За двама лични даскали в Тревненското школо

В „Еленски сборник. Обществено-исторически, културно-просветни и животописни очерки“, кн. 2 /1938 г./, фототипно издание /2016 г./, в статията „Елена като просветно огнище в миналото“, са публикувани и някои бележки от Богомил Даскалов за „питомците“ на Еленската „даскалоливница“ – учители и свещеници, „пръснати по всички краища на родната земя“, сред които и Петко Р. Славейков и Никола К. Гранчаров… И понеже, статията изобилства от интересни, малко известни факти и събития, свързани и с Трявна, ще публикувам част от нея дословно.

/…/

V.

В началото на м. септемврий 1849 г. се завръща в Търново младото даскалче Петко, синът на Рача Казанджията, след като е бил учител все през тая година в Плевен /около един месец/, Враца /2 и пол. Месеца/, Берковица /7 дни/. Гонен от гръцките власти, младото даскалче през Видин, Лом, Никопол, се завръща в Търново, гдето има да туря ред и в разстроените, след смъртта на баща му, семейни дела.

В Търново братята на Петка – Марин и Панайот Медникарови, му представят разстроените сметки, от които се вижда не само че от наследството на баща му не му остана нищо, но че са легнали на плещите му и задължения, които е трябвало да изплаща.

В това безисходно положение, даскал Петко се видял в чудо и не знаел що да захване – гората ли да вземе, или да отиде в някой монастир да се покалугери. Последната мисъл го измъчвала доста време, правил опити да постъпи в Преображенския монастир „Св. Троица“, но попаднал точно на народната мъдра поговорка:

„Те го нещат в селото, а той пита за поповата къща“: Търновският владика Неофит го преследва и гони от цяла България, а Петко иска да стане калугер в монастирите му.

В часове на отчаяние Петко Рачев се среща със своя съгражданин и другар от детинство – Никола поп Василев, който вече си е прикачил фамилно име „Златарский“. Тая среща е била съдбоносна за младия Петко. Той научава от Златарский, че в Елена се е завърнал от Русия еленчанинът Николай Михайловский „московский учений муж“, че същия той с тъй звучното име Михайловский – е учител в Елена, и че той е най-ученият мъж в България.

Това съобщение на Златарский е възпламенило извънредно много надеждата на даскал Петка Рачов, и той решава, със съдействието на Златарский, да отиде в Елена, да се представи на Н. Михайловский, та дано с негова помощ остане в Елена на някаква работа, като използува да се поучи от познанията на тоя голям учен.

Речено-сторено. Една сутрин даскал Петко потеглюва за Елена пешком с препоръчително писмо от Н. Златарский. Вечерта на същия ден Петко Рачев Казанджийский, или Медникарский, се среща с Николай Михайловский.

Михайловский приема даскалчето много добре, взел го при себе си, като помощник-учител в Еленското школо. Но и тук злата съдба налегнала върху даскал Петка. Научава се за това митрополит Неофит от Търново и нарежда на еленските първенци да изгонят онова казанджийско хлапе, което проповядва против вярата, което блажи през пости и не ходи в църква.

Еленските първенци не искали да се противопоставят на владиката и съобщават на Михайловский да изпрати младия даскал да си отиде, отгдето е дошел, иначе, може да пострада и сам Михайловский.

Десет дни само е стоял даскал Петко в Елена, десет дни е слушал висшата наука от своя учител Михайловский и трябвало пак да се отстрани и да бяга от преследване.

„Михайловский Николай плачеше, като ми съобщи, че трябва да напусна Елена. Събрах си чуковете и се опътих за бащиното си село – Трявна“ /Из Славейковата автобиография/.

Даскал Петко Рачев напуща Елена, от която взема само красивото фамилно име Славейков. Пандели /Пантелей/ Кисимов в своите „Истор. Работи“, ч. III, стр. 125 пише, че Н. Михайловский е подействувал да се измени „Славейски“ на Славейков. Може и да е така, но Петко Рачов е пренебрегнал всички имена: Медникарский, Казанджийский и Теменужков, а е избрал прякора на баща си „Бюлбюл“ – „Рачо Бюлбюла“, понеже пеел много хубаво, като славей /тур. бюлбюл/.

На 26 октомври 1849 г. даскал Петко вече се спазарява с „тревненските господа за училището им общо“ да учителствува „с цена пет хиляди 5000 гроша“, от които ще плаща и на „настанения с него заедно подидаскал  г. Николай К. – 1500 гроша“. Тоя оригинален договор, озаглавен „атестат“, е подписан от Петко Р. Славейский /съхранява се в НБКМ/. Подидаскалът Николай К. е еленчанинът Николай Коюв Гранчарский.

В Трявна даскал Петко е останал неуязвим от гонението на Търновския митрополит и секретаря му Костаки; всички опити на последните са ударили о камък, благодарение на упорството и застъпничеството на тревненските първенци в това време, поп Йовчо и чорбаджи Никифор Даскалов. Двамата млади даскали останали не само за няколко години учители тук, но и се задомили и двамата за тревненки. Славейков взема за жена Иринка на Иванча Райков, а Николай Гранчарский взема дъщерята на Пенча Генов Казас, известен в Трявна с прозвището – „цар Пенчо“. Това владетелско прозвище ще му е дадено от „поданиците“ му в Трявна, Габрово, Елена, Дряново, па и Търново, понеже се осмелил да сече пари, които се наричали „банчета“, и герб – „кръст“. Въпросът за сечене на пари е бил отнесен до властите в Търново, „цар Пенчо“, съден и осъден, но по застъпничество на видни търговци и тревненци, освободен, а сечивата му конфискувани и унищожени.

Николай Гранчарский не след много време, по подражание на П. Р. Славейкова, махнал окончанието „ский“ от фамилното си име и вместо него поставил „московското“ – „овъ“ – Гранчаров.

Като учител Н. К. Грънчаров в Трявна е водил „взаимното училище“ /малките/, а Славейков „граматниците“.

Н. К. Гранчаров е издал в 1851 г. книжката: Съкратена свещенна история… списани за ползата на младо-расли-те Юноши.

„Цариград, в типографията на Ц. Вестник“, 29 стр.

За печатането на тая книга е посредничил П. Р. Славейков, който е имал връзки с редакцията на Ц. Вестник, като сътрудник-дописник. На последните 4 страници 26-29 са напечатани първите три песни на П. Р. Славейков, подписани само с инициалите П. Р. С.

Изданието е било пласирано напълно, което личи от това, че Н. К. Гранчаров печата второ издание – без стиховете на Славейкова, извършено в Букурещ със съдействието на шуря му Ралие Петру Казасидес. Тук вече на заглавния лист се чете – от Н. К. Гранчарскаго, учител на Тревненско-то училище стр. 48

Горната книга се появява и като трето издание под издателството на Ралие П. Казасидес, сега вече с 56-2 страници, подвързана с началните корици, 1858 – Букурещ. Сега авторът носи име: Поп Никола К. Гранчаров.

Все в същата година 1858 в Букурещ от същия издател поп Никола отпечатва: Древня египетска история с изображения в текста. На гърба на крайната корица се чете: „Които желаят тази книга, добиват я в Трявна от Поч. Госп. Петра (Пенчо)Г. Казас или Христа П. Казасович, в Елена присъ Св. Поп Н. К. Гранчаров, в Букурещи – от мене Издателъ-а-й Р. П. Казасидес“.

Интересно е, да се отбележи обстоятелството, че от желание да се цивилизоват синовете на Пенча Казас променили бащиното си име Пенчо на Петър, презимето на бащата „казас“, става у единия му син в Трявна – „Казасович“, а у другия му син – в Букурещ – „Казасидес“.

Даскал Никола К. Гранчаров, се задомява в Трявна, запопва се и се установява в Елена, гдето е свещенствувал дори до 1867 г., когато се е поминал.

В Елена, заедно със Стояна поп Андр. Робовски, е написал следните две книжки:

„Последование обучения и венчания“… Русчюк – 1866.

„Акист, или неседално пение на Пресв. Богородица и пр. … Русчюк – 1866.

След смъртта му е бил издаден негов превод от сръбски: - Ижица или Азъ – буквица /* от Доситей Обрадович/ – с иждивение на брата му Матея К. Грънчарова.

В Тревненското училище са учителствали учители еленчани:

Даскал Андрея (отсетне поп Андрея Робовски)… 1842-1843.

Даскал Стефан Горский (?) 1845-55, който се задомява за тревненка и се установява в Трявна до смъртта си.

Даскал Костадин – 1863-64 г., който станал отсетне свещеник.

Връзките между Петко Р. Славейков и Никола Михайловский, установени в 1849 г., не са били прекъснати за дълги години. В Народната библиотека в София в отдела „Архив на възраждането“, се пазят десетки писма, писани от Н. Михайловский до П. Р. Славейков, от съдържанието на които би могло да се използува доста нещо за историята на нашето просветно дело през време на възраждането.

 

Богомил Даскалов

Петко Р. Славейков

Иринка, съпругата на Петко Р. Славейков, с пет от децата им

Из колекцията "Възрожденски учебници"
на НМО - Габрово

Из колекцията "Възрожденски учебници"
на НМО - Габрово

Из колекцията "Възрожденски учебници"
на НМО - Габрово

Из колекцията "Възрожденски учебници"
на НМО - Габрово

Акатист или неседално пение на
пресвета Богородица
и приснодева Мария от
поп Никола Г. Гранчарова и
Стояна П. А. Робовскаго (еленчани).
Русчюк, 1866 г.
Снимка: НМО - Габрово

Ижица или Аз-буквица, преведена
от сръбски на български от
покойнаго свещеника
Николая К. Гранчарова;
напечата ся за спомен на
покойнаго с
иждивението на брата му
Матея К. Гранчарова,
еленчанина, 1867 г.
Снимка: НМО - Габрово