаря за поддръжката на жп линията Русе – Варна (1898), а от 1910 г. – на гара София.

Младоженецът Александър Янулов е роден на 8 януари 1886 г. във Велико Търново. Образът му от времето, когато се жени за внучката на Райчо Николов, е запазен на снимка от фонда на Националния военноисторически музей (Обр. 7). Снимката е от второто десетилетие на ХХ в. вероятно от периода на Първата световна война и на нея се виждат поне 11 офицери, 6 от които с вензел, показващ, че са военни юристи, на пагоните си. По това време Александър Янулов е военен следовател в съда на 2-ра тракийска пехотна дивизия, чийто началник е полковник Лазар Маринов. През 1917 г. Янулов е награден с орден „За военна заслуга“ V степен на военна лента за бойни отличия и заслуги във войната. Ако се съди по снимката, която вероятно е направена в по-късен етап от войната, той достига до чин „поручик“.

Явно новосъздаденото семейство заживява първоначално в Пловдив, тъй като през 1923 г. Александър Янулов е секретар на местното настоятелство на Народния сговор. През 1925 г. е председател на комисия на Синдикалния съвет на Електрическа централа „Въча“, която дискутира въпроса за собствеността на електропреносната мрежа в Пловдив и поставя по принцип въпроса за мрежите в населените места. През 1927 – 1928 г. той е общински съветник. Най-късно през следващото десетилетие семейство Янулови се премества в София и в края на 30-те – началото на 40-те години на ХХ в. Александър е началник на отделение „Обществени грижи“ към Министерството на вътрешните работи и народното здраве. В периода септември 1938 – март 1939 г. изготвя доклади, в които препоръчва да бъде отказано преутвърждаването на уставите на шест читалища в София заради противодържавни убеждения на лица от техните управителни съвети. В края на 1942 г. все още на тази длъжност се занимава с проучване на състоянието и възможностите за подпомагане на бежанците в Битолска и Серска област, както и с осъществяването на конкретни мерки за подобряване на тяхното положение.

Последният документ, свързан с майор Райчо Николов, който постъпва във фонда на Националния военноисторически музей през 2018 г., е една телеграма от Габровското опълченско дружество, изпратена на съпругата му след неговата смърт (Обр. 8). Телеграмата е от 28 декември 1899 г. и текстът й гласи: „Г-жа Майоръ Райчева (sic) Габровскитѣ граждани опълченци като празднуватъ днешний знаменитъ денъ прѣвземанието на Шипченски проходъ съ въсхищение си спомнятъ славнитѣ подвиги на незабравимия си съгражданинъ и другаръ капитанъ Райча, натоваренъ съ приятната длъжностъ, щастливъ се считамъ да Ви поздравя по случая и пожелая вечна памятъ на починалий Ви доблестени съпругъ. 7705. Кметъ Бочаровъ“.

Имайки предвид датата, очевидно става въпрос за честване на годишнина от боевете при Шипка и Шейново през 1877 г. Подателят на телеграмата е Георги Бочаров – габровски занаятчия, революционер, политик и общественик, участник в Старозагорското (1875) и Априлското въстание (1876), както и в Руско-турската

война (1877 – 1878). След Освобождението заема администативни длъжности в различни градове на Княжеството и е един от основателите на Габровската дружина на Демократическата партия. Два пъти е кмет на Габрово – в периодите януари – март 1899 г. и юни 1899 – октомври 1902 г.78 Най-добре е проучено участието му в Априлското въстание, докато за Руско-турската война няма много конкретни данни. Известно е, че през май 1877 г. е на кавалерийска служба към щаба на Българското опълчение, а след създаването на конната сотня е в нейния състав. Свидетелствата показват най-общо, че е участвал в боевете при Стара Загора (17 – 19 юли 1877 г.), Шипка (9 – 13 август 1877 г.) и Шейново (27 – 28 декември 1977 г.). През декември 1877 г. конната сотня е придадена към предните части на отряда на ген. Михаил Скобелев, който трябва да обходи турската позиция при с. Шипка от запад, преминавайки Стара планина през Химитлийския проход. По това време капитан Райчо Николов е зачислен към 10-а опълченска дружина, която също е на подчинение на ген. Скобелев. Няма данни, че по това време и двамата са участвали в бойните действия. Конната сотня е част от авангарда на Химитлийската колона, зачислена към щаба на ген. Н. Г. Столетов, докато 10-а опълченска дружина заема позицията при Зелено дърво за охрана на фланга и тила на колоната срещу турската позиция на връх Малуша и остава там до нощта на 27 срещу 28 декември 1877 г., когато е прехвърлена на поляната Ветрополе. По време на атаката на 28 декември конната сотня охранява десния фланг на настъпващата колона, а 10-а опълченска дружина остава на позицията си, като една рота от нея е прехвърлена да помага при изкачването на 4-фунтова батарея.

От друга страна, телеграмата е изпратена от името на Габровското опълченско дружество. В Опълчението участват много хора от Габрово и Габровско, а контактите на Райчо Николов с тях са добре засвидетелствани. В края на юли – началото на август 1877 г. той е натоварен със задачата да набира доброволци за новосформиращите се 9-а и 10-а дружина. Според сведенията на старшия лекар на Опълчението д-р Константин Бонев за кратко време в Търново се събират около 1200 души, част от които от Дебелец (60), Дряново (над 100), Габрово (над 100) и др. В биографичния справочник за Българското опълчение, формиран на базата на списъците от 1897 г., изготвени от офицери и предадени за ползване от Канцеларията на Военното министерство за издаване на справки за служба в Опълчението, са включени 580 опълченци, за които е установено, че са родени във и/или заминали за Габрово и Габровско след Освобождението. Двеста и дванадесет от тях са от 10-а дружина, към която е зачислен и капитан Райчо Николов. Той, впрочем, приема поканата да стане член на Габровското опълченско дружество, няколко месеца преди да бъде убит, и изпраща обръщение към участниците във възпоменателното тържество по случай седемнадесетата годишнина от гибелта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа. Телеграмата, постъпила в Националния военноисторически музей, е поредното свидетелство за уважението, което опълченците изпитват към майор Райчо Николов. Както пише Константин Хаджикалчев в спомените си, „Неговите бащински отношения с войниците му бяха спечелили тяхната непритворна обич. Той се отнасяше всякога другарски с тях“. На 28 декември 1883 г. габровските опълченци изпращат на майор Райчо Николов телеграма по случай годишнината от боевете при Шейново и дори четиринадесет години след смъртта му те изказват почитта си към „каптан Райча“ по подобен начин.

Постъпилите през 2018 г. вещи и документи не само обогатяват фонда на Националния военноисторически музей, но и допълват информацията за майор Райчо Николов и неговите наследници. Те дават важни сведения за взаимоотношенията и родствените връзки в българското общество в края на XIX и началото на ХХ век.

 

Д-р Анета Петрова

Из сборника „Известия на Националния военноисторически музей“, т. XVII, 2020 г.

Обр. 1. Визитна картичка на Райчо Николов

Обр. 2. Снимка на поручик Райчо Николов, 1865 г.

Обр. 3. Снимка на щабскапитан Райчо Николов, 1868 г.

Обр. 4. Снимка на капитан Райчо Николов, 1882 г.

Обр. 5. Копие на снимка на капитан Райчо Николов,
подарена на правнучка му Богдана Янулова, 1940 г.

Обр. 6. Венчално свидетелство на Екатерина Хаджикалчева
и Александър Янулов, 1918 г.

Обр. 7. Александър Янулов с офицери военни юристи, Първа световна война

Обр. 8. Телеграма от габровските опълченци
до Екатерина Райчева, 1899 г.