Тревненски бУдил: Легендарният майстор на Даскаловата къща

През 1987 г. някогашният учител по история в училището в село Белица - Петър Богданов отпечата на циклостил книжката „Колиби Ошани – кратка история“. Тя е плод на беседи с много хора. На него дължим схемата на родословието на Димитър Ошанеца. Той е направил важното откритие, че главата на рода Златю Ошанеца се заселил в Тревненския балкан, като е дошъл с двамата си синове – Димитър и Иван от село Ошане, Белоградчишко, през втората половина на 18 век. Тези две селища с едно и също име ги има и в списъка на населените места при всички преброявания. През 1934 г. село Ошане, Белоградчишко е имало население 626 души, а през 1985 г. – 175, а колиби Ошаните, Тревненско, през 1934 г. е наброявало 80 души, а през 1985 г. – само 13…

Златю Ошанеца – спасителят на рода

За него с увереност можем да кажем, че бил добър майстор на каменна зидария. Той успял с двамата си синове Димитър и Иван, навярно и с активното участие на жена си, да съгради такава колиба /едностайна къщурка/, която просъществувала почти век и половина. За нея спомени е написал човек, който бил дете в началото на 20-ти век. Тя била от камъни, покрита със слама. Имала отвор вместо прозорец, който бил закриван с дървен капак. Наблизо до тази колиба били съградени две добри къщи на по два ката, покрити с каменни плочи. Едната къща, под колибата е на уста Димитър Ошанеца, а другата встрани, близо до долчината, е къщата на брат му Иван.

Главата на рода Златю Ошанеца не случайно потеглил от село Ошане, Белоградчишко, в посока към централната част на Стара планина, а не на запад към Сърбия, или на север, та да премине Дунава и да се засели във Влашко. Той имал силно българско самосъзнание и знаел, че тъкмо в планината, на юг от Търновград, ще може да съхрани себе си, като българин и да предаде своя български дух на деца и внуци. Мечтите му се сбъднали. Той станал основоположник на голям род, който оставя трайна следа в културната история на България, а правнукът му Златю пролял кръвта си за освобождението на Отечеството.

Синът Димитър – легендарният майстор на Даскаловата къща

Обновлението на селищата след тяхното опожаряване и рушене от кърджалии и даалии наложило да се овладее граденото на къщи и църкви от основи. Майстор Димитър владеел отлично и резбарското изкуство. Неговият кум хаджи Христо Даскалов се спазарил с него да му построи голяма къща, две къщи близнаци с обща стена и общ чардак. Това била първата голяма къща, която била вдигната след опожаряването на Трявна през 1798 г. Когато през 1804 г. започнал строежът, все още имало кърджалийски орди и затова била изградена двуметрова защитна каменна стена с бойници за пушки. Щастлива съдба имал уста Димитър Ошанеца, че тъкмо на него хаджи Христо възложил да му построи къща – палат. Сполучил той и с калфата Иван Бочуковеца, който му предложил предизвикателен облог. Това било направено на великденската трапеза в новата къща на хаджи Христо, през пролетта на 1807 г. Думите на младия майстор били, че ще направи потоните на двете стаи от нашенско дърво по-добри от майстор Димитра. Уста Димитър не само приел облога, но по всички личи, е помагал на съперника си с инструменти. Според резбаря Цаньо Антонов било използвано едно и също ренде за някои профили. Близко до ума е, че уста Димитър е имал много повече инструменти, отколкото кандидата за майстор Иван. Ето, че с едни и същи инструменти двамата майстори са сътворили две различни красоти. Докато красотата на потона на уста Димитър е в неговата хармония и в композиционната завършеност, то красотата на потона на майстор Иван е във виталността, а липсата на композиционна рамка не се забелязва. Докато уста Димитър е вложил в своя таван философията за единство между слънце и жива природа, майстор Иван е вложил само огъня на своето сърце. Точно шест години по-късно, през 1814 г., била завършена часовниковата кула. Едно предание гласи, че същите майстори, които са съградили Даскаловата къща и нейната защитна стена, са съградили и часовниковата кула. Тя е построена с рядко срещана хармония на пропорции и на единство с природата и околните сгради. Наблюдателното око ще забележи, че кулата има същите дървени пояси, които се виждат и на защитната стена на Даскаловата къща. От трите страни са измайсторени бойници за пушки.

Пеню Ошанеца – всепризнатият лидер на дюлгери и резбари

Пеню се родил през 1809 г., следващата, след като баща му спечелил облога. Щастлив бил уста Димитър, че жена му го дарила с наследник на чука и теслата, на рендетата и длетата. Бащата се погрижил неговият син да се научи на грамотност, а овладяването на дюлгерлъка и резбарството дошло от само себе си. Пеню бил чирак и калфа при баща си. Той се утвърдил, като търсен майстор, а грамотността му помагала да стане лидер. Той написал нов устав на дюлгерския еснаф, той бил и съдията, който разрешавал споровете в занаятчийската гилдия. Думата му тежала. Бил предприемач, който осигурявал всяко лято работа на стотина души – майстори, калфи, чираци. Градил къщи, не само в Трявна, но и в Сопот, Карлово, Калофер, Айтос и Карнобат, а на север работил чак до Никопол.

Не знаели почивка ръцете на майстор Пеню. Лете те били ръце на строител, зиме – на изкусен майстор – резбар. Изрязвал от дърво най-вече кръстове и църковни двери за олтари. По всичко личи, че негов е огромният кръст на олтара на църквата „Св. Георги“. Ала за разлика от баща си, той нямал шанса да остави паметник, подобен на Даскаловата къща с резбованите тавани.

Пеню Ошанеца имал щастието да доживее Освобождението на България. Като личен човек, него изкарвали напред да посреща гости на Трявна. Той посрещнал с хляб и сол русите освободители. Той посрещнал след това и управниците на държавата ни. Князът го попитал да не би да е кмет, а той отговорил: „Беден човек“. Бил вече на такава възраст, когато не можел да печели така, както печелел, когато бил в силата си на първомайстор.

Златю Ошански – бунтовник, пролял кръвта си за свободата на България

Той е най-малкият син на Пеню Ошанеца. Златко нямал влечение към дюлгерската тесла и към резбарските длета. Баща му му дал пари и го изпратил отвъд Дунава, та там, във Влашко, търговия да започне да върти. Но и това не му се отдавало. Оженил се на 24 години, имал три деца от своята жена – румънка. Станал бръснар, та да припечелва поне за хляба. Той имал самочувствието на хъш, а не на търговец и, когато научил, че Хаджи Димитър и Стефан Караджа се готвят с чета да преминат Дунава, той решил да се включи в нея. Дошъл си в Трявна да се види с близките си. Направил си снимка с баща си, който пак му дал пари, но като се върнал във Влашко, Златко си купил четнически дрехи, сабя, пушка, направил си снимка със свой другар – четник и заминал с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Откъснал той от сърцето си жена и три деца, откъснал от душата си радостите на младия си живот и тръгнал на саможертва. Паднал при първото сражение до с. Караисен.

Хубчевци – родовата махала на Златю Ошанеца

Това е твърде странно, че родовата махала, която е основана от Златю Ошанеца, носи името на неговата внучка Хуба. Историята е следната. Уста Димитър имал две дъщери – Хуба и Кера, и син Пеню. След като помогнал на сина си да си построи къща в Трявна, къщата му останала празна, защото дъщеря си Хуба той изпратил снаха в Райнушковци, а Кера – в Неновци. Хуба и нейният съпруг Стойно Мухтана приели поканата на уста Димитър да се заселят при него. Хуба била оправна жена, същинска мъжкарана и скоро хората от съседните махали започнали да наричат нейният мекушав съпруг Стойно Хубкин. Докато била жива Хуба, царувал истински матриархат. Тя имала син, когото кръстили Димитър, но му съкратили името на Митьо. Той имал син, когото кръстили Стойно, а той от своя страна кръстил първородния си син Митьо, който е баща на моя баща, кръстен Стойно. Подобно на нашия легендарен прадядо уста Димитър, баща ми беше дюлгерин, който можеше да построи къща от основи до ключ. Но се отказал от дюлгерлъка, защото след Първата световна война, дюлгерите били много мамени от собствениците на построените къщи. Има истински случай на голям майстор от нашия край, който доверчиво предал ключа на собственика, а следващият ден той казал, че му е платил, а не му бил дал нито лев. След този случай майсторът се разболял и умрял. Далече останало времето, когато майсторите били на почит и честно им плащали. Има предание, че уста Димитър Ошанеца есенно време се завръщал с толкова много напечелени жълтици, че ги носел не в торбичка в пояса си, а в дисагите.

Още по времето, когато била жива Хуба, дъщерята на уста Димитър Ошанеца, от съседните родови махали започнали да наричат нейния род Хубчетата, а родовата махала – Хубчевци. В съседство имаше още три родови махали – Раданковци, Перевци и Рачевци. От Перевци днес има само руини. След Освобождението тези четири родови махали получили обединяващото название – Ошаните…

Един документ, който ни насочва към именит резбар, правнук на уста Димитър Ошанеца

През 1999 г. с брат ми Димитър открихме документ за покупка на място от Дончо Ралев, дядото на художника резбар проф. Антон Дончев. Това е нивица с размер на дворно място, само половин декар. Някога род и земя са били неотделими, това е парцел, който обособил в своето землище уста Димитър Ошанеца и го подарил на дъщеря си Кера на нейната сватба в село Неновци. Понеже нашият баща построил къщата ни на самата граница с парцела на прабаба Кера, наследникът Дончо Цанев Ралев принудил баща ми да го купи. Ако не е станала тази покупка от баща ми, сега проф. Антон Дончев, щеше да е наследник на половин декар земя до моята родна къща. По всичко личи, че ние сме роднини. Проф. Антон Дончев е показал с творчеството си, че е с талант, предаден му по ген. За съжаление, краеведът Петър Богданов не е ходил чак до Неновци и родът, в който е попаднала дъщерята на уста Димитър – Кера, е останал непроучен. Та затова на Антон Дончев ще му бъде трудно да очертае родовия клон на своята прабаба…

Трудно е и да бъдат преброени днешните живи потомци на уста Димитър Ошанеца. Нека се гордеят, че са наследници на талантливи деди и прадеди, които умеели да живеят по законите на природата и да творят добро и красота…

Цаньо Митев – Ошански

потомък на уста Димитър Ошанеца

Из сборника "Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна", т.1, 2008 г.