Трявна – поезия и истина

Между високи, изваяни с меки линии хълмове в северното подножие на Стара планина, върху двата бряга на бърза и шумлива река се е простряла Трявна - съвременен град, загледан в бъдещето, но всмукал живителните сокове на едно необикновено минало, пораснал от самочувствието, че е люлка на поети и национални герои, че е бил огнище на духовен разцвет и високо изкуство...

Някога буйната Тревненска река движела тук воденици и громолът им нарушавал мълчанието на усоите; сред горите се въдели мечки и рисове, сърни и диви кози, в бистроструйните води се оглеждали едри дървеса, видри ловели пъстърва в бързеите - а времето течало кротко и леко. Тук, край старата, останала от Калоянови дни черквица "Св. Архангел", намерили убежище забягналите от престолния Търновград тълпи в страха си от зверствата на османските пълчища, понеже мястото било затулно, скрито от погледа на нашественика, дотолкова, че напуснатият божи храм бил обрасъл целият с буренак, а в олтара, където стоял непобутнат златен кръст с фина изработка, се била ощенила мечка...

Хубава била старата Трявна и гостолюбива. Летописецът поп Йовчо с трепетна ръка е записал: "В лето 1680-то человек на име Димо дошъл да купува говеда и като доходил в село Трявна, което било свободно и на тихо място и не плащало данък - имали да пазят големия път - и безбурно живеяли, заради това този Димо решил да се засели тук и си взел девица на име Бела и после купил селище, та си направил дом и градини"=

Размирното време сякаш щадяло този планински кът на смислен човешки живот. Но в края на XVIII в. Трявна била нападната от странстващи орди на даалии и кърджалии. Било зимен, февруарски ден. Населението затрупало моста на реката и цели две седмици се отбранявало отчаяно. Разбойниците се оттеглили едва след като ограбили и подпалили селото. Но енергични, търпеливи и упорити, тревненци в късо време възстановили опожарените си домове, оградили с яки крепостни стени черковния двор, издигнали висока каменна кула с часовник, грабваща и днес погледа с красивите си пропорции, а на мястото на малката разрушена черквица построили величествен храм и срещу него - голямо училище.

Селото замогвало, големеело. Гъстите гори, тучните ливади, многочислените стада, мелниците и тепавиците създавали богатия поминък и високото самосъзнание на тревненци. Те живеели сякаш в село-държава сред огромната отоманска империя и се смятали до такава степен независими от турската администрация, че дори пуснали в обръщение свои пари, изработени от медни пластинки с квадратна форма и изображение на релефно кръстче. Когато тия монети проникнали в Търново, властите осъдили майстора им на затвор, но скоро трябвало да го пуснат по внушение на тревненските големци, от които немалко неща зависели; а пък дръзкият куюмджия Пенчо Генюв, "сякъл" пари, си спечелил прозвището "Цар Пенчо" - единствен случай в историята, когато царска титла е била давана за гражданска смелост! Революционерът Ангел Кънчев, дал младия си живот за българската свобода, е бил тогава шестгодишен и тъкмо в тази волнолюбива, горда среда е захранил борческите си идеали.

А тревненци се славели като изтънчени, гостоприемни, учтиви и самонадеяни хора. Те държали синовете и дъщерите им да се женят в града, поради което завистниците ги наричали с подигравка, но и със скрито възхищение, "фудул тревненци". Мъжете се обличали "а ла франгя", с панталони, сетре и жилетка, а за да бъдат в крак с европейската мода, някои дори носели рединготи, макар и съшити от дебел шаяк. А тревненките се кипрели с дълги фистани и къси елечета с бухнали ръкави и високи яки. Още при сватбата младоженецът бил длъжен да подари на невястата си кадифено кожухче, обшито със самурена кожа. А след това, при специален ритуал, на младата жена връчвали величествен накит, наречен "сокай" - съставен от посребрено метално кръжило, осеяно с мъниста и парички, от два наниза златни монети и дълъг, спуснат зад гърба бял плат. Сокаят придавал на тревненката неповторима осанка, правел я висока, стройна и царствена.

От двете страни на дългата, застлана с калдъръм, улица и днес се редят изумителните тревненски къщи с тяхната чиста и достойна красота, с широките им внушителни стрехи, дъсчените "вежди" над прозорците и покривите с потъмнели каменни плочи и високи бели комини. Вътре жълтеят майсторски изрязаните ракли и долапи, в които никога не липсвало сливовица и сладко за гостите. Но възхищението разпалват преди всичко невероятните тавани, техните греещи с благородните оттенъци на дървото "слънца" - симетрични и строги или развихрени и пеещи като таваните в прочутата Даскалова къща, създадени от двама резбари: легендата за този артистичен "двубой" пресъздава вдъхновената драма на Рачо Стоянов - "Майстори".

Под всяка къща откъм улицата - четем в един летопис - имало търговски дюкян или работилница с "витрина", закривана вечер с тежки дървени капаци. Тук обущари шиели чепици и кундури, папукчии взимали мерки за калеври и еминии, кожухари кроели калпаци и кожуси, железари майсторели ножове и сечива, ковачи изчуквали петала и гвоздеи, мутафчии точели здрави козиняви върви, казаси плетели своите тънки изработки от коприна и лен, дърводелци тъкмели каруци и шейни, бъчвари потягали бъчви и каци, куюмджии с надянати очила търпеливо ваели своите златни украшения, тюфекчии разглобявали и поправяли пушки, фурнаджии се разправяли с рояк жени за препечени и недоизпечени гювечи и самуни, халваджии и бозаджии гръмогласно предлагали стоката си, симидчии и бюрекчии припевно им пригласяли... Радостен, първичен народен живот, в който трудът и щастието вървели ръка за ръка! Градът дишал, улицата трескаво живеела. А през това време в къщите ехтели ударите на дървените станове, на които неуморните тревненки тъчели платна, постелки, престилки, черги, губери, одеяла и какво ли не още! Всичко в тревненската къща минавало през нищелките на становете им.

А в широките дворове, заобиколени от зидове с тъмни четвъртити пезули, обвити в бръшлян, цъфтели цветя, зеленеел чемшир, тревата растяла между каменните плочи. Тревненецът Пенчо Славейков ще възкликне в поемата си "Кървава песен":

Като кован гердан се вие зид до зид,

градини сенчести и равни бели двори...

Под цъфналите ябълкови дървета на тези градини постилали в празник шарени черги. Мъжете сядали на сладка приказка, а жените чевръсто носели от мазетата калаените буренца със сливовица. Всички пиели поред от тясното отверстие, като триели устни и мустаци с широка, корава длан. А стопанката на дома вече нареждала върху голяма бохча калайдисания сахан с вкусната гозба, чийто мерудиен дъх се смесвал с мириса на цветните лехи. И тръгвал пак от ръка на ръка гънгълът - тумбесто сферично шише с прищипната шийка, което при пиене на гъстото вино сладко бълбочело "гъл-гъл-гъл"...

Живописна и богата била старата Трявна - град на поети, на занаяти, на самобитна архитектура и на голяма иконописна школа. Някога унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц я нарекъл българския Нюрнберг поради отличните й резбари и живописци, чиито произведения шествали надалеко от двете страни на Балкана и били "страстно търсени за украсяване на знатни домове и черкви".

Днес Трявна е туристически курорт, но старите занаятчийски традиции продължават да напомнят за себе си, защото селището живее на този благодатен закътан къс българска земя вече осемстотин години. Тук долавяме и онази атмосфера, онзи "дух на мястото", който ражда поети. Слънцето все така се стича по стволовете на старите ябълкови дървета, котките се припичат по широките стрехи на дишащите къщи и реят поглед подир врабците, които прехвръкват, замаяни от преснотата на деня. А тежките удари от каменната кула на градския часовник бавно отмерват изтичащото във вечността време...

 

Венцеслав Константинов

 

 

* Венцеслав Константинов е писател и преводач на художествена литература. Роден е на 14.09.1940 г. в София. През 1964 г. става съосновател на пантомимния студентски Експериментален театър '64, а през театралния сезон 1965-1966 г. е стажант-артист в Драматичен театър "Васил Друмев", Шумен. Работи в Института за паметници на културата като реставратор на църковни стенописи в Мелник, Арбанаси и Драгалевския манастир, а също като журналист в културния отдел на "Sofioter Nachrichten", издание на Агенция "София-прес". След 1987 г. е преподавател по превод на немскоезична поезия в Софийския университет. През 1991-1992 г. живее в Берлин като гост на Берлинската артистична програма на Немската служба за академичен обмен (DAAD). Изнася лекции и участва в научни конференции в университети на Берлин, Лайпциг, Марбург, Виена, Прага, Берн, Цюрих, Лозана и др. През 1993-1994 г. пребивава в Нюйоркския щатски университет в Дженесио. Автор е на студии, есета, статии и радиопредавания върху немска, австрийска, швейцарска и българска литератури. Преводите му са събрани в повече от 70 книги. През 1993 г. получава Наградата за преводаческо изкуство на Федералното министерство за образование и култура във Виена. Носител е и на Наградата на Съюза на преводачите в България за цялостно творчество (2006). През 2013 г. е удостоен с "Наградата на София за литература" - за антологията "Великите немски поети от ХІІ до ХХ век". Автор е на книгите "Писатели за творчеството" (2004-2005; 2007), "Флейтата на съня", литературни етюди (2010), "Гоблен, извезан с дяволски опашки. 50 приключения с привидността", есета (2011), "Тайният живот на дъжда", афоризми (2012), "Великите немски поети от ХІІ до ХХ век", антология (2012), "Невидимите сигурни неща", стихове (2013), "Немски литературни простори", есета (2014), "Смехът на совата", афоризми (2014), "От Танхойзер до Шумахер", есета (2016), "Подковаване на скакалец. Роман в спомени" (2017), "Котката на Сократ", афоризми (2018) и "66 съвременни немски поети", антология (2018). Живее в София и родопското село Солищà като писател и преводач на свободна практика. Умира на 22.04.2019 г. в София.

Магична Трявна
 Снимка: Пламен Ковачев

Писателят
Венцеслав Константинов