Тревненски бУдил: „Масторът с българския калпак“, който впечатлява чужденците с дипломи и сам е удивен от усталъка на италианците

Преди време писах нещо по темата за усталъка без диплома на старите ни майстори – дюлгери. Съграденото от тях, или онова, което е достигнало до наши дни, е ярък пример за висотата на техните умения, познания, визия и най-вече – сърцатост. Затова и не приемам да ги наричаме „самоуци“. Макар, че някой от тях едвам подписвали името си и макар, че така ги наричали техните съвременници и изследователи, особено след Освобождението, когато старите ни майстори били длъжни да представят собствен проект и свидетелство за правоспособност, издадено от дипломиран инженер или архитект, за да упражняват занаята си. И колкото и абсурдно да ни звучи това днес, новото време дошло с нови, по-сложни и мащабни архитектурни предизвикателства, които изисквали по-високи познания и умения…

В този дух на мисли, отдавна се каня да ви разкажа две истории, достигнали до нас чрез записките на Дабко Устагенчов, синът на Първомайстор Генчо Кънев /1829 /?/-1890/, родом от тревненските колиби Генчовци. Самият той нарича баща си „самоукият архитект“, което обаче, звучи по-правдиво и достоверно, предвид факта, че до края на живота си уста Генчо пишел „лошо“, с църковно-славянски букви и често търсел съдействие от сродника си, зографа Цаньо Захариев, при съставянето на договорите, но проектите на градежите си, чертаел сам. А богатото му и достолепно архитектурно наследство, е още по-ярко доказателство за усталъка му, без академична титла. Генчо Кънев бил известен майстор, творил на границата между две епохи – Възраждането и Новото време. Той бил търсен и ценен, не само от своите сънародници, но и от чуждите специалисти – инженери и архитекти, които след Освобождението, пристигнали у нас да строят нова България. Работил и по техни проекти, но в повечето случаи „оставял“ в градежите и по нещо от себе си. Такъв е случаят със строителството на Варненската катедрала „Успение на Пресвета Богородица“ /1884 – 1886/, чийто проектант е арх. Ф. М. Маас; на Варненската мъжка гимназия /1884-1886/, строена вероятно по проект на арх. Фридрих Грюнангер; на Старозагорската мъжка гимназия /1880-1882/ по проект на арх. Лубор Байер /любопитното в случая е, че уста Генчо строил сградата по проект, изработен по подобие на този на Априловската гимназия в Габрово, проектирана и строена от самия него/…

В своеобразните житеописания на именития си баща *, Дабко Устагенчов разказва за знаковите му срещи с двама италиански архитекти, впечатлени от усталъка и уменията на старите ни майстори, и в частност от изкусните градежи на уста Генчо Кънев. От своя страна Първомайсторът също бил заинтригуван от усталъка на италианските „каменоделци“ и приканвал своите колеги – дюлгери да „пипат като италианците“…

По думите на Д. Устагенчов, в годините след злополучния Берлински конгрес от юли 1878 г., за уста Генчо и неговата тайфа дюлгери се „отворила“ доста работа, „макар и да наводнили чужденци по строителното дело“. Когато в Търново започнал строежа на шосета, мостове и разни други здания, в старата столица пристигнали много майстори-зидари от Италия. Знайно е, че били изкусни каменоделци и ваятели. Веднъж, когато Уста Генчо Кънев минавал край Арбанаси, западно от шосето за Г. Оряховица, видял множество италианци, които работели и „пеяли“. Първомайсторът слязъл от коня си, разгледал внимателно изкусно издяланите каменни колони, капители, пиедестали, корнизи, стълбове, бордюри и т.н. и със съжаление, заключил, че нашите майстори са „доста надире“ от италианските си колеги. Още тогава започнал да „проповядва“ сред тях, че трябва да чиракуват при италианците в строителното дело. В първите години след Освобождението, той дори „молел“ възприемчивите „по тоя занаят тревненци“, да се заловят на работа при чужденците. „Гледайте в ръцете - думал той, - внимавайте хубаво, ако искате да научите нещо, да усвоите както трябва каменоделството, зидария и др.“. И се карал на подчинените си майстори-зидари, че не умеели нито да забъркат, нито да работят добре цимента. „Не ща аз само да прахосвате цимента - викал им той, а да го пипате като италианците“. Нещо повече, според Д. Устагенчов, именно баща му бил причината нашите дюлгери да усвоят изкуството на „тия чужденци“.

Паметна за Първомайстора на новото време, останала и срещата му с италианския архитект Джовани Мосути ****, който в края на XIX и началото на XX в., работил като Главен архитект на Търново. Двамата се запознали при една обиколка на „каменоломница“ в Търновско и помежду им се завързало искрено приятелство. Не веднъж арх. Мосути, споделял пред уста Генчо, че българите така „напредвали“ в строителното дело, че полека-лека щели да изместят италианците. „Така наистина и станало, но като се изминали ред години“, пише Д. Устагенчов. И все пак, чужденците били незаменими, поради което получавали и по-добро заплащане, особено при строителството на железопътните линии през Софийско поле до Цариброд и от Ямбол до Бургас… Те били и „инструктори“ на колегите си българи в строителното дело…

В годините след Освобождението, Областният архитект на Източна Румелия Пиетро Монтани **, обикаляйки „по инспекция“, изучавал работата на местните майстори. През 1881 г. дори написал статия във френската част на вестниците „Марица“ и „Филипополис“ - за „вродените дарби на нашите работници по архитектурата“. Запознал се с уста Генчо Кънев по времето, когато той „ръководил“ възобновяването на опожарената църква „Св. Въведение Богородично“ /осветена на 1 септември 1881 г./ в Стара Загора. Арх. Монтани с интерес наблюдавал направата на сводовете й. С любопитство следял работата на майсторите-зидари от Тревненско и Габровско, които правили тухлен свод между четири арки, без да се крепи и „направява“ отдолу с „някаква форма (калпак)“ – нещо, което било за него „съвсем ново“. Уста Генчо му разяснил как тухлите се лепят с хоросан полегато, във вид на елипса, която постепенно се намалява към „средището“, където най-накрая се „втиквал“ заострен камък. След като си заминал от Стара Загора, арх. П. Монтани написал въпросната статия за изкуството на българските майстори – зидари и се „отзовал“ похвално за уста Генчо Кънев, който „му се показал напълно оригинален в строежа на сводове“ и работел „изкусно и добросъвестно“. Статията „обърнала вниманието“ на пловдивския градски инженер А. Пашалери ***, който писал, че уста Генчо Кънев трябва да е македонец по произход или да е учил архитектура „нейде в странство“. П. Монтани побързал да възрази „чрез печата“ и поканил Пашалери да отиде в Стара Загора и да види с очите си Първомайстора, че той е „в местно облекло, с „български калпак“ и едвам може да си записва името“… Всъщност, инж. Пашалери не е съвсем далеч от истината, защото, макар и да нямал академично образование, от дете уста Генчо придружавал баща си, Къню Драганов, по строежите из Турция и Румъния, и попивал не само красотата и достолепието на тамошната архитектура, но трупал познания и умения, та до някъде може да се каже, че е изучавал занаята в „странство“…

За съжаление, не успях да открия статията на П. Монтани за усталъка на старите ни майстори, но попаднах на една дописка във в. „Марица“, която е отзвук от предходните две статии, за които вече стана дума и я публикувам дословно:

„Стара Загора, 23 юлий 1881 г.

С подписката на А. Пашалери, Филипополский градски инженер, на верно сте прочели на французски едно членче в 245-й брой от 8-й Юлия на в. „Филипуполис“, в което членче твърде злобно се напада областний архитект Г. Монтани, затова именно, защото вместил един дълъг член в брой 300 на в. „Марица“ от 7-й Юлий, под заглавие „l’architecture chez les Bulgares“, в който се беше постарал да представи пред света и Българската архитектура, в която той намерил нещо, което неможело да не привлече вниманието му, не в изящността на работата, но в стила, в основата, в системата на сводовете на черквите по Българските градове.

Г. Пашалери не иска да вярва, че имало и има Българска архитектура по света, за която пише Г. Монтани, по повод възобновлението на черквата Св. Богородица в града ни, на която, вследствие на войната, беше съсипан покрива от Сюлейман-пашовите гюлета. За подновление на този храм населението беше повикало мастор Генча от Тревненските колиби за туряне нови каменни стълбове и за направата на покрива на черквата; мастор Генчо, след като тури каменните стълбове, захвана стронието на сводовете и арките върху каменните стълпове и както сме виждали до сега при градение сводове, ние чакахме и в тоя случай да се употребят калъпи от дървета и дъски, да се закрепят връз яки точки и връз тези калъпи да се градят сводовете и арките на големите здания. Тук обаче мастор Генчо не работи с калъпи, но съвсем без калъпи, който е видял този вид работа, се е зачудил и естествено е тази работа привлекла вниманието на Г. Монтани, който като я видял, както и стълповете, забележил нещо искусно за Българската архитектура и то у тези Българи, които са безграмотни.

Г. Монтани като гледаше работата на тоя самоук архитект, от Тревненските колиби „Генчовци“, е изписал статията в в. „Марица“ от Стара Загора, а не е я крал, както иска да каже Г. Пашалери, или преписал от някое Французско съчинение „За Македонската Архитектура“, издадено в Париж от Палмиера, от гдето заместил думата „Македонец“ с думата „Българин“, написал този член за в полза на Българската архитектура.

Най-насетне, Г-не Редакторе, умолява се Г-нъ Пашалери да заповяда да дойде в Стара Загора да види мастора Генча как работи на черквата сводовете и арките, които Македонските мастори зидари, и те Българи, немогат никога тъй да ги работят, и да се увери, че Генчо е Българин, с Българский калпак, и че той е направил и следва да прави много черкви из Северна и Южна България.

Ф.“.

в. „Марица“, бр. 306/28.07.1881 г., НБ „Иван Вазов“ – Пловдив

Подготви

Галина Иванова

* Устагенчов, Дабко - „Принос към живота и дейността на уста Генчо Кънев“ /сп. БАН, кн. XXVI, 1923 г./ и „По-главните постройки на самоукия архитект Уста Генчо Кънев“ /ръкопис/

** Прочутият архитект Пиетро Монтани е роден в Триест, Северна Италия около 1829 г. Завършва архитектура в Париж и работи в столицата на Османската империя като придворен архитект на султана. Пристига в Пловдив през 1879 г. по предложение на д-р Георги Вълкович – директор на Дирекция на земеделието, търговията и обществените сгради. Придружен е от съпругата и едногодишната си дъщеря – Лучия. Назначен е за главен архитект на Източна Румелия. Автор е на първия Публично-административен правилник за пътеустройство на градовете и селата в Източна Румелия. По негови проекти са построени сградите на Мъжката гимназия, Държавната болница и Областното събрание на Източна Румелия в Пловдив и Девическата гимназия в Стара Загора.

През 1898 г. дъщеря му Лучия се омъжва за българския тенор Атанас Аргиров, чиято фамилия приема.

*** По сведения на Д. Устагенчов, А. Пашалери произхождал от бедно българско семейство в Македония. По препоръка на Д. Цанков, бил приет в училището на „лазаристите“ в Бебек /Цариград/. След това завършил кондукторска школа /за строителни техници/ във Франция и с дипломата си оттам, „сполучил“ да стане инженер в България. През есента на 1885 г., като гръцки поданик, избягал в Турция. Оттам заминал за Одеса, където станал учител по френски език и издал „най-добрия“ по онова време учебник по френски, откупен и издаден от руското министерство на народната просвета.

**** Липсват сведения за живота на Джовани Мосути (Мусути) преди да се установи в България. През 1883 г. в Търново, по проект на тогавашния Градски архитект Дж. Мосути, е издигнат паметник на загиналите за българската свобода през 1876 г. Поради това, че паметникът е издигнат на мястото, където въстаниците са обесени, той е известен също като Паметник на обесените.

През 1892 г. започва строежът на мост на река Янтра, известен като Стамболовият мост. Горната конструкция на моста от стомана и бетон е проектирана от Джовани Мосути. Изпълнението е възложено на българския майстор Стоян Герганов. Мостът е пуснат в експлоатация през 1900 г. с откриване на железопътната гара.

През 90-те години на XIX век в чест на загиналите въстаници от четата на поп Харитон в Дряновския манастир, със средства на областния съвет в Търново, е изграден паметник-мавзолей, композиран от параклис с костохранилище и пирамидален постамент със статуя, която символизира въстаник. Проектът бил изработен през 1890 г. от архитект Мосути. Полагането на основния камък става на 8 май 1895 г., а тържественото му откриване – на 4 май 1897 г. от търновския митрополит Климент. Скулптурната фигура е изработена в Рим от италианския скулптор Лука Арджини.

През 1904 г. със средства, осигурени от никополския епископ Хенрих (Анри) Дулсе, в село Гостиля, заселено от завърнали се в България банатски българи, е издигната църквата „Пресвето Сърце Исусово“. Храмът е проектиран от Джовани Мосути.