Професор Пенчо Николов Райков е сред едни от
най-известните в национален мащаб интелектуалци и учени от края на XIX до
30-те-40-те години на ХХ в. Неговият живот и научни занимания са предмет на
проучване от страна на химици и историци. Те успяват да разкрият приноса на
Райков за родната химия, както и част от дългия и нелек път, който извървява
синът на чорбаджи Никола от Тревненското Школо до Българската академия на
науките и международните научни симпозиуми.
Интересен и богат е архивът на проф. Райков. Съхраняван в
БАН – Научен архив и в Националния политехнически музей в София, той разкрива
не само дейността на учения, но и интимния свят на човека Пенчо Николов Райков.
В настоящия материал, на база лична кореспонденция от/до П. Райков, както и
неговите биографични бележки, ще се опитам да запозная читателя с една
интересна и много земна личност, както и с неговата фамилия във и извън родната
му Трявна. Ще се опитам да вникна в душевния свят, емоциите и чувствата, които
вълнуват Райковия род в продължение на повече от половин век.
Роден в Трявна през 1864 г., Пенчо завършва Тревненското
школо, учи в Габрово, а през 1879 г. завършва с отличие и Николаевската гимназия.
Химия изучава в Лайпциг, където се дипломира през 1888 г. като доктор по
философия. След като се завръща в България, професионалната му кариера го
отвежда далеч от родния му град.
Като въведение към настоящото изложение бих искала
най-напред да представя голямото семейство на проф. Райков. Неговият баща
Никола Райков сключва брак с Деша Бонева Бератлиева от Трявна. От него се
раждат шест деца, това са: Аница (1840-1885 г.); Райко (1841-1920 г.); Богдан
(1846-?); Иван; Стефан; Куна (1854-1854). Ден след раждането на най-малката си
дъщеря Деша, Райкова умира през септември 1854 г. През януари 1855 г. Никола Райков
сключва втори брак с богатата наследница на известния габровски род Екимта,
която идва в Трявна със своите две деца – Мария и Стефан. От габровката в
семейството се раждат още пет деца: Дешка (1857-?); Георги (1859-1936 г.); Пенчо (1864 ? – 1940); Вата и Пенка.
Бих искала да обърна внимание на един интересен факт.
Известно е, че Пенчо Райков е роден през декември 1864 г. От биографичните му
бележки обаче, в които има вписвания от 1899 г. до 1931 г., проф. Райков със
ситен шрифт под линия дава следните пояснения: „това кръщелно свидетелство е
писано, когато щях да заминавам за гр. Николаев да се уча. Означените в него
дата (година, месец и ден) не са точни. От справките, които направих у вуйчо
Генча Екимов, аз съм се родил сигурно на 1861 год. месец юли (за деня не
помнеше, но ми каза колко деня подир кои празник, това отбелязах негде в
записките си – така че ще може по вечния календар да се узнае и денят).
В същите записки Райков не дава информация, че е учил в
Габрово. Ако се вземе предвид годината 1861-ва, то се получава следната
конфигурация: 1861 г. е роден, на училище тръгва през 1868 г. След като завършва
трети клас – т.е. общо учи в Трявна 7 години, то през 1875 г. завършва Тревненското
школо и заминава за Николаев. Според биографичните му бележки учи в Николаев от
1879 до 1883 г., следователно се получава една липса от 4 години, в които
съвсем логично може да е учил в Габрово, но да е пропуснал да отбележи в
биографичните си бележки.
Ако приемем годината на раждане 1864, то тогава: на
училище тръгва през 1871 г. Там учи 7 години и завършва Тревненското школо през
1878 г. За Николаев заминава през 1879 г. Следователно ако П. Райков е учил в
Габрово, то тогава годината на неговото раждане е 1861 г. Ако обаче останем на
становището, че годината на неговото раждане е 1864-та, то тогава няма как
младият Пенчо да е завършил и Габровската мъжка гимназия.
От вече публикувани материали се виждат трудностите, с
които младият човек се сблъсква по време на учението си в Николаев и Лайпциг.
Тук ще се спра само на някои по-любопитни подробности. Първото писмо синът пише
до своята майка. Явно носталгията по родния дом е голяма, защото той започва да
го пише още, когато пристига във Варна, а го изпраща, когато се установява в
Николаев. За да стигне до гр. Николаев, Пенчо тръгва от Търново, минава през
Русчук където има престой два дни, и оттам с железницата стига до Варна. От
Варна с параход отплава за Русия. Когато тръгва от Търново, баща му чорбаджи
Никола Райков му дава „2 пола и 5 рубли", като му заръчва: „...да живея
икономически и те щели да ми стигнат за шест месеца...“. Налага му се обаче още
докато е в България да изхарчи доста голяма част от бащините средства. За да
пренощува в един от русчушките ханове, той плаща 25 гр. и си купува един куфар
за 40 гр. След два дни, в неделя, с железницата заминава за Варна, където се
оказва, че са изпуснали парахода и се налага да изчакат следващия - след около
седмица. Качвайки се на него, Пенчо го хваща морска болест и прекарва 3-часовото пътуване,
лежейки в леглото си. За зла негова
участ ги сполетява и буря. В Одеса сменят друг параход, който ги отвежда до
крайната цел. Сигурното е, че за Николаев тръгват във
вторник рано сутринта и пристигат там в 9 часа. На същия ден - 30.VII., Пенчо пише че му вземат и
мярка за облекло, за което той плаща
още 150 рубли. В края на писмото си синът обяснява на майка си: „пак ти са моля, мамо, да ни са
кахъриш за мене, ази всичко, което си
ми казала ази го вардя. На тати недей ти да казваш всичко, за което съм писал. На тръгване тати ми каза да
ни провождам често писма на двата
месеца едно... на жилезницата дадох 4 р.
1/2 фр. За в третия клас тоже
и за вапора ще дам 5 рубли".
Ясно се вижда, че синът на Никола Райков
е много пресметлив и си прави точен разчет на парите, които е получил, и на тези, които е изхарчил.
Ако и ние се опитаме да направим сметка на парите, с
които ученикът разполага, се получава следното: Пенчо получава от баща си 2 наполеона и 5 рубли. Вземайки предвид,
че за 1879-1880 г. 1
наполеон = 114
гроша, а 1 рубла на 20 гроша, то Пенчо е получил общо 338 гроша от баща си, а е изхарчил 255 гроша
(като в тази сума не вземам предвид
150 рубли, които казва, че е дал за дрехи). Следователно от първия ден на пристигането си в Николаевq той разполага с 83 гроша или малко повече от 4 рубли. Според
цените на различните стоки за 1879-1880
г. с парите, дадени на сина му, бащата не би могъл да увеличи своя имот или
добитък. Само за справка ще кажа че 1
вол през 1875–1880 г. струва 500 гр., 1 крава е на стойност 412 гр., 1 овца е
на 12 гр., а 1 ока жито на 30-40 гр. Така
че пресметливостта и дребнавостта на бащата води до лишения сина.
Заедно с Пенчо в Николаев учи и неговият братовчед Никола
Проданов, син на сестрата на майка му - Иванка. В по-късни писма се вижда, че Никола, заедно с брат си Юрдан
Проданов, стават офицери и поддържат връзка с П. Райков, дори го молят за
съдействие за разрешаване лични конфликти между братята. В писма от Тота до
Пенчо Райков майката се грижи за добрите им отношения и непрекъснато съветва
сина си да живеят в разбирателство и: „да са имате братчета".
В писмата, които Пенчо Райков изпраща в Трявна, той не
пише, че му липсват пари. Най-често моли да му пратят 2-3 чифта чорапи за
зимата и бельо. В едно от писмата си си позволява една „волност“ да поиска
червен шаяк за антерия, защото тук е на мода. Майката е разтревожена за живота
на сина си и това личи във всеки написан неин ред. Тя се страхува, че след като
Пенчо си купува всичко необходимо за училището, ще остане без средства и затова
му напомня: „...да пишеш за пари, да ни са стискаш, да си бъркаш
работите". Майката е много радостна, когато получава снимка от Пенчо, за
която многократно го е молила. Дори я слага: „в собата на помижду призорхите,
да та гледам винаги, защото ми е млогу драго и мил и хобичан Пенчо...“.
През целият тригодишен срок на обучение в Николаев Пенчо
Райков не се връща в Трявна.
От кореспонденцията му личи носталгията по родния дом, но
вероятно липсата на средства го принуждава да остане в Русия през цялото време,
дори и през ваканциите. В писмата си Пенчо се опитва тонът му да е весел,
жизнерадостен, с което явно цели да не тревожи своята майка. Непрекъснато
подканва да питат за него учениците, които се връщат в Трявна, за да се убедят
колко добре и щастливо живее в Николаев. Тота Райкова не пропуска да го
уведомява непрекъснато за събитията около семейството. Тя напомня винаги да се
изпращат поздрави, да си пишат писма между братята и сестрите и с това спомага
за сплотяването на голямата фамилия.
И майката пише: За племенничките му Тотка и Йонка, за
тяхното учение, за нетърпението им вуйчо им да се върне от странство, защото
„ние го хобичаме, чи ни даваше питачета"; за братята и сестрите му - за
техните тревоги и радости; за неплодородната година 1881/2 г. Пише че:
„смокинята исъна, сливките са хобави ала имат малко...". Че „кравити са
хотелиха малката волчи, голямата жеско..."; За „бабиното Цветино
място", което са купили и продължава: „кога ми стани мачно за теби да ми
домилее, тама ходя". За сватбата на сестра му Вата в Габрово за Коста
Априлов; за „Еким на войча ти Генчо венчаха са май 18, ала ази не
ходих..."; за годежа на „Иванчо Поп Николов за Риста Томчова за момичето...“
и много други подробности, с които вероятно Тота Райкова цели синът й да не се
чувства изолиран от живота, радостите и болките на семейството и да му покаже,
че макар и надалеч, той е част от голямата фамилия.
С тревога в едно от писмата си Т. Райкова пита сина си:
„Пенчо, пишиш чи са идити по-далеч да са хучити, да ми пишеш колкуй далеч защото
мени ми са строва че сига сидиш далеч омени. Чу ли, да ми пишиш имам млогу да
ти думам...". Майката истински е загрижена за своя син и макар да се
радва, че той е на учение, не скрива скръбта си поради отсъствието му от дома.
Като всяка майка в няколко от писмата си тя го съветва: „...първо Бога да ни
забравяш и хобави да ходиш и като правиш нещо, да мислиш дирнината, чи тогази
да я правиш, защото, който мисли дирнината, той никога ни сбръква...".
Синът не посрамва своите родители и в едно писмо от 6 ноември 1882 г. бърза да
се похвали, че преминава в шести клас с първа награда. Получил е 3 книги и един
похвален лист…
Известно е че през следващата 1883 г. Пенчо се връща от
Николаев и още същата заминава за Лайпциг, където най-напред записва медицина,
но след един семестър се прехвърля да учи химия. В първото си писмо от Лайпциг,
писано на 28.VIII.1883 г., младежът подробно обяснява своето дълго пътуване и
пристигането си до крайната цел. Най-напред Пенчо и неговият другар
„Косито", с когото са учили вече и в Николаев, заминават за Влашко, за гр.
Турну Мъгуреле, да погостуват на брат му Богдан Райков, който има земеделски
чифлик. Там остават 5 дни. След визитата Богдан и Георги Райкови изпращат
по-малкия си брат на параход по Дунава за Русе. От там до Виена Пенчо и
„Косито" пристигат за 5 денонощия. За това пътешествие дори самия Пенчо се
оплаква: „...дотегна ми, дотегна ми да ся возя на него..." (на парахода –
б.м.).
Както става ясно по-долу в писмото, още на парахода
тревненците се сприятеляват с един „русчуклия Дворянов”, с когото споделят битовите
си нужди. Във Виена остават 3 дни „по причина на железницата". Там успяват
да посетят „изложение на електричеството", от което Пенчо и приятелят му
са много впечатлени. До Лайпциг пристигат с влак за два дни. Още с пристигането
си те отиват при един българин от Търново – „бай Кръстьо", който ги
запознава с още трима българи студенти. Последните се оказват в помощ на новодошлите,
„тъй като сме лица нови и не знаем добре езика, те на ръководят още във
всичко...", дори им намират и квартира, в която да живеят. Хазяинът явно
се оказва доста приветлив човек, защото всяка вечер упражнява немския език на
българите. И тук Пенчо, верен на себе си, прави пълен отчет на изхарчените
пари: „До Русчук 120 гроша. От Русчук до Виена 200 гроша, само за кирия от
Виена до Лайпциг 307 гр., 30 гроша в Русчук да ни подпишат пашапортите, всичко
657 гроша..."
Явно средствата му свършват до тук, защото още с
пристигането си в Лайпциг е взел назаем, за да посрещне останалите си нужди.
Става ясно, че докато е студент, Пенчо ще живее в пансион, където, както сам
казва: „никой те още не познава, ако имаш, ще ядеш, ако не, не си търсиш
колайлъка…“.
В края на писмото си Пенчо с явно притеснение споменава,
че ще му трябва едно палто и още един кат дрехи. Освен това уведомява баща си,
че ще са необходими повече пари, но бърза да го успокои; „това ще да бъде доде
си настаня едно друго, а после икономията ще да е на първо място за мене".
Вероятно „гостуването" при брат му във Влашко не е било самоцел, а явно
Пенчо е пратен там с мисълта Богдан да му даде някакви пари. Това обаче не
става, тъй като и по-големия брат се намира във финансово затруднение поради закупуване
на имоти. Освен това при Богдан е изпратен и другият брат – Георги, когото
трябва да спомага финансово.
Що се отнася до финансовата издръжка на Пенчо в Лайпциг,
няма да се спирам подробно, тъй като това е вече споменато. Ще кажа само, че
всички братя и сестри застават на негова страна в желанието му да се изучи.
Разбира се, парите, които братята дават, впоследствие Пенчо връща с лихви.
Понякога братята не успяват да пратят сумата, за която Пенчо ги моли, но винаги
намират начин да му помогнат, макар и с по-малко пари, според моментните си
възможности. Най-рязък в тона си към техния баща по отношение на издръжката на
Пенчо е големият брат – Богдан Райков. В писмо от 11.02.1886 г. той пише на
баща си: „... ако имахме ний син като Пенча, то не молковите си, но и ризите от
гърба щяхме да продадем и щяхме да го издържим..." и продължава: „...но си
длъжен като баща, ако нямаш пари да го издържаш, да продадени един молк, че да
си го издържиш, защото ти имаш шестима синове, Един с твоите пари не е
прокопсал, но сме се трудили и братски сме си спомагали и... Слава Богу нямаме
нужда нето от мюлковете ти, нето от парите ти... ". Б. Райков дори се
опитва да заплашва баща си, че ако дядо Никола не продаде най-хубавия си имот и
с парите не осигури издръжката на Пенчо, то и малкият брат ще замине във Влашко
при останалите и няма да го види повече. Богдан Райков дори продължава, че
именно скъперничеството на бащата е причина всички синове да са далеч от родния
дом и със собствен труд са постигнали финансово благополучие и независимост.
На следващата година, когато учението на Пенчо е към своя
край, нещата в семейството се поуспокояват. Мисли се за женитба на Георги
Райков, за която той самият не е твърде съгласен, но не смее да прекърши волята
на своя баща. За целта Никола Райков ще му припише половината от имотите си, а
самият Георги ще остане да живее бащината къща (днес музей Райкова къща –
б.м.). С весел тон вече Богдан обяснява на брат си Пенчо: „Тати е по-як и
по-здрав от мене. Живява още 15 години. Много весел човек цял ден са смяхме с
него - се с майтаплък, се със зевзеклик".
Никола Райков се оказва много интересна личност. Знае се,
че той е благодетел за своя град. Дава пари за църквата, за училището, прави
път, чешма, дори плаща по 1 грош на даскал да го доучва. Като цяло той е човек,
който се грижи за благосъстоянието на селището и за своя авторитет. Именно
поради заслугите му към Трявна той и съпругата му Тота са погребани в двора на
църквата. Същевременно дядо Никола трудно развързва кесията си, щом стане въпрос
за образованието на своите синове. Освен това като характер, макар и твърд и
суров, се оказва доста жизнерадостен и весел човек, както се вижда от
по-горните редове.
Въпреки всички трудности, с които се сблъсква, през 1888
г. Пенчо завършва образование и се завръща в България най-напред като учител в
Казанлък. Оттам е и едно писмо до приятеля му Кръстьо Кръстев от 23.X.1889 г. В
него става ясно, че Райков чете лекции във Висшето училище в София, но няма
практически занятия поради липса на принадлежности. В училището има и македонци
от Сърбия, които напускат Сръбската Велика школа, след като разбират за
откриването на Висше училище в София. Райков дори е убеден, че интересът е
голям и за идващия семестър ще да има 140-150 души студенти. В писмото Пенчо се
впуска и в някои лични отклонения: „Аз тук съвсем на сухо я карам, па и Тодорка
(има предвид Гертруда – бъдещата си съпруга – б.м.) не ми пише толкози често,
колкото по-преди. Заприличах на светогорски монах...". Явно намеренията на
Пенчо към Гертруда са сериозни, защото той моли колегата си по български език Иван
Марков да учи германката на български език +и се надявам, казва той, че скоро
ще ми зачурулика по нашенски".
В своята професионална биография Райков е записал, че
освен в Казанлъшкото педагогическо училище и Висшето училище в София, той чете
лекции още и в Софийската мъжка гимназия - 1894/5 г. в Пловдивската мъжка и
девическа гимназия – 1895/6 г., и в Шуменската девическа гимназия и
педагогическото училище - 1896/7 г.
Наред със своите научни занимания след 1900 г. на П.
Райков му се налага да се ангажира с някои семейни недоразумения. Почти до края
на живота си професорът е принуден да се занимава с подялбата на имоти, делби и
финансови операции между братята и сестрите си, със семейни проблеми на своите
роднини. Налага му се да ходатайства за работа, за учение на своите племенници.
През 1901 г. брат му Георги Райков го информира за тежкото здравословно
състояние на техния баща, който паднал в мазето и „...се ударил силно в главата
и в реброто от лявата страна..."; Ватка Априлова пък в писмата си
непрекъснато го уведомява за лошия семеен живот на дъщеря си Ганка и търси
неговата помощ и подкрепа. Същата го моли и за съдействие да се прибере в
Трявна и да заживее в „най-малката къщичка на тате”. Вата Априлова се оказва
доста притеснена, поради т.нар. „университетска криза” от 1907 г. Тя е
разтревожена от факта, че поради своето честолюбие П. Райков сам ще напусне
работа и ще търси друга служба. В същото писмо от 31.03.1908 г. тя пише и на
съпругата му: „Труде... постоянно да бърбориш на Пенката да не направи нещо и
да си изпусне почетната работа. В случай че не та послуша, вдигай си парцалките
и момичките и си върви по работата, а той да става каквото иска от професор на
фабрикантин за макарони, защото зная, че той много ги обича, ша провожда и на
нас...“.
Явно Райков успява да отдели нужното внимание на всеки
един от братята и сестрите си, да се вслушва в техните съвети и да им помага с
каквото може, тъй както те са го подкрепяли в случаите на негови нужди. Освен
със семейни проблеми Пенчо все пак получава и някои добри вести. В едно
интересно писмо от 24.09.1909 г. до П. Райков неговият брат Георги му пише:
„сега железницата дойде в Трявна... тъй че лесно ще се разбираме. Вчера царят
беше в Трявна. Посрещнахме го много добре и той казал, че останал много
доволен... Пенка, не можеш си представи колко хубаво е в Трявна, като имаме
железница...“. Това е важен факт от живота на малкия град, който вълнува и
радва неговите жители, опитващи се да споделят вълнението си със своите близки.
Бих искала към края на изложението да отделя внимание на
„Бележките с автобиографични данни и прослужено време от проф. Пенчо
Райков".
В тези „Бележки", както беше споменато вече по-горе,
Райков прави вписвания от 1899 до 1931 г. Там отбелязва през годините къде е
преподавал и с каква заплата. Вижда се, че започва своята трудова биография в
Казанлъшкото училище със заплата 36 000 лева годишно. На следната година, след
като е вече преподавател във Висшето училище, той получава 4200 лв. годишно
възнаграждение. Когато през 1894 г. Пенчо Райков е утвърден в длъжността
редовен професор, с указ №187, той получава по 492 лева месечно, или 9904 лв.
годишно. Заплатата му расте почти всяка година, изключая случаите, когато има
намаление по бюджета. Още през януари 1907 г. Райков подава заявление за
пенсия, а през февруари същата година удостоверява с подпис в съда, че е
доволен от пенсията си – 2724 лв. годишно. До 1907 г. прослуженото време на
Райков е 18 г., 4 м. и 5 дни. За този период е получил всичко 108 985 лв.,
средногодишно по 5942 лв., а пенсията си изчислява, че трябва да бъде годишно
2724 лв. или месечно по 227 лв. Те, пенсията му ще бъде двойно по-малка от
месечната му заплата. След като е повторно назначен за университетски преподавател
след т.нар. „университетска криза” през 1907/8 г., Райков получава 6000 лв.
годишна заплата, която през 1919 г. достига 9000 лв. За 29 години трудов стаж,
той изчислява, че годишната му пенсия ще възлиза на 5572,12 лв., без да взема
предвид 2% начисление, което му се полага след 25 години стаж. Според
изчисленията му става видно, че през 1921 г. годишната му пенсия възлиза на
7200 лв. без 2 % добавка. Дори и като пенсионер Райков продължава да работи и
през 1931 г. неговият стаж е изчислен на 41 г., 6 м. и 5 дни.
Ако се вземе предвид фактът, че по време на своето
обучение в
Лайпциг Райков е взел назаем от брат си Богдан около 300
наполеона, то той трябва да му върне около 6000 лв. (1 наполеон = 20 зл. лв.). Сума,
близка до годишната му пенсия, но и напълно поносима за финансовите
възможности, които професорът вече има. И Пенчо прави това без никакви
допълнителни уговорки.
През 1938 г. с Указ на Н.В. Цар Борис III Райков е
освободен от длъжност поради пределна възраст. Това слага край на неговата преподавателска
работа. Две години по-късно, през 1940 г., проф. Райков умира. За химията той
оставя над 100 научни труда в различните области на науката. /…/
За Трявна, за България той дава своя принос за развитието
на науката във време на прохождащата българска държавност.
Ирина Димитрова
Из „Известия на Специализирания музей за
резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 2, 2009 г.
 |
| Никола Райков |
 |
Тота Райкова
|
 |
Пенчо Райков като ученик
в гр. Николаев
|
 |
Пенчо Райков като студент
в Лайпциг |
 |
Гертруда и Пенчо Райкови
|
 |
| Пенчо Райков в лабораторията си |
