Спомен за майстор Петко Иванов Рашков от Станчовци

На Антоновден в даскал Антон от Стояновци * от сутринта заприиждаха гости. Дядо Марин надуваше гайдата и бузите му ставаха като две ябълки. Отвсякъде идваха приятели с дарове и добри пожелания. Към обяд слезе от село Станчевци и майстор Петко Иванов **, баджанак и приятел на даскал Антон да го поздрави за празника и донесе дар – една хубава голяма ракла с марангоз. Макар, че живееха далеко един от друг – Станчевци беше на два часа път с каруца, имаше нещо топло помежду им. Даскал Антон и майстор Петко с уважение един към друг посрещаха що ще каже единият и какъв съвет ще даде другият.

Много вода беше изтекло от първите майстори на двата рода. На даскал Антон юнаци, повече дюлгери, отколкото марангози, а майстор Петковите деди, дядовци и бащи, бяха градили големите сливенски домове с марангозлии потони.

Сега майстор Петко сам завършваше низа от дарени майстори. От тях бе минало много време, наставено от работа, радост и усталък. Вместо дяланите ябълки с теслата бяха излезли нови и хубави образи на български барок. Те носеха вече топлия образ на майстор Петковото дарование, окъпано в светлосенки и нежност.

На Антоновден, в дома на даскал Антон, майстор Петко влезе с широка и едра крачка. От цялата му походка лъхаше радост и сила. Кадифените му очи искряха. На едното от тях имаше бяло „облаче“. От онова време, когато десетгодишен сирак да учи занаят при бахчеваните го даде майка му. Момчето деня и нощя беше около долапа да пои бостана. Въртеше ги един окуцял сляп кон. Една нощ конят спря – момчето беше заспало. Бахчеванинът надигна голям кол от градината и в яда си едва не го ослепи.

Сам се върна малкият син, захлупи глава, сгърна ръце около повехтялата пола на майка си и заплака. Голямата къща беше опустяла. Бащата бе лежал дълго в къта, болен от люти рани, да жали двете си хубави като пръстенчета деца и да мисли. Не трябвало да ходи с биволски коля по търговия, а да си стоеше дюлгерин. Тогава не ще да го нападат черкези за обир и с последни сили да брани стоката и живота си от тях…

Сега вместо дялнати башлъци с теслата, майстор Петко Иванов правеше от бял мек камък най-хубави ръкохватки, най-хубави парапети в Русчук. Вместо фарсия – наддаден еркер, новите домове имаха балкони. Но майстор Петко намираше и къде да даде от хубостта на марангоза. Вместо култуците на спуснатите ребра под сачака, сега над лицето на дома се виеше нежно изрязана челна дъска.

Цял пояс майстори учеха този усталък от майстор Петко: да правят вити стълби в новите големи домове в Русчук, ръкохватки и челни дъски на стрехите, изрязани като дантела.

Така спокойно и тихо думаше майстор Петко на чираците си и помощниците си, когато слизаше на ранина при тях на работа. Малко калпаче носеше той и под него на ухото затъкнат каламфир, червен гюл или чурчулюш. Малко калпаче носеше той и граждански дрехи. Погражданило се беше чирачето при чичо си в Русчук, когато бе учило марангоз, след като избяга от бахчеваните. Но това, що майстор Петко правеше сега сам, не можеше никъде нито да се види, нито да се научи. В марангоза той ваеше нашенски вейки и цветя, охлювчета и китеше листи и цветя по раклите.

Старите майстори бяха правили ракли с поклопени една над друга талпи, като натъкнати дъски. Големи и високи ракли да стоят върху големите камъни на тъмното хашево. От тях течеше с шум балканско жито, мерено не с крина, а носено с големи струнени чували. После в собата бе влязла другата ракла – шашармалия. Нея я правеха от орех и цепен бук. Малка, да прибира прикята. По-мераклиите майстори я китеха с ружи.

Гостите в даскал Антоновия дом пиха, ядоха и отбраните юнаци играха ръченица. Тогава един по един се изкачиха в горния етаж на къщата да видят дара от майстор Петко.

Раклата с марангоз бе голяма, на три дяла, лице с две колонки и надвесен широк калпак. Долу три чекмеджета и музичка /при отваряне се чуват няколко мелодични тона/. Гостите всички разбираха и от дюлгерлик, и от марангоз. Чудеха се на големия майсторлък, на хубаво изписаните дъбови листи, подредени като букет с нежни изопнати жилки. Позапитваха майстор Петко кое как е измайсторил. А той тихо отговаряше.

Децата се бяха отдръпнали встрани и не смееха да приближат. Даскал Антон сам взе гъдулката си да им посвири край камината. Гъдулката имаше резбовано лъвче на ореховото си чело.

Тази ракла майстор Петко бе правил в празници. Сега по Коледа той я бе доизкусурил. Понякога и не смогваше да дойде от далечния път. Беленската църква от камък, прешарена с три пояса тухли, заемаше сърцето и ума му. Изкарали бяха основите, а отдолу идеше вода. И той измисли да се направи голяма помпа като долапите на бахчеваните. Така бе дарен на всичко майстор Петко. Умът му беше светла лампа – правеше широк и бял кръг около земята, дето стъпваше и той като че чуваше изворите, които вървяха под земята, гласа на камъка и знаеше кое как да направи и какъв образ да му даде.

Но тази ракла освен хубост имаше обич и уважение. Тя бе свят и свиден дар. Тя имаше и дъх на гора, защото по нея бяха изрязани дъбови листи и жълъдчета. Всички тревненски майстори бяха китили дъбова шума. Малки жълъдчета имаше по таблетата в долната църква, правена от Дойковчето. Но жълъдчета и дъбови листа по ракла – това бе ново и толкова хубаво!

По раклата имаше и лаленца. Настрани увити клонки от див гюл. С тази ракла сякаш сърцето на майстор Петко думаше!

Слязоха пак долу край кивгирлията камина у даскал Антонови. Мина бъклица през ръцете на всички, стана дума майстор Петко пак да захване да вдига къщи.

Когато ставаше дума за нови домове – сърцето му се обръщаше! Там щеше да сложи и резба. Той ги виждаше големи, с красив чардак на втория кат, за да има хубаво лице къщата. С големи сачаци – сарай сачак. Колонките, обрязани грижливо, нагоре взети кьошетата. Като баща си от сърце правеше башлъците майстор Петко, а горе ги разлистваше като цвете. От пруста към хашевото ще сложи врата с горен извит праг. Сам рисуваше модела на дъската. Ко не става едно – друго. Просне го на картон, после на чиста бяла хартия и тогава го пренася на орех или липа. Разбира си от работата. От ръка може да направи всичко, да се изпише. Един бяга от дограма, друг от зидария, а той всичко прави. Лепят се по него чираците. Търсят го калфите и майсторите. Майстор Петко бе твърд на думата си, но добър и благ по характер. Когато слизаше с колата и вземаше с него малкото си момче на пазар в Трявна, все не успяваше да се върне навреме. Нямаше сърце да спре нито приказката, нито хатъра на приятелите си в града.

Такъв беше и с чираците, и с калфите на работа – разговорлив и добър. И колкото мерак и обич имаше да прави домове и църкви от дялан камък, толкова обичаше и резбата. И като не можеха да платят за църквата в Карашабан – хубава, със зелени кристали в камъка, изпрати майсторите да си отидат и целия иконостас направи сам. Една цяла зима го прави, без да търси плата.

Като най-старите от своя род – триста години назад в турско, майстор Петко Иванов правеше таваните на църквите с криворасли дървета. Да се гради на кубе с тежка и скъпа зидария. Докато се сключи зидът горе, трябват скели, калъпи. А майсторът редеше криворасли дървета, прихванати помежду си с брястови криволици. „Щом е расло криво дървото, то е най-здраво“ – казваше майстор Петко. А за майстор Петко може да се разкаже:

Имаше един майстор с голямо, добро лице и хубави здрави ръце. Всяка сутрин той слизаше на постройката си засмян и с червена роза зад ухото под калпачето. Розата, като ония, що цъфтят под прозореца и като че ли откъсната за него от нежна женска ръка.

 

Христина Милчева

„За майсторите, цветорезците и зографите“, 1967 г.

 

* Става дума за Антон Тодоров от с. Стояновци, бащата на резбаря Цаньо Антонов, завършил тревненското третокласно училище към църквата „Св. Георги” и учителствал в Поповци /Черновръх/ от 1885 до 1913 г. Той бил учител не само на децата, но и на възрастните. И в знак на признателност и любов го наричали „Даскал Антон”

** Майстор Петко Иванов /Петко Иванов Рашков/ от к. Станчевци /Г. Станчевци/ (1872-1920 г.)

 

По дирите на градежите на майстор Петко Иванов

 

По сведения от сборника „Тревненска художествена школа“ /1985 г./, той съградил църквата „Св. Възнесение Господне“ (1908 г.) в бургаското село Загорци /Шабан Къръ/. Че този храм е негово дело, потвърдиха и от Сливенската митрополия, след проверка в архивните фондове. По информация от Историческия музей в гр. Средец, Бургаска област, майстор Петко Иванов се явил на търга за строежа на храма с още двама предприемачи и го спечелил и построил църквата по проект на архитект от Бургаското окръжно инженерство, чието име не е запазено. От справката от музея в Средец става ясно, че майсторът си позволил и „някои изменения от първоначалния архитектурен план“, най-същественото, от които е, че вместо обикновени необработени камъни от кариерите край селото, основите и стените на църквата били изградени от чисто гранитни дялани камъни от землището на село Довруклии, Ямболско (днес село Правдино, община Стралджа), което оскъпило строежа… Няма сведения чие дело е иконостаса в църквата, който по сведения на Хр. Милчева е дело на нашия майстор…

Заедно с Цаню Перито от к. Ошани, майстор Петко строи училище в ямболското с. Баилии (неуточнено). Вероятно става въпрос за днешното с. Добриново /Хасъ беглу, Хасъ бегли, Хас беглии/. До 1901 г. Добриново е в Ямболска околия, след това по желание на жителите му преминава към Карнобатска. Училищната сграда е строена през 1884 г. от пръти и керпич, точно по тертипа на майстора, който обичал да реди „криворасли дървета, прихванати помежду си с брястови криволици“.

По сведения от сборника „Тревненска художествена школа“, майстор Петко правил и камбанарията на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в Бургас, а в градежа на храма участвал и Митю Цанев Кумански. Благодарение на отзивчивостта и съдействието на арх. наместник на Бургас, отец Севастиян Йорданов, открих сведения за градежа на катедралата. От тях е видно, че майсторът-строител на храма и на кубетата, е Митю Цанев Кумански, а не майстор Петко Иванов. Възможно е последният да е участвал в градежа, но не като главен майстор. Негов е обаче градежът на една от най-красивите църкви у нас - „Св. Георги“ в гр. Бяла, Русенско. Тя е строена по проект на арх. Димитър Шолев. По сведения за историята на храма, предоставени ми от отец Георги, майстор Петко пристигнал в Бяла с 25 души каменоделци. В основите на църквата поборникът Филип Симидов положил къс от знамето на Ботевата чета. А четирите й камбани са дарени от руския император Александър II след освобождението на България.

Майстор Петко градил и църквата в с. Правдино, Ямболско /нещо, което не успях да установя със сигурност, тъй като не открих сведения за този градеж/, строил и мелници с водни колела в Каябашкото блато в Котленско, негови градежи има и в Русе, но са неуточнени. В сливенското село Топузево /става дума за бургаското село Зорница /Топузларе/, той вдигнал католическа църква. По информация в интернет, майстор Петко Рашков от Дряново (?!) построил камбанарията на храм „Св. Богородица“ / 1898 г./ в селото. Със сигурност става дума за „нашия“ майстор Петко от Станчовци, който вероятно е майстор и на градежа на църквата, но не открих конкретни данни и за това…

 

Галина Иванова

 

* Специални благодарности на арх. Ивелин Любенов за съдействието по уточняване на сведенията за личността на майстора и днешните наименования на някои от селищата, в които е работил

Майстор Петко Иванов

Иконостас в църквата "Св. Възнесение Господне" в Загорци,
Снимка - Роза Божинова

Храм "Св. Възнесение Господне", с. Загорци, 1908 г.

Храм "Св. Богородица" в с. Зорница, 1898 г.

Храм "Св. Георги" в Бяла, 1915 г.

Църква "Св. Архангел Михаил" с. Правдино, 1912 г.