Учителят Димитър Витанов * Част II

(Щрихи от портрета на един забравен възрожденец)

УЧИТЕЛ В СТАРА ЗАГОРА (1872-1874 Г.)

Прокуденият от Севлиево учител намира поредното си професионално убежище в родния град на своята съпруга. Той се установява в Стара Загора в началото на учебната 1872/1893 г. Заел се отново с преподаване на дисциплините от природо-математическия цикъл, Витанов бързо съумява да си извоюва авторитет на стриктен и обаятелен педагог. Ето какво разказва за него един от старозагорските му възпитаници: „Той умееше да привърже учениците към себе със своите приятелски обноски към тях, като при това им позволяваше да му задават различни въпроси от науката и се стараеше да ги осветли по всичко, що ги интересува“. В стремежа си да подпомогне умственото израстване на своите питомци Витанов преподава не само знания, но и методи на учене. К. Апостолов твърди, че „многоученият“ руски възпитаник е първият старозагорски педагог, който се старае да отучи учениците от „папагалското зубрене на уроците дума по дума“ и им показва как „със свои думи да изказват съдържанието на урока“.

Художникът Антон Митов е запазил в съзнанието си друг къс от образа на „многоучения Димитър Витанов“. В една своя мемоарна статия той го представя като „партизанин на строга дисциплина, който един ден беше извлякъл из тавана на училището избягалия там от неговия урок И.С. и беше го развождал на класовете цял покрит с паяжини“. Цитираната бележка подсказва, че строгият ред и безукорната дисциплина, царуващи в руските учебни заведения, са сложили траен отпечатък върху построените по законите на рационализма умствени светове на младия математик.

Пак по спомени на съвременници установяваме, че в свободното си от учебни занятия време, преподавателят по естествени науки е предприемал екскурзии из околностите на Стара Загора за проучване на местната природна среда. В този период от живота си той се занимава и с преводаческа дейност, подготвяйки основната част от текстовете, с които е свързано името му на възрожденски учебникар. Д. Витанов не е чужд и на някои общоградски дела. Старозагорци го помнят като активен деец на местното читалище, чиито сказки по въпроси на естествената история и популярната астрономия са изпълвали докрай читалищния салон с любопитни слушатели. А публичната му реч по повод празника на светите братя Кирил и Методий дълго време с възхита и одобрение се обсъждала из градската чаршия.

Привидно идиличните отношения между младия даскал и старозагорските общинари са нарушени през 1874 г., когато той настоява да се въведат някои преобразования в училището, да се доставят сбирки за кабинети по физика, химия и естествена история ... и да се увеличат заплатите на учителите. Но след като ръководителите на общината не проявяват склонност за преговори, Д. Витанов отказва да поднови договора си с тях. В търсене на ново работно място той публикува следната обява във в. „Век“: „Димитър Витанов, който е свършил в С. Петербургский университет по физико-математически факултет, търси място да учителствува. Която община са нуждае от такъвзи учител да са отнесе за споразумение до същий в Трявна, Търновско окръжие“. Междувременно обаче се появява възможност учителското семейство да се установи в Трявна.

УЧИТЕЛ в ТРЯВНА (1874-1877 Г.)

С писмо от 5. VII. 1874 г. тревненският учител Марко Витанов уведомява пребиваващия във Враца свой съгражданин и колега Христо Даскалов, че в очакване отговор на обявата, която е изпратил до в. „Век“ от известно време брат му Димитър пребивава в родния град. Днес е трудно да установим дали някоя община се е заинтересувала от вестникарския анонс на младия висшист, тъй като още в средата на август става ясно, че Витанов и съпругата му могат да останат да работят в Трявна. С разрешението на собственика, учителското семейство се настанява в къщата на Хр. Даскалов, а общината поема разходите по наема и поддръжката на дома. Последният период от биографията на учителя Д. Витанов почти опровергава жестоката българска максима, че никой не е пророк в собственото си село. Скептичните тревненци приемат амбициите на младия даскал откъм положителната им страна. Нещо повече – предоставяйки му заплата от 8000 гроша – те демонстрират стремеж да го задържат задълго в градеца си.

В средата на 70-те години в главното мъжко училище на Трявна работят с преподаватели, характеризирани от Хр. Даскалов като „отлични мъже“ - Марко Витанов, Атанас Медникаров от Стара Загора и Мирчо Атанасов също от Стара Загора. Вписал се с лекота в благоприятната колегиална среда, още в началото на учебната 1874/75 г. Д. Витанов оформя няколко ученически класа, а учебните дисциплини разпределя между колектива по начин, съответстващ на квалификацията и наклонностите на всеки учител. Преподавайки отново предметите от природо-математическия цикъл, той с лекота съумява да си извоюва авторитет на добър професионалист и очарователен педагог. През 1875 г. този негов авторитет е закрепен и с излизането на втората му учебна книга – „Небесни светила“. Книга, осигурила на своя преводач общобългарска известност чрез похвалната рецензия, излязла изпод перото на книжовника-институция Любен Каравелов.

За силните позиции, които Витанов си е извоювал като главен учител на мъжкото училище, свидетелства следната любопитна история. През лятото на 1875 г. чрез баджанака си Тотьо Х. Икономов, П. Р. Славейков отправя неколкократни молби до тревненските настоятели да приемат него и сина му Иван като учители в града. Срещу 12-14 хиляди гроша те изявяват готовност да преподават „освен тези науки що предава Димитър, еще френски и турски“. От поредицата славейкови писма до Т.Х. Икономов личи ясно силното желание на известния цариградски вестникар да се установи в близката до сърцето му Трявна. Настоятелите обаче не приемат кандидатурата му и подновявайки договора с Д. Витанов провокират разпространението на нелицеприятни слухове от страна на Славейков по адрес на стария му приятел поп Кою и на сина му Димитър. Веднага след установяването си в Трявна енергичният руски възпитаник става деен член на местното читалище „Трудолюбие". С читалищната деятелност на даскал Д. Витанов е свързан един от най-бляскавите празници на духа, разкъсали безметежното безвремие на равното тревненско ежедневие на 18 октомври 1874 г. В този ден на сцената на местния импровизиран театър е представена многообичаната от възрожденската публика преводна драма „Многострадалната Геновева“. В нея главният учител изпълнява главната роля – „Графа".

Под влияние на преките си впечатления Хр. Даскалов описва с подробности тревненските първотеатрални трепети. След подготовката на сценографията и разпределението на ролите - разказва той – се появява един неочакван проблем. Субашът като представител на официалната власт бил неприятно изненадан от „тая момчешка гюрултия", в хода на която младите събират оръжия, правят корони, мантии и „други подозрителни неща“. За да се излезе от трудното положение на красив турски език даскал Атанас убеждава строгия администратор, че готвеното театро „не е противно на държавата, че такива театра се дават вече за много пъти в много градове и че в Търново Негово Превъзходителство Хайдър бей сам е подпомогнал представлението“. Тази информация раздразва честолюбието на субаша и той не само разрешава читалищното мероприятие, но и обогатява театралния реквизит с част от съхраняваните в конака пушки, саби и пищови. На премиерата ведно с просълзените булки и разчувстваните им съпрузи турският началник лично съпреживява геновевината драма. Междувременно зад гърба му прозорливите чорбаджии си шепнат скришом: „Разбирате ли къде вее вятърът? Геновева многострадална е България, Голос - турчинът, а Графа - свободата, е дядо Иван, Русията. Младите ги считаме за зелени умове, но виж как умно подготвят народа за свободата“.

Макар и неприключило с революционна песен, първото тревненско представление на „Многострадалната Геновева“ настойчиво напомня за популярната XVII глава на Вазовия роман „Под игото“, където, под напора на политическото внушение, „патриотическият възторг“ на актьорите се съединява с порива на зрителите към онова ново, твърде странно, но толкова приятно душевно състояние, наречено „свобода“. Далеч от революционната извисеност на Бойчо Огнянов, чрез ролята на Графа Димитър Витанов спечелва трайно скептичните балканджии в полза на идеята, че културната възмога рано или късно ще изведе българите към хоризонтите на една нова етно-социална самостойност. И макар че изявите му в полето на предосвобожденския обществен живот се разгръщат изцяло в пределите на просветения еволюционизъм, то днес едва ли можем да отречем факта, че младият тревненски даскал е дал своя конкретен практически принос за движението на нацията към ценностите на Новото време. В полза на изказаното съждение работят и няколкото учебни текста, с които е свързано името на възрожденския учебникар Димитър Витанов.

СЪСТАВИТЕЛ НА УЧЕБНИЦИ И УЧЕБНИ ПОМАГАЛА

В края на 1871 г. в. „Право“ публикува обширен текст на Д. Витанов. В него са представени достойнствата на наскоро отпечатаната аритметика на търновския учител Тодор Шишков. В него руският възпитаник отхвърля критичните бележки на някой си И., който от страниците на същия вестник е дал публичност на неодобрителното си мнение спрямо учебника на Шишков. С аритметически правила и дидактически доводи Витанов доказва, че благодарение на своята „систематичност, краткост, яснота и точност“ въпросният учебник „може да служи като превъзходно ръководство в всичките наши главни училища - мъжки и женски“.

Спокойният аналитизъм на статията убеждава и неспециалиста, че има работа с един отговорен професионалист, който се интересува от правилата на аритметиката не толкова като чист математик, колкото като педагог. Последното впечатление намира потвърждение във факта, че в средата на 20-те години Витанов съставя и подготвя за печат свой учебник по алгебра. За съжаление обаче ранната му смърт възпрепятства неговото отпечатване, а ръкописът потъва в небитието ведно с останалата част от личния архив на възрожденеца.

„Физическата география е една от най-полезните, най-поучителните и най-занимателните отрасли на человеческото знание“  – пише в предговора към своя пръв преводен учебник Д. Витанов. В цитираното твърдение се крие по всяка вероятност и отговорът на въпроса защо младият физико-математик отдава явно предпочитание на природонаучния къс от географската проблематика. Първообразът на споменатата преводна книга е американски учебник, в който се разглеждат основни въпроси на климатологията, хидрологията и геоморфологията. Тук е интересно да се отбележи, че макар и ангажиран основно с особеностите на природната среда, този учебник не страни и от народо-научните въпроси. В него са потърсени връзките между „великите закони на природата“ и стопанските занимания на населението от един или друг регион. Споменатият подход очевидно удовлетворява интелектуалните търсения на новобългарския преводач. И още нещо - в чисто дидактически план материалът в учебника е подреден според изискванията на евристичния метод. Метод, който макар и доста труден, категорично е предпочитан от предосвобожденските педагози. Съвременните специалисти дават висока оценка на „Физическа география от М.Ф. Мори“, още повече че сред 50-те възрожденски учебника по география витaнoвият превод е единственият, чийто първообраз е американски текст и един от малкото, посветени специално на физическата география.

На 4.V. 1874 г. Л. Каравелов съобщава, че „г. Д. Витанов е превел знаменитото съчинение на О. М. Митчеля „Небесни светила или планетните и звездните мирове“. Самата книга се появява на бял свят през следващата - 1875 г. Още от пръв поглед прави впечатление големият брой спомоществователи - 519 души. И тъй като мнозинството от тези спомоществователи са старозагорци (63 души, от които 30 ученика в главното училище), приемам като правдоподобно мнението на А. Спиров и Н. Ганева, че Д. Витанов е превел и подготвил за печат второто си учебно помагало в гр. Стара Загора. Преводът на „Небесни светила...“ има за цел да доближи до съзнанието на възрожденците обвитата в магнетична тайнственост

астрономическа проблематика. Сама по себе си книгата на О. Митчъл представлява своеобразна находка за интересуващия се от тази проблематика човек на XIX век. В десет увлекателно написани беседи авторът представя историята на астрономическите открития, доминиращите в средата на XIX век теории за космическите закони, биографиите на Коперник, Галилей, Кеплер и Нютон. Извън увлекателния разказ за „небесните светила“, преведената от Д. Витанов книга провокира едно изтънчено светоусещане, опряно върху представата за силната доминация на духовното начало над всички приятни или мъчителни неща от живота.

„Звездното небе - пише 0. Митчъл – не показва своите светливи съзвездия при дневната светлина, когато суетността и трудът на человеческите грижи правят человека неспособен да се наслаждава на тяхното тържествено величие. Само в тишината на полунощния час, когато всичката природа си почива, ... само тогас видим, че изгряват и светят планети и бляскавите звезди излязват от дълбочината на небето и приканват любознателния ум да изучи тяхното тайнствено съществование“. Богато илюстрираната и увлекателно написана книга превръща абстрактните астрономически теории в приятно занимание за ума. Тя внушава бодрото и оптимистично чувство, че дори и да не е обозрял всички астрономически тайни, в контакта с всемира човекът до безкрай може да се зарежда с духовна енергия, уповавайки се на законите на вселенската хармония.

Книжка 18 на сп. „Знание“ за 1875 г. препоръчва горещо това първо по рода си обзорно съчинение. „Свалете шапките си – настоява Л. Каравелов – и поблагодарете създателят на „Небесните светила“, че и в българската литература захващат вече да се появяват сериозни, грамотно написани книги. [...] Книгата на О. Митчеля е написана популярно и може да бъде понятна на учениците, които имат какво-годе понятие от математическа география“. В края на хвалебствената си рецензия влиятелният букурещки публицист отправя към преводача критика, че „обича да гърми с високи фрази и че са е не потрудил да бъде малко по-популярен в своя превод“. Макар и твърде крайна, тази критика има известни основания. Но как би могъл да постъпи младият преводач след като в говоримия български език от 70-те години на XIX век едва ли са съществували нашенски термини, които да дават адекватен словесен образ на сложните астрономически понятия.

Присъствието на митчъловите „Небесни светила...“ в книжовното пространство на Българското възраждане има още един смисъл, който повишава изключително високо цената на преводаческите усилия на младия тревненски даскал. Самото лансиране на „космическата“ тематика всред възрожденското културно битие е една своеобразна революция на духа. Тази тематика въвежда българина, който на практика все още живее в епохата на ралото и черешовото топче, в света на „всемирните закони“, изучавани посредством телескопа и астрономическата обсерватория. Днес не можем да оценим с точност доколко Митчъловият текст се е вплел в тъканта на тогавашния информационен фон, но самата му поява на български език подсказва, че модернизацията на представата за света във възрожденското общество се движи с подчертано изпреварваща скорост пред модернизациите на социалните отношения, на политиката или на икономиката. Свой малък принос за реализиране на споменатата тенденция има без съмнение и представителят на едно от най-старите възрожденски интелигентски семейства – учителят Димитър Витанов.

 

 

Проф. Вера Бонева

 

* Текстът се публикува със съкращения.

 

** За съжаление, до момента, не успях да открия снимка на учителя Димитър Витанов

Из колекция "Възрожденски учебници"
на Музея на образованието в Габрово

Из колекция "Възрожденски учебници" на
Музея на образованието в Габрово