Михаил Мустаков - ангелогласният варненски Кукузел и синът му Янко, който променя облика на морската ни столица

В един брой на „Църковен вестник“ от далечната 1926 г. * е публикувана дописка на Г. Райчев, в която разказва за един църковен певец на име Михаил Мустаков. Въпреки достолепната си по онова време 80-годишна възраст, той продължавал „всекидневно“ да изпълнява певческите си задължения във Варненската катедрала „Успение Богородично“ /1884–1886/, строена от уста Генчо Кънев по проект на арх. Маас. Обичайно службата му в храма, траела близо 2 часа. „През всичкото това време дядо Мустаков, съ своя звънливъ, съ най-приятен тебмьръ мелодиченъ глас изпълнява и „Помилуй мя, Боже!“ и „Всякое дихание да хвалитъ Господа!“, и „Слава тебе показавшему“, и „Причастната“, и ектенията. Съ своя лириченъ тонъ тоя естествен певец, без никакви приструвки и напрежения всякога навява въ душата на богумолеца релегиозна струя на благоговение и благодарна възхвала къмъ Бога. Като слушате тоя 80 годишен старецъ, можете да си представите какъвъ е билъ неговиятъ гласъ на младини. Той е билъ – безъ преувеличение, мисля – е и сега дори, освен при неразположение на духа, ангелогласниятъ варненски кукузелъ. Слушате дяда Мустаковъ, па неволно се питате: какъ това дарование на природата е останало така приковано за църквата, какъ не го е отнело музикалното поприще?!“.

Михаил Стойнов Мустаков е роден в Трявна на 30 юни 1846 г. в семейството на Стойно Михалев Буюклийски и Цвята Поп Йовчева Икономова, които имали четири дъщери – Анастасия /Наца/, Деша, Пена, Мария и двама сина – Михаил и Йонко (Янко). Дядо му по майчина линия, е летописеца на Трявна поп Йовчо. Брат му Янко Мустаков /1842-1881/, добива известност като „родоначалника на българската художествена музика“ и основател на Първия български хор /1868 г., Свищов/.

По-малкият му брат Михаил, за когото става дума в статията в „Църковен вестник“, учи „псалтика и славянски прочит“ при поп Стоян Андреев и учителя Илия Димитров Шиваров. Негов учител е и Петко Р. Славейков. Докато живял в Търново, „всякога го привличали в църква“ прочутите за времето си църковни певци – Никола Златарски и Георги Мазаков, които „той слушал редовно с юношеска душевна жажда“. „Преселен“ в Добрич, Михаил  продължил да пее, като църковен певец при това безвъзмездно. След това, около 10 години, непрекъснато служил срещу заплата, като редовен певец в църквата „Св. Георги“.

От 1 април 1896 г. и до днес /1926 г./, в продължение на 30 години, непрекъснато служи във Варненската катедрала. „С една примерена точност, всеки ден – сутрин и вечер той посещава храма Господен и съ класическа съвестность на истинския християнинъ, добъръ познавачъ и на църковния редъ, той изпълнява и своята длъжност“.

През въпросните 30 години служба, дядо Михаил ползвал само 12 дни отпуск и то поради сполетялото го семейно нещастие – смъртта на „една негова дъщеря – учителка“.

„Смирен и богобоязлив, съ стоицизма на убедения християнинъ той е понасялъ и гнета на неразбраната го окръжяваща среда. Подобаващо се ценяха и се ценятъ неговите морални качества само отъ именития народен архиерей – Високопреосвещений г.г. Симеонъ и отъ някои духовни църковни служители“.

Михаил Мустаков има син, който кръщава на брат си Янко - именития композитор, музикален педагог, певец, както и две дъщери – Кица и Цветана. Най-голяма известност обаче, придобива синът му, бъдещият инженер Янко Мустаков, който има огромен принос за просперитета на Варна и оставя трайна следа в историята й. Той е роден 18 октомври 1891 г. в Добрич. Завършва средното си образование във Варна. По сведения на Община Варна, ръководи строителни обекти в градовете - София, Шумен и Варна. Назначен е за директор на новостроящия се "Голям водопровод Батовата - Варна", и за директор на Общинското стопанско предприятие "Водопровод и канализация". От септември 1935 г. до май 1943 г., с малки прекъсвания /1936, 1941 г./ е кмет на морската ни столица. По негово време се изработва новия градоустройствен план на града, асфалтират се първите улици, строят се нови, красиви сгради. А Морската градина се реконструира, разширява и модернизира. По идея на Янко Мустаков, през 1938-1939 г., се изгражда новият й входен портал, а проектът е на арх. Георги Попов. Кметът Мустаков продължава работата на своите предшественици по благоустрояването на околностите на Варна и курорта "Св. Константин". От общинският бюджет се заделят средства за рекламирането на Варна като курортен обект в страната и в чужбина. Общината оказва материална помощ на ежегодно провежданите - Промишлена изложба и Селско-стопански и културен събор в града. През 1936 г., със специален закон, варненската промишлена изложба се утвърждава за единствената международна в България и същата година е приета за член на Съюза на международните панаири в Милано, Италия. През 1936 г. завършва строежа на водопровода "Батовата-Варна". В началото на 1940 г. се открива Общинска омнибусна служба, както и първите четири градски автолинии. През 1936 г. започва и строежа на модерна за времето си градска кланица. Откриването й се състои през  май 1939 г., заедно с още един важен обект - клапанен подвижен мост с железопътна линия над морския канал. През 1941 г. се полага основният камък на новата термична електрическа централа. Значителен e приносът на Янко Мустаков и в областта на културата и просветата. С прочувствени слова, през 1938 г., той открива поредните музикални тържества във Варна: "Развитието на изкуството е било винаги мерило за мощта и величието на един народ…".

През 1941 г. Янко Мустаков е командирован в „новоосвободените земи“ и назначен за кмет на Скопие. През 1943 г. той напуска Варна със семейството си и се установява в Самоков. По-късно заминава за София. След тежко боледуване, на  26 декември 1955 г., Янко Мустаков си отива от този свят.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* бр. 8/20 февруари 1926 г.

Певческият хор през 1879 г. начело с диригента Янко Мустаков
Източник: ИМ - Свищов

Строителният комитет на парк-мавзолей
"Владислав Варненчик", 1935 г.
Отляво-надясно, седнали:
инж. Янко Мустаков, кмет на Варна, полк. Петър Димков,
Николай Димитров - помощник-кмет.
Прави: арх. Антон Франгя,
почетен полски консул в гр. Варна и Крум Смиленов -
директор на Средното търговско училище в гр. Варна
Източник: РБ "Пенчо Славейков" - Варна

Кабинетът на кмета Янко Мустаков е част от
експозицията на Музея за история на Варна

Янко Михаилов Мустаков като кмет на Скопие, 1941 г.
Източник: РБ "Пенчо Славейков" - Варна

Църквата „Св. Архангел Михаил“ – светиня, устояла залповете на турските оръдия

Животът на българина през Възраждането е тясно свързан с църквата. В мрачните години на робството тя е „стожер на общността и център на колективния живот“. Под нейния покрив се събират всички – млади и стари, бедни и богати. Храмът обединява християнската общност чрез църковните служби и празници. Историографът на Калофер Никола Начов разкрива огромната роля на църквата не само като обединител, но и като светилник на нацията.

„Особено големите празници със своите обреди и обичаи се празнуваха още по-тържествено. Той се крепеше традицията и любовта към дом, родители, сродници, съграждани – цяло творчество, та народът можа да отрае целокупен пет века“. В църквата възрожденският българин често „търси спасение, опора и утеха по време на исторически, житейски и природни бедствия“. Когато турците нападат Калофер и го подлагат на огън и меч, зад яките стени на метоха „Св. Троица“ намират убежище повече от 150 души – жени, деца и старци. След като огнените езици обхващат и съседните къщи, в метоха настава страшен писък и паника. Монахините залостват с дебели дървета голямата порта. „Запалили и всички свещи и кандила в малката полутъмна черкова и много жени и деца влезли в нея, коленичили пред иконите, плачели и се молили на Господа и Св. Богородица, а послушница Еленка на плочите на колене четеше акатиста Богородичен“.

На особена висота в малкия подбалкански градец е християнската религия като етична норма и модел на поведение: „нявга си населението в Калофер беше набожно – то такова беше и в цяло Българско“. Тук под каменната стряха на хайдушкия Балкан и дадените султански привилегии калоферци изграждат четири манастира, множество параклиси, аязма и три енорийски църкви. Но над всички се извисява храмът „Св. Архангел Михаил“, чиято величествена постройка се оглежда в бистрите води на Тунджа. Разположена в един от крайните квартали на града, кацнала на хълма Кошовете, привлича погледа на всеки пътник, идващ от пловдивското шосе.

Високо на западната фасада, над входа под трите изображения на Св. Петка, Св. арх. Михаил и Св. Св. Кирил и Методий, е зазидана „варакосана“ мраморна плоча, която разбулва историята на църквата и на стария Алтън Калофер. Църковнославянските слова, изписани от грижовната ръка на строителя, гласят следното: „Създа ся храм превоначално Св. Петка в лето 1714. Възобнови ся с прибавлением храм собора Св. Архангелов в лето 1799. Нине же возобнови ся паки с прибавлением еже храм Св. славяно блъгарских просветители Св. Кирила и Методия в лето 1869 март“.

Според възпоменателния надпис храмът е строен три пъти, има три престола и три храмови празника. Издигнат е на мястото на старата църква от 1714 г., посветена на св. Петка – „малка дървена постройка, заградена с прост плет от тръни“. След опустошителните нашествия на кърджалии и даалии новопостроената през 1799 г. църква носи името на св. арх. Михаил – „малка, ниска, с окадени стени и икони“. Тази църква е задоволявала духовните потребности на калоферци, но не и националното им честолюбие. Разразило се съревнование между жителите на отделните енории кой да има по-голяма и по-красива църква, подтикнало жителите на Ангелова махала сами, без ничия помощ, да съградят и те своя нова, величествена църква, гордост за Алтън Калофер. Когато решават да съборят старата църква, „стече се цял Калофер да помага, считайки това за богоугодно дело. И нас, дребни дечурлига, заведи дядо Начо да пренасяме керемиди и малки камъни“.

Новопостроеният през 1869 г. от уста Генчо Кънев храм е посветен на светите „български просветители Св. Св. Кирил и Методий“, но и до днес е известен с второто си име – „Св. Архангел Михаил“. Тази църква в истинския смисъл на думата може да се нарече народна, защото средствата за издигането й са събрани основно от овчарите и земеделците на града, докато другите два храма са дело на търговците и еснафа от Калофер и Цариград.

Свидетелство за започналия строеж на новата църква в Калофер са поместеното съобщение в един от вестниците: „Черковата „Св. Архангел“ захвана да се прави, както и публикуваната дописка от Калофер, в която се казва, че „се гради черковата“. До 1877 г. тя е най-новата и най-хубава сграда: „Кога пътникът влиза в Калофер от пловдивското шосе, тази черкова му се лъсне пред очи като залепена в полите на хълма. Тя имаше и кубе. Градил я Уста Генчо от Трявна. Помня, кога току-що я покриха и дюлгерите викаха на нея, събраха много и скъпи дарове. Надпреварваха се хората, кой по-хубаво и повече да даде“. И до днес остава една от рядко красивите църкви, изградени от калоферци през годините на робството. Изящно вписваща се в градския силует, почти няма пътешественик, минал през Калофер, който да не я отбелязва в своите пътеписи. Ярослав Красек, който в началато на 70-те години на XIX в. пръв от чехите посещава България. Един от братята на Богдана Краскова, по мъж Хитова, която се премества в новопостроеното училище в Калофер, където преподава на девойките ръчен труд, пише: „Калоферчани имат една голяма църква и два женски манастира“. Ян Вагнер, също чешки пътешественик, отбелязва: „Близо до Калофер е оцеляла една доста хубава църква. Отдалеч се виждат блестящите кубета на една от тях. „Св. Богородица“, построена на самия планински склон“. Изглежда става дума за църквата „Св. Арх. Михаил“, тъй като другите две: „Св. Атанасий“ /1842 г./ и „Успение Богородично“ /1849 г./, са без куполи. Трябва да се има предвид, че Ян Вагнер посещава Калофер след Освобождението, когато градът е опожарен и разрушен и още не е възстановен.

След нападенията на турския башибозук е трудно да се опишат преживените мъки и страхове. В спомените си Димо Хаджигендов Кьойбашиев разказва: „Преди Богородични Заговезни беше, помня добре, една нощ ме смушкаха нашите и ме събудиха. Гледай ми каза мама, какво е червено небето, Калофер гори… Погледнах към югоизток над планината, небето се бе зачервило и светнало като огън“. На смъртен одър, върху късчета хартия с молив, почти същото пише в спомените си и Асен Кисьов. Това била нощта на 26 юли 1877 г. Голяма част от населението на Калофер намерило спасение от турския ятаган в Ново село (Загоре), Троянско. През нощта пристигнали и други калоферци, които набързо избягали от огъня. „Турците навлезли в града откъм монастиря, запалили го и хвърляли гюлета, та съборили кубето на църквата „Св. Архангел“. Безрезултатно са атакувани и стените й. Ограбена и опожарена, но не и разрушена, тя остава единственият ням свидетел на турските безчинства.

По план църквата е трикорабна, едноабсидна базилика. Заема пространство над 500 кв. м. с 32 м. дължина, 16 м. ширина и 12 м. височина. Стените са с дебелина един метър и са изградени с камък и тухла, споени с хоросан. Ъглите и колоните са с дялан гранитен камък и крепят 21 чудно красиви аркирани куполообразни свода. Всяка колона започва с правоъгълен фундамент, нежно красивата й кръгла извивка завършва с фин капител… Завършекът на централния свод е бил висок, красив купол, обстрелван и съборен от турските оръдия. След Освобождението при възстановяването на храма, е засводен с дървена конструкция. „Олтарното пространство е с една централна абсида и две много плитки конхи от двете й страни. Така се образува богато накърдена източна фасада и обширно вътрешно пространство с различни по форма сводове от типа „балдахинови“.

В наоса на църквата се влиза през три входа – западен под галерията, два странични от север и юг и един за свещеници в източния край на южната стена. Четири двойки високи измазани колони с прости капители разделят вътрешното пространство на три кораба. При фасадното оформление на църквата преобладава кривата линия – полукръгла за отворите на вратите и прозорците, арковидна за галерията и нишите, и кобилична за контура на източната стена и фронтоните. Наблюдава се постепенно снижаване на пода от нартиката към олтара, където иконостасът стъпва върху солей с две стъпала. По този начин още от църковния праг посетителят сякаш потъва в тишината на внушителното пространство.

Иконостасът, зидан от тухли, измазан с фина варова мазилка и боядисан в бяло, имитира карарски мрамор. Две широки стълби водят към обширен балкон. През осем големи и шест малки прозореца влиза обилна светлина, която се подсилва от други шест на балкона и шест в олтара. Майсторът строител сякаш е имал предвид, че тук, пред светите образи на Спасителя, Св. Богородица, Св. Петка, Св. Архангел Михаил, Св. Св. Кирил и Методий и Св. Власий – покровител на скотовъдците, ще идват да споделят своята радост или да изплачат мъката си люде, чийто живот е в съприкосновение с природата. Затова и Уста Генчо Кънев е вложил частица от своето сърце, за да ни остави нещо величествено, нежно и красиво, което да импонира на красивата природа край Калофер.

Стенописите имат художествена и най-вече историческа стойност. Над олтара е нарисувана „Ширшая небес“. Ликът на Св. Богородица е надупчен от четири куршума през юлските дни на 1877 г. Под Нея е поместено „Благовещение“, дар от Никола Митов – един от родолюбивите чорбаджии на Калофер. И тя е пощадена от озверения башибозук, ореолът на архангел Гавриил е пронизан от три коршума. Зеещите дупки свидетелстват за неудържимата ярост на поробителя. „На северния кораб на свода над Свети Жертвеник е изографисано „Рождество Христово“, запазена като по чудо от вандалщината на агаряните. Тук личи големият реализъм и вещата ръка на Зографа. Сводът над пещерата е осветен от небесното сияние на Витлеемската звезда, където лекокрили ангелчета с песни благославят великата радост. Долу в яслите, повито в снежнобели пелени, е положено Детето Иисус. Над него с майчинска нежност и любов бди Св. Богородица, облечена в небесносиня туника  тъмночервен хитон. Зад тях е застанал благоговейно праведния Йосиф. Пред Младенеца на колене овчар поднася своя скромен дар – вакло агне. В дъното на пещерата кротко преживя сив вол и сиво-кафяво осле, които сякаш с дъха си топлят новородения Иисус“.

Колоритът е така свеж, сякаш живописта току-що е завършена, не се вижда следа от пожара. Тези стенописи са единствените останали в Калофер от преди Освобождението, гордост не само за града на Калифер войвода, но и за зографа, който от скромност, характерна за големите майстори, се е подписал само с началните си букви „Г.Д“ – художника Георги Данчов.

На външната южна фасада творба на същия художник е образа на Св. Арх. Михаил в поза, наподобяваща средновековен рицар. Интерес представлява и иконата на „Св. Злата Мъгленска“, на която светицата е изобразена в народна носия.

През 1959 г. е направен вътрешен ремонт на храма. Старите стенописи са запазени, а новите са дело на художника Кирил Кънчев от Калофер. В сцената „Проповед на планината“ е предаден прекрасен пейзаж от Палестина – храсти, обжарени от знойното палестинско слънце, голи ридове, покрити с пожълтяла трева, над които трепти синьо-сива омара. Сред композицията е фигурата на Спасителя, заобиколен от учениците Си и множество народ, които слушат божествените му слова. Интересна е сцената „Христос благославя децата“ – чуден изглед от светия град, с величествените му мраморно-бели сгради, с надвиснали над тях лозници и гранки от маслинови и портокалови дръвчета. На централния свод е изписан Благославящият Христос. В абсидата на олтарното пространство са образите на светите литургисти – Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Григорий Двоеслов – дар от Доростоло – Червенския митрополит Михаил в памет на покойните му родители.

Иконите и иконостасът също са дело на Кирил Кънчев, рисувани през един продължителен период от време. Първите датират от 1924 г. – образите на Св. Параскева, Св. Великомъченик Димитрий, Св. Великомъченик Георги. През 1935 г. е рисувана тази на Св. Равноапостоли Кирил и Методий. През 1958 г. са създадени иконите на Св. Йоан Предтеча и на Св. Арх. Михаил. През същата година в горния регистър са изписани „Преображение“, „Възкресение“ и иконите с ликовете на 12-те Св. апостоли. През 1960 г. са работени образите на Спасителя и Св. Богородица.

Проектите за декорацията по останалите части на стените, са дело също на Кирил Кънчев, изпълнени с вещина от двамата братя декоратори – Стоян и Мирчо Мъглижанови от Казанлък. Колоритът на орнаменталните композиции и фризове е в топли тонове, всяко празно пространство е запълнено с изящно изработени плетеници от лозници с птици и древнохристиянски символи.

Разпятието с двете фигури на Св. Богородица и Св. Йоан Богослов в светия олтар са изработени от Стоян Сотиров от Калофер през 1879 г. Владишкият трон и амвонът с опростена дърворезба са дело на Василко Генков от Калофер и са изработени през 1895 г.

В църковния двор е имало килии. Тук, макар и за кратко, е живял Неофит Бозвели, който след това се премества в църквата „Св. Атанасий“ в града, където открива училище. След възстановяването на църквата през 1799 г. един от „свещенослужителите е поп Драган, за който преданието говори, че имал в дома си училище, в което са учили наустницата, светчето и псалтиря децата на калоферци“. По същото време тук се изграждат и църковни килии, където се премества училището. Как се е провеждало обучението, е трудно да се каже. Родолюбивият и ученолюбив поп Драган, по всяка вероятност, е бил запознат и с Паисиевата история, предвид факта, че в калоферските църкви винаги се е служело на църковнославянски език, а в мъжкия манастир се е съхранявала българска хроника, писана с червени и черни букви. Със своите проповеди свещеникът е разпалвал душите на свободолюбивите си съграждани.

Освен поп Драган, в църквата „Св. Арх. Михаил“ са служили още свещениците: Генко, Стойко, Петър Иванов, Нечо и архимандрит Хрисант Новаков – буден и родолюбив духовник, който освен светия кръст е можел да държи и пушка. През 1821 г. заедно с други монаси българи взема участие в Заверата. След неуспеха на въстанието се прибира в Калофер. Тук в килиите на църквата „Св. Арх. Михаил“ скромно и усамотено прекарва старините си. Достигнал до духовния сан „Архимандрит“, заслужил уважението не само на калоферци, но и на по-висши духовници от Пловдив, отказва предложението за ходатайство от Хр. И Н. Тъпчилещови да стане владика. Архимандрит Хрисант Новаков е описан като старец на около 65-70 години, едър, червендалест, представителен, сериозен, любознателен и голям родолюбец. Имал е гръмък и сладък глас. Развъждал пауни, чието грозно мяукане се носело из целия град. Децата често го посещавали, като му носели „някаква госбица, или пък шарлаган и тамян за черковата и му целувахме ръка, той ни милваше и кротко съветваше да слушаме родителите си и да прилежаваме в училището и ни даваше паунови пера, а понякога – и яйца. На сиромаси помагаше, па и даром опяваше умрели“. След вечерня сядал на сянка под ореха на хълма над църквата и се любувал на „амфитеатралната живописна картина на почти цял Калофер“ – картина, която не пропуска да отбележи в пътеписа си и Феликс Каниц, който посещава Калофер през 1871 г. „Преминах през малко градче, съпроводен от замайващата музика на вретената на Калофер, достигащи до 700 на брой… Когато на другата сутрин обиколих Калофер от юг града с хубави къщи, подредени амфитеатрално по дефилето, заобиколени с лозници и плодови дръвчета, с блестящите куполи и извисени манастири и църкви, получих впечатление, като че ли съм италианско градче“.

Кратката радост от посрещането на русите в Калофер преживява и дядо Хрисант. А след нахлуването на турския башибозук в града избягва с всички калоферци през Стара планина. По време на „Бегът“, разказва Димитър уста Генчев /Бел. Г. Иванова – Дабко Устагенчов/, установилите се в Трявна калоферски монахини често посещавали дома на баща му. Там радушно бил приет и настанен и дядо Хрисант Новаков – добър познат на уста Генчо /Бел. Г. Иванова – уста Генчо Кънев/ още от времето, когато строил храм „Св. Арх. Михаил“ в Калофер. На следващата 1878 г. дядо Хрисант се прибира в Калофер, където умира през 1880 г.

Другите свещеници, оставили трайна следа в историята на църквата „Св. Архангел Михаил“, са свещеноиконом Георги Найденов, под чието ръководство се прави основният ремонт на храма през 1959 г. и новите икони и стенописи, дело на художника Кирил Кънчев. През 1969 г. в Девическия манастир „Св. Въведение Богородично“ в Калофер се провежда заседание на Св. Синод. Едно от взетите решения е свещеноиконом Георги да бъде назначен като преподавател в Духовната семинария в Черепиш. Мястото му се заема от неговия син Иван Найденов, чието свещенослужение съвпада със 100-годишнината на храма, която не е отбелязана подобаващо поради времената и отношението на ръководителите на държавата към църквата. Въпреки това е поместена блестяща статия, посветена на вековния юбилей, чийто автор е свещеноиконом Иван Найденов. До края на живота си /2005 г./ той служи всеотдайно и е опора на своите съграждани. В настоящия момент отец Димитрий Новаков /негов възпитаник/ е достоен продължител на делото му, а храмът „Св. Арх. Михаил“ е притегателен център за млади и стари.

Под този шедьовър на възрожденската архитектура „дълго задържа погледа и извитият като момински вежди каменен мост над р. Тунджа, строен от уста Генчо преди повече от 100 г.“ – известен и до днес като „черковския“ мост. В документите на папка „Паметници на културата“, съхранявана в Национален музей „Христо Ботев“, също е отбелязано: „строен от Уста Генчо през 1864 г. – масивен, каменен мост над р. Тунджа“. Може да се приеме, че първото идване на тревненския майстор в Калофер е свързано с изграждането на моста. След това за строежа на новата църква достатъчно взискателните калоферски земеделци и скотовъдци канят не кой да е, а стария си познайник уста Генчо. Още повече, че той вече се е доказал като утвърден майстор на мостове. Историографът на Калофер Никола Начов нищо не споменава за изграждането на мостове, така че това може да бъде предмет на ново, по-задълбочено изследване.

Черковският мост и църквата „Св. Арх. Михаил“ намират място и в съвременното изобразително изкуство. Във фонд „Художествен“ на Национален музей „Христо Ботев“, под №18, е заведена картина на художника Здравко Александров „Из Калофер“. В композицията й на преден план сияе изящната църковна сграда на майстора на прехода към новото време. Този храм е показан като визитка на Калофер в изданията: „Histoire de la guerre d’Orient 1877-1878” и “Donau Bulgarien und der Balkan” на Феликс Каниц. Век и половина построеното от уста Генчо Кънев не само оцелява на канонадата от гюлета на османците, но и геройски издържа историческия изпит, като доказва за сетен път достойнствата на Тревненската строителна школа.

 

Христина Грошева – Георгиева

НМ „Христо Ботев“ – гр. Калофер

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – гр. Трявна“, т. 7, 2023 г.

Уста Генчо Кънев
Източник: ОДА - Габрово

Църквата "Св. Архангел Михаил" в Калофер.
Гравюра от Феликс Каниц, 1877 г.

Църквата "Св. Архангел Михаил".
Източник: svetimesta.com

Старият Калофер, 1941 г.
Худ. Станю Петров Стаматов
(ученик на проф. Мърквичка)
Източник: dveri.bg

Каменна плоча с изписана годината на
второто обновяване на храма - 1799 г.

Църквата "Св. Архангел Михаил" в Калофер днес
Източник: opoznai.bg

Фасадата на църквата днес
Източник: opoznai.bg

Църквата "Св. Архангел Михаил" в Калофер днес
Източник: svetimesta.com

Ивановден е!

На днешния ден почитаме паметта на Свети Йоан Кръстител, последният старозаветен пророк. Честит празник на всички именици и на едноименната църква в с. Бучуковци!

По повод празника публикуваме една икона на светеца от манастира „Св. Архангел Михаил“ край Дебелец, дело на неизвестен тревненски зограф в средата на XIX век. Иконата с интересна и драматична история, е изписана, когато се строи сегашната сграда на манастира – 1856 г. През същата година е изработен и оригиналният иконостас. Светата обител е основана още през 1089 г. по времето на Второто българско царство, когато бележи най-голям разцвет и се полза със статут на царски манастир. През следващите векове тук функционират книжовна и иконописна школа.

През 1997 г. иконите от апостолския ред на иконостаса били откраднати, заедно с други по-малки икони, сред които и тази на Св. Йоан Предтеча. Благодарение на учителя по история във великотърновското СУ „Вела Благоева” - Йордан Райков, който е родом от Дебелец и е сред спомоществователите на манастира, преди година, въпросната икона се „завръща“ в светата обител. Младият учител попаднал случайно на аукцион в интернет, където се продавала иконата, която му се сторила "позната", пише в. „Борба“. Тя била откупена с "манастирско съгласие", а Й. Райков участвал с лични средства в откупката. Оказало се, че това е оригиналната икона от храма, която отново е част от иконното му богатство...

Богоявление е!

На Йордановден – честити да сме всички и най-вече - имениците! Да сме здрави, благословени и благополучни!

Честит празник с една уникална тревненска икона - “Кръщение Господне”, рисувана върху лицевата част на череп от сом. Иконата е датирана в 1830 г. и е дело на тревненския зограф Костадин Витанов, който по това време работи в най-старата църква в Шумен – „Св. Възнесение“. Днес този безценен шедьовър е част от постоянната експозиция „Вяра и сила“ на РИМ – Шумен, където са експонирани и други икони на тревненски зографи.

За някои досадни нелепици, тиражирани с години

Вчера изчетох десетки публикации за църквата на името на Св. Николай Чудотворец в габровското село Съботковци. Признавам си, че понеже не е упомената в множеството списъци с градежи на уста Генчо Кънев, с които разполагам, все забравям чия е. А защо отварям дума за това?!? Ами, защото се уморих да чета нелепици от сорта, че уста Генчо Кънев е ученик на уста Колю Фичето… Да не говорим, че и уста Генчо Новаков също „бил“ ученик на въпросния майстор. Дълбок поклон и Респект пред паметта и делото на големия възрожденски майстор, но категорично не понасям тиражирането на неистини, особено в наши дни, когато фактите са на един клик разстояние. Вярно, лъжата по-лесно си проправя път в наши дни. Но по никакъв начин не оправдавам нейното тиражиране, особено на принципа copy/paste. Същото важи и за „стенописите на Захарий Зограф“ в Скорченската църква /* църквата също е дело на уста Генчо Кънев /1876 г./, а Захарий Зограф е починал 23 години по-рано!/. Неистина, която все още се тиражира по сайтове и в разни публикации. Това, уви, важи и за много от колегите, журналисти. За останалите, няма и да отварям дума…

Черквата в Съботковци е построена през 1867 г. и е един от ранните градежи на уста Генчо Кънев. Била запусната и пред разруха, но благодарение на семейството на Петър Петров – млад фермер, с даренията, труда и усилията на десетки хора, сред които и зографи от ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, била реставрирана...  

 

Галина Иванова

На снимката: църквата "Св. Николай Чудотворец" в с. Съботковци

Източник: agronovinite.com

За следите отсам и отвъд…

Докато сме на Генчовска тематика да споделя и малко снимков материал от поредната ми разходка до местните гробища преди дни. Това е едва второто ми посещение там, но покрусата от видяното, отново разбуни сетивата ми. Не само тъга, провокира гледката на запустялото селско гробище с изпочупени паметници, в чийто недра почиват костите на не един и двама лични майстори. Обхвана ме и яд, и страх от това, което е и от онова, което се задава в не много далечно бъдеще, като манталитет и достояния…

И силно се надявам, в близко време, с общи усилия, да успеем да възкресим, до колкото е възможно, достолепният вид на паметниците в това селско гробище. Хората, погребани там, заслужават друга орисия в отвъдното. Мнозина от тях са градили и красили домове, черкви, училища, обществени сгради. Били са, а и все още са аршин за ценности, вяра, усталък и духовност, които все повече са в дефицит в наши дни… Светла им памет във висините! Дано ми простят, че нарушихме покоя им в опита си да възкресим паметта за последния им земен дом. Изключително съм благодарна на любимия си мъж, който ми помогна да изправим падналите паметници, на майка му – за напътствията. Това няма да е последната ни „експедиция“ там, защото предстои още издирваческа работа, а след това, надявам се – и работата по възстановяването на повредените и счупени паметници, почистването от прорасла дървесина и храсти… Длъжни сме пред паметта на тези лични тревненци, пък и на всички останали, погребани там, а и не само там… Длъжни и отговорни!

 

Галина Иванова

Счупеният надгробен паметник на
уста Петър Ганчев Кънев /1839-1899/,
баща на строителя Ганчо Ганчев и
на резбаря Генчо Марангозов,
племенник на уста Генчо Кънев

Майстор Петър Ганчев Кънев
Източник: ЦСВП „Проф. Ив. Дуйчев“

Надгробният паметник на
майстор Генчо Цанев Кънев /1884-1958/, резбар,
племенник на уста Генчо Кънев

Майстор Генчо Цанев Кънев
Източник: ОДА - Габрово

Запазен е достолепният надгробен паметник на
уста Цаню Ганчев Кънев /1854-1929/,
строител и резбар, племенник на уста Генчо Кънев
/близък план/

В същия гроб е погребан и синът му
Витан /1898-1978/,
който бил дюлгерин, като баща си

Парче от счупения надгробен паметник на
уста Колю /Никола/ Касев /1855-1940/ г.
Личен тревненски майстор - строител и резбар...
На камъка личат и три женски имена,
първото от които е почти заличено,
и може би е на някоя от дъщерите на майстора.
Вижда се само годината на смъртта - 1892.
Другите две имена са - Нетка Касева /п. 1895/
и Ратка Касева /п. 1896 г./

Уста Колю /Никола/ Касев и Тодор Пенев - Девдула
Източник: СМРЗИ - Трявна

Надгробният паметник на Ганчо Н. Ганчев
/1892-1944/, строител.
Син на известния тревненски майстор
строител и резбар - Недялко Ганчев

Най-старият гроб, който открихме е от 1832 г.
и на камъка личи само едно име - Иван/а...

Фотозагадка. Неизвестна снимка на уста Генчо Новаков?

Попаднах на една интересна, за съжаление, доста повредена фотография, запечатала лицата на мъже и жени от тревненското село Генчовци. Кои са те, не става ясно от надписа на гърба на снимката, който гласи: "Направих заснемането по тоя портрет за Коля. 1.III.1922 г. Аз Ганчо Нидялков, с. Генчовци". От надписа става ясно през коя година е направено копието. Кой е Колю, може само да предполагаме. Образът, който веднага привлече вниманието ми, обаче е този на мъжа в дясно, на преден план, който е седнал по турски... Дали това не е уста Генчо Новаков - Малкия? Ако приемем, че снимката е правена по-рано от 1922 г., когато е направено копието, твърде е възможно, тъй като именитият Генчовски майстор си отива от този свят на 14 ноември 1913 г. Не знам, приликата между единствения му известен портрет и този от въпросната снимка, изглежда поразителна. Колкото до Ганчо Нидялков /1892-1944/, той е бил дюлгерин, като баща си - майстор Недялко Ганчев /1864-1908/, племенник на уста Генчо Кънев...

Снимката, заснета от Ганчо Недялков

Уста Генчо Новаков
Източник: ОДА - Габрово