Димитровден е!

Здрави, честити и благословени да са всички именици днес! Да бъдат и пребъдат в обич и добро!

Здрави, честити и благословени да са всички именици днес! Да бъдат и пребъдат в обич и добро!

На територията на нашата община има и три църкви на името на Св. Димитър - във Фъревци /строена 1850-1851 г./, в Скорците /строена 1876 г./ и в кв. Нейковци /строена през 1882 г./. За съжаление, Фъревската черква пустее, забравена от всинца ни, за Скорченската - пак обещават скорошно спасение чрез европроект /макар, че вече загубих бройката на обещанията през годините/, само Нейковската, хубавее под грижите на родолюбивите си миряни и стопани...

На многая лета и на трите храма, строени и красени от именити тревненски майстори за спасение на душите ни! Макар, че като наблюдавам случващото се днес, май не е останало кой знае какво за спасяване...

Иконата на Св. Димитър е дело
на зографката Ива Донкова

Църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци /1850-1851 г./
Снимка: Жоро Хаджиев

Църквата "Св. Димитър" в с. Скорци /1876 г./
Снимка: Галина Иванова

Църквата "Св. Димитър" в кв. Нейковци /1882 г./
Снимка: Жоро Хаджиев

Вътрешна украса на българската къща

В началото на X в. арабинът Харун-ибн-Яхия, преминал през България на път към Венеция, казва, че българите имали дървени къщи. Огромни гори са расли в България и арабинът е пътувал цял месец из тях, за да стигне до Сплит. Какви са били тия дървени къщи, не е трудно да си представим. Достатъчно е да хвърлим пътьом поглед на Копривщица или на някое друго балканско градче. Дървените къщички изчезват бавно от нашия планински пейзаж, който е вече оголен. Ние сме изсекли горите, непроходимите някога гори, и сме сложили сами краят на дървената архитектура. И ето, къщите на тия великолепни балкански градчета стоят чужди на заобикалящия ги пейзаж. Те са обречени на смърт. Те ни гледат през своите прозорци, като през хлътнали очни орбити на мъртъвци. Когато големите греди, които подпират таваните им, изгният, ние няма отде да изсечем други, за да ги заменим. Такива дебели и хубави дървета не растат вече наоколо. Когато кръшните дървени решетки на долапите им се счупят под в ръцете на децата, които тършуват там из бурканите със сладко, ние няма да можем да ги поправим. Отиват си заедно с къщите не само живописните долапи, широките и сенчести чардаци, боядисаните сандъци и оцветените с цветя камини, а и пъстрите черги, бродираните и тъкани възглавници, малките трикраки столчета, кръшните и хладни стомни, бърдучета, писаните саксии, белите сахани и много, извънредно много други неща, които нашите деца ще гледат само по музеите.

Много преди дървената къща е започнала да изчезва къщата, градена от камък. Защото каменната къща е съществувала у нас също от много векове. Тя е нехигиенична, влажна и усойна. В несигурните времена на миналото, обаче, богатите българи от полските и особено от предпланинските неукрепени селища са я предпочитали пред дървената, защото тя е била истинска „кула“ и е могла да бъде защитавана от нападения. При честите пожари, които са избухвали в старите градове и, които са опустошавали в една нощ цели махали, улици, а често и цели селища, тя е била за предпочитане, защото е могла мъчно да бъде запалена. Тя е била и по-трайна. Животът на дървената къща е само два пъти по-дълъг от живота на човека. Тя живее най-много 100-150 години, докато каменната къща достига възрастта на библейските пророци. Ето защо, най-старите къщи, които са запазени y нас са каменни. Техните обитатели са давали на вековете поколения от едри и силни хора, защото никой слаб или недъгав не е можал да доживее възрастта, на която може да даде поколение. Тяхната влага и студенина са изпивали гърдите на немощните и слабите.  В тях са линеели бледи лица на девойки и млади булки с големи кафяви мечтателни очи. Слаби и сухи юноши са нарушавали тишината и мълчанието им с кашлицата си. Силните са изтрайвали. Tе са изсушавали влагата с кюпчета, пълни с пенливо червено вино. Яли са на един обед цели пити пшеничен хляб и цели грамадни гювечи. Техният апетит и желанието им да живеят са побеждавали смъртта, скрита в зидовете на къщите. Tе са се подигравали с тая смърт, когато са пресушавали на един път плоските пълни с ракия. И ето тия хора са градили старите каменни къщи в Арбанаси до Търново - най-старите къщи, които са запазени у нас. Те са били търговци на добитък, на кожи, произвеждали са пастърми и луканки, садили са лозя. Tе са обичали своите просторни къщи и са устройвали в тях под ред всички гуляи, които религията и обичаите са им предписвали да устройват - гуляли са на всички именни дни, на всички сватби, кръщения, яли са на Гергьовден агнета, на Никулден шарани, на Коледа прасета, заговявали са и са отговявали при всички пости, правили са годишно по няколко водосвета, при които виното се е ляло повече от водата. Общественият живот се е свеждал до живота на църквата. Обществен живот не е имало. Живота на човека, който е градил арбанашките къщи, е протичал в работата и в дома му. Ето защо, той е обичал своя дом - средището на неговия свят. В повечето случаи къщата е била за него целия свят. Тя е трябвало да бъде просторна и широка. Трябвало е да  бъде един свят сам за себе си. За световния ред тогава се е грижил Бог, за държавата - царя, за града - боляринът или по-късно – пашата, или беят. Отделният гражданин е трябвало да се грижи само за семейството си, за работата си, за къщата си. Още в каменната къща повечето от стените са били облепени с дърво, дървени са били стълбите, таваните, вратите, многобройните долапи, одърите. Малко по-късно, а може би едновременно, се е създала къщата със смесен градеж, на която долният етаж е от камък, а горният е дървен. Арбанашката къща побира всичко - в долния етаж са конюшнята, свинарника, курника, зимника, хамбаря. Горният е само за живеене. Но и в горния етаж има всичко. За приемната води отделна стълба. Тая гостна стая е отделена с коридори от собата, в която на топло зиме са дрямали бабите и са плели чорапи, и от двете спални - едната за домакините, другата за децата. Едната от тия две спални се нарича „стая на родилката“. Коя къща в Европа има специална стая за родилката? Не е ли ясно, че раждането на деца е било най-важно и най-радостно събитие в това отдалечено време? И ето, зад тия две спални се намира от едната страна друга голяма стая - това е „дневната“, „столовата“, „кабинета“ - трите събрани заедно. А от другата страна е кухнята с голяма камина, с пещ, с ракли, полици и пр.

Всичко е украсено в тия къщи. Навсякъде, дето е сложено дърво, сложено е с любов. Таваните, вратите, прозорците, долапите са скулптирани или украсени с дървени изрезки, с летви. Камините са шедьоври на декоративното изкуство. По горната част на стените вървят фризи от гипсови цветя.

Обръщат внимание преди всичко таваните. В най-старите къщи те са украсени с геометрични мотиви от гипс. В средата е направено слънце, което изпуща дълги лъчи. Защо е направено това слънце? Какво значение има? Отде иде то? Явно е, че иде от Изтока. Тъкмо то показва, че къщата е замислена като един отделен свят, който няма нужда от външния свят. „Твоят свят е твоята къща, казва то на домакина. В нея има всичко, от което ти се нуждаеш. Има и слънце. Твоите тавани са небето. По стените - фризите от цветя са градините ти. Тук живеят майка ти, баща ти и децата ти. Ти нямаш нужда от друг в свят, освен от света на къщата си. Ти нямаш нужда от други хора, освен от членовете на семейството си. Твоят дом е всичко за тебе“. Ето защо стоят тия слънца по таваните на арбанашките, тревненските, пловдивските, копривщенските къщи. Ние виждаме ясно сега, отде иде тая нужда у българина да съгради свой собствен дом. Виждаме, отде иде неговия семеен егоизъм. Тия две черти са остатък от Средновековието, в което не е имало обществен живот, в който всеки е живял само в своя дом и само със своето семейство. Символ на тоя дом, и на това семейство е слънцето по таваните на старите български къщи. Понякога то е направено като арабска розета с начупени ъгли. Понякога то прилича на слънчоглед. Друг път то е направено от тенеке и виси на тавана. Неговите ъгли са житни класове. Защото то кара да зрее житото. По него са изкачени понякога дървени или тенекиени боядисани плодове - защото то пълни плодовете със сладък сок. Така изкуствените слънца дават благодат на къщата. Тия изкуствени слънца пеят едновременно химна на къщата и химна на истинското слънце. Те са редица от поеми, посветени на слънцето от поетите на резбата, от старите резбари. Под лъчите на тия слънца са се раждали нашите прабаби и прадядовци, под тях водили своите невести и женихи, под тяхната мълчалива благословия са умирали. Може да се напише цяла книга за тях. Стиловете се менят, къщата се изменя - от каменна става дървена. На горния й етаж се отварят чардаци. По-късно, под влиянието на барока, централната зала в пловдивските и копривщенските къщи става елипсовидна. Очертанията на украсения с дърворезба таван се също изменя. Слънцата, обаче, си остават. Те светят на тавани в средата на хубави елипси. В Арбанаси те са в средата на хубава квадратна или правоъгълна композиция от ромбове, направени от щук. В Горна-Оряховица по ъглите на един разрушен сега таван се виждаха скулптирани змии, които се навеждат да пият вода от ниски и широки вази. Защото змиите са също символи на слънцето. Те се явяват само лете и то по горещините. Но символи на слънцето те са били и в много отдалечено време. В дървените тревненски тавани по краищата виждаме тънки фризи от големи маргаритки. Тия фризи образуват триъгълници по ъглите. В украсата на таваните влизат понякога и акантови листа. Има слънца, около които се вият фризи от акант. Около други са увити непрекъснати редове от особени дълги надебелени накрая листа. От какво растение са те? Не са ли създание на богатата фантазия на майсторите дърворезбари? Фантастични цветя има много по стените и таваните на старите наши къщи.

Направените от щук цветя също така плод на едно пищно въображение. На върха си те имат големи цветове от маргаритки, от страни цветовете на същото стъбло са от обички или ружи. Листата на едно и също стъбло са също различни. Тия майстори на щука или на дърворезбата са били добри градинари. Те са умеяли да  кръстосват всички възможни цветя. Те са умеяли и да създадат по своя воля нови неизвестни видове.

Нека да пристъпим към долапите. В старата българска къща те са многобройни. Цели стени са запълнени с долапи, както и половината на някои стаи са запълнени с одъри. Долапите са не само гардероби, не само бюфети, в тях се слагат и дюшеците, възглавниците, покривките на леглата. Юрганите се слагат в рамки. Защото американците не са измислили системата на потъващите в стените легла. У нас много преди американците леглата се раздигат сутрин и се събират в раклите и в долапите. Естествено е, че долапите, в които стоят булчинските рокли, които крият най-интимните тайни на семейството, са украсени. Паната на вратите им са съставени от отделни профилирани дъски, които образуват свастики или меандри. По ъглите им стоят розети, а често и кринове. В балканските градчета често целите врати са от решетки, направени с тънки равномерно издялани дъсчици. Има птици по фронтоните им, околовръст често се вият клонки. За да имаме истинска представа за работата на резбаря във вътрешната украса на къщата, ние трябва да видим на самото място великолепните осмостранни дървени колонки на чардаците на еленските къщи с папратовидни листа или с акант, със скулптрираните им основи. Би трябвало да видим и малките домашни скулптрирани иконостаси на самоковските къщи, които са цели бижута. 

Но ето, покрай стените, стари писани сандъци с рози, лалета, с висящи алени градини по тях. Те се откриват на зелен или тъмносин фон. Често по тях са изписани големи букети от ярки цветя - пищни сватбени букети. Защото в тия парфюмирани със старо гюлово масло сандъци се пазят булчинските премени.

Би трябвало да говорим и за вратите. Защото вратите са винаги украсени. Огромни двойни акантови палмети красят вратата в къщата на Чамуров в Арбанаси. Украсата на други врати се състои само от гвоздеи и геометрично наредени, изрязани дървени плакети. Тия врати са великолепни. Те са тежки, но тяхната украса ги олекчава. Някои имитират рогозки. Около други стоят кринове или ружи. От някогашното благополучие на стопаните им е останало много малко нещо. Ние нямаме сега представа за техните свилени завеси, за тежките им черги, за пищно тъканите им възглавници, за килимите, които са заглушавали стъпките на стопаните, които са донасяли от гурбет пълни кемери със злато. Майсторът на тия изчезнали вече чудеса е била българката. Нека затворим очите си и си представим мислено старите, изпълнени с тъкани и бродерии стаи. На тъмен фон се очертават весели, пеещи цветове. Кармин, ултрамарин, смарагдово зелено и светло-жълта охра, се съчетават в богати и ярки съчетания. Тия бои вървят заедно по къси, полегати ивици една след друга, или се редуват - червена със синя или червена със зелена. Те блесват чисти, или са затворени поотделно в ромбове или са отделени на ивици. Образуват понякога образи с очертания, които напомнят човешки образи или четирикраки животни и пеят някаква радостна песен на младо цветно момиче с алени бузи и весел поглед. Има и пищни тъкани - диаграма на богатство и наивна, хубава гордост. Украсени са с концентрични кръгове, които изрязват сегменти от други концентрични кръгове, наредени около тях, ту като големи градински божури, които пзлизат от многоцветни ъгли, ту като концентрични наръбени кръгове и стилизация на пищни цветя, които нямат мирис, но създават празници за очите. Можем ли да си представим и блясъка на атлаза, по който светлината се плъзга тихо и, който шуми при допиране като малка раковина?

Но ето и цветята в саксиите. Ето ярко-огненото мушкато, лалета, зюмбюлите, обичките, зокумите. Ето чудни кремави рози пред прозорците. Виждате ли пред прозореца чемшира, ружите? Чувствате ли миризма на босилека и на здравеца? Всички тия цветя са красели българската къща. Повечето от тях са червени, алени, пембени. Българинът е обичал най-много червения цвят -киноварното червено, пурпура, кармина, сатурново червената – всички оттенъци на червения цвят. Защото тоя цвят е най-хубавият, той е рожба на слънцето, олицетворение на здраве, на младост, на хубост, на темперамент, на плът и кръв.

 

Никола Мавродинов

Из сп. „Изкуство и критика“, бр. 6/1940 г.

Каменната къща на семейство Русович в с. Арбанаси.
Източник: photoarchives.archives.bg

Чамуровата къща в Арбанаси.
Източник: в. "Борба"

Попангеловата къща в Трявна.
Източник: www.tryavna-museum.eu

Резбован таван в къщата на Кандиларов в с. Арбанаси, 1966 г.
Източник: ДА - В. Търново

Резбеният таван на уста Димитър Ошанеца
в Даскаловата къща в Трявна.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./,
Цаньо Антонов

Резбовани тавани, дело на тревненските резбари.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Резбена украса, дело на тревненски майстори.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Резбена украса от Даскаловата къща в Трявна.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Интериор от къщата на поп Алекси в Трявна, строена 1846 г.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./,
Цаньо Антонов

Долапът в приемната стая в Костанцалиевата къща-музей в Арбанаси.
Източник: ЦДА

Врати и детайли от врати от къщата на Иван Карадимитров
от с. Боженци /Габровско/, работени от местни майстори около 1850-1860 г.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./, Цаньо Антонов

Стая за родилка в Констанцалиевата къща в Арбанаси, 1961 г.
Източник: ЦДА

Даскаловата къща в Трявна.
Снимка: Петър Иванов

Резбовани подпори от стрехата на
Даскаловата къща в Трявна.
Източник: "Резбата в Тревненската къща" /1956 г./,
Цаньо Антонов

Чардакът на Старото школо в Трявна.
Източник: "Опознай България"

Петковден е!

Здрави, честити и благословени да са всички именици днес!

* Снимка: Част от двустранна икона на Св. Параскева - Петка, средата на XIX в., дело на зографа Захария Цанюв. Иконата се намира в църквата "Св. Преображение" в Свищов. Снимката е от книгата "Зографи от Трявна", 2013 г., Люба Цанева

Съграждане на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Трявна

Относно възникването на гр. Трявна съществуваха редица различни предания, хипотези и предположения. Като първооснова в преданията се поставяше съграждането на старата църква „Св. Архангел Михаил“. Според едно предание тази църква била построена в края на XII в. едновременно с едноименните църкви на Дряновския и Присовския манастир от братята Асеновци по време на възобновяването на Втората българска държава.

Според друга версия на това предание църквата „Св. Архангел“ в Трявна била построена към края на XII в. от цар Калоян в родовото му имение около Тревненската река във връзка с пренасянето мощите на българския светец Михаил Воин от Потука през Тревненския проход. Но историческата правда е съвсем друга - тези мощи били пренесени няколко десетилетия по-късно от цар Иван Асен II.

От друго предание научаваме, че селището, което се образувало около старата църква „Св. Архангел“ в края на ХII-то столетие, по-късно, неизвестно защо, запустяло. След падането на Търновград през 1393 г. много столичани, за да се спасят от ятагана на завоевателите, забягнали в Тревненския балкан. Те възобновили запустялата църква и се заселили край нея.

Фактически преданието за възникването на Трявна в края на XII в. се явява твърде късно – едва към края на XIX в. То се появило след като Христо Даскалов започнал да събира и да записва сведения за миналото на Трявна. Широко популяризирано от сина му Богомил Даскалов, това предание допаднало много на самочувствието на старите тревненци, като същевременно намерило от звук и у редица изследвачи на историческото ни минало.

Не трябва обаче да се отнасяме твърде скептично към легендите и преданията, защото понякога в тях се преплитат ценни и достоверни исторически сведения, които трябва да бъдат внимателно пресеяни. В случая за нас представлява интерес първото предание, че Тревненският храм „Св. Архангел“ бил построен едновременно с едноименните църкви на и сега съществуващите Дряновски и Присовски манастири. Специфичното тук е, че става въпрос за основаването (т. е. въздигането) на три едноименни манастира от Асеневци при възстановяването на Второто българско царство. Братята Петър и Асен в края на есента или в самото начало на зимата на 1186 г. нанесли военно поражение на византийските войски, командвани лично от император Исак II Ангел. Вероятно след тази победа били основани три нови манастира - първият край с. Присово, Търновско, вторият край Дряново и третият на мястото на днешна Трявна - за увековечаване паметта на падналите български бойци на връх Архангеловден (8 ноември).

Може да се приеме, че след победата на българското оръжие на 8 ноември 1186 г. било взето само решение за основаването на тези три манастира, но тяхното съграждане не е могло да започне веднага по две основни причини. Едната била лошите зимни условия, а втората все още неуреденото външнополитическо положение на българската държава. Едва през лятото на следващата 1187 г., когато бил сключен т. нар. Ловешки мирен договор (или по-точно примирие), Втората българска държава получила признание от страна на Византийската империя - вероятно тогава е започнало и строителството на трите манастира, посветени на началника на небесното войнство свети Архангел Михаил.

Докато за Присовския и Дряновския манастир разполагаме с някои сведения за тяхната история през XIII и XVI в., то за третата света обител нищо не знаем. Както е известно, на 400-500 м. североизточно от гр. Трявна в местността „Калето“ са запазени и до днес останки от крепостни стени. Тази твърдина има площ около 25 дка. Откъм север се очертават основите на четириъгълна кула. По повърхността на вътрешнокрепостното пространство са открити различни находки, предимно фрагменти от керамика. Крепостта се датира от периода на Второто българско царство. Предназначението й е било да пази Тревненския проход. Именно в близост до тази крепост бил въздигнат манастирът „Св. Архангел“, за да бъде бранен от евентуални нападения. Аналогично е построяването и на останалите два едноименни манастира - и те са основани в непосредствена близост до военни укрепления.

По време на османското нашествие през паметната 1393 г., след падането на столицата Търновград, османските победители подложили на систематично разрушаване най-напред манастирите. По приведени данни Хр. Гандев посочва, че като цяло манастирската система е била разрушена в периода от 70-те години на XIV в. до края на XV век. Според Ив. Снегаров фанатизмът на османските завоеватели бил предизвикан най-много от манастирите, разположени в области, които им оказали силна съпротива, а също така и по пътищата на техните завоевателни походи. Злощастна била съдбата на трите едноименни манастира „Св. Архангел“, тъй като били в близост до столицата на българската държава, а така също и по пътя на идващите от юг османски орди. Манастирските църкви и сгради били разрушени и опожарени, а монасите избити и прокудени.

Веднага след отминаването на вълната на завоеванието някои от Търновските манастири били възобновени благодарение на дарителската дейност на местното християнско население. Така например Присовският манастир бил възстановен още през 1409 г. Вероятно през втората половина на XV-тo столетие бил въздигнат из руините и Дряновският манастир. Третият едноименен манастир, именно този, при днешна Трявна, останал обаче в руини и в забвение. Това негово жалко съществувание продължило до втората половина на XVI в., когато била възобновена само църквата му, но вече като енорийски храм.

От всичко изложено дотук става ясно, че Трявна като заселено място все още не съществувала. Според авторите на „Кратка история на българската архитектура“ селището е възникнало през XVII век. В една своя монография известният наш учен Хр. Гандев изказа предположението, че Трявна, Котел, Панагюрище и други градове са се оформили от XVI в. нататък. Писателят Иван Богданов в книгата си „Трявна през Възраждането“ посочва, че най-ранните исторически свидетелства за Трявна са от XVII век. Според него още в началото на същия век начева съществуването на Трявна като диференцирано селище. За историята на града бяха открити и въведени в научен оборот редица османски документи от наши архивохранилища, но и те са от XVII, XVII и XIX век.

Съвсем неочаквано холандският учен Махиел Кийл от Хага откри в Истанбулския архив на министър-председателя в копийните книги на официалната османска държавна кореспонденция с провинциалните центрове документ за самото основаване на Трявна. Този документ беше преведен на български език и публикуван в органа на Българското историческо дружество сп. „Векове“. На базата на този превод искам да направя някои уточнения и пояснения.

„Написа се чисто копие на заповедта. Дадена е на лицето Джаафер, на седмия ден на блажения месец рамазан 972 година (т. е. 8 април 1565 г.)

Заповед до кадията на Търново:

Изпратил си ни писмо, че пътят, спускащ се през планината от селата Килиферево и Дряново, подчинени на Търновска каза, до селата Хюмалар (неуточнено, вероятно изчезнало село в Казанлъшко) и Кечи дереси (днес с. Енина, Казанлъшко, а не махала Козин дол. Сливенско, както е посочил Махиел Кийл), подчинени на Казанлъшка каза, бил път за преминаване както другите. Но понеже мястото представлявало едно обширно лятно планинско пасище (яйлак), по което нямало нито едно село, то станало опасно и страшно място, сборище на размирници, така че никой не можел да премине оттам. По този причина пътниците търпели много трудности, за да заобикалят по далечни места. Понеже пътят бил ненадежден, разбойниците го използували, за да прехвърлят крадения отсам Балкана добитък на оттатъшната страна. Обаче казваш, че насред Балкана имало едно място, известно с името Търавна, което било подходящо да се установи там някое село, така че ако се благоволи да се издаде заповед там да се основе село с условие да бъде опростено от (държавни тегоби) и да е както другите дервенджийски села, тогава ще се осигури спокойствие за пътниците, раята и другите мюсюлмани. За това ти си бил информиран от всички спахии и поданици, както мюсюлмани, така и неверници.

Въз основа на твоето официално донесение заповядвам да видиш лично дали споменатото място е така опасно и страшно, както излагаш в донесението. Ако там има подходящо празно място за установяване на село, което да бъде полезно за закрила на пътниците, да събереш скитащите се люде (хаймани), които никому не са приписани и от никого не се предявяват претенции за тях, не са вписани в регистрите и с условие до три години да не плащат данъци, да съставиш едно село. След три години, като се оживи и култивира, да събереш сведения колко домакинства и колко жители са се установили и живеят в него и какво се произвежда, и да докладваш всичко това, за да бъде то регистрирано като дервенджийско село, свободно от държавните тегоби и обичайните налози. Така да знаеш!“.

От съдържанието на заповедта и от публикуваното факсимиле се вижда, че въпросният документ е фактически черновата на официалния - липсва името на султана (в случая на Сюлейман I Кануни) и неговия знак - туграта (султанския монограм). Независимо от това става ясно, че кадията на Търново още в самото начало на 1565 г. е информирал Високата порта за необходимостта от създаването на дервенджийско село в северния край на Тревненския проход. От най-височайша инстанция му отговорили на 8 април 1565 г., като му дали и предписание какво да направи; сам да провери (и то на място) необходима ли е тази крайна мярка; ако има подходящо празно място, да създаде село от „хаймани“ (скитници, безделници) - в случая от лица, които не са вписани в данъчните регистри (т. е. „нерегистрирана рая“) и нечислящи се към дадено спахийско владение; в срок от три години (т. е. от 1565 до 1568 г.) първите заселници да бъдат освободени от всякакви данъци; след изтичането на този срок кадията да изпрати необходимите статистически сведения - брой на домакинствата, общ брой на всички жители и какъв поминък имат, за да бъде новото село регистрирано като дервенджийско - т. е. като привилегировано, имащо за цел да охранява Тревненския проход и да бди за спокойствието на преминаващите пътници и търговци.

Липсват други документи и сведения от това време, но вероятно още през същата 1565 г. е започнало началното заселване на днешна Трявна в местността „Т ъ р а в н а“ (която е дала името си на селището), разположена край пътя, минаващ през Тревненския проход. Няма засега открит писмен документ дали след три години търновският кадия е дал точни сведения за броя на първите заселници и техния поминък. За сметка на това открит е подробен регистър на вакъфските имоти в Никополски санджак от 1579-1580 г. Петнадесет години след заселването си Трявна е била вписана в османската документация като дервенджийско селище с 40 домакинства и 33 неженени пълнолетни мъже - общият брой на жителите бил около 260. Интересното в случая е, че новото селище е записано сред имотите на вакъфа (религиозна фондация) на тюрбето (гробницата) на султан Селим II (1566-1574) - султанската гробница била завършена през 1577 г. и се намирала в двора на прочутата джамия Ая София в Инстанбул. Данъчното бреме на село Трявна било общо 3483 акчета или по 87 акчета на домакинство. При сравнение с данъчното облагане на останалите селища прави впечатление обстоятелството, че Трявна е съвсем леко обложена. А като се има предвид и освобождаването от извънредните данъци и такси и от нежелателното девширме (или „кръвен данък“), става напълно ясно защо прииждат заселници от различни краища в този пуст планински район.

От друг регистър на вакъфа на тюрбето на султан Селим II, носещ датировка от 1607 г., се установява, че Трявна брои вече 132 домакинства, или около 650 жители.

Според трети регистър на същия вакъф от 1643-1644 г. село Трявна отбелязва огромен прираст - 341 домакинства, или около 1700 жители!

От посочените османски документи се вижда, че Трявна възниква като дервенджийско селище буквално на „гола поляна“ и само за осем десетилетия наброява общо 1700 жители. Спокойният живот в планината, далеч от турските селища и от официалната османска власт, привилегированият статут и данъчните облекчения са привлекли много заселници. Последните са били свободни и предприемчиви люде, търсещи спокойствие и стопанска инициативност.

В подкрепа на документа за основаването на Трявна могат да се привлекат и началните сведения от летописа на поп Йовчо - там за неговия прадядо е записано следното: „В годината от Рождеството на Спасителя Иисус Христос 1680, в царуването на Мехмед IV, сина на Ибрахим, над града на Константин, в двадесетата година на царуването му, човек някой на име Димо от Адрианополска (Одринска) област, от селото Дрипча, българин по народност, дошъл по търновските села да купува говеда. Дошъл и в село Трявна и решил да се настани там, защото селото било свободно и спокойно и нямало данъчни задължения освен да пази главния път с групи от дванадесет харбалии (от „харба“ - старо късо турско копие), и защото селският живот бил спокоен и нито други, нито иноверни хора там живеели, но само християни българи, както е и до днес...“.

От този наш домашен извор се установява, че 15 години след основаването си Трявна бързо се разраснала като привилегировано, дервенджийско, чисто българско селище, жителите на което продължавали да охраняват Тревненския проход.

Съществуват някои податки, че още през XVI в. в новосъздаващото се село се заселили българи от Самоковско - освен съхранените предания, наблюденията върху езика и етнографията на Трявна и Тревненско също допускат такава възможност.

В автобиографичните си бележки П. Р. Славейков посочва, че прадядо му Рачо бил родом от село Якоруда, Разложко. Още като юноша той ходил в Цариград да научи чехларски занаят и след това се заселил в привилегирована Трявна.

Според едно предание, разказано от 90-годишния Антоний Поповски от колиби Стояновци, Тревненско, през 1890 г., а записано от Хр. Н. Даскалов, първите преселници в новооснована Трявна били търновци. „Между пришелците имало много попове; те, като намерили тук черква се зарадвали и се заселили по долищата и усоите наоколо черквата. Черновата била обрасла в буренак, а в олтара й се била ощенила (родила) мечка. Прогонили тоя звяр, почистили я и почнали да служат“.

По всяка вероятност първите заселници на новото село Трявна са открили запустелия и порутен средновековен манастир „Св. Архангел Михаил“, като са постегнали църквата и са започнали да се черкуват в нея. Това може би е станало още в първите десетилетия на заселването - между 1565 и 1580 г., след като първите жители са се устроили с жилища и стопански сгради.

Откритата от тях стара манастирска църква е станала естествен притегателен център и тя била превърната в енорийски храм, като селището постепенно се групирало около нея. Според Богомил Даскалов основоположник на неговия род бил самоковският зографин Цоки, който бил извикан от Тетевен в средата на XVI в., около 1550 г., за да изпише нови икони и да украси църквата.

Последният харесал новото село и след завършване на работата отседнал трайно в Трявна, като положил началото на Тревненската живописна школа и на рода Даскалите - Даскаловци. Към това сведение можем да коригираме само времето на идването на Цоки - то не е станало около 1550 г., а по всяка вероятност след 1565 г., най-късно до 1580 г.

В заключение на всичко изложено дотук можем да посочим, че днешният Тревненски храм „Св. Арахангел Михаил“ е възникнал около 1186-1187 г. като царски манастир, построен от братята Асеневци при възобновяването на Втората българска държава, заедно с Присовския и Дряновския манастир, които имат за патрон началника на небесното войнство. След 1392 г. манастирът при днешна Трявна запустял и потънал в забвение. През 1565 г. със специален султански ферман възникнала Трявна като привилегировано дервенджийско селище с чисто българско, християнско население, което охранявало Тревненския проход. Именно първите заселници на новото селище възобновили порутената стара средновековна манастирска църква и я превърнали в свой енорийски храм. Докато другите два манастира – Присовският и Дряновският, съществуват и днес като манастири, то този при днешна Трявна от втората половина на XVI в. имал и има друго предназначение - енорийски храм или централна градска църква.

 

 

Доц. д-р Христо Темелски

Из сп. „Духовна култура“, кн. 2, 1991 г.

 

 

* Снимката е от дигитализирания архив на ИЕФЕМ – БАН, публикуван на сайта на Британската библиотека в категория „Трявна“, озаглавена „Къщата на братя Мустакови в Трявна“. Не успях да установя с категоричност дали този кадър е, или не е от Трявна, затова го споделям само илюстративно…