Материали, производство и пласмент – търговски похвати
Като отличен познавач на текстилните материали Христо Райков
винаги поддържа във фабриката си голям запас от суровини. За целта са изградени
няколко склада за вълна, стари парцали и други материали. Материалите имат най-различен
произход. През 1931–1932 г. Райков внася голямо количество вълна от Добруджа,
тогава в Румъния. Около този внос има големи перипетии по изплащането ѝ на
доставчика Омер Исмаил Осман (Керестеджи) от Добрич (тогава Хаджиоглу
Базарджик), което се проточва няколко години заради смяна на икономическата
политика от министъра на финансите Ст. Стефанов, текстилен индустриалец от
Сливен и конкурент на Хр. Райков. Габровският предприемач поддържа големи
запаси от парцали – европейски и местни вълнени, от Военното министерство
(стари униформи), търговски парцали, европейски „вехт” трикотаж. Те се преработват
във възобновена вълна, която е най-евтината суровина за производство на
нискокачествени платове. Използва се и т.нар. камгарен дреб (европейски и
местен) – технологичен отпадък при преработката на вълна. Внасят се известни
количества вълна и прежда от чужбина – около 1000-2500 кг. годишно за
производство на висококачествени платове, според изискванията на пазара. В
началото м. септември 1939 г., след избухването на Втората световна война,
Министерството на търговията издава заповед за деклариране на личните количества
вълна. По това време АД „Хр. Райков” има сериозен запас от 647 000 кг.
вълнени материали. От 13 април 1940 г. е въведен монопол на вълната и тя се продава
само чрез агентите на Дирекцията за храноизноса, само за възложените наряди на
отделните фирми. При национализацията през 1947 г. Христо Райков има складирани
300 000 кг. парцали, около 400 000 кг. възобновени вълни и 250 000 кг. непрана
вълна и др. материали.
Неслучайно съвременниците наричат предприятието на Райков
„Парцалената фабрика” – годишно се изкупуват и преработват вагони с парцали, а
възобновената вълна се използва отново в производството, което подбива цените
на останалите фабрики. Ако фабрика „Ив. Калпазанов” – Габрово продава метър плат
за 120 лв., Райков продава за 80 лв.
АД „Хр. Райков” се ориентира и специализира в производство
на платове за по-непретенциозните слоеве на населението и за различни държавни
търгове, най-вече за армията, което му носи сигурни печалби. Най-голям успех
има чрез влагане на възобновени вълни в тъканите – в някои шаяци вълната е само
около 15%, а натуралните шаяци за „абаджиите” се обработват с туткал за
твърдост. Те са предназначени главно за турското население от селата в
Североизточна България (Делиормана). Важна търговска база за пласиране на
продукцията му е панаирът в Ески Джумая (дн. град Търговище). Всяка година през
месец май от 1933 до 1939 г. Христо Райков изпраща там по цели вагони и камиони
с платове. Съвременници разказват, как търговците сами разтоварват камиона,
който прекарва плата от гарата и се бият кой повече плат да вземе. В първите
години Райков прилага там дъмпинг, за да отстрани конкурентите от Габрово и
Сливен. Пуска в началото платовете си на ниски цени, като принуждава и
останалите търговци да ги намалят. С подставени хора изкупува всички платове,
след което им поставя свои етикети и вдига цените.
Христо Райков има добри делови контакти с търговци от
селата Устово и Райково (дн. кв. на Смолян), които пласират големи количества
от натуралните „твърди” шаяци в Турция. През 1936 г. той изнася там голяма
партида платове. Заплащането става в златни турски лири. Следващите месеци той
плаща заплатите на работниците си по желание в банкноти или злато – една монета
за 620 лв. Такъв е курсът в банката, а сделката е сключена на цена 500 лв. за
турска лира. Така печалбата е още по-добра. Добрите му позиции на този пазар
водят до поканата да открие вълненотекстилна фабрика в Цариград, но той
отказва. Все пак основните средства, които печели Христо Райков, идват от
държавните търгове, в които участва и печели. Те осигуряват почти непрекъснатия
ритъм на работа и постоянно увеличаване на производството от края на 20-те до средата
на 40-те години на ХХ в. Постепенно той става основен доставчик на Министерството
на войната, Главна дирекция на трудовата повинност, Министерство на земеделието
и други държавни институции – полицията, БДЖ, затворите, болници и др. Един от
първите търгове, който Райков печели, е за изработката на 3 000 000 различни
бройки бельо за българската армия. Започва да тъче американ и хасе по негова
технология, приспособявайки наличните машини във фабриката (която е
вълненотекстилна). Участва в търг на Военното интендантство за закупуване на 52
000 стари куртки, 29 000 шинели, 18 000 брича. Очиства ги и преработва в
щрайхгарна вълнена прежда, от която произвежда платове и шинели отново за
българската армия. В миналото, за един от тези търгове се разказва като
легенда. На него той се конкурира с Петър Кедев, управител на фабрика „Успех” –
Габрово собственост на видния индустриалец Пенчо Семов, за военни доставки на
около 350 000 м. плат. Райков успява да види от използваното индиго цената на
конкурента и предлага с 1 стотинка по-ниска оферта.
Интересна е историята, която разказва Пантю Пантев,
габровски индустриалец, племенник на Пенчо Семов: „Един ден генерал Христо
Луков, роднина на вуйчо, дойде на гости в Габрово. Бяхме в беседката и
говорехме. Гледам от далеч пристига Христо Райков, тръгнал пеша от града. Върви
бос и носи обувките си на два пръста. Вуйчо го видя и каза: "Гледай
Христо, това е колегата ми Христо Райков, най-големия доставчик на войската ти
(Христо Луков беше министър на войната)!
Влезе Христо Райков, поздрави, остави обущата си на земята
и се упъти към ген. Луков: „Вие мене не ме познавате, но аз Ви зная. Аз съм
най-големия доставчик на платове и одеала за войската Ви", ръкува се с
него и се обърна към нас”.
По спомени на негови съвременници, фабриката изработва
средно годишно по около 300 000 м т.нар. търгов плат (специално за търгове).
Според някои от тях, той си служи с големи рушвети. При един случай, когато
военните му връщат 60 000 м. наторал (натурален шаяк), Христо Райков веднага
отива със свой служител в София и след няколко дена изпращат плата обратно.
Запазени са и писма до служители на Райков, с които той им дава инструкции, как
да представят топовете плат пред приемателните комисии, като прикриват тези с
дефекти. Когато предстои платовете да се изпробват в лаборатория със специална
машина, той ги успокоява: „Всички приемчици и химичката са наши приятели и
гледат с голямо доверие, даже не обръщат много внимание, а ти знаеш като вярват
някого както нас добре си минава”.
Освен „търговите” шаяци, които са около и над 2/3 от цялото
количество, АД „Хр. Райков” произвежда и висококачествени фини платове за
по-висшите слоеве на градското население – европейско модно, платове различни
десени и цветове – черно, меланж, натурал, кестен, маслен, кафяв, син, дамско,
сукно, чер и син местен шевиот, рибя кост, ластикотин, трикотин, кафяво бизе и
бизе с ефекти, панталон, габардин и др. За тях материалите се внасят от чужбина
– Италия, Германия, Франция. Доставят се машини за подобряване качеството на платовете
и следване на модните тенденции – велур машина, кардираща, за къдрене, за
ефектни прежди и др.
Въпреки усилията, капацитета на фабриката на АД „Хр.
Райков” в Габрово не може да изпълни всички поръчки за търговете и свободния
пазар. Собственикът дава материали за изработване в предприятията: „Ив.
Хаджиберов”, „Бр. Хаджистойчеви” и „Ив. П. Кирчев” в Габрово, „Братя Балевски”
– Троян, фабрика „Мусала” – Самоков, „Розова долина” – Казанлък, Петко Русев
„Текстилно производство” – Сливен и др. В разгара на Световната стопанска
криза, към края на 1932 г., в писмо до своя доставчик на вълна от Добрич, Хр.
Райков споделя: „Толкова силна работа имаме, че просто съм постоянно на крак да
се справим с клиенти …. Много ме тревожи обстоятелството, че не мога да
задоволя клиентите си със стока, версия нема, всичко в брой продаваме, цялата
фабрика работи пълна форца 24 часа непрекъснато. Новите машини, които монтирах
са в работа, работя в още три други фабрики… „Ганчо Попов”, фабрика „Надежда” и
цялата на Иван х. Беров, с автомобила ходя по един час на трите всеки ден ….
Правя от 6 до 8 млн. месечно …, печалбата не голема както други години обаче
при големи обороти докарвам 15% чиста печалба”. Заради проблема с плащането на
добруджанската вълна, Райков го уверява, че не трябва да се тревожи за парите
си: „аз имам материали злато, складовете ми се увеличават, тъй че моят лев е
по-сигурен и от долара”.
Мечтата на Христо Райков е да надмине фабрика „Успех"
на Пенчо Семов. Производството му ежегодно нараства: докато през 1929 г. са
произведени 88 000 м. плат, то през 1931 г. вече са 150 000 м., а през
1934 – над 300 000. Така само за няколко години Христо Райков успява да
организира производство, което го доближава до целта. Производството през 1937
г. е 392 084 м., през 1938 г. – 422 975 м., а през 1939 г. – 736 221 м.
плат. Годините на войната не са пречка за енергичния индустриалец –
производството продължава да расте. С помощта на предприятията в Габрово,
Сливен, София и другите фабрики, които работят за него, през 1942 г. Хр. Райков
достига над 1 000 000 м. плат, с което надминава най-големия си конкурент.
Неговата фабрика е недостижима по обем на производството, ръст на развитие и
конкурентоспособност.
Христо Райков – противоречив образ, или
особеностите на българския индустриалец
Христо Райков доста се различава от старите габровски
фамилии в текстилния бранш – произхожда от бедно селско семейство, без традиции
в занаятчийството и търговията. Той е първо поколение индустриалец, почти без
образование, за разлика от синовете на габровските индустриалци, които изучават
търговски и технически науки в Западна Европа. В замяна на това, той притежава
голяма природна интелигентност, бърз ум, съобразителност, комбинативност и
неизчерпаема амбиция.
Според данъчна декларация за 1926 г., Райков започва да се
занимава с търговия през 1912 г., отначало на дребно, а след това и на едро. По
това време той притежава дялове в различни акционерни дружества – най-много в
АД „Аспарух”. През същата година регистрира еднолична фирма на свое име в
Севлиевския окръжен съд с предмет на дейност търговия с платове, прежди и др.
През 1927 г. той вече е главен акционер, председател на УС и директор на ААД
фабрика „Аспарух”. Данъчната администрация смята за него, че: „Собственикът на
фирмата е млад, енергичен, пестелив и редовен в плащанията си човек. Запознат
добре с текстилното производство, той ръководи предприятието си добре”.
В писмо до свой познат, самият Райков си дава кратка
самооценка: „Аз карам четири фабрики, главоболие големо, имам амбиция, това е
спорт. Аз помежду работата не виждам как минава времето… , но аз вече съм роб
на собствения си капитал. Гордея се само, че това е за общо благо на народа,
поддържат се бедните. … Ще дойде и мен ред да съм по-свободен, сигур когато
дойде голяма криза, за да спра фабриката, затова иска ми се още да бъда на
поста си докато съм полезен”.
Кой е Христо Райков в очите на своите съвременници:
„Селяндур без никакво образование. Цялото му счетоводство е едно малко
тефтерче, което само той си знае. Без никаква култура и възпитание. Единственото
му отличително нещо, че е колкото прост, толкова и гениален в работата си. За
няколко години от малката текстилна фабрика „Аспарух” направи грамаден завод и
фабрики в София и Сливен. Ходеше небръснат, мръсен, без връзка, само по сако”.
Все пак, Пантю Пантев – индустриалец в трикотажния бранш,
дава възможно най-високата оценка за Христо Райков. Той го сравнява с Пенчо
Семов – „истински трудолюбив, пестелив, голям индустриален гений”, и ги поставя
на едно ниво: „В живота си съм познавал двама души с такава гениалност. Той [Пенчо
Семов] и Христо Райков, по-късно дошлия в Габрово индустриалец, издигайки
текстилната индустрия в незапомнен възход”. Когато П. Пантев пита вуйчо си,
Пенчо Семов: „кой е по-голям от двамата в текстила, той замълча и ми каза:
„Мъчно вече мога да кажа – аз или той“.
Захари Корнажев (1888–1968), габровски търговец на
текстилни изделия, дава обективна преценка и проследява пътя на Христо Райков
от дребен търговец на вълна и изостанали платове от сливенските фабрики, до крупен
индустриалец. Той просперира благодарение на своите търговски познания за
нуждите на пазара и „спящото положение” на другите търговци и фабриканти, което
използва действайки с бързина, смелост и интензивност. „Ежегодно неговото
предприятие, благодарение лично на неговите качества и способности, което прави
чест на българската индустрия, със средства взети от самото предприятие, от
печалбите, той достигна до днескашното си положение. За мене, всичко придобито
е негово лично дело и всички около него са едни автомати, без никаква
инициатива, и всичко е дирижирано от него”.
За Христо Райков е характерно, че сам ръководи всичко.
Доверява се на ограничен кръг от хора – той е едновременно председател на УС,
директор и касиер. Той е едноличен собственик, който сам взема всички решения,
въпреки че акциите в дружеството формално са разпределени между него и
най-доверените близки и роднини – Ив. Цанков – баджанак, Колю Недев – шурей,
Цана Хр. Райкова – съпруга, Русчо Райков – брат, Елена Ив. Цанкова, Колю Велев
и др.
За хората, които работят с него и го познават отблизо
Райков е противоречива личност. Такова е и отношението на обикновените
работници. Според някои:
„Райков има голям замах в индустрията, но има слаба
култура, той обича да се караш с него, да се псувате, но щом си добър работник,
той не те изпуща”. Раздава заеми за строеж на къщи в района на фабриката.
Обикновено тези заеми не се връщат и се опрощават по някакъв начин. И
най-простия работник да се уволни, той трябва да знае и той лично да реши.
Когато има спечелен търг, във фабриката се работи под пълна пара, по 10 часа на
смяна, дори в неделя. Организира се и трета смяна през нощта, къде доброволно,
къде не съвсем. Това, разбира се, не се харесва на всички, има протести, опити
за стачки и оплаквания до Инспекцията по труда. Това не смущава особено Христо
Райков, той плаща наложените глоби и работата продължава. В спомените, писани в
услуга на марксистката историография, той е представен като хищен експлоататор,
враг на работниците и на всичко „прогресивно”. Обвиняват го, че нахлува в
местната кръчма, където се събират работниците и ги разгонва с викове и
крясъци. Но не се отчита, че той го прави, за да не пропият заплатите си.
Според други, той не е злопаметен, не е отмъстителен дори към тези, които организират
протестите. Поради характера си габровският предприемач често влиза в
противоречия и спорове с представители на държавната администрация, особено при
строежите и разширенията в своето предприятие. При един от конфликтите, в
крайна сметка разследването установява, че: „По време на спора Райков не е
късал актове или да е псувал, но неговият навик е и по природа, той лесно се
нервира, говори с повишен тон и даже е груб”.
Семейството на Райков води съвсем обикновен живот. Жена му
е домакиня, която се грижи за четирите им деца. Рядко ходи в града. В двора на
фабриката е къщата, в която е кантората и където живеят семействата на Христо
Райков, Колю Недев и Иван Цанков. Райков притежава къща и в Габрово, но
предпочита да бъде близо до производството, за да контролира всичко. В края на
30-те и началото на 40-те години започва да строи и обзавежда нова къща, но тя
остава недовършена и национализацията го заварва във фабричното жилище.
Христо Райков няма вкус към охолен начин на живот, към лукс
и излишество. Почти всички средства, които изкарва като печалба, той влага
обратно в предприятието, инвестира в разширения и нови машини. Като млад
индустриалец не се притеснява да пътува до града яхнал един бял катър, преди да
купи лека кола. В ежедневието си той е съвсем обикновен човек и не се различава
особено от своите работници.
Неговите дъщери Мария и Надежда си спомнят от детството, че
всяка година на празника на фабриката – Свети Дух, се нареждат трапези на двора
и на всеки работник баща им подарява вълнен плат за костюм, а на работничките
плат за вълнени рокли. За обикновените хора родителите им са бачо Христо и леля
Цана.
Нерадостната съдба на индустриалеца
След преврата на 9 септември 1944 г. Христо Райков, както и
останалите индустриалци в Габрово, и в цялата страна, са изправени пред нови
предизвикателства. Започва постепенното налагане на контрол от страна на БРП
(к) в по-големите фабрики под формата на работнически комитети и комисии,
синдикални, партийни и др. организации, които активно се намесват в
управлението им. Почти всички работници са обхванати в профдружества.
Индустриалците периодично са „приканвани” да даряват средства за различни цели.
Христо Райков дава 1 000 000 лева на Околийския комитет на БРП (к) и 400 000
лв. на Околийското управление в Габрово.
На 18 февруари 1946 г. в АД „Хр. Райков” избухва пожар
поради небрежност на две работнички. Изгаря цяла жилищна сграда и намиращия се
до нея склад. Щетите възлизат на 15 000 000 лв. Пожарът не е умишлен, но
обвиненията са насочени към Райков, „който до 9 септември 1944 г. се
разпореждал много стриктно памукът и вълната да бъдат добре опаковани,
складирани и защитени от възникване на пожари, но след тази дата започнал да не
взема необходимите предохранителни мерки” (Vatchkov, 2018, рр. 33-34).
В периода 1945–1946 г. той се числи към т.нар. „патриотични
индустриалци”. Деловите му качества са оценени и е поканен като съветник в
новообразуваното Министерство на индустрията и занаятите, оглавявано от Петко
Кунин.
След национализацията през декември 1947 г., на Райков e
връчен нарочен баланс, според който дружество му, което разполага с огромни
активи е представено едва ли не във фактическа несъстоятелност и загубило целия
си капитал. Въпреки затягащата се примка около индустриалците обявени за „бивши
хора”, той не се притеснява да представи обширно възражение, в което точка по
точка доказва несъстоятелността на представения баланс. От изложението още
веднъж ясно се вижда мащаба на неговата дейност и натрупаните активи в
продължение на 20-годишен неуморен труд. Капиталът – база на обезщетението би
трябвало да бъде 800 000 000 лв., а не 47 696 537 лв. Ако се изчисли всичко
притежавано от Христо Райков сумата би надхвърлила 1 млрд. лв.
Въпреки всичко, той не се предава и не се примирява - с малко
заделени средства купува машина за производство на чували от отпадъци, но и
този опит за развиване на частна инициатива се отчита като недопустим от новите
властници – машината му е конфискувана и Христо Райков е даден под съд. Негов адвокат
е известният юрист Любен Дюгмеджиев. Процесът приключва с оправдателна присъда.
Христо Райков запазва за известно време статута си на
съветник към Министерството на индустрията, но след процеса срещу Трайчо Костов
през 1949 г., той също изпада в немилост и последва пътя на повечето български
индустриалци. Първоначално е изпратен на лагер в Куциан – мина „Бобов дол”,
Пернишко. След това прекарва няколко години в лагера Белене. Христо Райков не
пада духом, „не остава невидим” според спомените на своите сълагерници: „Събираше
стари консервни кутии и от тях правеше разни значки, цигарета и какво ли не. От
върбови пръчки правеше цигарета, които украсяваше с разни шарки. Не спираше нито
за момент”. Оттам Христо Райков се връща без дом, с разпръснато семейство,
най-близките му хора са изселени на различни места. Умира през 1967 г.
През 40-те години на ХХ в. Христо Райков се смята за
най-успешния индустриалец в Габрово и един от най-богатите хора в България. Той
извървява пътя към богатството в продължение на двадесет години – от дребен
търговец, до притежател на фабрики в Габрово, Сливен и София, за когото работят
предприятия от цялата страна. И днес изоставените корпуси на неговата фабрика
могат да се видят в кв. Хаджицонев мост, отломка от старата слава на
индустриално Габрово.
РИМ –
Габрово
Из
сборника „Известия на центъра за стопанско-исторически изследвания“, т. VI, 2021 г.
* Оригиналното
заглавие на доклада е „Христо Райков – предприемач и индустриалец /1896-1967/
** През 1936 г. със средства, дарени от видния
габровски фабрикант Христо Райков и съпругата му била построена църковната камбанария на
храм „Св. Димитър“ /1876 г./ в с. Скорци, Тревненско
 |
| Христо Райков на мострен панаир в Горна Оряховица, 1925 г. Снимката е от публикация във в. "100 вести" |
 |
| Индустриалецът Христо Райков Снимката е предоставена от Иван Постомпиров |
 |
| Вълненотекстилната фабрика на Христо Райков в Габрово Снимката е от публикация във в. "100 вести" |
 |
| Църквата "Св. Димитър" /1876 г./ в с. Скорците, чиято камбанария е построена със средства, дарени от фабриканта Христо Райков и съпругата му |
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.