„Там ще видите моите Тюйлери“

На Тепавиците край Трявна издига двукатна снага хубавата възрожденска къща на поп Кою Витанов. Тя помни стъпките на Васил Левски. Унгарският учен и пътешественик Феликс Каниц посещава Попкоювия дом и остава очарован от колоритния стопанин и синовете му, от тяхната резбарска работилница.

Приятел на Петко Р. Славейков, духовник, общественик, един от най-личните тревненци от Възраждането, поп Кою Витанов е и талантлив резбар. Той участва в резбоването на прочутия иконостас в севлиевската църква „Свети Илия“ с групата резбари на Никола Матев и сина му Йонко от Ново село, Троянско. Постижение на поп Кою Витанов е резбата на иконостаса в църквата „Успение Богородично“ в Енчовци, резбата на известния владишки трон в тревненската църква „Св. Архангел Михаил“. За резбаря поп Кою, за творбите му, са изписани десетки страници от историци и изкуствоведи. Малко се знае за личността и характера на прочутия свещеник. Известна светлина върху тях хвърлят писмата му и тези на Петко Р. Славейков до големия български възрожденски художник Николай Павлович. Те се съхраняват в Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.

Няколко години след завършване на Академията по изобразителни изкуства в Мюнхен, Николай Павлович се запознава и сприятелява с Петко Р. Славейков, който го съответства да отиде в Трявна и му дава препоръчително писмо до тревненци. Павлович има намерение да се заеме с обучението на иконописците и да създаде в Трявна художествено училище. Поради нежеланието на зографите да работят по нов, академичен начин, какъвто иска да им наложи младият европейски възпитаник и главно поради липса на средства, той не успява да осъществи своите замисли.

В писмото си от август 1861 г. Петко Р. Славейков споменава за предстоящата среща на Николай Павлович с поп Кою Витанов, на когото ще бъде предадено препоръчително писмо. Една такава препоръка, адресирана до определена социална група, каквато са зографите и резбарите, не би била дадена на случаен нейн представител. Поп Кою, освен талантлив творец, е и авторитетна, делова личност, на която може да се разчита за настаняване на младия художник в Трявна /тук той пребивава от есента на 1861 г. до пролетта на 1862 г./.

В написаното наскоро след това писмо, от 14 август същата година, до Николай Павлович, Петко Славейков се обръща към него: „Идете по-скоро в Загра /Стара Загора/ Ви ще идите, но Ви ще се споразумейте с дяда попа /Кою/, той ще Ви настани и челяк може да Ви даде, който да разбира от цените, които тука дават и да умее да се пазари, защото ходът на тукашните работи Ви още не ги знайте. Без да ма дочакате да не мръдвате на никъде, не слушайте никого освен дяда попа /Кою/“. В Стара Загора младият художник желае да наеме рисуването на иконите в църквата „Св. Димитър“.

През лятото на 1861 г. Николай Павлович живее във Велико Търново. На 20 август, същата година, поп Кою му пише писмо до там, като му благодари за неговото писмо и за „двата чифта картини“, които получава от него. Свещеникът, уведомен от Петко Славейков за идването на Павлович в Трявна, желае да се запознае с него. Привърженик на новото, прогресивното, поп Кою изказва своето одобрение към младежи като Николай Павлович, получили образование в Европа, които „идват да послужат на отечеството си“. Той кани Павлович да му гостува – „като в бащин дом“. Ето как поп Кою описва местонахождението на своите колиби: „… като идите от Габрово, и като наближите градеца Трявна до половин час, ще слезите в реката и тъй ще мините реката ще идите през чаирите /ливадите/ като път (ят) ще Ви заведе през Тепавиците и там ще видите моите Тюйлери…“.

Една душевно богата личност почти винаги притежава чувство за хумор, умение да се самоиронизира, както прави поп Кою Витанов. Своята къща на Тепавиците той нарича шеговито „Тюйлери“ – по името на известния парижки дворец.

В хумористичен дух е написано цялото му писмо от 1861 г. с неизвестна дата. В него прозира отрицателното му отношение към фанариотите и конкретно към търновските гръцки духовници. Той нарича търновския владика Григорий с подигравателното прозвище „Киркор“. Моли приятеля си като се върне в Трявна да му донесе писмото, защото се страхува, че е „преминал границите на благоразумието“ и е опасно то да попадне в чужди ръце. Това му опасение е може би най-много заради израза: „Ах! Калъч, калъч ще реши нашата съдба!“. Явно поп Кою не е равнодушен към движението на българите за национално освобождение и смята, че те трябва да извоюват свободата си през въоръжена борба.

Дружбата на поп Кою Витанов с Николай Павлович, писмата му до младия тогава художник, добавят нови щрихи към образа и личността на видния възрожденец, допълват представата ни за него като една всестранно надарена личност.

 

 

Катя Николова

в. „Тревненска седмица“, бр. 10/1991 г.

Портрет на Поп Кою Витанов,
худ. Мара Чорбаджийска, 1960 г.
СМРЗИ - Трявна

Художникът Николай Павлович