Поборникът Георги Стойчев присъства на освещаването на Самарското знаме

Днес публикувам кратък откъс от неиздадения ръкопис на Емил Николов, посветен на Георги Стойчев Димов /1846-1917/ - един от дейците на българското националноосвободително движение, който е вуйчо на неговата баба Кина Стойчева, съпруга на учителя Никола Станчев Балабанов /1876-1969/. Преди седем години, внукът му Емил Николов издаде в книга /„Свобода или смърт. Изповед“/ спомените на поборника Петър Цанев Балабанов, записани от дядо му през 1928 г.

Ръкописът, откъс от който публикувам днес, е писан по записките на Георги Стойчев. Авторът Емил Николов е подготвил за печат още два ръкописа – за зографа Цаньо Захариев и за Ботевия четник Кънчо Скорчев. Поради липса на средства, те все още не са издадени. Благодарна съм на г-н Николов за възможността да публикувам част от спомените на Георги Стойчев, запечатали някои ярки моменти и събития от Руско-турската война /1877-1878/. Преди това обаче, ще припомня накратко детайли от житейската биография на Георги Стойчев. По сведения на Лидия Горанова, дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, той  развива активна културно-политическа и революционна дейност в рамките на българското землячество в Александрия. Като представител на Александрийския революционен комитет Г. Стойчев е избран за член на БРЦК в Букурещ. След потушаване на Априлското въстание, на 10 юни 1876 г., в Букурещ е учредено БЦБО /Българско централно благотворително общество/ – политическа организация на българската емиграция в Румъния, създадена на основата на съществуващото дотогава Българско човеколюбиво общество. В него влизат почти всички членове на бившия БРЦК. Сред изявените членове са и тревненците Павел Христов Висковски – представител на Гюргевската община и секретар на БЦБО, кореспондент на руските вестници „Ново време“ и „Московски ведомости“, и Христо Златаров – един от пионерите на българската фотография, представител на обществото в Бузъу – Румъния.

Като касиер на групата в Александрия, Г. Стойчев взема участие във всички прояви на БЦБО. С диплом от 21 ноември 1876 г. той е  провъзгласен за почетен член на БЦБО. В него е посочено, че е „един от главните действащи лица, помагали морално, материално и физически за Освобождението ни“.

***

Спомени за Освобождението
/по записките на Георги Стойчев/

Най-ярката изява на българското национално–освободително движение по време на Руско–Турската война /1877–1878/ е сформирането на българското опълчение. Окончателното решение за неговото създаване е взето от руския император Александър II на 13 ноември 1876 година по време на съвещанието в присъствието на Великия Княз Николай Николаевич и военния министър генерал Дмитрий Милютин. Фактическото създаване на Опълчението започва на 31 март 1877 г. * В началото на април то е прехвърлено в румънския град Плоещ. Подборът на доброволците се извършва от комисия за приемане на доброволци, а сред кандидатите са мъже от 16 до 65-годишна възраст. Голямо съдействие за набиране на доброволци оказва Българското централно благотворително общество и славянските благотворителни дружества в Русия. Опълченците са с права на служещи в Руската армия. За началник на Българското опълчение е назначен генерал-майор Николай Столетов. Обучението на опълченците се извършва от руски офицери. Раздадено им е ново войнишко облекло и ботуши. Пушките им са френски „игленки“, маркa “Шаспо”.

На 12 април 1877 година Русия обявява война на Турция. Настава голяма радост. Във всички румънски градове, където има български колонии, хората празнуват. Революционният комитет в Александрия, начело с доктор Вичо Петрович и Георги Стойчев, провежда голям митинг в подкрепа на войната. На площада се вият хора... […]

На 6 май 1877 г. ** се състои церемонията по освещаване на знамето на Опълчението. Жителите на град Самара подаряват на Българското опълчение бойно знаме, наречено на името на града - „Самарско знаме”, изработено още през 1876 г. и предназначено за участниците в Априлското въстание. На него са изобразени „Иверската Богородица” и братята „Св. Св. Кирил и Методий”.

На 6 май 1877 г., в Плоещ, делегация от град Самара, начело с Ефим Кожевников и Пьотр Алабин, връчва Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония. За целта всички опълченски дружини, в пълен състав, с оръжие и сумки, със скатани платнища, се събират пред лагера на Четвърта дружина. Съгласно заповедта, всички офицери са в походна униформа и с ордените си, а опълченците - в красива и удобна униформа – къса тъмно зелена куртка с моряшка кройка, наречена „българка” с червени пагони, черен калпак от агнешка кожа със зелено дъно и осмоконечен андреевски кръст на челото, високи ботуши и сив войнишки шинел.

Главнокомандващия княз Николай Николаевич пристига към два часа след пладне. Водосветът се извършва от българския архимандрит Амфилохий от Сливен и свещеник Петър Драганов от Търново. Веднага след това започва тържествената церемония по приковаването на плата на знамето към дръжката. Първият златен пирон забива главнокомандващият княз Николай Николаевич, след него началника на щаба генерал Непокойчицки, генерал Столетов и двамата пратеници от град Самара, които донасят знамето. Последните пирони са забити от избрани български редници.

От събралото се множество, извеждат стар българин с красив боен национален костюм, с извезана куртка и широк червен пояс, от който стърчат ръкохватките на турски пищови и ятаган със златна украса. Това е известният български войвода Цеко Петков, който 32 години се сражава с турците. Страшилище на Балкана, той получава 28 рани и прекарва 3 години в турски зандан, прикован с желязна верига на шията. И отново е тук, за да постъпи в редиците на българското опълчение, но го оставят към щаба на отряда. Когато му подават чукчето и златното пиронче, сълзите се стичат по лицето му. Вдига поглед към небето, поглежда към знамето и към главнокомандващия и с висок глас казва: „Да помогне Бог това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя! Нашите майки, жени и деца да изтрият с това знаме скърбящите си очи! Всичко нечисто, поганско и зло да бяга от страх пред него, а след това да настане траен мир и благоденствие…”. Когато старият войвода произнася тези думи, настъпва гробна тишина...  

[…] След като обикаля построените редици на Опълчението, Николай Николаевич, се спира пред походния олтар и заповядва на барабанчика да даде сигнал за молитва. Прозвучава команда:     „Дружини мирно! За молитва, шапки долу!”. Войниците вземат пушките в положение за молитва и свалят калпаците си... След освещаването, знамето е връчено на знаменосеца, унтерофицера Антон Марчин ***. Когато той за първи път развява знамето, проехтява мощно „Ура!”, а опълченците хвърлят във въздуха калпаците си. Близките на опълченците и гостите на тържеството, плачат от радост и вълнение... На тържествената церемония по освещаването на Самарското знаме, присъства и Георги Стойчев със съпругата си Сица. […]

След като опълченските дружини преминават в тържествен марш пред главнокомандващия и гостите на тържеството, са разпуснати от строя за час. […] Точно след един час тръбачът дава сигнал за построяване на ротите. Военната музика свири марша „Шуми Марица” и дружините се отправят към лагера си...

През май 1877 година българското опълчение е причислено към Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко. На 22 юни отрядът форсира река Дунав при Свищов. Три дни по късно влиза в Търново, след което преминава Стара планина. На 4 и 5 юли опълченците участват в първото сражение при село Уфланли и Казанлък. Участват и в боевете при Нова и Стара Загора. В началото на август те са зачислени към Шипченския отряд и изнасят основната тежест на Шипченската битка, заедно с 35-ти Брянски полк и 36-ти Орловски полк. Българите проявяват невиждан героизъм при защитата на Шипченския проход. Срещу 30 000 армия на Сюлейман паша, застават общо 7 500 руски войници и български опълченци, и въпреки голямото числено превъзходство на турците, те не отстъпват Прохода. През декември, в голям сняг и студ, преминават Стара планина и участват в Шейновската битка. Централната турска армия е напълно разбита…

Трявна е освободена от турско робство през юни 1877 година /Бел. Г. Иванова - 29 юни (ст.с. 12 юли) 1877 г., Петровден/. […].

Войната бушува с пълна сила. Турците масово избиват мирното население, разрушават и подпалват градовете и селата, през които минават. Само в Стара Загора, аскерите на Сюлейман паша избиват близо 15 000 мирни жители и подпалват града. Независимо от това, руските войски и българското опълчение, удържат победата. Предният отряд на генерал Гурко достига на 20 километра от Цариград. Тогава Англия, Франция, Германия и Австро-Унгария заплашват Русия, че ако не спре настъплението на войските си, ще й обявят война. Турското правителство иска примирие. То е подписано на 19 януари 1878 година в Одрин. На 19 февруари /3 март, нов стил/ е подписан Санстефанският мирен договор, който слага край на войната. […]

В нея участват 276 000 руски войници и 6000 румънци. България участва с 12 000 опълченци и хиляди доброволци, които снабдяват руската армия с храна и вода. Много са надеждните разузнавачи и водачи през изпреварващи противника пътища. Руската армия губи 72 300 души, починали от измръзване, рани и болести войници и офицери - руснаци, украинци и финландци, на служба в руската армия. От българското опълчение загубите възлизат на 3 500 души. Много са и зверски убитите от турските аскери и башибозуци българи по пътя на военните действия. Всички градове и села, през които минава турската армия са разрушени и опожарени...  

[…]

След Освобождението по–голямата част от поборниците и опълченците, изпадат в тежко материално положение. Иван Вазов пише своята „Епопея на забравените”. Глас срещу мизерното съществуване на борците за свобода, издига и Захарий Стоянов в уводната част на „Записки по българските въстания”. На 3 юни 1880 г. правителството на Драган Цанков, предлага на Народното събрание и то приема „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци”. Отпуснати са им нищожни пенсии от по 30 лева. Унизени и огорчени, те трябва да доказват, със свидетели, пенсионните си права. Самият Георги Стойчев, отказва да получи поборническа пенсия…

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Още през есента на 1876 година в Кишинев се събират около 700 български доброволци, които са издържани от Кишиневското българско общество със съдействието на руски славянофилски организации. Първото редовно подразделение е сформирано в Кишинев под командването на генерал-майор Николай Столетов в средата на декември 1876 г. и се нарича Пеши конвой при главнокомандващия княз Николай Николаевич. Наброява около 300 души, главно българи от Кишинев и Южна Бесарабия. Фактическото развърнато създаване на конвоя започва на 31 март 1877 г.

В деня на обявяването на войната – 12 април 1877 година, конвоят участва във военен парад в Кишинев в присъствието на император Александър II. Наброява около 1400 души, половината от тях българи от Украйна и Бесарабия[2] На 17 април/29 април 1877 г. главнокомандващият Действащата руска армия на Балканския полуостров великият княз Николай Николаевич издава заповед № 40 за създаване на Българско опълчение.[3] Император Александър II утвърждава „Правила за създаването на Българското опълчение“. Като основна задача на опълчението е определено оказването на съдействие на руските войски главно чрез поддържане на реда в освободените български земи.

В края на април същата година Българското опълчение е предислоцирано в Плоещ, където към него се присъединяват много доброволци от Сръбско-турската война от 1876 г.. Личният състав на опълчението се разраства след преместването на лагера край Плоещ. Формирани са 6 дружини. Броят на опълченците достига 7400 души преди началото на войната. До създаване на планираните конни сотни не се стига. По-късно са формирани още 6 дружини – в началото на войната през лятото на 1877 г.

Подборът на доброволците е извършен от Комисия за приемането на доброволци, която преценява годността на кандидатите за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65-годишна възраст. Личният състав е набран предимно от опитни бойци – участници в национално-революционното движение и Сръбско-турската война от 1876 година. Съдействие за набиране на доброволци оказва Българското централно благотворитерно общество в Румъния и Славянските благотворителни комитети в Русия. Опълченците са с права на военнослужещи от Руската императорска армия.

** На 6/18 май 1877 г., в Плоещ /Румъния/, делегация от град Самара, начело с Ефим Кожевников и Пьотр Алабин, връчва Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония, в която знамето е заковано на дръжката със златни пирони.

*** Знаменна рота е III Опълченска рота (командир, щабс-капитан Попов) от III Опълченска дружина (командир подполковник Павел Калитин). Знаменосец е унтерофицер Антон Марчин. Знамето се прочува по време на Битката при Стара Загора. Знаменната рота попада под фронтален противников огън. Загиват знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк и опълченец С. Минков. Известен в историята остава подвигът на подполковник Павел Калитин, който с героични усилия и цената на живота си, успява да спаси знамето от турски плен. Изнесено е от бойното поле след свиреп ръкопашен бой от спонтанно формиралата се Знаменна група-унтерофицер Тома Тимофеев, опълченец Никола Корчев, Павел Малкия, Д. Минков, Попов, Радев, Мицов, Донев, Никола Кръстев, осетинеца Николай Караев-Дудар и др. Носено е и в битката при Шипка и Шейновската битка.

След войната III Опълченска дружина е преобразувана в III пехотна Радомирска Пехотна дружина и Самарското знаме се пази в гарнизона ѝ в Радомир, от където е последният му знаменосец Никола Корчев. През 1881 г. дружината получава друго знаме и между 1881 и 1946 г. Самарското знаме се съхранява в Двореца в София (дн. Национална художествена галерия).

В 1946 г. е пренесено в Националния военноисторически музей, където се съхранява и до днес в камера при специални условия.

По случай третата годишнина от кръвопролитните боеве при Стара Загора на 19 юли 1880 г., се състои юбилейно честване. По време на тържеството на знамето на Трета опълченска дружина – Самарското знаме – за пръв път е връчена първа степен на ордена „За храброст“. Самарското знаме е единственото знаме наградено с този орден, като знакът му е вграден в богато декорираната дръжка. 

През 1958 г. са изработени две копия на знамето, като едното е изпратено в Централния военен музей в Русия, а другото остава в България. През 1978 г. реставрационният отдел на Военноисторическия музей изработва друго копие за музея.

През 2004 г. Президентът Георги Първанов дарява четвърто копие на знамето на Зографския манастир. През 2006 г. монахините от Княжевския манастир „Покров на Пресвета Богородица“ даряват на Военноисторическия музей пето точно копие на знамето, което заема мястото в експозицията, а третото копие е дарено на гвардията за военни ритуали.

Знамето е рисувано от много художници, като най-известните картини са „Самарското знаме“ на Ярослав Вешин (1911) и „Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ“ на Николай Дмитриев-Оренбургски.

Паметник на Самарското знаме е издигнат край Стара Загора в Мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора – 1877 г.“.

Мемориалът се намира в квартал „Самара“ и се вижда от почти всяко място на града. Построен е по случай 100-годишнината от Руско-турската война.

 

Поборникът Георги Стойчев Димов
Снимка: Емил Николов

Общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г.
Георги Стойчев е четвъртият /отляво-надясно, седнал/
Снимка: НБКМ

Георги Стойчев /седнал в средата на масата/ с роднини.
В ляво, седнала, е майка му Дуна Стойчева, облечена в черни дрехи,
а до нея е снаха й Сица.
В десния край на масата е седнал синът му Георги,
който загива в Първата световна война
Снимка: Емил Николов

Георги Стойчев /в средата на снимката/ с част от офицерите
от Трявна преди заминаването им на фронта през 1912 г.
Снимка: Емил Николов

„Освещаване на знамето на Българското опълчение в
присъствието на великия княз и неговата свита”, гравюра в
„The Illustrated London News” от 28 май/9 юни 1877 г.
Същата гравюра е отпечатана и в приложението
„Иллюстрированная хроника войны” към № 442 на
„Всемирная иллюстрация” от 18/30 юни 1877 г. с текст -
„Освещаване в Плоещ на българското знаме, подарено от град Самара”

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ
Худ. Николай Дмитриев-Оренбургски

Самарското знаме
Худ. Ярослав Вешин

Самарското знаме, единственото ни знаме,
наградено с орден "За храброст", 1 ст.,
се пази в Националния Военноисторически музей