Кръстът

Посвещавам го на всеобщото добро, което все още не сме направили...

 

Трябваше да го издигна. Не че имам чак такива големи грехове (то кой ли няма?), но по- скоро като знак от Бога, като поличба, като моя лична мисия. Мястото е малко над самото село, на бърдото. Там някога е имало кокаланска черква. За първи път тук, в наше село, научих за този обичай, който съчетава кокал и черква. Навремето бърденци са правели празничните курбани на нивата. Излизало е цялото село, разпъвали са месалите с хляб, слагали са казаните с месо и около тях са се извивали кръшни хора. Не са строили черкви, а там на земята са извършвали необяснимото тайнство – връзката между езичеството и християнството. Тази връзка, която и до ден днешен преследва и определя нашето общество. Мистерията на миналото, дошла с дедите ни и вярата в новото начало на плодородието и берекета. Какво странно словосъчетание: „Кокаланска черква“ до ден днешен е останало в спомените на местните и съчетава в себе си две понятия: кокал – месо – жертва – живот и черква – вяра – надежда – упование. Някога простите селски хорица са разбрали и са ги събрали в едно, за да оцелеят и пребъдат.

Там, където върху скалата пръстта е педя и малко, дървеното рало играе, подскача, търси пролука и своя път. Хвърленото с широка ръка зърно, гледа да се залови за трохата пръст, да кълни и да оцелее. Зачатие и рожба и много мъка, борба за оцеляване и живот. И когато дървеното рало подскочи и се скърши в скалата, когато градушката удари рехавите пречупени класове, когато сушата спече и задуши посърналите посеви, тогава идва краят. Първо умират животните, след тях и хората. Разбрах, затова местните са строили училища и нито една черква. Там на нивите са търсели божията подкрепа и чудото. Затварям очи и ги виждам. Празникът е на „Свети дух“, всички поемат към поляната. Там от сутринта къкрят казаните с курбана. Изведнъж писва гайда. Малко неуверена, срамежлива, но постепенно тръгва, освобождава се и литва. Гайдарят, свил глава, пречупил големият мех, притворил очи, потънал в неговия свят. Това е мелодията, събирана цяла година, чакана и несподелена. В своя унес, дори не забелязва първите стъпки на хорото. Запристъпват момите, след тях невестите и бабите. От някъде се появява павур с ракия. Хорото укрепва, набира сила, завърта се шеметно, разтваря се и събира все нови и нови души. Празникът става. На този ден, те са забравили недоимъка, орисията и черната мъка. Летят краката им, телата им, не, душите им. Това е техния ден, сега и завинаги.

Неусетно съм изкачил бърдото и съм сам на голямата поляна. А къде е черквата? Няма камък, плоча, знак. Човек може да се помоли навсякъде. Да открие своя Бог във всемира и най-вече в душата си. Това ме накара да се откажа от грандоманския план да строя параклис. Реших да издигна кръст. Прост, дървен кръст. И за да продължа традицията на старите тревненски майстори, го закарах на Уста (майстор) Дарин – най- добрият дърворезбар в Трявна. Да положи своя марангоз (дърворезба) върху него. Изправихме го, коленичих пред него и го прегърнах. Аз съм никой тук в този град и това село! Кой ме доведе? И защо? Челото ми опря в грубо издяланото дърво. Нещо ме задави. Вместо радост ме обзе тъга. Тъга за разпятието, страданието и болката. Ние, обикновените хора, разбрахме ли тази саможертва, че тя е направена заради нас. За да изкупи греховете ни. Станахме ли по–добри, състрадателни, човеколюбиви? Днес помогнахме ли на бедния, болния, страдащия до нас? Едва ли… Всички чакаме възкресението, прошката и помощта. Да получим без да дадем, да се пречистим без да страдаме, да ни обичат без да погалим. Отворих очи и се изправих. Отпуснах ръце пред кръста. Там където трябваше да бъдат следите от кръвта на Спасителя, бавно потъваха в дървото дирите на две сълзи.

И днес моите синове, когато им е чоглаво и нещата не вървят по план, се качват там – на кръста. Палят огнището и преспиват под открито небе. И без да съзнават, а може би умишлено, продължават традицията и великото тайнство – сливането на езическия ритуал и Христовия празник.

 

Петър Манолов