Денят на народните будители. Едва когато възродим онзи кипеж

Докато бях ученичка не подозирах, че някога нашите предци са нарочили специален ден, за да почитат паметта и делата, духа на народните ни титани. Завърших гимназия през лятото на 1992 г., а този специален ден, бе възобновен, след 22-годишна пауза, през октомври същата година, по инициатива на проф. Петър Константинов - председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. Знаех обаче, за делата на десетките ни народни будители. Доста добре „познавах“ някои от тях, други „опознах“ във времето, че и до днес. Образователната ни система, макар и набъкана с пропаганда, бе на сравнително високо ниво и ни спестяваше купища безсмислена информация /за разлика от днес/, същественото беше другаде. И фокусът бе там. Времената и хората бяха други. Благодарна съм, че попаднах на добри „даскали“ /казвам го с уважение и във възрожденския смисъл на думата/, които успяваха да ни научат и да мислим, не спираха полета на въображението, колкото и на моменти да ни подкастряха крилете. Научиха ни на обич към знанието и книгите, стимулираха личната инициатива, макар, че официално трябваше да ни набутат в „матрицата“. Винаги ще съм им благодарна за това!

Училището беше среда и атмосфера, читалищата, музеите, обществото – също. Усещаше се духовния кипеж, въпреки задължителните „аксесоари“ и дитирамби на онова време с всичката му досадна символика, лозунги и клишета. И учебните програми бяха други. Не бъкаха от нелепици и лишна фактология. Днес непотребното е повече от потребното и затова разбирам досадата на децата. Разбирам и, защо, в повечето случаи, на училище се ходи по задължение, а не със желание. Желанието днес е свръхусилие и слава Богу, че все още го има на фона на разнебитеното ни образование. Знанието е на един клик разстояние, което обаче не ни прави по-знаещи. А към всичко това, като добавим и апатията, политическата безпътица, битовизмите на делничното, девалвацията на ценностите и морала, нямаме кой знае какви поводи за оптимизъм. И не само училището е виновно и отговорно за целия този духовен апокалипсис, в който битуваме днес. Вина носим и всички ние – родители, общество. Доколкото сме безотговорни и безхаберни към миналото и днешното, дотолкова носим вина и за утрешното. Беззъбото ни, политкоректно днешно будителство, с много малки изключения, буди предимно по личните си стени. Острото перо е анахронизъм, а делата ни – дигитални. Пошли ерзаци с претенции за значимост, обсебват цялото медийно пространство и виртуала, и задават посоки и пътеки – пагубни за всички ни. Цяло чудо ще да е, ако не децата, а техните големи каки и батковци, па и по-големите от тях, успеят да изредят поне няколко имена със съществен принос в сферата на науката, образованието, духовното. Наши, български деятели и ваятели, родолюбци. Па и не само имената им да назнайват, а и нещичко за делата им. Та нали, все още има хора, които си мислят, че Петко и Пенчо Славейкови са братя, които не са и чували за Паисий и Софроний, които не са прочели и една книга в училище… Има и не малко люде, с дипломи, висшисти, които нямат базови познания дори по специалността, по която са се дипломирали. Има и такива с претенции, нагнездени във всякакви институции, които не могат да напишат и ред без груби правописни грешки. Та, само мъжкото хоро в ледените води, пилона на Рожен, Прайда, Хелоуина, религията в училище... да са ни проблема. Дотолкоз сме изтървали юздите, че не знам - кой месия ще успее да ни изправи, събере и поведе, но поне за сега – „добро няма да патим“, както е рекъл и дядо Славейков…

Та, какъв точно празник, честваме днес???? И по-точно – помен ли е, или празник? За мен е помен, от траен спомен, но и панихида да е, все е резонно. И точно затова е свят. Да спомняме /не само веднъж годишно!/, делата и хората, благодарение, на които днес не се срамим да се зовем българи. Хората, които с мисъл, сърце, перо и меч са отстоявали българщината, дори с цената на живота си в мрачните векове на турското робство /да, робство, не подтисничество!/, пък и по-натам. Тях трябва да познаваме, за да изправим себе си. А празникът ще дойде едва когато, възродим онзи кипеж…

Галина Иванова

* Снимка: "Черноризец Храбър", графика, худ. Петър Чуховски

Източник: Столична библиотека

Един документ против Раковски (По случай откриването на паметника му в Котел)

В средата на миналото столетие панелизмът бил хвърлил дълбоки корени в Търново. Без преувеличение може да се каже, че тук елинската писменост стояла по-горе от църковно-славянската такава. Със съдействието на Гръцката патриаршия в Цариград, на митрополитския трон в старата ни столица стоял владиката Григорий (от 1858 до 1869 год.). Подобно на своите предходници, на първо место тоя архипастир полагал големи старания за разпространение на гръцката култура между своето паство. През същата епоха в Търново имало мнозина събудени и родолюбиви хора, обаче те произлизали измежду преселниците българи от околните градове и села. Що се отнася до кореняците търновци, всички по-големи богаташи измежду тех се гърчеяли, т. е. говорели и пишели само на гръцки. На същия език тия българи разменяли поздрави в обществени места и водели своите търговски тефтери, писма и др. Нема да споменуваме некои видни граждани в Търново, които носили имена с гръцки окончания, защото наследниците им са живи и днес. Но същото не може да се каже и за свещениците, които притежавали енории, както в старата ни столица, така и в целата Търновска епархия. По църкви и монастири белото и черно духовенство служило на славянски; но против волята си, сношавало се с митрополията на гръцки. За забелязване е, че нито един от това духовенство не познавал както требва гръцки език. Това става явно от многото запазени в архивата писма до Търновския владика, излезли от ръката на наши попове, монаси и др. Всичките тия добри българи говорили и пишели на един много неправилен гръцки език. Имайки предвид това, било самият митрополит, било помощникът му протосингел, принуждавали се да изпращат разни окръжни и писма на български език, инак те допущали, че некой свещеноиконом или сакеларий просто нема да разбере както требва техните нареждания по важни служебни работи. Обикновено в отговорите си на такива окръжни писма нашите архиерейски наместници или стари свещеници се подписвали папа Георги, папа Стоян и пр.; а познатите епитропи и първенци те наричали кир Стефан, кир Петко и пр.

През 1859 год. приснопаметният Сава С. Раковски решил да започне издаването в Ромъния на един български вестник, който да излиза в Букурещ и да намира достъп отсам Дунава. Подобен вестник требвало да държи умерен език към турското правителство, да не критикува нарежданията му и пр. Гонимата цел на С. С. Раковски била преди всичко да ратува против Гръцката патриаршия в Цариград, поради нейния стремеж да изгони всеко българско четмо и писмо в църкви, училища и др. Като се съветвал със заможни и влиятелни наши сънародници и си осигурил тяхното съдействие, той напечатал едно обявление, в което казва, че в началото на 1860 год. ще започне да издава: „Дунавскыи лебед“ -граждански, любословни и забавни вестникъ““. Според същото обявление, като негови настоятели в Ромъния и Турция ще бъдат следните лица: Евлогий Георгиев в Галац, Матей Попович в Браила, Христо Георгиев в Букурещ, Сава Радулов в Болград, Георги Карловски в Тулча, братя X. Петкови в Русе и др. За нещастие, в ромънската столица се срещнали спънки в намиране на печатница, която да притежава и гръцки букви, за разнообразие в един популярен български вестник, насочен на първо место против фанариотското духовенство. Същият вестник явява се нужда да води писмена борба със свои събратя, издавани в Цариград и Атина, списвани в шовинистически дух, т. е. с проповеди, че границите на Елада требва да се простират чак до Балкана. Както се види, към края на казаната година издаденото от С. С. Раковски обявление проникнало в пределите на Дунавската област, гдето свободно се подвизавали гръцки владици, попове и монаси. Известно е, че тия служители Божии така се държали спроти самите турски власти, щото винаги им били по угодата. А против всички събудени и родолюбиви българи, фанариотското духовенство си служило с интриги, клевети и козни от най-непрепоръчително естество. Не се знае, дали по свой почин или със съгласието на турското правителство Негово Високопреосвещенство Григорий изпратил едно окръжно, което гласи така:

„Послание от Търновската митрополия - Афоризмо.

Някой си, Раковски називаем, който иска да издава в Букурещ една бунтовническа газета, вече е издал и едно обявление, иска да получи спомоществуватели за нея и от България. Понеже речений Раковски е родом от село Котел за Неговото Благодетелно Правителство, дерзай да разпръсва смущения и ума на верноподанните българи да разваля са старай - един неверен (фесатчия) на Висославното наше царско Правителство. Затуй не само да ся пише некой спомоществовател за газетата му, но й името й биля да не споменува. И уверени сми че тъй ще постъпят верноподанниците българи. Но некои дето не им стига ума, ако дръзнат да ся пишат спомоществуватели за речената газета и ако ся улови в ръцете им, ще ся накажат според Царския закон. За да бъде следователно секиму известно, обявява са от сега чрез местната власт.

1860 година, 1 януарий“.

Многоочакваният с тая дата „Дунавскыи лебед“ не можал да излезе на бял свят в ромънската столица, както гласяло обявлението. По технически причини, свързани с печатането му, С. С. Раковски заминал за Белград. Тукашната „Княжевска Сръбска книгопечатница“ притежавала всички необходими шрифтове и се натоварила с поръчки на частни лица, дори и чужденци.

Както се види, това била държавната печатница на Сръбското княжество. През същата епоха известните български войводи Панайот Хитов, Дядо Цеко Петков, Христо Н. Македонски и други свободно се разхождали въоръжени по цялата му територия. С. С. Раковски правил сметка, че тук ще може да напечата новото свое съчинение за Асеновци. По същото време в Белград се установил даровитият наш художник Николай Хр. Павлович, родом от Свищов, а свършил живопиството в Германия. На драго сърдце той се заловил да сътрудничи на С. С. Раковски, като приготвил нуждните илюстрации за казаното съчинение. Поради редица трудности, излизането на „Дунавскыи лебед“ закъсняло с няколко месеци.

Год. I., бр. 1 от тоя вестник, носи дата 1-и септемврий 1860 год. Поместеното на чело известие от уредничеството му между другото обема молба към „спомоществователите“ в България, да му изпращат редовно дописки срещу безплатен абонамент. На стр. 1 и 2 следват некои по-важни новини от родината ни, от Сърбия и от странство. За забелязване е, че между другото се засега дейността на знаменитите родолюбци Кошут, Гарибалди и Мацини. Вървящия по техните стъпки С. С. Раковски следел, как ги величае маджарския и италиянски печат и пр. Още в същия брой той влел масло в огъня против Гръцката патриаршия с две статии озаглавени: първата - „Вагабонтство гръко-фанариотов и лековерие западних просвещених,“ втората -  „Подлисник бьлгарский за независимо им священство днес възбуден въпрос и нихна народна черква в Цариград“. Излиза, че уредничеството имало дописник в турската столица, защото начесто получавало от тук дълги писма по народните ни работи. То давало гостоприемство на дописки още от Търново, Охрид, Лом, Шумен, Русе, Стара-Загора, Пловдив, София, Чирпан, Сливен, Битоля, Солун и др. Известен е стила и езика на С. С. Раковски, било в спомените му от политическо естество, било в прозата и поезията му.

Той открил и френски отдел в „Дунавскыи лебед“ като с голема вещина разглеждал борбата ни за църковна независимост против фанариотското духовенство. Знае се, че тоя вестник имал много читатели по двете страни на Балкана и отвъд Рила, но немал дълъг живот. Според „ Афоризмото“ на Търновската митрополия, всеки българин, в чиито ръце се залови вестника на С. С. Раковски, ще се счита, че е сторил грех. Не стига това, но виновникът ще бъде даден под съд и наказан, въз основа на законите в държавата на султана. Известно е, какви теглила са минали през главата не само на доблестния му уредник, а и на неговия невинен баща.

Горният документ е намерен в Трявна, благодарение на тукашния гражданин Теодор Ц. Духовников. Той го открил между книжата на поп Белча поп Стоянов, наречен още кир Ионикий - по-раншен епитроп на съборната църква „Св. Архангел". Всичко от запазената до днес архива в Трявна е добре подредено от учителя Богомил Хр. Даскалов – един скромен писател, от чието перо има много книжки върху миналото на тоя хубав балкански градец.

 

Дабко Устагенчов

Из сп. „Духовна култура“, бр. 54-55/1934 г.

Първият брой на в. „Дунавскыи лебед“,
излиза на 1 септември 1860 г. в Белград
Източник: НБКМ

Георги Раковски и
Стефан Д. Чаушов, Галац, 1862 г.
Източник: НБКМ

Димитровден е!

Здрави, честити и благословени да са всички именици днес! Да бъдат и пребъдат в обич и добро!

Здрави, честити и благословени да са всички именици днес! Да бъдат и пребъдат в обич и добро!

На територията на нашата община има и три църкви на името на Св. Димитър - във Фъревци /строена 1850-1851 г./, в Скорците /строена 1876 г./ и в кв. Нейковци /строена през 1882 г./. За съжаление, Фъревската черква пустее, забравена от всинца ни, за Скорченската - пак обещават скорошно спасение чрез европроект /макар, че вече загубих бройката на обещанията през годините/, само Нейковската, хубавее под грижите на родолюбивите си миряни и стопани...

На многая лета и на трите храма, строени и красени от именити тревненски майстори за спасение на душите ни! Макар, че като наблюдавам случващото се днес, май не е останало кой знае какво за спасяване...

Иконата на Св. Димитър е дело
на зографката Ива Донкова

Църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци /1850-1851 г./
Снимка: Жоро Хаджиев

Църквата "Св. Димитър" в с. Скорци /1876 г./
Снимка: Галина Иванова

Църквата "Св. Димитър" в кв. Нейковци /1882 г./
Снимка: Жоро Хаджиев

Вътрешна украса на българската къща

В началото на X в. арабинът Харун-ибн-Яхия, преминал през България на път към Венеция, казва, че българите имали дървени къщи. Огромни гори са расли в България и арабинът е пътувал цял месец из тях, за да стигне до Сплит. Какви са били тия дървени къщи, не е трудно да си представим. Достатъчно е да хвърлим пътьом поглед на Копривщица или на някое друго балканско градче. Дървените къщички изчезват бавно от нашия планински пейзаж, който е вече оголен. Ние сме изсекли горите, непроходимите някога гори, и сме сложили сами краят на дървената архитектура. И ето, къщите на тия великолепни балкански градчета стоят чужди на заобикалящия ги пейзаж. Те са обречени на смърт. Те ни гледат през своите прозорци, като през хлътнали очни орбити на мъртъвци. Когато големите греди, които подпират таваните им, изгният, ние няма отде да изсечем други, за да ги заменим. Такива дебели и хубави дървета не растат вече наоколо. Когато кръшните дървени решетки на долапите им се счупят под в ръцете на децата, които тършуват там из бурканите със сладко, ние няма да можем да ги поправим. Отиват си заедно с къщите не само живописните долапи, широките и сенчести чардаци, боядисаните сандъци и оцветените с цветя камини, а и пъстрите черги, бродираните и тъкани възглавници, малките трикраки столчета, кръшните и хладни стомни, бърдучета, писаните саксии, белите сахани и много, извънредно много други неща, които нашите деца ще гледат само по музеите.

Много преди дървената къща е започнала да изчезва къщата, градена от камък. Защото каменната къща е съществувала у нас също от много векове. Тя е нехигиенична, влажна и усойна. В несигурните времена на миналото, обаче, богатите българи от полските и особено от предпланинските неукрепени селища са я предпочитали пред дървената, защото тя е била истинска „кула“ и е могла да бъде защитавана от нападения. При честите пожари, които са избухвали в старите градове и, които са опустошавали в една нощ цели махали, улици, а често и цели селища, тя е била за предпочитане, защото е могла мъчно да бъде запалена. Тя е била и по-трайна. Животът на дървената къща е само два пъти по-дълъг от живота на човека. Тя живее най-много 100-150 години, докато каменната къща достига възрастта на библейските пророци. Ето защо, най-старите къщи, които са запазени y нас са каменни. Техните обитатели са давали на вековете поколения от едри и силни хора, защото никой слаб или недъгав не е можал да доживее възрастта, на която може да даде поколение. Тяхната влага и студенина са изпивали гърдите на немощните и слабите.  В тях са линеели бледи лица на девойки и млади булки с големи кафяви мечтателни очи. Слаби и сухи юноши са нарушавали тишината и мълчанието им с кашлицата си. Силните са изтрайвали. Tе са изсушавали влагата с кюпчета, пълни с пенливо червено вино. Яли са на един обед цели пити пшеничен хляб и цели грамадни гювечи. Техният апетит и желанието им да живеят са побеждавали смъртта, скрита в зидовете на къщите. Tе са се подигравали с тая смърт, когато са пресушавали на един път плоските пълни с ракия. И ето тия хора са градили старите каменни къщи в Арбанаси до Търново - най-старите къщи, които са запазени у нас. Те са били търговци на добитък, на кожи, произвеждали са пастърми и луканки, садили са лозя. Tе са обичали своите просторни къщи и са устройвали в тях под ред всички гуляи, които религията и обичаите са им предписвали да устройват - гуляли са на всички именни дни, на всички сватби, кръщения, яли са на Гергьовден агнета, на Никулден шарани, на Коледа прасета, заговявали са и са отговявали при всички пости, правили са годишно по няколко водосвета, при които виното се е ляло повече от водата. Общественият живот се е свеждал до живота на църквата. Обществен живот не е имало. Живота на човека, който е градил арбанашките къщи, е протичал в работата и в дома му. Ето защо, той е обичал своя дом - средището на неговия свят. В повечето случаи къщата е била за него целия свят. Тя е трябвало да бъде просторна и широка. Трябвало е да  бъде един свят сам за себе си. За световния ред тогава се е грижил Бог, за държавата - царя, за града - боляринът или по-късно – пашата, или беят. Отделният гражданин е трябвало да се грижи само за семейството си, за работата си, за къщата си. Още в каменната къща повечето от стените са били облепени с дърво, дървени са били стълбите, таваните, вратите, многобройните долапи, одърите. Малко по-късно, а може би едновременно, се е създала къщата със смесен градеж, на която долният етаж е от камък, а горният е дървен. Арбанашката къща побира всичко - в долния етаж са конюшнята, свинарника, курника, зимника, хамбаря. Горният е само за живеене. Но и в горния етаж има всичко. За приемната води отделна стълба. Тая гостна стая е отделена с коридори от собата, в която на топло зиме са дрямали бабите и са плели чорапи, и от двете спални - едната за домакините, другата за децата. Едната от тия две спални се нарича „стая на родилката“. Коя къща в Европа има специална стая за родилката? Не е ли ясно, че раждането на деца е било най-важно и най-радостно събитие в това отдалечено време? И ето, зад тия две спални се намира от едната страна друга голяма стая - това е „дневната“, „столовата“, „кабинета“ - трите събрани заедно. А от другата страна е кухнята с голяма камина, с пещ, с ракли, полици и пр.

Всичко е украсено в тия къщи. Навсякъде, дето е сложено дърво, сложено е с любов. Таваните, вратите, прозорците, долапите са скулптирани или украсени с дървени изрезки, с летви. Камините са шедьоври на декоративното изкуство. По горната част на стените вървят фризи от гипсови цветя.

Обръщат внимание преди всичко таваните. В най-старите къщи те са украсени с геометрични мотиви от гипс. В средата е направено слънце, което изпуща дълги лъчи. Защо е направено това слънце? Какво значение има? Отде иде то? Явно е, че иде от Изтока. Тъкмо то показва, че къщата е замислена като един отделен свят, който няма нужда от външния свят. „Твоят свят е твоята къща, казва то на домакина. В нея има всичко, от което ти се нуждаеш. Има и слънце. Твоите тавани са небето. По стените - фризите от цветя са градините ти. Тук живеят майка ти, баща ти и децата ти. Ти нямаш нужда от друг в свят, освен от света на къщата си. Ти нямаш нужда от други хора, освен от членовете на семейството си. Твоят дом е всичко за тебе“. Ето защо стоят тия слънца по таваните на арбанашките, тревненските, пловдивските, копривщенските къщи. Ние виждаме ясно сега, отде иде тая нужда у българина да съгради свой собствен дом. Виждаме, отде иде неговия семеен егоизъм. Тия две черти са остатък от Средновековието, в което не е имало обществен живот, в който всеки е живял само в своя дом и само със своето семейство. Символ на тоя дом, и на това семейство е слънцето по таваните на старите български къщи. Понякога то е направено като арабска розета с начупени ъгли. Понякога то прилича на слънчоглед. Друг път то е направено от тенеке и виси на тавана. Неговите ъгли са житни класове. Защото то кара да зрее житото. По него са изкачени понякога дървени или тенекиени боядисани плодове - защото то пълни плодовете със сладък сок. Така изкуствените слънца дават благодат на къщата. Тия изкуствени слънца пеят едновременно химна на къщата и химна на истинското слънце. Те са редица от поеми, посветени на слънцето от поетите на резбата, от старите резбари. Под лъчите на тия слънца са се раждали нашите прабаби и прадядовци, под тях водили своите невести и женихи, под тяхната мълчалива благословия са умирали. Може да се напише цяла книга за тях. Стиловете се менят, къщата се изменя - от каменна става дървена. На горния й етаж се отварят чардаци. По-късно, под влиянието на барока, централната зала в пловдивските и копривщенските къщи става елипсовидна. Очертанията на украсения с дърворезба таван се също изменя. Слънцата, обаче, си остават. Те светят на тавани в средата на хубави елипси. В Арбанаси те са в средата на хубава квадратна или правоъгълна композиция от ромбове, направени от щук. В Горна-Оряховица по ъглите на един разрушен сега таван се виждаха скулптирани змии, които се навеждат да пият вода от ниски и широки вази. Защото змиите са също символи на слънцето. Те се явяват само лете и то по горещините. Но символи на слънцето те са били и в много отдалечено време. В дървените тревненски тавани по краищата виждаме тънки фризи от големи маргаритки. Тия фризи образуват триъгълници по ъглите. В украсата на таваните влизат понякога и акантови листа. Има слънца, около които се вият фризи от акант. Около други са увити непрекъснати редове от особени дълги надебелени накрая листа. От какво растение са те? Не са ли създание на богатата фантазия на майсторите дърворезбари? Фантастични цветя има много по стените и таваните на старите наши къщи.

Направените от щук цветя също така плод на едно пищно въображение. На върха си те имат големи цветове от маргаритки, от страни цветовете на същото стъбло са от обички или ружи. Листата на едно и също стъбло са също различни. Тия майстори на щука или на дърворезбата са били добри градинари. Те са умеяли да  кръстосват всички възможни цветя. Те са умеяли и да създадат по своя воля нови неизвестни видове.

Нека да пристъпим към долапите. В старата българска къща те са многобройни. Цели стени са запълнени с долапи, както и половината на някои стаи са запълнени с одъри. Долапите са не само гардероби, не само бюфети, в тях се слагат и дюшеците, възглавниците, покривките на леглата. Юрганите се слагат в рамки. Защото американците не са измислили системата на потъващите в стените легла. У нас много преди американците леглата се раздигат сутрин и се събират в раклите и в долапите. Естествено е, че долапите, в които стоят булчинските рокли, които крият най-интимните тайни на семейството, са украсени. Паната на вратите им са съставени от отделни профилирани дъски, които образуват свастики или меандри. По ъглите им стоят розети, а често и кринове. В балканските градчета често целите врати са от решетки, направени с тънки равномерно издялани дъсчици. Има птици по фронтоните им, околовръст често се вият клонки. За да имаме истинска представа за работата на резбаря във вътрешната украса на къщата, ние трябва да видим на самото място великолепните осмостранни дървени колонки на чардаците на еленските къщи с папратовидни листа или с акант, със скулптрираните им основи. Би трябвало да видим и малките домашни скулптрирани иконостаси на самоковските къщи, които са цели бижута. 

Но ето, покрай стените, стари писани сандъци с рози, лалета, с висящи алени градини по тях. Те се откриват на зелен или тъмносин фон. Често по тях са изписани големи букети от ярки цветя - пищни сватбени букети. Защото в тия парфюмирани със старо гюлово масло сандъци се пазят булчинските премени.

Би трябвало да говорим и за вратите. Защото вратите са винаги украсени. Огромни двойни акантови палмети красят вратата в къщата на Чамуров в Арбанаси. Украсата на други врати се състои само от гвоздеи и геометрично наредени, изрязани дървени плакети. Тия врати са великолепни. Те са тежки, но тяхната украса ги олекчава. Някои имитират рогозки. Около други стоят кринове или ружи. От някогашното благополучие на стопаните им е останало много малко нещо. Ние нямаме сега представа за техните свилени завеси, за тежките им черги, за пищно тъканите им възглавници, за килимите, които са заглушавали стъпките на стопаните, които са донасяли от гурбет пълни кемери със злато. Майсторът на тия изчезнали вече чудеса е била българката. Нека затворим очите си и си представим мислено старите, изпълнени с тъкани и бродерии стаи. На тъмен фон се очертават весели, пеещи цветове. Кармин, ултрамарин, смарагдово зелено и светло-жълта охра, се съчетават в богати и ярки съчетания. Тия бои вървят заедно по къси, полегати ивици една след друга, или се редуват - червена със синя или червена със зелена. Те блесват чисти, или са затворени поотделно в ромбове или са отделени на ивици. Образуват понякога образи с очертания, които напомнят човешки образи или четирикраки животни и пеят някаква радостна песен на младо цветно момиче с алени бузи и весел поглед. Има и пищни тъкани - диаграма на богатство и наивна, хубава гордост. Украсени са с концентрични кръгове, които изрязват сегменти от други концентрични кръгове, наредени около тях, ту като големи градински божури, които пзлизат от многоцветни ъгли, ту като концентрични наръбени кръгове и стилизация на пищни цветя, които нямат мирис, но създават празници за очите. Можем ли да си представим и блясъка на атлаза, по който светлината се плъзга тихо и, който шуми при допиране като малка раковина?

Но ето и цветята в саксиите. Ето ярко-огненото мушкато, лалета, зюмбюлите, обичките, зокумите. Ето чудни кремави рози пред прозорците. Виждате ли пред прозореца чемшира, ружите? Чувствате ли миризма на босилека и на здравеца? Всички тия цветя са красели българската къща. Повечето от тях са червени, алени, пембени. Българинът е обичал най-много червения цвят -киноварното червено, пурпура, кармина, сатурново червената – всички оттенъци на червения цвят. Защото тоя цвят е най-хубавият, той е рожба на слънцето, олицетворение на здраве, на младост, на хубост, на темперамент, на плът и кръв.

 

Никола Мавродинов

Из сп. „Изкуство и критика“, бр. 6/1940 г.

Каменната къща на семейство Русович в с. Арбанаси.
Източник: photoarchives.archives.bg

Чамуровата къща в Арбанаси.
Източник: в. "Борба"

Попангеловата къща в Трявна.
Източник: www.tryavna-museum.eu

Резбован таван в къщата на Кандиларов в с. Арбанаси, 1966 г.
Източник: ДА - В. Търново

Резбеният таван на уста Димитър Ошанеца
в Даскаловата къща в Трявна.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./,
Цаньо Антонов

Резбовани тавани, дело на тревненските резбари.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Резбена украса, дело на тревненски майстори.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Резбена украса от Даскаловата къща в Трявна.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Интериор от къщата на поп Алекси в Трявна, строена 1846 г.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./,
Цаньо Антонов

Долапът в приемната стая в Костанцалиевата къща-музей в Арбанаси.
Източник: ЦДА

Врати и детайли от врати от къщата на Иван Карадимитров
от с. Боженци /Габровско/, работени от местни майстори около 1850-1860 г.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Стая за родилка в Констанцалиевата къща в Арбанаси, 1961 г.
Източник: ЦДА

Даскаловата къща в Трявна.
Снимка: Петър Иванов

Резбовани подпори от стрехата на
Даскаловата къща в Трявна.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./,
Цаньо Антонов

Чардакът на Старото школо в Трявна.
Източник: "Опознай България"