Ръката на тревненци. Част VI

Във взаимоотношенията с тези, на които работели, строителите проявявали пословична честност, добросъвестност и пестеливост. Строили така, сякаш изграждат дом за себе си, а не за чужд човек. Договорите им – контракти и условни писма – отразяват отношението им към техния собствен майсторлък. Четем в „условието“ между уста Георги Колев и училищното настоятелство за строежа на училищното здание в Черновръх:

„До две години, ако се окаже някоя повреда на училището в направата му, то майсторът Георги Колев се задължава да го поправи, и то без да вземе нищо за труда си“. В билета на същия майстор с номер 1668 от 2 август 1878 г., издаден с разрешение да практикува занаята си в Осман пазар (сега Омуртаг), е отбелязано – „честен и платежоспособен“.

И сега дядо Петко от Божковци и дядо Петко от Рашевите работят така, както преди петдесет години – с мерак и изпипване на работата, икономия на материалите. Това те ми доказаха по време на десетината дни, през които им чиракувах и се въртях около тях, за да науча нещо и да разбера някои от тънкостите на занаята, от душевността на тези хора с една достойна и много мъжка професия. Те са табиетлии, държат на реда и чистотата на работното място, на себе си. Случи се така, че на сградата, където работеха, имаше една бригада мазачи за външната мазилка – все млади хора. Веднага пролича разликата между двете поколения. Младите всеки ден хленчеха, че им няма ту мастарите, ту таблите и кофите. „Момчета, - казва им дядо Георги, - майстор без инструменти е като човек без ръце и душа. Аз си знам само моята мистрия, въпреки че годините са я изяли и е станала тънка като хартия, но не мога да си представя да работя с чужда. Сложете си ключ на вратата на една стая, подреждайте си и си пазете там инструментите, дрехите и нещата“. И това ми напомня за дядо Райко Витанов от Стражата, който и след Освобождението ходил да прави „църкви български“ в Цариград и Котел. Вече застарял, простил се със занаята си, но все още способен „да си шъта“, подрипвал като ужилен, ако някой заговори за инструментите му и ги поиска. Особено обичал своята „котленска тесла“.

И отново да продължим за нашите мазачи. Младите си имаха стая, но вътре беше хаос – дънки и маратонки, заплескани с вар, захвърлени чорапи, хартии и сума неизползваеми неща. А старците в тяхната стая си бяха подредили всичко под конец – работните дрехи, инструментите, непременно прибрани в чувала и сандъчетата, чисти кърпи за ръце.

Дядо Петко ме учеше как точно да сипвам в лопатата варта, за да не оцапам кофата и мястото около коритото. И колко ми беше чудно, когато след като измазахме едната стая, ме накара да събера от пода падналата при мазането изсъхнала вар, за да се счука, пренесе и използва за нова мазилка. Напълних няколко кофи. А след като стълбите на няколкоетажната сграда бяха измазани от младите, ъглите между стъпалата не личаха. Изхвърли се толкова нападала вар, че можеше да напълни самосвал.

Колко можем да вземем от „майсторлъка“ и табиета на бащите и дедите, колко техни ценни качества биха могли да се пренесат и в днешно време, но за съжаление някои скептични и модерни съвременници се отнасят с насмешка към отдавнашното идилично патриархално време и хората, които са живели тогава.

Тревненският възрожденски майстор наема една сграда „до ключ“, т.е. проектира, с „карандаш“, чаши и грошове, чертае върху груба хартия, с тайфата си извършва всички видове работа – зидарска, мазаческа, столарска и резбарска. Старият паянтов градеж отдавна остана в историята. Само едно кьоше от Трявна и многобройните възрожденски сгради, пръснати из страната напомнят за него…

„Хората ни тачеха и ни плащаха по-добре от другите – казва Енчо Мечкаров. Само на АТЗ – Стара Загора, трънчаните коминджии вземаха повече от нас. Печелехме съревнованията, веднъж бригадата ни взе 400 лева награда. Правехме рационализации, и платна с чимберлик, за да не се режат“.

Нашият град се обнови /към 1987 г./, израснаха нови квартали – „Светушка“, „Дядо Рачовия“, „Украйна“, кварталът към детска градина „Гергана“ /днес към хотел „Сезони“/, нови обществени и административни сгради – киното, културният дом, поликлиниката и болницата, хотелите „Ралица“ и „Трявна“, туристическата хижа „Бръшлян“. Вдигнаха нови корпуси и МЗ „Иван Йонков“, завод „Аврам Стоянов“, ВТК „Ангел Кънчев“, мебелният завод „Изкуство“ и др.

И добре, че всичко построено е съобразено с основната линия на ниското строителство в Трявна. Някои от тези нови сгради, като туристически дом „Бръшлян“, отделни жилищни блокове, органично се връзват със стария възрожденски облик на града, с околната природна среда. Но и тревненци не останаха незасегнати от кусурите на новото строителство – доста нови къщи и блокове са еднотипни и стандартни, чуждее мраморният площад пред културния дом. Местни хора, русенци и варненци плъзнаха из селата – изкупиха стари къщи и дворни места, изградиха се нови, хубави вили, стегнаха се стари къщи в Престой, Николаево, Енчевци, Стоевци и др. Селата заживяха втори живот. Но в тях се срещат и някои чудати метаморфози на псевдобитови и неугледни вили. Няма да се спираме подробно върху причините за това явление в Трявна – то е общобългарско, проучено и описано от специалистите. Строителство из Трявна има, но строителите тук все по-рядко се срещат. Къщите – паметници на културата, се реставрират повечето от габровци. Е, има и тревненска група за реставрация към съвета, но колко голяма е тя – шепа хора. По строежа на някои жилищни блокове работят строители от Бургас, Плевен и други селища на страната.

Отдавна ги няма възрожденските тревненски строители, но след тях останаха Райковата къща в Трявна, Априловската гимназия и църквата „Св. Богородица“ в Габрово, къщата на хаджи Драган в Жеравна и стотици старинни възрожденски сгради из цяла България с висока архитектурна и художествена стойност, градени от знайни и незнайни майстори. В повечето случаи за тях се знае само от творбите им, които са надвили годините, за да ни напомнят за възрожденското родолюбие, любовта към красотата и таланта, за да можем да се връщаме назад, да се оглеждаме в чистия народен извор в днешния забързан и динамичен век.

Ние трябва да съхраним за бъдните поколения сътвореното от тях, защото за нас, тревненци, те са гордост и безценно художествено и нравствено богатство. Публицистът Николай Тодоров казва, че както има паметник на незнайния войн, така трябва да има паметник и на незнайния строител. Такъв паметник, макар и скромен, макар и паметник не в пълния смисъл на думата, в Трявна има.  Това са скулптурните фигури на новия мост. На строителите, чийто имена се знаят, признателното население е посветило скулптурна композиция с паметна плоча. Но не паметникът е най-важен. Няма по-голям паметник от това, което са изградили майсторите, от признателността и почитта към делото им. Няма по-голям паметник от народната памет, от спомена и знанията за тях, за да пребъдат във вековете.

И те ще пребъдат!

 

Катя Николова