Ръката на тревненци. Част IV

Не само тревненските възрожденски къщи имат свой специфичен облик. Възрожденските църкви, оставени от строителите по българските земи, също се отличават със свои особени стилови и композиционни особености. Дори и неспециалистът би могъл да ги различи от тези, които са строили брациговци и самоковци. Църквите на южнобългарските майстори са със строги, лаконични фасади, изчистени от излишни детайли, с ярко подчертана надлъжна ос. Типичен пример за това са казанлъшките църкви с великолепна каменна пластика и дърворезба. Тревненци обръщали по-голямо внимание на църковната архитектура, на детайлите, на украсата на фасадите, и то най-вече към втората половина на XIX век. Околопрозоречните пространства били оформяни красиво с блокове от дялан камък, западните входове с колонада, по фасадите имало на някои места и каменна резба или розети, като в Котел и Балчик. На южните врати се срещали и полукръгли ниши – алафранги. Особена хубост придавали на култовите сгради меките вълнообразни линии на подпокривните корнизи, оформянето на куполите и камбанариите.

 

***

Животът на тревненските дюлгери по странство ги сблъсквал с чужди култури и светоусещане. Това, разбира се, не може да не е оказало влияние върху бита им и не само върху тях, а върху семействата им. Когато се завръщали от гурбет, те донасяли в торбите и дървените си куфари пъстри престилки, кърпи и чорапи, получени като дар от „такиите“ по Добруджа, Тракия, Черноморието, Розовата долина и Делиорман. Тревненки се радвали на пъстрите „полянски“ тъкани, носели ги и ги „коландрели“ с радост. Затова може би няма характерна чисто тревненска престилка в местната женска носия.

Строителите заминали да работят в Персия към 1935 г. с домотъкани, полуградски дрехи, а се завърнали като истински „европейци“ – с голфове, сака и вратовръзки. Овладели добре и езика на държавите, където работели. „Най-напред научихме какво е хляб и вода на персийски, как се казват строителните материали. За няколко години усвоихме почти половината от думите на езика“ – разказва Цаньо Пеев от Кисийците.

Но това не е толкова важно. Същността на нещата е друга. Напредничави, с вкус към новото, дюлгерите и резбарите били готови да възприемат отстрани всичко, което е хубаво и прогресивно, без да копират чуждоземното, без да се превърнат в чуждопоклонници. Обогатявали своите вековни традиции с елементи от някои западни стилове, но органично ги вплитали в тревненското, в българското. Акантовият лист, видян по Влашко или Русия, се побългарявал. Листата му се закръгляли, като се приближавали понякога до дъбовия, който все пак не бил напълно дъбов лист, нито класически акантов, а чисто тревненски. Априловската гимназия в Габрово била изградена от уста Генчо Кънев (Големия) по подобие на Ришельовския лицей в Одеса, но не представлява негово копие, а самостоятелна оригинална архитектурна творба със свои художествени достойнства. Игривите барокови извивки на корнизите в църквите им придавали по-изящен и раздвижен вид, а прозорците на училищата и конаците с лека дъговидна форма в горния край ги приближавали до европейските.

 

***

Строежът на жилището бил върховен и тържествен момент в живота на хората. С първата копка на основите се полагало началото на нещо ново и голямо, началото на цял родов летопис. С някои строители и групата за автентичен фолклор в квартал „Божковци“ се опитахме малко по малко да възкресим спомена за някои обичаи при строежа на къщата. Ето каква е приблизително картинката.

Ще се започва строежът на новия дом. Дядото още предния ден е заклал агне, провесил го е на ченгела, закачен на ябълката, внучката му полива, снахите пренасят месото и дреболиите. Бабата се заема с вареното на курбана и с печенето, че за осветяване на строежа ще сложи трапеза сред очертаното място за темелите. Трапезата, на която ще бъдат майсторите и близки на стопаните, ще бъде осветена от селския свещеник.

И ето, дюлгерската тайфа пристига с шум и закачки.

-      А сега да видим кой пръв ще копне? Я ела ти, Цанчо, че си млад и пъргав, всичко ти иде отръки. Лека ти е ръката – казва майсторът, а след това се провиква по-силно: - Дано на хаир да е, лек и спорен да бъде животът на чорбаджиите!

-      Стопанке – казва главата на семейството, - я дай шишето с олиото и бележката да ги зазидат майсторите в темела, та да е здрава къщата, да приюти голяма челяд и да живее в мир и сговор!

Момченцето им – домашният многознайки, който се навърта наоколо, изпреварва майка си, грабва шишето и пътьом, като се взира в бележката, срича: „На май 12 лето 1881 зафана са къщата на Боню Иванова от Енчуфци“.

Ето, че пак идва ред на майстора. Той полага крак върху основния камък и се провиква:

-      Ей, чорбаджи, мърда камъкът, иска камъ!

Звънват върху камъка шепата пръснати грошове, хвърлени от главата на семейството.

А комшиите и роднините знаят отдавна, че Боню къща ще строи, и го почитат не само на курбана при копаенето на темела. Още преди това са направили „меджия“ – докарали са му камъните за основите, и се уговарят с пет-шест каруци да му набавят и плочите за покрива. И всичко това – доброволно, с ищах, без корист, без заплащане, с желание кой с каквото може да помогне на тези, които строят, без никаква показност и хвалби.

И един ден, когато чантията – покривната конструкция на къщата – вече е готова, из селото се разнася монотонният и напевен глас на майстора, застанал на покрива до дървения кръст, окичен с ризи, пешкири, престилки, чорапи и кърпи:

„Благодарете се, майсторе,

и вие, калфи и чираци.

Слушайте и вие,

Драги селяни и комшии.

Пристигна Боню

един подарък,

бял като сняг,

червен като майски трендафил,

който ще струва

155 пола империала.

Той майсторите сайдисал

и възрадвал,

зданието окичил,

въздигнато като гора зелена

и разстлано като поле широко.

Тъй господ и него

да сайдиса

и възрадва.

Да му помогне бог да иде

на светите места, на Божигроб,

да пише бащи и майки,

братя и сестри,

роднини и кумове.

Колкото на тоз подарък

жичките,

толкова да му са

жълтичките.

Колкото му са кончетата,

толкова да му бъдат

кончетата в обора.

Колкото на морето пясъкът,

на хората листето

и в полето тревата,

толкоз чест и берекет

в неговата къща.

От майсторите сила и кувет,

от калфите

нов мурафет.

На чифчиите дарба и берекет.

Да е жив и здрав,

който е тоз дар“.

И всичко това за здраве и сполука на майсторите, на стопаните. При осветяването на къщата гостите носели някакъв дар, обикновено храна или питие. Ако някой забравел да донесе, при влизане в къщата търкулвал пара, за да върви на стопаните напред.

И днес е останало нещичко от тези стародавни обичаи. При строеж на нова къща близки, роднини и приятели помагат при отливането на плочите – почти като на някогашните меджии.

На завършващите се сгради на някои места вместо дървения кръст, окичен с дарове, се вее знаме. Новодомците канят гости и получават от тях подаръци за новата къща.

 

(Следва)

 Катя Николова