Елекът от Тревненско през XIX век до 40-50-те години на XX век като част от местната носия

Географски и климатични условия, етническата характеристика, икономическото и културно състояние на Тревненския край са сложили отпечатък върху формирането и развитието на традиционното облекло. С някои регионални особености то е било сходно с това от другите населени места в Габровска област. Тревненската мъжка носия спада към чернодрешната, а женската – към един от основните типове облекла – сукманения.

В зависимост от вида на селищата, професионалното и имуществено състояние на населението носията била колибарска и носия на жители на Трявна, чорбаджийска и обикновена – т.е. на заможните (притежатели на имоти, търговци) и на по-бедните (занаятчии и земеделци). Тази разлика се е проявявала във видовете дрехи, кройката, материала, колорита и украсата им. Горните дрехи на селяните колибари се отличавали със самочерния си цвят – бозавия, в който преобладавал кафявият с различни нюанси, а на тревненци били тъмносини. Потурите – дънцата на последните впечатлявали с голямата си широчина. Те носили и шалвари. Селските потури, освен по-малка широчина, имали и различен начин на закрепване към тялото.

Сукманите на тревненки били тъмносини, а на колибарките – черни. Облеклото на населението от Трявна, особено на по-заможните, изработвали не само от домашно тъкани платове, но и от по-фини вносни фабрични материи: чоха, кенар, атлаз, кадифе, джанфез, кутния, аладжа, читове и др.

В сравнение със селяните тревненци имали много повече видове дрехи и с по-богата украса: либадета, джубета, джамадани, чепкени, татарски кожуси с разцепени в долната си част ръкави, кундузлии  кожуси, фистани и др. Това се отнася и за елеците и техните разновидности като част от местната носия.

Трудно бихме могли да търсим и оформянето и развитието на тревненския традиционен елек някакви влияния и елементи от облеклото на древните народи, населявали българските земи. Известно е, че в много райони на страната белодрешното облекло преминало в чернодрешно. А следи от славянски, прабългарски, византийски, средновековни белези се намират преди всичко в ризите, шевиците, престилките, забражданията, обуването, накитите и в кройките на белодрешното облекло. В последното са познати различни женски и мъжки клинати, разширяващи се в долната си част туникообразни елеци. Бихме могли да предположим, че дължината, формата, материалът на т.нар. тревненски женски кожухчета от XIX в. – безръкавни и с ръкави – са далечен отглас от прабългарското облекло. Изработвали се от плат, подплатени с агнешка кожа, дълги до над коленете. Имали кафтаноподобна кройка. В долния си край се разширявали и стояли къдрави.

Известна е употребата на кожата в облеклото на прабългарите, също така и в средновековното облекло. В тревненската носия кожата като материал била характерна за разглеждания период при изработването на различни горни мъжки и женски дрехи: кожухчета с ръкави и без ръкави, забуни, гулачета, бунди кожуси, кундузлия кожуси, татарски кожуси и др. Регионална особеност е, че се изработвали от кожа и плат. За това оказвали влияние както местният балкански климат, така и поминъкът на населението. Колибарите, освен занаятчии, били и земеделци. За прехраната на семействата си особено разчитали на животновъдството. Всекидневните кожухчета, с които пасели добитъка, били много по-трайни, когато били от плат. Те издържали много повече, когато се закачали на клоните на дърветата и драките. За използване на кожата в носията допринесло и добре развитото кюркчийство – кожухарство. През XIX в. в Трявна имало кожухарски еснаф със значително голям брой членове.

Макар, че думата елек е от турски произход, а и самата дреха била част от турската носия, началото му според някои изследвачи на българското традиционно облекло трябва да търсим от българските средновековни кафтани, чиято дължина започва да се изменя под турско влияние през XVIII в., особено към края му. „Колкото по-широки стават потурите, толкова кафтанът се скъсява, тъй като големият обем на тези две съставки на облеклото ги прави несъвместими. В резултат на това развитие, продължило през следващия XIX в., кафтанът се измества от къси до кръста и скрити в пояса антерии и елеци“ /Наследникова В. „История на българския костюм“, 1974 г./.

През XIX в. елеците в разглеждания регион се изработвали от домашно тъкан шаяк, предназначен за горни дрехи. Затова за него се използвала най-качествената вълна от руната. Техниката на тъкане била четворна, с вълнена основа и вътък с еднаква дебелина. Селяните носели елеци от шаяк с бозав цвят, най-често от светло до тъмнокафяв. В Трявна шаякът за елеци се боядисвал от бояджиите занаятчии в тъмносин цвят с вносно багрилно вещество – синило. Апретирането на шаяците за елеци и други дрехи ставало чрез тепане на тепавиците. След Освобождението за гладенето на шаяците и придаването на по-хубав вид използвали винтови преси. Такава преса се съхранява в Тревненския музей. Елеците, както и другите горни дрехи, се шиели от местни пътуващи майстори, също и от такива, придошли от съседните региони. В Трявна имало и шивашки работилници на занаятчиите абаджии, макар и по-рядко в шиенето на елеци и други дрехи, участвали и жените.

През XIX в. в Трявна и Тревненско се носил елек, чиито предници се закопчавали с копчета от горе до долу. Той бил затворена, безръкавна дреха, която се обличала под антерията. Последната не се закопчавала, а предниците се замятали, така че да си вижда горната част на „илекя“. От това кратко описание, което ни е оставил Христо Даскалов, не е ясно дали закопчаването му е било симетрично или асиметрично, дали се е носил под салтамарката или както селяните я наричали „аба“ – къса, отворена дреха с ръкави. Като направим сравнение с начина на обличане на такива горни дрехи от по-късно време и от други съседни региони, можем да твърдим, че тревненският елек с антерията били запасвани – пешовете, полите им пъхали под пояса. Околовратната извивка на елека се виждала под салтамарката и имала украса ишлеме – ръчна изработка. Жените усуквали черни, вълнени, гайтаноподобни върви, които зашивали по пешовете, по вертикалните краища на предниците. Характерна локална особеност за този вид украса е, че за нея се използвали и шнурове, изплитани на станчета от занаятчиите казаси.

През XIX в. сред колибарите се срещали като всекидневно облекло споменатите вече забуни – къси безръкавни елеци – също от бозав шаяк, зимните – подшити с овча кожа, а летните – без кожена подплата. Те имали украса и не се запъхвали в пояса, носели се от мъжете и жените над антерии и сукмани.

През XIX в. в женската тревненска носия се наложила празничната дреха кожухче. То било два вида – с ръкави и без ръкави. Последното би могло да се причисли към елеците. И двата вида се изработвали не само от шаяк, но и от фабрично сукно – обикновено черно или тъмнозелено, подплатени с агнешки кожи. Около врата и предниците се обточвали с ивици скъпи кожи – от лисици, видри, порове и др., а в някои случаи – и със сърма.

Турското влияние върху тревненското традиционно облекло се чувствало много повече в мъжката носия, отколкото в женската – дори – дори чорбаджиите за празник, за пътуване, носили и цели катове турски и арнаутски дрехи. След Кримската война навлезли масово фесовете. Наред с другите турски дрехи, имало и джамадани – отворени елеци, украсени с няколко ката гайтан ишлеме и със сърма. Но те не били типични за местната носия, защото ги носили единици и за кратък период.

Към средата на XIX в. настъпили изменения в тревненската носия под влияние на европейското облекло, което в Трявна навлязло твърде рано. Немски дрехи – панталони и сюртук – започнали да се носят още от 1854 г. Първи се „опънали“ Станчо Тодоров и Райко Иванчев. Но тогава те били „малцина“. Оттогава е останал елекът на Цаньо Захариев, с европейска кройка, ушит от кафяво английско сукно, с хастар от бяла памучна материя, украсен с черен фабричен шнур и с гръб от кафяв сатен. Закопчаването е двуредно. Към елека има и ръкави, също с украса, които били поставяни допълнително, понеже били подвижни.

Освен традиционните шаячни елеци вече се носили и летни, които се шиели от по-тънък домашен шаяк, сукно или демикатон. Безръкавните женски празнични кожухчета били изоставени. За разлика от тях, кожухчетата с ръкави били носени до късно, като през първите десетилетия на XX век, под влияние на градското облекло, постепенно преминали в палта с яки, шити от шаяк и от сукно. Като всекидневна практична горна дреха за по-студено време се обособили късите безръкавни кожухчета, носени от селяните и селянките. Към края на XIX – началото на XX век окончателно било завършено формирането на трите вида елеци в тревненската мъжка носия: с асиметрично закопчаващи се „встрани“ предници, със симетрично скроени, закопчавани по средата предници и къс, отворен елек, който се носил над пояса – ферме, ферми. Ферметата не се закопчавали. Шиели се от един плат, с права кройка, с шевове само на раменете, на лявата предница, от вътрешната й страна, се пришивал голям джоб с вертикален отвор. Откъм средата на XIX в., празничните и всекидневните елеци се украсявали с черен гайтан, изработен от занаятчиите. Гайтанената украса изместила ръчната украса ишлеме и казаските шнурове. На елеците тя била предимно линеарна – 5-6 прави, успоредно и плътно зашити една до друга жици гайтан, до тях следвала ивица синджироподобно зашити жици, отново 5-6 жици като първите. Малки орнаменти, образувани от гайтана, се намирали под долната част на ръкавната извивка. При обличане на елека се падали под мишниците. Жиците гайтан обикновено образували три по-широки раздалечени, успоредни, вертикално разположени ивици. Крайните две от тях завършвали със спирали или концентрични кръгчета, а средната, по-дългата, с две спирали, свързани есовидно. Срещали се и елеци с по-скромна гайтанена украса, също и без украса. Последните били всекидневни. И при този вид дрехи започнало да си пробива път плетивото – към края на разглеждания период. Тогава в селата се носили от мъже и жени елеци от ръчно тъкан и от фабричен (по-тънък и по-дебел) плат с градски кройки – с триъгълни деколтета, с яки тип „офицерски“ и пр., някои от които били шити на шевна машина. Носията в Трявна, както и традиционните елеци като нейна съставна част, били изоставени още след Освобождението. В селата обаче, те продължили да битуват до много късно, макар и не масово.

След Първата Световна война започнали да се налагат мъжките панталони и шубите – палта с градска кройка, ушити от груб домашен плат, подплатени с кожи. Старите елеци не подхождали нито от практическа, нито от естетична гледна точка на този нов вид облекло и били изоставени. Продължавали да ги носят само някои от най-възрастните мъже от селата, заедно с потурите и други дрехи от носията, до 40-50-те години на XX в., след което изчезнали окончателно.

Традиционният мъжки елек от Тревненско се отличавал с голямата си практичност и подвижност. В зависимост от времето и сезона, можел да се комбинира по най-различен начин с останалите дрехи от носията. Изброените и разгледани дотук разновидности на елеци, носени от мъжете и жените, не са устойчиви и типични, но като явление в традиционното облекло, не можем да ги отминем. В сравнение с другите дрехи от носията, тревненският елек бил по-скромен по отношение на материал, форма, колорит и украса. До края на неговото съществуване при изработването му бил предпочитан домашният шаяк, макар да се използвали и други платове. Той запазил бозавия си цвят. При украсата му не били употребявани галантерийни фабрични материали.

Определено може да се каже, че въпреки чуждите влияния (които в някои периоди са били по-силни, но бързо отпаднали, в други случаи, с течение на времето, се пречупвали и обогатявали местните традиции) елекът от Тревненския край, като част от традиционното облекло, участва в изграждането на неговия облик и представлява един от важните му елементи.

 

Катя Николова

Из книгата „Поглед към миналото на Трявна в изследванията на Катя Николова“, 2023 г. Издание на СМРЗИ - Трявна 

Уста Димитър Ошанеца със
сина си Златю
Източник: ОДА - Габрово

Неизвестен строител от Тревненско
Източник: СМРЗИ - Трявна

Марин Рачев - Гъдуларя, к. Стояновци
Източник: ОДА - Габрово

Резбарят Тотю Славков от к. Куманите
Източник: ОДА - Габрово

Снимка из фотоархива на Никола В. Сърнев

Снимка из фотоархива на
Никола В. Сърнев, 1915 г.

Снимка из фотоархива на Никола В. Сърнев

Снимка из фотоархива на Никола В. Сърнев

Снимка из фотоархива на Никола В. Сърнев