Няколко думи за народното ни ваяние

Думата ни е за така наречения марангоз или дърворез, който се работи малко от двете страни на балкана, а повече отвъд Рила и Шаръ-планина. Български ваятели ний знаем да излизатъ в Мизия от Тревненско и Самоковско, в Тракия само от Калоферъ, а в Македония oт Разлог, Дебър и цялата им околност. По настоящем числото на занимающите се с това искуство в страната ни е доста незначително и коя е причината на това, ще се потрудим да го обясним по-нататък.

В какво състояние се е намирало ваянието у нас в старо време, може да се види само в построените преди шест-седем века църкви св. Апостол Петър и Павел в митрополията на старата ни столица Велико-Търново и друга една, името на която не ни е известно, в селото Недобърско (Разлог). Само в тия два старобългарски храма знаем да са уцелели до негде иконостаси, царски врата и кръстове, издялани от дърво и украсени с златен варак. Това искуство съществува в страната ни от незапамятни времена, ала от тогава и до сега то, може да се каже, е направило твърде малък успех. Каквито цветя и други растения, вази и зинали лами ще видите на владикова трон на една стара църква, такива с малка разлика ще ви изработи по-простия съвременен ваятел. Намират се тук-там из българско даровити художници, чиито произведения представляват нещо изящно; ала те са голяма рядкост. Причината за това е оная неоспорима истина, че искуствата вирeят там, гдето народа е богат и като такъв, готовъ е всякога да ги насърдчи. Ни една страна не е располагала в средните векове с злато, както Италия, и ето защо само в тая страна са се родили велики хора на живописта, ваянието и зодчеството /* строителството/. Дървените и каменните изделия на нашия ваятел са изработени по един първобитен начин, и имат чисто византийски или пък старобългарски тип и рядко представляват нещо особенно. Те няматъ никакво сходство с ония от същия род, останали по нас от древните векове. Няколкото що-годе, уцелели надгробни камъни, саркофази, жертвеници, орелиефи, барелиефи, милияри, капители, колони, пиедестали, корнизи, архитрави, фризи и статуи, ископани в София, Стара-Загора, Балчик, Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол, Никюп, Арчар, Враца, Никополско и другаде низ България, и находящи се по настоящем в столичния музей, са дело на византиец или римленин и като такива не могат да послужат за градиво по народната ни художественност. Из между тоя куп драгоценности от миналите векове, както ни се съобщи от вещи хора, има само един-два камъка, които са чисто старобългарски. Намират се няколко такива и от стари турски постройки, също по чужд стил, навярно арабски или персийски. В такъв случай поражда се въпрос: oт где да исчерпи нещо изучающия чисто народното ни искуство? По последното, според нас, може да се събере градиво само от някои много стари и сега едвам уцелели или полусрутени църкви, каквито са споменатите по-горе две, и от други още тоже стари згради, каквито са напр. манастирите Рилски, Бачковски, Троянски и Св. Иван (Дебърско ). Нашия ваятел изрязва от орехово и липово дърво и от мраморъ, гранит и гипс само иконостаси, царски врата, кръстове, владикови тронове, амвони, надгробни камъни, капители, пиедестали, колони, столове, тавани и много други, каквито се срещат в всякои по-богати и по-стари манастири, църкви, училища, конаци и къщи. Хвърлете един поглед на тие предмети и ще си съставите що годе понятие, в какво състояние се намира у нас, тоя клон от искуството. Вий ще се уверите, че в народните ни ваяния все има нещо особенно; ала то пак е много далеч от онова в другите напреднали държави. Това ще се казва мраморна група, статуя и бюст, никога не може да излезе от ръката на българския майстор на църковни украшения или други такива от същия характер.

Нека се спрем малко върху историята на това искуство, и да видим от где то е пренесено в разни кътове на отечеството ни.

B старо време, някои от така наречените зографи в Трявна, едничек художествен център в княжеството, умеяли не само църковната живопис; ала и ваянието, т. е. работяние едновременно и едина и другия занаят. Те се условвали с построившата си нова църква градска или селска община не само да й изобразят иконите и стените, но и да й издялат иконостаса с златен варак и други скъпи бои. Заслужившия наш живописец Николай Павлович в забележките на една своя брошура, напечатена в Русе през 1867 година, като изброява всички по-първи тогава иконописци, родом от Трявна, Самоков, Чирпан и Разлог, споменува, че почти всички те се занимавали с ваяние, което изработвали доста добре и трудолюбиво, но не се придържали у никакъв закон, а по диктовката на своята фантазия. Тъй като църковната живопис е пренесена в страната ни от Света-Гора, то няма съмнение, че заедно с нея е пренесено oт там и ваянието. Друго-яче и не може да се предполага. Известно ни е, че в старо време на Атонските манастири са ходили на поклонение по великденските праздници много повече наши сънародници, от колкото сега. За да изучат никои, находящи се там в цветуще състояние искуства, престоявали са по няколко години като ученици при по-добри майстори, връщали са се после по родните си места и се залавяли на работа. Едно лице, което пътува преди четири-пет години по Света-Гора, ни уверява, че с ваянието почти престанали да се занимават и че по-хубави мраморни иконостаси в църквите биле изработени в Еллада. По събраните от нас сведения, това искуство, също и църковната живопис, броят по-много работници в по-близкия до Атонския полуостровъ Дебър и цялата му околност, гдето по-напреднали в това отношение са селата: Осой, Галичник, Лазаро-поли, Тресънче и Горньо-Броди. Кой от нас не е слушал още и за прочутит тамошни архитекти и зидари, странствующи по цели чети из княжеството ни, Сърбия и Романия? И така за пръв художествен център в цяло Българско справедливо може да се вземе Дебър с всичката му околност. В София се намират до десет души ваятели от там, между които видно място заема Ив. Филипов – майсторът на иконостаса, владикова трон и амвона на новопостроената църквица Св. Георгий. Същия изработил такива предмети и на църквата Св. Ив. Богословъ в Карнобать, които представлявали нещо несравнимо по-хубаво и сторили връх 15.000 лева. Други пак такива негови изделия в църквата Св. Георги в Ямбол, макар и да са костували приблизително същата сума, поради своя извънредно дребен релиеф, не ни се видяха до там красиви.  

Македонските ваятели, подобно на тамошните майстори зидари, дохождат на работа в княжеството на пролет, а се завръщат по родните си места есенно време след Димитровъ-ден.

Но да се завърна пак на думата си за Света-Гора, като разсадница на изящните искуства по разни краища на отечеството ни. Някои пътешественици ни расказват с удивление за произведенията на тамошните живописци-монаси, които рисуват прекрасни икони, портрети и пейзажи. Там се намират също и работилници, гдето с отличен успех може да се изучи железарство, дърводелство, чехларство, кожарство и шивачество. Тия, които отиват да усвоят някакво изкуство в Света-Гора, посещават местните духовни училища, запознават се с словото Божие на славянски и еленски език, и се завръщат по родните си места подготвени и за майстори, и за учители, и за свещеници.

До преди 80-90 години в Трявна името даскал се давало и на иконописеца, и на ваятела, и на псалта. Някои такива приемали после духовно звание и пак следвали да се занимават с занаята си. И сега там, има стари свещеници, които владеят добра църковна живопись. Не отдавна починалий Архимандрит Костандин Bитанов бе даровит ваятел, на когото изделията привлекли много вниманието на известния пътешественик Ф. Каница. През 1860 год. като посетил последния неговата работилница в Трявна, попитал го; кой е бил майстора му, ходил ли е в некоя чужда страна, и от где взема планове и образци, а в отговор на това, художника извадил куп картони с такива и му казал, че едни са негово изобретение, други има наследство от баща си, а трети са опити на по-малкия му син, който работил същия занаят.

После Архимандрита добавил, че баща му учил ваянието в някакъв гръцки или руски манастир, ала где - това уважаемия автор не споменува. Няма съмнение, че манастиря е бил от ония на Света-Гора, гдето в старо време въпросното изкуство е брояло даровити майстори. Тъй като е думата за духовни лица - художници, намирам за добре да спомена, че и великия деец по възраждането на новобългарската книжнина Отец Неофит Рилски от с. Банско (Разлог), е бил доста искусен зографин, който освен икони рисувал още и от натура свои портрети, находящи се един в Министерството на Народното Просвещение, и други в  Рилския манастир, гдетo тoй е работил и учителствувал.

Ваянието у нас, подобно на църковната живопис, е занаят наследствен, т. е. дядата учи внуците си, бащата - синовете си, брата - по-малките си и т. н. Като порастнали в Трявна между самоуци - архитекти, иконописци и обикновенни майстори (зидари, мазачи, столари и др.), oт които мнозина владеяли ваянието, ний ще расправим тука на късо, как то въобще се работи. Материала по нашенско, особенно хубавата липа, рядко се намира, а ореха се доставя повечето от близката Розова-Долина, гдето той е в изобилие. От тия два вида дървета се пригатвят дебели дъски, които най-първо се изсушават хубаво на слънце и после, ако стане нужда да се добие по-широка плоскост, слепяват се внимателно с туткал и се държат дълго време стегнати на скенжа,  до като отделянието им стане невъзможно. Вской един ваятел притежава куп планове и образци, които не си нищо друго освен едни дебели книги с моливени контури на едролистни цветя, различни овощия и растения, животни преимущественно гълъби - всички с твърде малка имитация с онази в природата. Тия в обикновенна големина контури, ваятеля или ги е наследиль от майстора си, или ги е копирал от другиго, или пък ги е скроил с своята фантазия. Те са  надупчени по всичките си линии с игла, да може да преминава през тях ситен въглен, който да ги отбелязва на гладката липова или орехова дъска. Последната ваятеля приготвя по формата и големината на предмета, оглажда я хубаво с ренде, постила отгоре й контурът и тупа по дупките му с рядка торбичка, пълна с въглен, до като го получи отдолу очъртан. По такъв начин той има вече плана на предмета и пристъпва към даванието му желаемия релиеф – работа доста трудна и умайна. Сечивата на нашия ваятел са един вид стоманени длета с разна форма, които носят общо име шопотили и се правят от местни брадвари.

Как се изработват същите църковни потребности от мрямор - това не сме имали възможност да видим. До колкото ни е известно, такива са достояние у нас само на македонския ваятель. Хубави надгробни камъне издават в някои градове и села в Разлог, гдето се намира в планините мрямор. А изящни иконостаси, даже и цели здания от такъв материал, изработват майстори преимущественно от Дебар и Еллада.

Тука ще изброим имената на някои изкусни ваятели, от разни кътове на отечеството ни, като и споменем, на кое место се намират техните по-хубави произведения. Освен Филипов, за когото говорихме по-горе, по-видни ваятели от Македония са Василчо Авраамов, Петър Гъркът, Филип Авраамов и други, от които някои работят сега по разни градове и села в Северна и Южна България. Архитекта Дамян Арсов, (православен албанец от Дебър) уверява ни, че най-красиви изделия на народното ни ваяние имат манастиря Свети Иван (Бигар) и църквата Св. Никола в Крушово (Прилепско), и че като тхните иконостаси той не виждал даже и в Света-Гора, която обикалял цяла. Според същии, майсторите им били двама монаси, известни по своето изкуство вред по Македония; а според друг, работил ги сам някой си Петър Зографов, който не падал по-долу в това отношение от тях. Хубави изделия oт същия род се намират още по църквите в Горно-Бради и Негош (Солунско).

Що се отнася до Княжеството, едва ли ще се намери по-хубав и по-скъп иконостас другаде, от онзи на църквата св. Богородица в Габрово, който е едно изящно изделие цяло от бяла полирована липа. Пишущий настоящите редове препоръчва на пътующите през там, да не пропуснат случая да се полюбуват на тая рядкость. Разсеените на всекъде разновидни релиефи, искусно нарисуваните икони, красивите колони по между тях, предават на този иконостас един прелестен изглед.

В старо време по България работил на много места прочутия ваятел Андон Станишев, родом от Крушово. При него изучили пък занаята двамина Калоферци на име Тодор X. Нисторов и Ив. Стрелухов, които добили славата на майстора си, вземали после участие в Априлското възстание, и паднали убити от турците в Дряновския монастир св. Арахангел Михаил.

Ученици на тия нещастни ваятели били съотечественниците им Сотир Д. Сотиров и Никола Марангозчи. От ръцете на последния и на други един Калоферец Авраам Авраамов, ученик на първия, е излязъл онзи извънредно красив иконостас в Габрово, за който бе по горе думата. Уста Пеню Ошанеца от Трявна, по занятие архитект, е изработил много царски врата, владикови тронове и амвони, ала трудно е да се узнае, в кои градове и села. Друг на име Димитр Дойков, занимающий се само с ваяние, е издялал доста хубавия иконостас на Тревненската църква Св. Георги. Знаменит работник на подобни произведения бил и иконописеца Цоню Симеонов от същий град, майстора на оная раскошна, орехова, рама за портрет, която града Велико-Търново и окръга му, поднесъл подарък, чрез председателя на Учредителното Велико Народно събрание, Негово Блаженство Антим, на Русския Императорски Коммисар, Княз Дондуков-Корсаков. От него е изработен тоже от орехово дърво и трона, предназначен за първия ни държавен глава, принц Александра Батенберг, при дохажданието му в Старата Българска столица, да положи клетва на новоизработената конституция. Върху тия две изящни произведения на даровития български художник остава да поговорим напространно в неговото животописание.

За Тревненските ваятели слушали сме да е писал едно време живущия между тях П. Р. Славейков, ала в кое списание, или вестник това, при многото ни желание, немахме възможност да узнаем, ако и не малко да распитахме и ровихме.

В Пловдивското изложение народното ни вяние, за голема жалост, се представи много слабо, просто по нашата немарливост. Нито разните коммисии в окръжните и околийски градове съзнали важността на това искуство, нито пък самите ни водители са излезли по собственна инициатива с нещо свястно. Освен един владиков трон, изработен не толкова красиво от липа, и поставен в един ъгъл на главния павилион, ний не видяхме друго произведение от същия род. Расказваха и тогава, че някой си селенин от Тревненско испратил един изящно изрязан от дърво полилей, който се повредил през дългата превозка, та не било възможно да го изложат. Расказваха ни още и това, че един посетител заявил на директора, на изложението, че Тревненското градско-общинско управление е готово да испрати на свои разноски майстора на полилея да го поправи, ала той, неизвестно по какви причини, не се съгласил, и така на това хубаво произведение не било съдено да представи едно забравено, тъй да кажем, в страната ни искуство, и заедно с това да спечели реклама на работника му.

При свършека на нашите бегли бележки, намираме за добре да кажем няколко думи за миналото и настоящето на народното ни ваяние. Всекиму е известно, че едновременно с духовното ни Възраждане преди 30-40 години, и най-бедните градове и села по цяло българско побързаха да си построят църкви. Тъкмо през тоя период у нас, както на архитекта и иконописеца, така и на ваятеля, отвори се най-много работа, Събрало ли е настоятелството на новопостроената църква 2000-3000 лева, то се е залавяло да я снабди с красив иконостас. Няма съмнение, че тогава са се намирали по-вече желающи да изучават ваянието, за да добиват от него нуждните средства за прехраната си. В настояще време рядко се намират места в страната ни, гдето хората да си строят нова църква. Ако българите от двете страни на балкана отдавна са си построили такива, то ония отвъд Рила и Пирин-планина, трудно могат да предприемат нещо подобно. Причините на това са всекиму известни, та нема да се спираме върху тях. При такава обстановка, няма съмнение, числото на ваятелите у нас за в бъдаще няма да е голямо, а ще блещукат няколко единици само в художествените центрове и в по-големите градове. По настоящем в Княжеството се намират такива искустни хора, чиито дървени и каменни изделия би очудили и най-естетическото око. Не само италианеца е даровит майстор, заплатете хубаво на българина, и той ще ви изработи нещо изящно и луксозно. Един известен учен е казал, че последния в нещо не пада по-долу от първия; същата идея е наклонен да споделя и пишущий настоящите редове.

 

П. П. С възхищение посрещнахме и испратения по-скоро до г. г. членовете на висшия учебен съвет, и до редакциите на разните периодически издания „Законопроект за откривание държавно рисувално училище в София“, целта на което е, да се приготовляват художници по пластическите изящни искуства, учители по рисувание и краснописание за гимназиите, специалните и классните училища, и рисувачи по разните клонове на индустрията.

Няма съмнение, че това държавно училище ще спомогне много за развитието на художественното дело в страната ни, затова ний ръкопляскаме на инициативата за откриванието му от настоящий Министр на Народното просвещение.

 

Съобщава Д. Уста-Генчовъ *

София, 25 Август 1895 год.

 

* Дабко Устагенчов /1865-1938 г./, син на уста Генчо Кънев Големия

Дабко Устагенчов