Тревненски бУдил: За брациговския корен на Уста Димитър Софиялията

До момента съществуват няколко хипотези за произхода на Уста Димитър Софиялията, майсторът ръководил строежа на главната църква на Преображенския манастир край Търново през 1834 г., останал в историята с героичния си подвиг във Велчовата завера 1834-1835 г. Според някои от изследователите, неговите корени трябва да се търсят в Трънско, според други – в Софийско. Преселил се в Трявна, заедно със семейството си през 1820 г. Наскоро прочетох още една интересна хипотеза за неговия род и предшественици, която ни отвежда в… Брацигово. И понеже останалите две версии отдавна битуват в научните среди, днес ще ви разкажа за брациговската следа в неговото родословие. Останалото е въпрос на по-нататъшни задълбочени проучвания, които биха могли да хвърлят повече светлина по въпроса. А може би и да разрешат една интересна загадка около трагичната гибел на майстора, който, според официалните сведения, е бил обесен през 1835 г. във Велчовата завера, но името му се появява четиринадесет години по-късно (?!?) сред имената на майсторите – строители на църквата „Св. Теодор Тирон“ в Брестовица /1849-1850 г./…

Въпросната хипотеза, за брациговския корен на Уста Димитър Софиялията /Софияли, Софиянлията/, е публикувана във фототипното издание на книгата „Брациговските майстори строители през XVIII и XIX в. и тяхното архитектурно творчество“ на арх. Пею Бербенлиев и Вл. Х. Партъчев /1963 г./., която излиза в допълнение с притурка през 2015 г. Нейн съставител и редактор е Владимир П. Батаклиев. В нея са публикувани редица сведения и богат снимков материал за още редица градежи на брациговските майстори, които липсват в първото издание. Но може би най-ценното е, че публично достояние стават редица факти от краеведческият труд „Край мой любими и роде незабравими“ на Ек. Попова – Мерджанова, В. Мерджанов и инж. Соня Дойчева, 2014 г. Става дума за едно дългогодишно и задълбочено проучване на Кънчевия /Попов, Чорбаджийски/ род от Брацигово /от който, според В. Батаклиев произлиза и Уста Димитър Софиялията/, в което авторите са събрали сведения от семейните хроники, данни от църковни, общински архиви, еснафски кондики, материали от НБКМ, от исторически и други специализирани издания. Изследването проследява и родословието на дюлгерите от този род, както и сродяването им с други два известни дюлгерски рода.

В книгата „Из миналото на Брацигово“ /1940 г./, проследяваща историята и на Мървашката махала и превръщането й чрез естествен прираст, както и с единични и групови заселвания на бежанци в село Брачково /Брацигово/, Хр. Гюлеметов – Чибис пише: „… Големият род Кънчевци (Поповци) дошли от търновско: дори някои от техните потомци правеха намек, че били от болярски род. Мърдовци (съществува в брациговското землище под наименование „Мърдова нива“) дошли от неизвестно място…“ и по-нататък: „… Братята Ангел и Димитър се преселили в Брацигово… под прякор Чорбаджийски. Навярно това презиме те са придобили по-късно поради заеманото от тях високо обществено положение…“. (Когато Ангел Ст. Кънчев става чорбаджия на селото, т.е. кмет).

Семейството е от Търново, но живяло и в Арбанаси (турското наименование – Арнауткьой, гръцкото – Арванито хори). Константин Иричек го описал, като „голямо и великолепно село на гърци и албанци…, имало е и видни румънски фамилии… Мъжете носели обшити с кожи облекла и скъпи носии – жените“.

В селото се говорило на гръцки и български, но Иричек не споменава албанският език. Това води до мисълта, че и тези „арнаути“, както и брациговските, са българи – преселници от Дебърско.

Системни набези от турци – кърджалии съсипват селото и много негови жители го напускат. Едно насилие в семейството на Кънчо Мърдов и смъртта на две от децата му, става причина бащата да стане хайдутин, а синовете му Ангел и Димитър да си търсят късмета надалеч. Така се озовават в Бачково, строят си дом на края на селцето – до гората, защото не били желани от местното население /мърваците/ - и полагат началото на Кънчовия род /на името на баща им/. Според Чибис това е станало около 1760-1770 г., а според писаното от Мерджанови – 1750-1760 г. И в единия и в другия случай това е времето на първите преселения от Костур и Корчан в Пазарджишката околия /кааза/. Ангел си „краде“ мома от мърваците, отглежда животни, започва търговия, закупува мадани за преработка на желязна руда и забогатява. Брат му Димитър е увлечен от дюлгерството – занаят, който учи в Арбанаси. След преселението си отива в с. Кричим и с други майстори строи Кричимските манастири, после работи и в с. Дебърщица /Пазарджишко/, където, според Д. Яранов, също били отседнали семейства на костурчани – каменоделци. Оттам си довежда булка. И животът му се свързва с дюлгерските тайфи, които ежегодно се множат с идването на нови вълни преселници. Синът му Петър също става дюлгерин, но внукът Димитър П. Кънчов, по прякор Казоолу, израства най-много в занаята и се утвърждава като известен първомайстор /Устабаши/ в Пазарджишката кааза. След него петте му сина /първородният, от които е Никола Томчов – Устабашийски /Никола Д. Кънчов//, петима от внуците, трима от правнуците и 14 племенници (деца и внуци на неговия втори братовчед Ангел Ст. Кънчов – Чорбаджи) влизат в занаята и така се създава най-големия дюлгерски род в Брацигово, който сформира тайфите си от родственици. Зетьове на Кънчови стават първомайсторите Н. Троянов и Петко Хр. Мечкарин (Гърнето, Меше) и с техните поколения строителите се увеличават с още 14 и достигат бройката 44. Между голямото множество дюлгери има устабашии (башмайстори), майстори с и без тестир (изпит), башкалии (заместник-майстори) и много калфи. Сред „най-чутите прочути“ са: Димитър Устабаши, Никола Томчев – Устабашийски, Никола Троянов, Христо Троянов и Иван Боянин, а като майстор и революционер – Димитър Софияли /Димитър Ангелов Кънчев - Софиалията/, когото едни пишат, че е от Трън * /Ст. Станчев/, други – от Трявна /Горан Благоев/, трети, заради прякора му – от София, а той – брациговец /Мерджанова и др./. …

Петър Казоолу /Петър Анг. Кънчов/, наричан в Пещера още Караюзюн /черно грозде/ и Караюзюк /черен пръстен/, а в Брацигово е известен като Чернаев /по майка/, е син на чорбаджи Ангел Ст. Кънчев /кметувал в Брацигово от 1819 до 1844 г./, племенник на Димитър Устабаши /по братова линия/ и братовчед на Никола Томчев – Устабашийски. Дълги години преди да се изсели Петър живее в Коч махала в Брацигово, но с чичо си строи най-много в Пещера – църква, джамия, къщи, стопански и битови сгради, а по-късно и в Разлог, Пазарджик, Брестовица и Пловдив. Петър Казоолу имал трима братя, също дюлгери – Никола и Димитър /известни с прякор Софияли, защото строят все в София/, и Андон /Казаоолу/. След Освобождението Казоолу стават Казови.

КОЙ Е ДИМИТЪР СОФИЯЛИ?

Димитър Кънчов – Софиялията е син на Ангел Кънчов – Чорбаджи. Роден е около 1795 г., починал през 1850 г. (* А не през 1835 г., когато по официални сведения, е бил обесен в Търново ?!?) Напълно отдаден на строителния занаят… Правителството го признава за отличен практик и му възлага да изгради разрушената Варненска крепост. По това време той изпълнява строежи в Трявна, Търново и последно в Преображенския манастир. Тук той става съпричастен към подготвяния заговор срещу турската власт. Участва във Велчовата завера /1835 г./ *, организирана от търновския търговец Велчо Атанасов – Джамджията и капитан Георги Мамарчев. На него поставят отговорната задача да привлича здрави работници за Варненската крепост, които да са основен двигател в революцията. В крепостта имало много оръжие, пазено от малко заптии. Трябвало е да изземат част от оръжието и да се оттеглят в планината. Поради предателство заговорът е разкрит и организаторите заловени. Велчо обесили на вратата на дюкяна му, Димитър Софиялията – на Дервентските врата в Търново, а капитан Мамарчев, като руски гражданин, заточили в Мала Азия. Други участници също са избити и заточени. И до ден днешен историята на този достоен българин е противоречива. На много места се споменава, че е обесено друго лице вместо Димитър /дали не е брат му Никола, който изчезва?/, защото по-късно се среща името му при построяването на църквата „Св. Теодор Тирон“ в Брестовица /1849-1850 г./. Предполага се, че е избягал от заточение и здравето му не било добро. А започнатият през 1834 г. от Димитър Софияли строеж на църквата в Преображенския манастир, изграден до кубето, след „смъртта“ му, е завършен набързо от Кольо Фичето /с брациговците Никола Игнатов и Иван Бърната/. След този драматичен случай Кольо Фичето за известно време /1835-1841 г./ строи предимно в сръбско, за да покрие следите си.

Ще си позволя с по няколко реда да цитирам двама монаси от Преображенския манастир, какво са отбелязали за видния строител:

„Митю Софияли събираше и пишеше калфи не за калето /Варненската крепост/, а за въстаници, и с огласили сичкия български народ. Ала помежду им се намерил един Юрданчо из Елена и той станал предател като Юда“;

„В Зотиково време /отец Зотик/ се направи църквата „Св. Преображение Господне“. Постройката бе вдигната до кубето. Тогава майстора го взели и обесили по Великден по причина, че събирал под предлог 10 000 дюлгери – оландак кръстника ми Софиялията, дето никой го не знае откъдей“.

В дюлгерската кондика е отбелязано, че еснафът отпуща помощ на децата му след неговата смърт. Брациговци са го знаели като Къньов Димитър, а иначе са го зовели „пъргавия, начетения, водещия“. Съпругата му се казвала Гинка. В същата година, на Велчовата завера, се ражда синът му Петър, за който се знае, че наследява дюлгерския занаят, работи като чирак в София на църквата „Св. Неделя“ и на водопровода в с. Бояна /към тайфата на Иван Боянин/. Явно е бил покровителстван от дюлгерския еснаф. Известен е с името Петър Дим. Гинкин. Дълго време строил и с италиански майстор. За него е известна интересна история. По време на някаква епидемия майсторът – италианец се разболява и, виждайки своя край, на смъртния си одър, заръчал на Петър, когато се ожени и има син да го кръсти на него. След време така и става. Година след сватбата първородният му син е именуван Севилио. С това име израства момъкът. Когато постъпва в казармата, на офицера въобще не му се нравило /* това име/. Дал му три дни отпуск да се прибере в родното си място и да се преименува. Така Севилио става Васил, а по брациговски – Цильо /Из книгата „Край мой любими“…Текстът е със съкращения. А случаят със Севилио – Васил е описан и от Вл. Партъчев).

Подготви

Галина Иванова

Из притурката на фототипното издание „Брациговските майстори строители през XVIII и XIX в. и тяхното архитектурно творчество“ /2015 г./, чийто съставител и редактор е Владимир Петров Батаклиев

* Изградени били „бунтовни комитети“ в градовете около Търново /по Кънчо Пенчев/. В Тревненския влизали Георги Станчев, Иван Казаса и Райко (Георги) Бояджията, а Димитър Софиялията бил член на Търновския бунтовен комитет. Съзаклятниците устройвали срещите си в Плаковския манастир. След заседанието на 4 април 1835 г., един от тях – хаджи Йордан Кисьов, издал на турците целият план на заверата. На другия ден в Търново били арестувани главните ръководители, между които и Митьо Софиялията и обесени същия месец. Георги Станчев бил заловен по-късно и обесен в Трявна. За други тревненци, участници във Велчовата завера засега липсват данни

** Според Кънчо Пенчев – пръв уредник и директор на Музея в Трявна, Димитър (Митьо) Радев Софиялията бил родом от Трънско. Той бил „главен архитект, първомайстор в турските земи на Балканския полуостров“. През 1820 г. се преселил със семейството си от София в Трявна