Единственият син на Първомайстора, Дабко Устагенчов /Обр.18/, не наследява занаята на прочутия си баща. Той избира друго професионално поприще – гради военна кариера и се изявява, като виден общественик и блестящ публицист, автор на десетки публикации в областта на историята, изкуството, етнографията, военното дело. Той е автор и на първите документални публикации, представящи дейността на Българското централно благотворително общество в Румъния. Като дете бил „слабо момче“, което после се „поправило“ значително, пише самият той в ръкописната биография на баща си. Когато завършва трети клас в Тревненското школо, уста Генчо го праща да учи в Габровската гимназия. Негов учител по рисуване е художникът и иконописец Христо Цокев, близък приятел на баща му, който му помага в намирането на работа в „по-големи градове“ и „по-богати църкви“. През ваканциите Дабко се завръща в Трявна, а уста Генчо се интересува предимно от неговите чертежи и рисунки. Препоръчва му да се учи на „чертаене“ и „рисувание“, да ги усвои добре, за да му бъде „повече полезен“. Дава му и пари, за да си набави хубави чертожни принадлежности и „краски“, защото „винаги трябвали и на двамата“. Понякога Дабко пречертава цели проекти на училища и църкви, и др. Те, разбира се, не можели да се сравнят с тези, изработени от специалисти, но били придружени със съответните мерки, изчисления, поемни условия и т.н.
По сведения на Лидия Горанова – дългогодишен уредник в
Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна, през 1891 г.
Дабко постъпва във Военното училище в София и го завършва през 1894 г. По време
на военната си кариера служи в пионерните части. Уволнява се през 1908 г. с чин
„капитан“, а през 1920 г. е произведен в чин „майор от запаса“. Взема участие в
Балканската война като командир на рота в състава на 2-ра пехотна тракийска
дивизия. По време на Първата световна война е офицер в полк на Македонската
дивизия в Скопие. Работи в Централното управление на Червения кръст,
преподавател е в Пловдивската мъжка гимназия и лектор във Военното училище в
София. Най-високото офицерско звание, което придобива по време на служба, е чин
„Полковник“.
Дабко Устагенчов има твърде богата публицистичната дейност. Първите
си научни разработки публикува под псевдонима Димитър Ганчев Майсторов. Негови
статии са отпечатани на страниците на „Периодическо списание“, „Известия на
Българското историческо дружество“, в списание на
Българското-инженерно-архитектурно дружество, „Сборник народни умотворения“,
Списание на БАН, успешно сътрудничи на „Българска сбирка“, „Български преглед“,
„Мисъл“, „Македонски преглед“, „Военен журнал“, „Духовна култура“, „Училищен преглед“,
„Илюстрация „Светлина“ и др. Сред публикациите му е и своеобразната биография
на неговия именит баща, която вижда бял свят през 1923 г., когато е отпечатана
в списание на БАН със заглавие „Принос към живота и дейността на уста Генчо
Кънев“. Както споменава Л. Горанова, Дабко започва да пише житеописанието на
своя баща, едва 18-годишен и черпи подробни сведения от самия него. Трудът му,
озаглавен „Бележки по животописанието на зидаря майстор Генча Кънев“, по ред
причини и обстоятелства, е обнародван доста по-късно, както вече стана дума.
Ръкописът за живота и дейността на именития му баща - „По-главните
постройки на самоукия архитект уста Генчо Кънев“, който е доста по-богат на
фактология, остава непубликуван. През 1938 г. Дабко Устагенчов го подарява на
Столарското училище в Трявна. Днес той се съхранява в Музея в Трявна, а негов
точен препис, от изкуствоведката Христина Милчева, се пази във фонда на Кънчо
Пенчев в Държавен архив – Габрово.
Единственият син на уста Генчо Кънев, не се жени и не оставя
потомство. Въпреки блестящата си военна и публицистична кариера, родолюбивият,
пламенен дух и обичта към родния град и корените, той си отива от този свят на
24 юли 1938 г. в старческия приют „Йорданка Филаретова“ в София. Интересен
спомен за него, оставя проф. Асен Василиев, който го описва, като „приятен, но
строг и респектиращ мъж, с побелели мустаци, „счупени нагоре ала кайзер
Вилхелм“.
Неизвестно кога в София се установява и по-малката му сестра Неда /Обр.
19/. По думите на Мина Василева, правнучка на Минка Даскалова, Неда се
омъжва рано, едва 14-годишна. Мина Василева помни тези сведения от разказите на
майка си Цветанка Алексова Златева. Съпругът на Неда - Златю Цанюв Златев /р.
1858 г./, по прякор „Цурито“, е търговец по занятие. Единственият им син Стефан
се ражда на 12 октомври 1887 г., когато Неда е на 17 години. Скоро след това
Златю умира и Неда остава сама с малко дете на ръце. По-сетнешната й съдба е
неизвестна, но от някои писма до племенницата й Мина, става ясно, че по онова
време градската мълва и клюка, разнася „безобразни работи“ по нейн адрес.
Според резбаря – краевед Цаньо Антонов, Неда Генчова се жени три
пъти, но за евентуалния ѝ втори съпруг, не успяхме да открием никакви сведения. Странно е, че синът й Стефан, бъдещият полк. Стефан Златанов, приема фамилията „Даскалов“, а семейната хроника на едноименната тревненска фамилия, не пази спомен за евентуалното му осиновяване. Днешните му потомци пазят спомена за някой си Христо Даскалов – съпруг на Неда Генчова, за когото обаче не се знае нито от къде е родом, нито кога е роден.
Приемайки хипотезата за трите ѝ брака, третият ѝ съпруг е Тома Малков
(1853-1912 г.), родом от Крушево, Вардарска Македония. Той е виден български търговец, терзия по занятие, деец на ВМОК, председател на Крушовското благотворително братство, касиер на Софийското бюро на Прогресивнолибералната партия (1905 г.) и член на Върховния комитет. Семейството му е сред „елита“ на тогавашното софийско общество. Тома Малков строи голямото здание за Първото гражданско фелдшерско училище в София, открито през 1879 г., което
се намирало на ул. „Ангел Кънчев“, излизащо и на ул. „Витошка“. То е разрушено
при англо-американските бомбардировки през 1944 г. Погребан е в парцел 50 на Централните софийски
гробища. За съжаление, не успяхме да открием никакви други сведения за него,
нито за брака му с Неда Генчова, която в смъртния си акт, е записана с фамилия
„Малкова“. Кой по ред е този брак и за двамата, е неизвестно, а и семейните
хроники не пазят спомен за друго дете на Неда. Вероятно, омъжвайки се за Тома
Малков, тя поема грижите за децата му от предишен брак – Зорка и Георги. В
архива на Богомил Даскалов е запазена една покана от септември 1906 г., от г-н
и г-жа Тома К. Малкови, с която „учтиво“ молят за присъствие на венчалния обред
на дъщеря им Зорка с г-н Тошко Т. Костов в църквата „Св. Крал“ в София. Неда
споменава в някои от писмата си до Минка Даскалова за децата „Стефан“,
„Георги“, „Зора“. Но в повечето от тях разказва само за сина си Стефан. Не
пропуска да уведоми племенницата си Мина за годежа му с 19-годишната „Анка
Петър Иванова“ (1894-1957 г.) /Обр. 20/, чийто баща е „учител и Окръжен
управител“, а майка й „навремето“ също била учителка. Изглеждали „добри хора“.
Всъщност, бащата на Ана е видният учител, общественик и публицист Петър Иванов
Иванов (1847-1927), родом от Стара Загора. Съпругата му Тана, от същия град,
известно време преподава в Българското училище в Ортакьой (дн. квартал в
Истанбул).
Синът на Неда Генчова – Стефан Златанов Даскалов, поема по стъпките
на чичо си Дабко Устагенчов и успява да натрупа солидна военна биография /Обр.
21/. На 15.08.1907 г. завършва ВНВУ и е произведен в чин офицер. Участва в
Балканските войни с 8-ми конен полк, в Първата световна война, командир на
10-ти конен полк в Шумен (1924 г.). За военни заслуги и проявена
жертвоготовност и храброст, е отличен с редица ордени - “За храброст„ IV ст., 1
кл. за бойни отличия и заслуги във войната (1917); орден „За заслуга“, на
военна лента; Народен орден „За военна заслуга“, V ст., на военна лента. През
1928 г. е произведен в чин „полковник“. Той е изключително красив и достолепен
на вид мъж, и не случайно му викали „Цар Борис IV“, разказват още семейните
хроники.
След деветосептемврийският преврат от 1944 г., като царски офицер,
полк. Стефан Даскалов е репресиран от новата власт. През март 1951 г. е
въдворен в ТВО „Белене“, както става ясно и от спомените на бившия надзирател в
лагера Иван Пантелеев, обнародвани от Лъчезар Тошев и Стефан Цанев.
„Една сутрин милиционер докара пред бюрото ми един такъв „скелет”
като го подкрепяше да не падне – споделя в спомените си Ив. Пантелеев. – Беше
запасния Генерал от кавалерията Стефан Даскалов. „Добре са те наредили
генерале“, му казах, а той ми отговори: „Такава е съдбата на народните врагове
и се позасмя“. Спомних си в него момент за скелет с коса в ръце и черно
фередже, както рисуваха смъртта, а тя ми се представи на живо, само че липсваха
косата и фереджетата. След три дни този ветеран, воювал в Турция и три години в
първата световна война умря на I обект“.
След като „прибират“ Стефан, майка му Неда, съпругата му Ана и
синът му Владимир (1924-1995 г.), оцеляват с пенсията на Ана, разказва Мина
Василева, правнучката на Минка Даскалова. Вероятно немотията принуждава Недка
Малкова да „остави“ снаха си и внучето си, за да не тежи на и без това скромния
им бюджет. Не се знае къде пребивава по това време, но според семейните
хроники, обикаля по църквите за подаяния, а после отива и „на Изгрева“ при
Петър Дънов. През лятото прекарва доста време в Даскаловата къща в Трявна при
племенницата си Минка. Със сигурност не ѝ е било леко, като майка на „народен враг“. Мина Василева помни от разказите на майка си, че особено тежко Неда преживява изборите, когато „задължително“ трябва да „пусне“ гласа си за убийците на сина й. Тя умира четири години след смъртта на Стефан в старопиталището в Казанлък.
Внукът ѝ Владимир Стефанов Даскалов
(1924-1995) (Обр. 22), тръгва по стъпките на баща си, завършвайки Военното училище, като кавалерист през
1944-1945 г., участва във Втората световна война, по-късно е командир на гвардейски полк, а след това завършва Техникума по механотехника в столицата и работи, като проектант…
Темата за съдбата на потомците на уста Генчо е твърде интересна и
дава широко поле за проучвания в тази посока. Важно е, че от издирванията ни до
момента, всички те помнят, пазят и препредават спомена за своя именит
предшественик от поколение на поколение. И въпреки, че паметта за него е жива в
родови хроники, научни изследвания, а достолепните му градежи са най–достойния
му паметник във вечността, и до днес въпросът – къде почиват костите му, остава
без отговор. Съвсем накратко ще се спрем и на тази тема, която е твърде обширна
и е предмет на отделно и по-задълбочено изследване.
Известно е, че уста Генчо умира през лятото на 1890 г., след
построяването на църквата “Св. Рождество Богородично„ в Поморие /Обр. 23/.
Синът му Дабко Устагенчов споменава за този трагичен факт, отбелязвайки, че
баща му „станал жертва на едно корабокрушение в Бургаския залив през лятото на
1890 г.“ .
В ръкописния вариант на своеобразната биография на баща си, той
отбелязва в скоби, че уста Генчо Кънев „починал скоропостижно през 1890 г.
между Бургас и Анхиало“. Неизвестно защо, Дабко отделя твърде малко внимание на
трагичните обстоятелства около гибелта на баща си, предвид хипотезите за
насилствената, преждевременна смърт на Първомайстора, за която споменават и
авторите на книгата „Първомайстор уста Генчо Кънев“, макар и в бележка под
линия. Те отбелязват, че на 5 май 1890 г., след като получава възнаграждението
си за изграждането на църквата в Поморие, Първомайсторът наема една лодка, за
да отиде в Бургас. И там, в морето, среща смъртта. Тялото му е изхвърлено на
брега до днешното село Сарафово, където, след аутопсия, е погребано.
Сведения за трагичната му кончина и евентуалното му умишлено
убийство, срещаме на страниците на в. „Балканска зора“ – първият български
ежедневник, който излиза в Пловдив от 1890–1894 г. и от 1 до 4 октомври 1900
г., чийто основател е Харитон Генадиев. В три броя от юли 1890 г., в рубриката
„Вътрешен отдел“ на вестника, са публикувани съобщения за гибелта на „две
момчета“ и „един старец“ на име Генчо, които се удавили между Бургас и Анхиало
(дн. Поморие). От вестникарските хроники и от надгробния му паметник край
Сарафово, който вече не съществува, става ясна и точната дата на смъртта на
Първомайстора – 5 юли 1890 г. /Обр. 24/
След смъртта му, тялото му е погребано на брега край Сарафово.
Години по-късно тленните му останки са пренесени в Трявна от наследниците му.
Н. Тулешков и М. Коева споменават, че това се случило между 1895 и 1900 г. В
биографичните статии за баща си, Дабко не уточнява годината на пренасянето на
тленните останки. През 1937 г., 47 години след смъртта на уста Генчо и година
преди собствената си смърт, той моли „устно“ Църковното настоятелство при
тревненската църква „Св. Георги“ за разрешение да откупи гробно място в двора
на храма и да „пренесе“ там костите на баща си. Предвид факта, че уста Генчо
Кънев е ктитор на храма – прави и дарява амвона в църквата, както и „парични
пожертвования“ в нейна полза, Настоятелството „разрешава“ построяването на
въпросната „гробница“, на посочено от него място и определя размерите й –
„дълга 2 метра и широка 1.80“. Освен това, „вменява“ на Дабко Устагенчов
задължението да се погрижи „гробът да бъде прилично украсен“. За съжаление,
това благородно начинание не успява да бъде реализирано, тъй като Дабко
Устагенчов си отива от този свят година по-късно, на 24.07.1938 г. Откупеното
от него място, предназначено за „гробница“ на баща му, бива продадено близо
година и половина по-късно от Църковното настоятелство. Така гробът на уста
Генчо Кънев в градските гробища на Трявна, потъва в забвение след смъртта на
наследниците му. До наши дни са достигнали само някои сведения за евентуалното
му местонахождение, базирани на родовите хроники. За съжаление, и до днес не
може да се установи с категоричност, къде почиват костите на Първомайстора в
Трявна…
Галина Иванова – журналист, блогър
Кремена Маркова – Докторант в катедрата по
Стара и средновековна история на ИФ към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Из сборника „Дни на науката’2022“, издание на Съюза на учените в България –
клон Велико Търново, 2023 г.
Обр. 18. Дабко Устагенчов,
син на уста Генчо Кънев
Личен архив: Мина Василева -
прапраправнучка на уста Генчо Кънев
 |
| Обр. 19. Неда Устагенчова и синът й Стефан Даскалов Личен архив: Мина Василева |
 |
| Обр. 20. Ана Петрова Даскалова, съпруга на полк. Стефан Златанов Даскалов Личен архив: Тодор Даскалов - праправнук на уста Генчо Кънев |
 |
| Обр. 21. Полк. Стефан Златанов Даскалов, внук на уста Генчо Кънев, 1908 г. Архив: СМРЗИ – Трявна |
 |
| Обр. 22. Владимир Даскалов, правнук на уста Генчо Кънев Архив: Тодор Даскалов |
 |
| Обр. 23. Архивна снимка на църквата Рождество Богородично в Поморие Архив: ИМ – Поморие |
 |
| Обр. 24. Надгробният паметник на уста Генчо Кънев в Сарафово, 1957 г. Снимката е дело на арх. Емил Момиров Архив: СМРЗИ - Трявна |
