Първото детско списание

Цяла нощ дядо Славейков беше работил в печатницата да приготви материал за вестник „Македония“. Сега се прибираше в къщи. Изток се червенееше, но Цариград още спеше. В мълчаливия град далеч някъде изкукурига петел, след малко се обади друг, после трети. Беше тихо. Само стъпките на дядо Славейков се чуваха по калдъръма на улицата. Той вървеше и мислеше за децата си. Много тъгуваше за тях. Представяше си как сега спят дома в Трявна, натъркаляни на пода под топлата бяла черга, със зачервени бузки и рошавички потни коси. След малко ще изскочат от чергата, ще се умият надве-натри и грабнали книжките си и комат хляб в ръка, ще тичат на училище. В къщи ще остане само малкият Пенчо, ще играе около стана на майка си или ще слезе в двора на вадата да си прави воденички… Вечерта ще се съберат всички около железния свещник. Ще четат уроците си и после ще заспят… Дядо Славейков си спомняше и своето детинство. Колко много му се искаше някога да чете, а нямаше никакви книги. Само черковни книги, по които учеха.

„Малките хора и сега искат да четат – мислеше той, - а още нямаме книги за тях. Народът е съчинил и приказки, и песни за децата, а ние, писателите, какво сме написали до сега за тях?“.

Много пъти беше мислил дядо Славейков и много пъти беше заричал да напише за децата книжки.

„Пусто време не остава… Ако ти не приляга времето, ти нему прилегни!“ – мина през ума му пословицата.

Потънал в такива мисли, той стигна до Керемид махлеси, дето живееше. След няколко часа сън отново беше бодър. Седна на масата си и започна да пише. Пред него се трупаха изписани сини листа със ситния му като мъниста почерк. На първия лист се четеше:

„Пчелица или ред книжки за деца“.

Към българчетата!

„… Силно усещаното лишение от книжки, сгодни за прочитание на децата, ни подкани да предприемем едно редовно издание на таквизи книжки. Някои даже възрастни и учени смятат и употребяват книгите и вестниците като неща бездушни. Колко страшно се лъжат те. Книгите и вестниците могат да мислят и говорят и правят зло или добро. Писателят или съчинителят на книгата, или вестникът, който би взел в ръка ти, малий ми читателю, ще ти бъде другар, докогато ти искаш да те придружава, и той ще ти говори…

От това се разбира, че голям бил някой като мене или малък като тебе, все трябва да си доставя добри книги, които да му бъдат добри и полезни другари и приятели“.

Дядо Славейков остави перото си на масата. Той си представи как децата му ще получат тази книжка в Трявна!...

Донка ще я приеме от пътника, който ще им я занесе. Тя ще викне братчетата си от чардака… Чуваше дори гласа й:

- Рачо, Райко, Христо, къде сте, бре? Елате!

Сигурно Христо, най-пъргавият, ще се обади:

- Защо ни викаш?

- Потърси у дядови Рачо и Райко! Да додат, че книжка от Цариград е дошла за нас.

Христо ще хукне като стрела към реката за дядови си. Малко след това децата ще дотичат и ще се съберат около Донка.

Голямата сестра, седнала с книжката в ръце на някой от писаните сандъци, ще им чете. Той виждаше любопитните лица на децата си, които жадно поглъщат всяка дума. Виждаше и дяволитите очи на малкия Пенчо, сгушен в полата й. Бащата беше сварвал много пъти голямата си дъщеря, събрала малките палавници, да им разказва, каквото е прочела в списание „Зорница“ или друга някоя книга.

Дядо Славейков се усмихна щастлив: българските деца ще имат свои книжки!

- Е, докато приготвям броевете, ще се спи по-малко, но няма що! Нали е в полза на децата!

И перото му пак зашари по книгата:

В цвят се взира,

мед събира

малката пчела!

Ако трудни, но са чудни

нейните дела.

От бръмченье

нам ученье

„Труд за похвала“.

Така започна първото детско списание у нас „Пчелица“. Тя захвърча по всички краища на българската земя и децата с радост я посрещнаха. Никога досега българчетата не бяха имали такова четиво. От „Пчелица“ те научаваха много неща.

„Опитвай се пак!“ – ги учеше дядо Славейков.

Туй да ти е все в умът:

„Опитвай се пак!“.

Би не случи първи път,

опитвай се пак!

Покажи, че си юнак!

Дръж се, ти щеш победи,

само постоян бъди –

опитвай се пак!

Както могат другите,

тъй с търпенье мож и ти –

да н’останеш тъй простак,

опитвай се пак!

Бащите на повечето от децата бяха бедни хора. Рядко някой от тях можеше да запише детето си за списанието. Дядо Славейков също беше беден. Книгите излизаха в малък брой и не можеха да си покрият разноските за хартия и печат. Той си блъскаше главата отгде да намери пари за списанието. Със своята находчивост и енергия той направи дори лотария, но и това не помогна. Пари не можаха да се съберат. „Пчелица“ спря на седмия брой…

Началото беше турено.

 

 

Светослава Славейкова

Из книгата „Дядо Славейков. Случки из неговия живот“, 1957 г.

 

* На снимката: сп. „Пчелица“, кн. 1/1871 г., НБКМ