Тревненски бУдил: Было тогива

Было тогива това село свободно

и на тихо место и защо немало данок

но токмо имало да пазят стражи големия

път дванадесет харбалии друг данок не

имали и тихо живеели защото друг род или

друговерци в това село не е имало

каквото и до днес но токмо християно

болгари.

Из Летописа на поп Йовчо

Летописецът поп Йовчо из Трявна, за когото Фазлъ паша казва, че не дава сто попа за един косъм от брадата му, има чести гости. Те седят в хладния двор, дето пъпли зеленика и по високия зид се вие бръшлян. Даскал Петко Славейков, жив и тръпен за народни работи и поп Кою Витанов, хубав и снажен като балкански болерин, оня, що е изваял от дърво владиковия трон в старата църква. Тази същата църква е градил болгарин от царска кръв.

Было тогива…

Имало трима братя, трима болери, онеправдани, затворени от гърците. Те си обещали – вдигнат ли народа на въстание, успеят ли в делото, да вдигнат на три места три църкви за хвала на покровителя си архангел Михаила! Най-младият от тях вдигнал църквата в Трявна. Не е ли бил това Иваница – Калоян, що слизал в балканските гори и пущинаци на лов за елени при своите най-верни люде?...

Даскал Петко записва това вехто предание в тефтера си, подвързан със зелен мешин…

… Когато турците заели кютюка на царщината в Тернов, най-учените, най-хайдутите забягнали в Балкана. Някои дошли в Трявна. Мястото било потулно и в него намерили една обрасла в буренак църква с врата, окована с железни листи, както са големите порти на търновските крепости. А в олтара й, голям златен царски кръст…

Было тогива…

Минали годините…

Сега, по времето на Кримската война, децата не учат вече Аз, Буки при абаджиите и зографите, а пеят песни за знанието, сочинени от приказливия даскал Петко. Людете живеят мирно като под бял пролетен облак. Само понякога, като предзнаменование пред буря, изтрещява някоя буна – бунт; храбрият капитан Дядо Никола, тръгнал за правдини, загинал с шепа юнаци…

По чаршията – улицата на търговците на село Трявна има двукатни домове и под тях дюкяните не са с прости кепенци, а са наклонени, дето се диплят нагоре и стоят като стряха. Мъжете товарят дълги кервани с казаски стоки, защото тревненци работят казаслък – украса за конете на турската войска и ги провождат чак до Едрене (Одрин) и Анадола. Затова тревненки носят тънки копринени кърпи и тежки поли на гюлове от цариградска коприна.

В Трявна работят над трийсет зографи от големите зографски родове на Витановци, Захариевци и майстори на капаклии икони – Минчеви и Венковци.

А надойдат ли колибарите на пазар по Великден и на пролетните сборове да продават мед, кожи, ябълки, пестил и семена, а майсторите започнат да сбират чираци и калфи за дюлгерските чети, Трявна става по-шумна, по-налюдена.

Винаги е било така: людете, мегдана по сборовете – още по времето преди да дойдат даалиите…

Тогава кулата с часовника още не е била строена, нито големият мост от архитектон Димитър Сергьов. Невестите още са носили сукая – сребърно кружило на главата – както боляркините от болгарско време.

Было тогива…

Една къща расте в Балкана – все по-хубава, по здрава и от живота, родена като цвят на своя земя. Лицата й: от една страна варосана соба – спалнята, стаята с подредени, вградени в стената дървени легла – миндери, а от другата – тъмният чардак – една покрита тераса, отворена към градината, която приютява сянката. Народът я обича тази къща и я преповтаря векове: със соба „къщи“ – помещението, дето е огнището и чардак, а така също със зидана маза и покрив от ясносиви каменни плочи. В отколешно време горницата й е от дъбови талпи, скрепени с гвоздеи за дърво – чивии, кивгирлия – сводеста камина, долапи по цялата стена и полици околовръст. Прости диреци – колони на чрдака и здрава врата с извит горен праг към собата.

В балканската къща цъфти простата боязлива резба на пастирите и тя хубавее с нея…

По башлъците – капителите, що подпират ниското малко чардаче, греят ружички – многолъчни звездици от засечки и триъгълничета, осечени от тесла.

В „къщито“ цъфти резбица – дребничките първи цветя на пролетта – зарези, кръстчета, рязове, пернати със замба. Те вървят по солницата, три копки като цвят: за солта, пипера и чушнатата мерудия. По молитвениците, големите лъжици за курбана, по паралията, кръстосват рязове, копчици, като по рабош дялани. От цялото „къщи“ грее топлик, топлина, радост. Цъфтят първите цветя на резбата и хубостта…

Но цветята не разцъфтяват докрай…

Было тогива…

На мегдана пак има веселие. Дошли са пролетните сборове – цяла неделя. Хоро се вие, извива. Чорбаджиите седят на висок чардак, увит с върбови вейки. Те гледат хорото и думат за разбойниците – даалиите. Тревожна върви мълвата за тях. В тоз час между людете слиза блез, запъхтян конник, а конят му – вир-вода. Чорбаджи Генко – баш чорбаджията и най-юнак, спира думата си с таксидиота на Зограф и гръмогласно пита:

- Какво има?

- Бягайте, чорбаджи – издумва конникът. – Даалии превалят през Васильови ниви и идат насам. Като тръгнах за Търново се надвесих над Еньовица, видях ги, нагазили са да си поят конете.

Три дни даалиите грабят и пожарят Трявна. С кола запалено сено подпалват канатите на здравите чорбаджи Генкови порти, а той стреля по тях от пезулите – бойниците на високия дувар и последен напуща селото. Горе при чучура чорбаджи Генко чува как цвили белият му хубав кон. Връща се, облича сърмени арнаутски срехи, възсяда коня си и полита с него над високите горящи дувари…

Червен кървав заник за балканската дървена къща на Трявна бил пожарът на даалиите. От нея останали само къщите, скрити в кориите и повечето колиби горе в Балкана.

Дошъл новият ден на Възраждането! В него се родила новата къща, с всичкото свидно от топлия стар дом. По-голяма, по-здрава и още по-хубава. Тя е на два ката. Долницата – от здрав камък, а горният кат надпуснат с гредоред и издолмени – попълнени паянтови стени. С повече соби, с фарсия – еркерна стаичка, голяма гостна стая – одая, а чардакът й е закътан, отворен към двора, с башлъци, китени с марангоз. Към чаршията къщата има дюкян с надиплени кепенци. Лицето й е рамкосано, светнало, бяло и симетрично. Колкото много прозорци от едната страна, толкоз наредени и от другата. Над тях се спускат тъмните дървени „вежди“ – фронтони като над очи на девойка. От двете страни на горния кат са отнети кьошетата и там са сложени два прозореца – да се гледа навред по чаршията.

Отгоре домът е пак задланен с големи сиви плочи като с гълъбово крило, а стряхата – сачакът е наддаден на два ката. Над улицата гиздаво се надвесва горният кат, опрян на гредореда, а вътре в дома е свободно и светнало под слънцето от потоните – таваните…

Над широките соби греят изрязани слънца с лъчи, вплетени в четири кръжила…

В собите топлят бели джамали – печки, камини, а долапите са разперили прегръдка по цялата стена да я стоплят и заличат кьошетата. Миндерът е нисък, долепен до стените, под тавана кръжи полица. Всичко е наредено околовръст, а в средата е свободно и открито – да се върви, диша и живее под ясното слънце, излязло от ръцете на майстора.

Светлината, просторът пее в собите с резбовани – марангозлии потони. Стълбата за горния кат пак изскача на чардака – висок, извисен, обърнат към двора. Башлъците на колоните, освен две или три редици листа, имат спирали, охлючвчета и жилчици.

„Къщито“ е пак с камина от извито, кивгирлия дърво – бук, круша или дъб.

Дошъл е вече и вграденият ъглов долап. В кьошето – ъгъла е отворено широко място за менците. Тройна е и полицата за тях.

По вратите от орех цъфтят ружи от марангоз – резба. Ружи цъфтят и по раклите с два пояса листенца, а в кьошето на всяко табле се е свила по четвъртинка ружичка.

Цялата ракла е от бук, а таблетата от орех. По плъзгащите се – сюрмелии капаци на прозорците, по застъпките на долапите цъфтят ружички и лаленца.

Под каменните покриви цъфтят ружи… Под слънцето на потоните в ниска дървена люлка се люлее първата рожба. На челцето на люлката просветва марангоз – една ружа, та както цъфти ружата, тъй да цъфти и рожбата в този дом.

Под каменните покриви цъфтят ружи…

Ружи цъфтят по долапите, по таблелиите врати с къдрав горен праг, с топлина и хубост на ружи е накитен домът. С тях тревненската къща, свидна и гиздава рожба на тревненските майстори, идва във Възраждането. Осмислена, симетрична и красива. От тази къща излиза цветорезецът да зарадва живота с повече обич. На дървения фенер трептят капки резбица и той прави светилник от цяло дърво с четири кончета на четири страни, приловени на едно светилче. Ошарва ги с рагоча – длетото, със замба очертава юздите им.

Майсторът цветорезец прави и барутник – издълбава едно сърце от цяло дърво и с рагоча описва по него коланчета марангоз, нежно и бегло скрива между тях образ на котва. Надежда за свобода е издялал майсторът върху това сърце връз барута…

Под каменните покриви цъфтят ружи…

По потоните на собите греят слънца от резба…

Тя е родена в тихите пазви на планината от пастира, що води с висока гега стадото и тихо си свири с кавала…

Спре ли по високите топли поляни, седне ли вечер край огъня в кошарата, или зиме в собата край камината, той шари – реже с ножчето с кокалена дръжка – костурата си, плитки, нежни зарези. В ръцете му е същата ножка, с която отваря похлупаците си с шарена сол или си реже хапките чер хляб. По гегата пастирът прави рязове, кръстовки, зиг-заги, чертички и малки цветчета. По яворавата лека чашчица, що с нея отпива малки студени глътки вода от изворите, трепти лека, вкопана резба. Зарези и кръстовки се вият на вейчици по хурката – дара за севдата, дялани с върха на костурата, потопен в синьото кладенче на вдъхновението!

От планината е слязла дивна песен, водена от звънци на стада…

Пастирската резба е чиста и първият й зарез прилича на стръкче пролетна трева. Тя борави с безкрайния ритъм на триъгълничета и ромбчета, обляга се на простата симетрия и се къпе в светлосянката. Всеки майстор захваща от нея, тя е позната и вечна като песен на кавал.

В старата Жеравна целият „пояс“ над менсофрата – повдигнатата част на стаята, където се спи, е изшарен с пастирска резба – плитки рязове, ружи като малки слънца и „капчици“. С един удар на кривата замба са наредени „месечинки“, а с два – врязани „петички“. Те се нижат едно до друго като наловени моми на хорце или се редят едно подир друго като жеравчета.

Прастарият образ на пастирската резба се оглежда от потончетата, по вратите на старата народна дървена къща. С няколко порнати ряза, прави и пресечени, майсторът реже на потончето малко назъбено слънце с пет лъча като разперен човек.

Песента на пастирите е слязла в полето. Тя краси къщите и темплата на църквите. Будни, умни люде държат рагоча, кривицата – малката изкривена брадвичка и си помагат с руканя – друг дърворежещ инструмент – да доодялат колоните на чардака. По домашното иконостасче има най-много ружи, лаленца, листа от цъфнала ябълка. Малко кръстче, налапано от две змийчета, е първият отрязък, през който минава светлината. Това е първата й пролука в марангоза. Венец от дъхави рози, вити пръчки от лозина и тежки гроздове ограждат иконостаса във възрожденската къща. Рязани цветя, вейки и листа плетат марангоз по потоните. По темплата цъфтят рози, образ на красота. Слънчогледът възправя златната си глава по лозницата, за да нашепва на людете, че най-горе – ще да свети знанието. Под неговата светлина в Трявна се празнува празникът на двамината братя солуняни…

Даскал Петко е сочинил песни и учениците са окичили малкото училище с цветя. На старите люде той говори за Климента, първия ученик на двамината братя, що пренесе светилника им в България и оттам приеха виделината му всичките други славяни. Още преди пет века дебарлиите майстори са изваяли от дърво образа на Климент Охридски.

Тука, в Балкана, едва последните марангози ваят дървото. Глава на ангелче или две птичета, вдали в нежна целувка трошливите си човчици…

Голямото изкуство на тревненските майстори има три образа.

При цветорязането релефната резба оживотворява ружи и лаленца, слънчогледи и рози, листи и пилета, оплетени клонки. Правият резец на измира – длетото ги чисти, извайва от дълбокия фон на резбата. С друг резбарски инструмент – шупотил майсторът ще направи повити листи и цветя най-високо, а другите ще издълбае по-ниско. Тъй цветорязането става дълбока резба на два ката, светлината трепти по високите цветя и вейки, а долните са сгушени в мека, топла сянка. Така марангозът е кабартма, дълбока резба, една китена приказка от образи, окъпани в светлосенки.

Ако на този марангоз – цветорязане майсторът пробие дъното, става ажур и сякаш започва да свети. Дантелата от дърво е най-нежната и хубава песен. Затова тя се реже от най-майстора – устабашията. Цветорезците я наричат светла, „пробита“ резба, резба на „кошница“ и я правят на лозницата в иконостаса. През нея просветват меки, източени лъчи.

Майсторът знае как да направи плетня от „напробита“ резба. Ясно и чисто да грее: колкото светлина – светъл отрязък, толкова и сянка – плътно цвете от дърво. И в общата им песен ефирността на светлината да додава толкова красота, колкото и плътта на дървото. Така се редят светлини и сенки, както се редуват радостта и мъката в живота…

Третият образ, дето ваят майсторите, е на ангелска глава или птица. Не им стигнало цветорязането, нито тройно напробитата резба, а пожелали да имат цял образ от дърво. И той да е свободен, плътен, изваян!

Но за тревненските майстори – цветорезци има още един разказ.

По времето на най-тъмното робство от Атон идва една грижовна песен за славяните… Грижата за четмото и писмото и първите му другарчета – дълбането на дърво, църковната резба и писаните образи – иконите. С тях въври и черковното пеене. Смирени и безименни са ония, що пренасят светилника на тези четири изкуства, четири знания. Това са будни монаси, като Паисия – български люде, що милеят за народа си!

Песента от Атон сварва тук рабоша и пастирската резба, останала и може би от времената на ония седем дървени църкви в Трявна преди даалиите, когато по народната къща е цъфтяла нежната, прелестна резба на пастирите…

Така към придошлата песен от Атон се влива чистата планинска речица на пастирската резба. Знанията и образите се събират, изплитат същността на школата. Цветорезците режат цветята по иконостаса по-ясни, по-едри, по-сплетени, да се видят отдалеч като ясно и чисто писмо. Богато е изплетена лозницата с цветя, птичета, глави на ангелчета и политнали орли. Над царските двери е зарата, светлина и лъчи. Тя трепти като слънцето по жътва.

За цветорезците всяко цвете има свой говор, свой образ. С него те учат людете, мълвят им за красотата, за знанието, за светлината и за доброто. Така говори на людете Димитър Дойковчето – майсторът с преголяма дарба, направил иконостаса – темплото за църквата „Св. Георги“ в „долната“ махала в Трявна.

А в църквата „Свети Архангел Михаил“ поп Кою Витанов е сторил владиковия с всичката дарба, събрана от дедите му. Страниците, що подпират короната на владиковия трон, имат две лица, светла резба с хубост от две страни.

Резецът на най-тънките шупотили е отнел плътта на ореховото дърво. Заживели са само цветята. Завършили са глас дроздовете и няма мяра за хубостта, що изпълва трона от изрязан марангоз! Горе във вази от дърво са затъкнати рози. Меки и разпукнати, те като че ще се откъснат от бодливата клонка и ще паднат в шепата ти. На подръчниците на трона гергьовски кокичета ще отърсят наведените чашки, напълнени с роса… А горе короната, трептяща дантела от дърво, въздушно лека като полетял цветец, ще се понесе из въздуха…

А кои бяха тия, що създадоха тревненския дом и неговата украса? Що познаваха потребата на живота, ваянието на формите, дялането на струг, що боравеха с камъка, баграта и дървото?!... Това бяха народните тревненски майстори, дружина от дарени люде, родени в селските колиби, що знаеха да режат с твърдите си длани нежни цветове от дърво.

Като пролет от тревненските колиби слизат четите – дружини майстори. Те се множат, поемат към Тракия, Черното море, Добруджа. Знаят ги в котленския край, Жеравна, Ичера и Градец. Три пояса все майстори – бащата, синът и унуката. Те зарязват с кирилски букви по башлъците на жеравненските къщи една знайна година и едно незнайно име. Слизат напролет в полето, когато цъфти кокичето, когато пее първото пиле Чичо-пей. Изпровождат ги невести или севди, омъчнени майки, закитват ги с китка сух босилек, вързан с червен конец, и на него пробита бяла сребърна пара. Пред четата вървят гадуларите… Отвътре пеят най-гласовитите. Ония, що викат и благославят къщата.

Тая хубост излиза от ръцете на тревненските майстори, от равния рът над горите на изток – селото на уста Димитър Ошанеца. Те са най-песнопойци, гайдарджии и гъдулари.

Дойде ли се до мостовете, до църквите, тръгват генчевските майстори. От Куманите е Иванчо Давдата, уста на най-достойния калфа Колю Фичето, от Тодореците е Димитър Дойковчето – цветорезецът на „долната“ църква в Трявна. В село Генчевци расте един род като голям клонат дъб – родът на уста Генчевци. Бележи го един весел, брадат мъж с гъдулка – Къню Драганов, баща на най-личния тревненски майстор уста Генчо Кънев.

А кой е майсторът на огъня, кой прави изчуканите панти за долапите, чукчетата за портите? – Късовските майстори от селскорешката община. На тях поръчват богатите си тежки домове еленските чорбаджии. Най-първият от късовските майстори е Колю Петков – скромен, с тъжно вгънати в размисъл вежди.

А дървените коля, що громолят с наплатосани колелета из балкана, са от плачковски и стояновски майстори.

И турците тачат и дирят тревненските майстори. Те въздигат здрави конаци – домовете на техните големци и най-хубавите кервансараи – страноприемници и ханове за търговци и керванджии.

Мнозина от големите майстори се знаят в рездюлгерския еснаф. Те са създали свое лице и усталък: Димитър Сергьов, уста Генчо Кънев, Генчо Новаков, Иванчо Давдата и най-майсторът Колю Фичето от село Дряново. Другите са се помнили до едно време, после имената са се слегнали, за да се съединят с безсмъртието на творбите им. Едни от тях са дюлгери, други са цветорезци, но всички те могат и едното, и другото. Уста Генчо Новаков, що строи от ранна пролет до Архангеловден църкви, вае гълъби от дърво. Неговата самородна дарба на майстор цветорезец е преголяма! А чистата му любов към красотата го оставя завинаги сиромах…

А богати бяха старите тревненски майстори!

Техен беше кипежът, подбуждаше ги дарбата да сторят красотата вечно жива.

Техни бяха друмищата и пролетта, тяхно бе чудото на живота.

Техен бе блянът за свободата!

Майстор Смил от Стояновци убил седмина турци – да спаси една едничка българка. Отказал се от занаят и другари, взел си пушката бердана – другарката, па излязъл в Балкана. Но веднъж облегнал глава и заспал на нея, оставил край изворчето торбата с шарена сол, хляб, лук и сирене. Припъллила змия, ухапала го между веждите. Намерили между заспалите му очи една черна точица. А майстор Смил чакал тогава човек от Филип Тотювата чета…

Христина Милчева

„За майсторите, цветорезците и зографите“, 2011 г., издателство „Безсмъртни мисли“