Ръката на тревненци. Част V

Старите тревненски майстори работели, за да изкарват хляба си, да живеят що-годе сносно. Далеч били от всякаква алчност, корист, увъртания и хитрувания за пари. Но с нахлуването на новите социално-икономически отношения се появила и фигурата на предприемача, който вземал по-голямата част от печалбата за себе си, а за строителите оставали трохите. Малко такива предприемачи – експлоататори имало в Трявна. Преобладавали дребните предприемачи и майсторите с майсторски свидетелства, които наемали постройка, ръководели строежа, в някои случаи набавяли материали, а често пъти работели на „дувара“ или на скелята наред с работниците. И все пак, за да могат да издигнат къщи за своите синове и внуци, да посрещат масрафи по сватби, кръщенета и празници, дюлгерите трябвало да пестят, да изкарат някоя пара повече. Стремежът към по-добър живот, към припечелване на нещо повече ги запраща в чужбина – в Турция, Влашко, Молдовия, Персия, дори в Америка. Но както се видяло по-късно, никой от „персийците“ не забогатял. Това личи ясно от разказите им и особено от това, което чух от Митьо Манолов от Престой: „В Персия спечелих 200 000 лева. Върнах се след 9 септември на село с цяла камара пари, синът ми – петгодишен, а когато заминах за чужбина, оставих жена си млада булка. Детето не ме беше виждало и ми вика „чичо, чичо“. Спечеленото в чужбина не улови ред. Едно – направи се обмяна на парите, и друго – колкото можах, с което беше останало, си купих имот, крави, рало. Основаха ТКЗС-то, всичко отиде там. Но човек като се труди, пак е добре. На колкото обекта работих – Химкомбината във Враца, язовир „Студен кладенец“, ТЕЦ „Марица – 1“ и все с бригадир тревненеца Никола Станчев. Само в АТЗ „Стара Загора“ бригадир ми беше Енчо Мечкаров. И сега сме добре /през 1987 г./. Имам 150 лева пенсия. На двамата ми сина направих апартаменти“.

Но не само за пари и печалба работели тревненските майстори. Някои от тях ги привличал широкият свят, жаждата към неизвестното. Когато попитах Миньо Димиев от Стайновци кое го е подтикнало да отиде на работа в Персия, каза ми, че освен безработицата в България една от причините за заминаването му в чужбина е меракът да види какво е там.

Скромният живот, пестеливостта не са попречили на старите строители да проявяват щедрост, отзивчивост, обич към родното, към българското. Те направили даром училища, чешми, мостове и пътища. Днес за това напомня запазената каменна плоча от чешмата, дарена на Трявна от рез-дюлгерския еснаф през 1804 г. С голям ентусиазъм тревненци построили школото си – с доброволен труд и средства на цялото население. Едва ли неговите безименни дюлгери са взели грош за работата си. А колкото един майстор е по-талантлив, толкова душевно е по-богат, толкова по-голяма е неговата щедрост. Уста Генчо Кънев (Големия), воден от желание да направи някакво благодеяние на църквата „Св. Георги“ в Трявна, на която бил енориаш и имал откупен трон, заявил на епитропите й, че е готов на свои разноски да й направи амвон. Работил няколко месеца и амвонът бил готов. По-късно големият майстор направил и парични дарения в полза на тази църква.

И при строенето на Априловската гимназия в Габрово уста Генчо Кънев, въодушевен от радостта на габровци, движен от родолюбие и желание да отдаде своя дар за хората, работил без никакво заплащане.

Тревненските строители били родолюбци, патриоти и направили не само материални дарения. Някои от тях принесли в дар на борбата за национално освобождение не само обичния занаят, но и живота си. Въпреки че като майстори изпълнявали волята и желанията на друговерците, те не могли да търпят униженията и обидите, умеели да бранят своята мъжка и човешка чест. В една народна песен, отразила действителни събития, се разказва как майстор Слав Христов тръгнал с тайфата си към с. Медвен къща да строи, но грабнал със себе си и пушката:

„Буля ги Гена изпраща

из голямото нивище.

Остави, Славе, таз пушка,

не носи шишане с тебе…“

Когато през есента Слав и другарите му се връщат от гурбет, турски разбойници завардили пътя и докато майстор Слав вдигнал пушката, коварен турски куршум го ударил в сърцето. Дюлгеринът Йовчо отмъстил за Слав и убиецът паднал на място.

Хубава Гена не получила наниз жълтици или тънка свилена кърпа, а пушката на Слав, опръскана с кръв. Гробът му останал на пътя за Медвен, за да напомня за дюлгерската непокорност, чест и гордост.

Тревненският строител Смил от Стояновци не могъл да гледа гаврата на турците с честта на едно българско момиче, убил насилниците, грабнал пушката и потънал в усоите на Балкана. Отишъл при бистроструен студен извор, напил се с вода, оставил си торбичката и легнал на земята да събере сили. Както заспал, змия го клъвнала между веждите. Намерили го там, заспал завинаги, с черна точка между очите… Останал само меракът му да стане хайдутин.

Внукът на големия строител и резбар Димитър Ошанеца – Златьо, наследил от баща си и дядо си не само занаята, наследил и тяхната волност, обичта им към свободата. Нещо повече – сърцето му прежалило не само занаята, но и младия му живот в името на борбата. Като четник в четата на Хаджи Димитър паднал убит още при първото сражение до село Караисен, Великотърновско. Баща му Пеньо Ошански, тачен и уважаван човек и майстор, съпричастен към делото на борците за свобода, отстъпил тескерето си на Васил Левски, за да може Апостолът на свободата под негово име да се укрие и да премине във Влашко.

Димитър Софиялията, един от ръководителите на Велчовата завера, събрал своите около 200 дюлгери да имат готовност за участие във въстанието. Той станал една от изкупителните жертви на съзаклятието и, както майстор Смил, смъртта го изпреварила, та не могъл да продължи борбата.

Когато на 5 май 1876 г. в Трявна се развял байракът на априлци, под него освен зографи и резбари, се наредили и дюлгери. Дюлгерите се били и на Шипка, и в Стара Загора, взели участие във всички войни след Освобождението.

 

 

(Следва)

Катя Николова