Два литра кафе на ден или журналист и дипломат по наследство

През 2011 г. се срещнах с 82-годишния тогава Златко Попзлатев - дългогодишен журналист и дипломат с тревненски корен. Неговият баща Петър Попзлатев е роден през 1895 г. в с. Енчовци. Дядо му Златю Ангелов, на когото е кръстен, бил свещеник и учител по вероучение, но след като му се народили 3-4 деца, се посветил изцяло на свещеническия сан. Бил много начетен човек. Жена му, презвитера Цана също била учителка. Родили и отгледали 16 деца. Петър се стремял към учение и не му тежало всяка сутрин пеш да превали Сечен камък и да се спусне до Габрово, за да влезе навреме в Априловската гимназия. Завършил Военно училище, после и Юридическия факултет на Софийския Университет. Оженил се за една красива арменка от немския лицей в Русе. Имали две деца – Златко и Маргарита. Политическата биография на Петър Попзлатев е доста богата. През годините той е бил директор на Софийска област и на “Обществена обнова”. В кръга “Звено”, като адвокат, защитавал в съда Никола Вапцаров и Цвятко Радойнов. Той е един от създателите на първите в България Българо-съветски дружества. Бил е в нелегалния Отечествен фронт. Задържан, арестуван, интерниран. След 1944 г. е първи Подпредседател на временното Председателство на Народната република. Пълномощен министър в Швеция. Заемал ръководни постове в Националния съвет на Отечествения фронт, в Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Народен представител и подпредседател на ХХVІ, ІІ, ІІІ И ІV Народно събрание. Починал в Трявна през 1963 г. Това си спомня за него синът му Златко и продължава нашия разговор с някои интригуващи моменти от личната си биография…

„Кръстен съм на дядо си Златю, но съм популярен като Златко Попзлатев – споделя той. - Роден съм през 1929 г. в София. Пуша по две кутии цигари на ден и изпивам по два литра кафе. По подобие на кубинците, които имат най-много столетници. Детството ми беше много трудно, защото шестгодишен вече бях свидетел на блокада около къщата ни в София, знаех кой е Гешев… Прибраха баща ми, не знаехме къде е. Отидохме с майка ми под прозорците на Главно полицейско управление на Лъвов мост. Носехме одеяло и дрехи, но не можахме да му ги дадем. Той се появяваше зад решетките на едно прозорче на най-горния етаж и си махахме. След което “изчезваше”, т. е. пращаха го някъде без да знаем къде. Учех в Пета мъжка гимназия в София. Веднъж директорът Бончев ме извика и ми каза: “Попзлатев, от утре няма да посещаваш училището, защото ти се оказа син на антимонархист!”. Изключиха ме. Баща ми беше вече интерниран. Изселиха ни в махала Три водици, Кричимско мен и майка ми, без сестра ми Маргарита, която беше “запазена” от ген. Асен Чолаков, баща на съученичка на Марга“.

- Били сте на 14 години когато сте дошли в Трявна? Какво си спомняте от това време?

- Наехме квартира в една двуетажна къща. Помогнаха ни приятели на баща ни, местни хора и известният адвокат Стефан Пандурски. Даваха ни средства да се препитаваме, които после баща ми им върна. Сутрин се разписвахме в участъка. Първо ме караха да копая картофи в една градина. После започна строежа на Санаториума и ни пратиха там. Бяхме все изселени млади хора от София, Бургас, Пловдив. Аз бях най-младия. Помагаха ми двама братя – Фреди и Хари. След работа тичахме да се изкъпем в реката и после ходехме в къщата на Петър Узунов, който след това стана адвокат. Наричахме тази къща “комсомол”. Там слушахме радиоапарат, който си бяхме купили от магазина на Сърневи. Апаратът стоеше в кошница с лук и други провизии, понеже през това време всички радиоапарати бяха “запечатани” и можеше да се слуша само София и една немска станция на български. А ние слушахме радио Тбилиси и докладвахме на бай Пенчо, обущар, начетен мъж, който беше във връзка с Габровско-Севлиевския отряд. Приеха ме в Априловската гимназия в Габрово. Пътят, който баща ми е изминавал пеш, аз го изминавах с колело. Рано една сутрин минавам през Сечен камък и виждам… трупове, наредени един до друг. Две жени, очите им извадени и една вилица до лицето на едната от жените. Ужасих се. Стана ми лошо. Върнах се. Отидох в участъка, който беше на площада с Часовниковата кула. Обяснявам какво съм видял, а полицаите се смееха. Очевидно знаеха за разстреляните горе. Този жесток миг от живота ми остана незабравим. Баща ми беше защитавал двете жени и те бяха освободени.

Девети септември посрещнах в Трявна. Беше много възторжено, страхотен митинг… Върнах се в София в същата Пета мъжка гимназия, от която ме бяха изключили.

- Дълги години работите като журналист на различни места. Как се случи това?

- Заминах с баща си за Швеция, когато беше назначен там като дипломат. Не учих електроинженерство, както искаше той. Отидох в един завод, не беше трудно да се представя за американец, работих на струг, спечелих пари и отидох в Лондон при мои познати – дъщерите на английския военен аташе в София. Завърших там “Английски език и литература”, но в България не ми признаха дипломата. За да не отида войник следвах в Юридическия факултет, завърших го, но не съм работил нито ден като юрист. Още като студент, последната година задочно, започнах да пиша във в. “Вечерни новини”. С Йордан Радичков бяхме в една стаичка. После той отиде в “Литературен фронт”, а аз – в издателството на Отечествения фронт, редактор. Отговарях за англо-саксонска литература и за първи път в България издадох Хемингуей и Стайнбек. Това беше 50-те години. Издадох и Ерих Кестнер, Артур Лундквист, Халдор Лакснес, “Крадец” на Леонид Леонов. Но когато издадох книга на Мито Исусов за Преображенското въстание, обвиниха ме в национализъм и Боян Българанов, председател на НС на ОФ и член на Политбюро на БКП ме изгони от издателството. Един секретар на ЦК на БКП, когото баща ми е спасявал от смъртна присъда, се обади на председателя на Комитета за телевизия и радио и макар и безпартиен, назначиха ме главен редактор в Радио София. Отговарях за връзки с чужбина, включително западните телевизии и радиостанции. От 7 предавания на чужди езици ги направих 16. От 8 чужди телевизии, с които имахме връзка, ги направих 34. И тук дойде момента когато председателят на Комитета за телевизия и радио ми каза, че “повече не можем да работим заедно”, защото съм се разхождал “в един диапазон, който е антипартиен”. Тогава ме извика Иван Славков и ме назначи в БНТ. Станахме тримата “батковци” – той, Христо Цачев и аз. Там се и пенсионирах. Създал съм 108 документално-публицистични филми, от които 6 са за Трявна. Един от най-интересните ми филми е първият филм за Европейския съюз. Правил съм интервюта с Маргарет Тачър и други държавни и културни дейци. В телевизията работих от 1977 до 1988 г.

- Интересно е, че и Вие сте били дипломат като баща си и Вие – в Швеция. Несъмнено това, че говорите няколко чужди езика - английски, немски, руски, шведски и норвежки има голямо значение. И все пак, бяхте ли готов за такава мисия?

- Когато бях в телевизията, Иван Славков ме прати веднъж да снимам посещението на българския министър председател в Швеция. А шведския премиер беше Улоф Палме, с когото бяхме състуденти и лично се познавахме – бях следвал един месец в Стокхолмския университет. В самолета по време на полета, Станко Тодоров ме извика при себе си и ме разпитва за Палме и за баща ми, когото познавал лично. След като се върнахме в България ме извикаха в кабинета на Станко Тодоров и той ме попита искам ли да отида на дипломатическа работа в Стокхолм. Отговорих му, че искам, но няма кой да ме прати. Той поиска да ми уреди “партийното положение”, за да ме прати в Стокхолм. Казах, че съм безпартиен, но той, отговори, че ще уреди всичко. След две седмици ми се обадиха да отида в Министерството на  външните работи и да се запозная с дипломатическата поща България – Швеция. Така заминах първи секретар в посолството ни в Швеция. Бях там между 1975-1978 г. Разбраха, че съм безпартиен и ме отзоваха.

 

 

Интервю

Галина Иванова

 

Златко Попзлатев

Баща му Петър Попзлатев

Златко Попзлатев /в средата/ подписва протокол за
културно сътрудничество с финландското радио и
телевизия, 1972 г., Хелзинки