Уста Генчо Кънев въздигнал из руините емонската църква „Св. Николай Мираклийски“?

Наскоро, докато за пореден път преглеждах статията на Дабко Уста Генчев - „Принос към живота и дейността на Уста Генчо Кънев“ /сп. БАН, кн. XXVI, 1923 г./, попаднах на информация за още един градеж на неговия именит баща, който беше останал някак в страни от полезрението ми. За него споменава и проф. Асен Василиев в книгата си „Български възрожденски майстори“ /1965 г./, както и бившите директори на Музея в Трявна – Иванка Бонева /в показалците на книгата „Тревненска художествена школа“ /1985 г.// и Кънчо Пенчев /в списъка на постройките, дело на Уста Генчо Кънев/. Опитах се да удостоверя тези сведения с конкретни документи и факти, но за съжаление, архивите на доста църкви по Черноморието са погубени или унищожени във времето, пък и не само там… Но ето какво пише Дабко в спомената по-горе своеобразна биография на баща си:

„В последните дни на живота си Уста-Генчо Кънев въздигнал една църква в чертата на монастира „Св. Никола“, който се намира в края на Източна Стара планина или до самия Емине-бурунъ (Еменски нос). Тук високият бряг, който се спуща стръмно в Черно море, страда от движение и разписване, та повлякъл сградите на манастиря и ги направил негодни за живеене. По същото време Уста-Генчо Кънев работил една църква в Анхиало /Поморие/, дал проекта на друга църква в Созопол и бил поканен да поправи трета църква в Месемврия /Несебър/“.

Всъщност, някогашния манастир „Св. Никола“ /“Св. Николай Чудотворец“/ край нос Емине, за който пише Дабко Уста Генчев, датира от дълбока древност. Той e разположен високо над морския бряг, близо до фара на нос Емине, на километър източно от с. Емона. Предание свързва възникването на манастира със светеца, покровител на моряците и рибарите. Веднъж, когато се разхождал из Стара планина, го нападнали турци. Той побягнал, за да се спаси, а земята пред краката му растяла все по-навътре в морето. Така се образувал носът. До него, на мястото, където светецът спрял, след време местните хора издигнали манастир и Св. Николай станал неговият патрон. Историята на манастира е проучена от акад. Петър Мутафчиев /„Към историята на Месемврийските манастири“, 1925 г./. В труда си той споменава и за дарствената грамота, дадена на манастира от цар Иван Александър. През Второто българско царство из Еменската планина имало няколко монашески обители, но „Св. Никола“ била най-значителната сред тях. Тя просъществувала като патриаршески манастир по време на османското робство. През 1805 г. манастирът бил унищожен от пожар при нападението на кърджалиите, а монасите били избити. Той бил построен „отново на скоро след това“ от тогавашния месемврийски митрополит Григорий, „който го взел под свой надзор и власт“, пише акад. Мутафчиев. В статията си той цитира и една грамота от 1835 г., от тогавашния патриарх Константий, съгласно която манастирът, заедно с всички движими и недвижими имоти, вещи и дарения, „които притежава или в бъдеще би придобил“, се счита отново за патриаршески и никой, включително и месемврийския митрополит, няма право да се меси в делата му и да изисква от него каквито и да било данъци. В знак на своята зависимост „направо“ от патриаршията той трябвало да и плаща ежегодно 50 гроша данък. Акад. Мутафчиев не посочва в изследването си точната година на възстановяването на храма след кърджалийското нападение през 1805. Но е видно, че през 1835 г. „Св. Никола“ е бил действащ манастир. Вероятно, години по-късно църквата е била отново разрушена и възстановена през 1847 г., както свидетелства гръцкият надпис на фасадата й. Какви са били причините, довели до този пореден градеж, не успях да открия. Не намерих и източниците на сведението, че днешната внушителна каменна черква „Св. Николай Мирликийски“ край село Емона, е издигната през 1890 г. Няма и сведения за точната дата на градежа. Въпреки това, смятам, че всички изнесени до тук сведения и факти, отварят нови хоризонти пред специалистите и изследователите на архитектурното наследство на Уста Генчо Кънев. А дали тази каменна църква, за чийто градеж са използвани камъните от руините на някогашния средновековен манастир, е негово дело, на този етап, може само да се гадае. Известен е последният му строеж – поморийската църква „Рождество Богородично“ /1890 г./, както и фактът, че той умира при трагични обстоятелства през лятото на 1890 г. И може би, към тях, можем да добавим и градежът на Емонската църква. И макар, че в архитектурно отношение тя се отличава коренно от познатите до момента църковни градежи на Първомайстора, да не говорим и за каменните орнаменти по фасадата, които оставят доста теми за размисъл, може би всички известни до момента сведения заслужават едно доста по-задълбочено изследване и проучване.

Още повече, че сме в дълг към паметта на големия ни майстор-строител. А и по-нататъшната съдба на тази църква, за съжаление, не по-различна от тази на много други храмове у нас, независимо от факта дали е дело на именития тревненски майстор или не, е пълна с печал и забвение… Манастирът бил унищожен след 1944 г. и потънал в забвение. Църквата била разграбена и превърната в обор на животни, стенописите - заличени, а на тяхно място са издраскани надписи… В наши дни църквата е реставрирана и оградена. Обявена е за паметник на културата. Всяко лято, от 11 години насам, там се провежда "Арт Емона" – фестивал на изкуствата с благотворителна цел. Средствата от фестивала се използват за нейното укрепване и реставриране.

 

Галина Иванова

* Снимките към публикацията са от в. „Дневник“