Двама тревненци сред възпитаниците на Одеското пехотно юнкерско училище *. Част I

Одеса заема важно място в българското историческо пространство. Тук през ХІХ век живеят, учат и се дипломират редица личности, оформили българския политически, държавен и културен елит. И това не е случайно. Българо-украинските културни връзки през вековете никога не престават. Борбата на българския народ за свобода и независимост, за национално училище и обучение на български език намира широка поддръжка сред най-широките слоеве на украинското общество. Голяма роля за просвещаването на български младежи през ХІХ в. изиграва обучението им в учебни заведения в Одеса. През 40-те години на ХІХ в. по препоръка на дейците на българското просвещение Васил Априлов и Николай Палаузов чрез генерал-губернатора на Новоросийския край Михаил Воронцов са получени първите четири стипендии за обучение на българи в Одеската духовна семинария. За общокултурния и литературен процес във възрожденската епоха важна роля изиграва т. нар. Одески културен кръг, който се оформя през 40-те години на ХІХ век, където има голяма българска колония. Само в Одеса до Освобождението на България (1878) се учат над 330 български младежи и девойки.

Спецификата на Одеския регион способства за развитието на особен интерес у българите да получат тук образование. Първият декан на Историко-филологическия факултет е видният езиковед, един от основоположниците на славянската филологическа наука в Русия, Виктор Иванович Григорович, който отлично владее български и го преподава на своите студенти. При това той често кани на своите лекции обикновени българи, живеещи в Одеса, и в своите разсъждения се допитва и до тяхното мнение. Григорович открива за света знаменитото Мариинско глаголическо евангелие от XI в., което е издадено след неговата смърт от Ватрослав Ягич. Книгата на В. И. Григорович „Очерк путешествия по Европейской Турции“ изиграва в последствие огромна роля в историята на Българското възраждане. В Одеса Григорович прекарва последните 11 години от живота си. Той се отнася винаги топло и загрижено с емигрантите от България. През 1869 г. посещава редица български села с цел да постави там основите на училищното дело. В. И. Григорович подарява на Новорусийския университет 650 книги от своята библиотека и 60 ръкописа, сред които много средновековни български паметници от X–XV в., в това число Охридското глаголическо евангелие и Хилендарските листове – ръкописи, които влизат в старославянския канон.

Тук живеят просветния деец Васил Априлов (1789–1847) от 1811 г.; Иван Вазов (1850–1921) през 1886–1889 г. и Михаил Маджаров (1854–1944) през 1886–1889 г. Тук учат Петър Абрашев (1866–1930) право през 1887–1890 г.; Христо Ботев (1848–1876) през 1863–1865 г.; Найден Геров (1823–1900) през 1839–1845 г.; Васил Друмев (1840–1901) в семинарията през 1858–1865 г.; Стефан Стамболов (1854–1895) в семинарията през 1870–1872 г.; Христо Стоянов (1842–1895) в гимназията през 1860–1863 г.; Киро Тулешков (1846–1904) през 1864–1867 г. и 1869–1871 г. и Добри Чинтулов (1822–1886) в семинарията през 1840 г. Тук се дипломират: Георги Вазов (1860–1934) във военното училище през 1880 г.; Иван Гюзелев (1844–1916) по математика през 1871 г.; Алеко Константинов (1863–1897) по право през 1885 г.; Сава Муткуров (1852–1891) във военното училище през 1872 г.; Данаил Николаев (1852–1942) във военно училище през 1875 г.; Порфирий Стаматов (1840–1925) по право през 1868 г.; Димитър Тончев (1859–1937) по право през 1883 г.; Димитър Филов във военното училище през 1871 г.; Аврам Аврамов (1859–1927) във военното училище през 1880 г. и Атанас Тинтеров (1856–1927) по математика през 1881 г.

На практика значителна част от тези възпитаници след завръщането си в Княжество България стават членове на ръководствата на политическите партии, оформени в края на ХІХ век. В Демократическата партия членува А. Константинов, в Народната партия – Г. Сгурев, Иван и Георги Вазови, М. Маджаров, в Прогресивнолибералната партия – Петър Абрашев и Ал. Людсканов, Стефан Стамболов учредява Народнолибералната партия, а Димитър Тончев – Младолибералната партия. Не по-малко са възпитаниците на Одеското военно училище, които изграждат българската армия и я ръководят във войните за национално обединение. Възпитаниците му обаче срещат друго отношение. Тук те имат от една страна подкрепа и разбиране, а от друга осъждане и остракизъм най-вече на Одеското българско настоятелство. Това е така, защото през втората половина на ХІХ в. най-големият руски черноморски град става средоточие на български патриоти и прокудени революционери. Тези дадености, съчетани с повишената съпричастност на руската официална политика към тежненията на българите, генерират сред обучаващите се юнкери от български произход една повишена чувствителност към всичко, което става на юг, на Балканите.

Одеското пехотно юнкерско училище е създадено със заповед на военния министър Дмитрий А. Милютин № 203 от 17 юли 1865 г. Едновременно с него са открити още 20 пехотни, кавалерийски и казашки юнкерски училища. Всички те получават имената на градовете, където са открити. В Одески военен окръг врати отварят две – Кавалерийското в Елисаветград и пехотното в Одеса. На 15 септември 1865 г. на улица „Канатна“ в Сабанските казарми се събират първите 200 възпитаници, решили да получат необходимото за офицера научно и строево образование. Начело на училището застава един от водещите военни педагози кап. И. И. Ордински.

Пълният курс на обучение продължава две години. В първи курс се изучават общообразователни предмети: Закон божи, руски език, математика, история и география, военни устави. Във втори курс – руски език, военни устави, тактика, сведения за оръжията, военна администрация с необходимите сведения за способите за обучение на подчинените, опазване здравето във войската, военно съдопроизводство и военно-углавни закони, някои сведения за артилерията, полева фортификация и типография. За практическото усвояване на военната служба след първия курс юнкерите се разпределят по близките военни части. Юнкерите от втори курс през лятото работят по оформянето на окопи. След полагането на изпитите завършилите получават воинското звание подпрапоршчик и се разпределят по частите, в зависимост от показаните резултати. Чак през 1902 г. училището има два специални класа и един общ (който след 1908 г. престава да съществува). От 1866 до 1902 г. училището завършват 4701 подпрапорщици (а след 1904 г. завършват с чин подпоручик). На 1 септември 1910 г. то е преименувано в Одеско военно училище, а през 1918 г. престава да съществува.

Според Начо Начов образование в Одеското военно училище получават 19 души. Това са: Димитър Филов, Павел Шиваров, Георги Иванов, Сава Муткуров, Аврам Гуджев, Ной (Николай) Боев (Бонев), Андрей Блъсков, Атанас Дуков, Найден Папаниколов, Константин Паница, Иван Сарафов, Стефан Стоянов, Васил Тодоров, Михаил Тепавски, Стефан Кисьов, Атанас Узунов, Петър Пармаков, Георги Измирлиев и Никола Войновски. Начов пропуска обаче Данаил Николаев и Георги Обретенов.

Според Иван Танчев те са 3911. Разминаването идва както от факта, че в началото на века историческите изследвания и документалният материал са все още ограничени, така и че Начов включва и възрожденската епоха, докато Танчев поставя като долна граница на изследването си 1878 г. Двамата посочват Иван Сарафов. Точната бройка според нас е 57 души.

В периода 1878–1912 г. Одеското пехотно юнкерско училище заема второ място по брой на подготвени българи, като първото място е заето от Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград. /…/

Интересно е да се проследи както служебната и личната биография на всеки един от възпитаниците на Одеското пехотно училище, така и един много интересен въпрос, а именно – каква позиция заемат те по време на русофилския преврат на 8 срещу 9 август 1886 г. Дали у тях надделява патриотичното чувство, че са българи и в конкретната ситуация е най-важно да се запази спокойствието в страната и на Балканите и да се върви напред, или да се вслушат в чувствата си на признателност към освободителката Русия, която им дава и образование и ги издига в служебната йерархия. В чия полза клонят везните?

И така в периода от 1865 до 1918 г., т. е. във времето когато съществува Одеското пехотно юнкерско училище, там учат 57 българи, като значителна част от тях стават след това генерали. Прави впечатление, че най-много са българите, започнали своето обучение през 1878 г. Това е резонно предвид края на победоносната Руско-турска война (1877/78 г.) и влиянието на руската държава и мощта на руското оръжие сред българския народ. И още нещо в потвърждение на статистиката. През пролетта на 1878 г. под ръководството на губернатора на Свищов Найден Геров се провежда конкурс, благодарение на който 10 момчета имат възможност да учат в Одеското юнкерско училище в Одеса. Сред тях е Георги Вазов. В началото на месец май групата е събрана и бъдещите юнкери се подготвят за заминаване за Одеса. Те пристигат там през юни 1878 г. и започват своята тримесечна подготовка за полагане на приемните изпити във военното училище. Строевата подготовка на българите преминава обикновено като доброволци в 55-и Подолски полк на Одеския гарнизон. Изпитът е на 1 септември.

Възпитаници /учещи българи/ на Одеското пехотно юнкерско училище:

- 1871 г. – 1;

- 1872 г. – 2;

- 1874 – 1;

- 1875 г. – 4;

- 1876 г. – 4;

- 1878 г. – 10;

- 1879 г. – 6;

- 1880 г. – 12;

- 1881 – 5;

- 1882 – 11;

- 1883 г. – 2;

- 1890 г. – 1;

- 1905 г. – 1.

/* Заб. Бройката не излиза, тъй като за някои имена не се намериха данни, както за лицето, така и за годината, в която учи или завършва училището/

 

(Следва)

Доц. Д-р Росица Ангелова

 

* Оригиналното заглавие на доклада, който се публикува със съкращения, е „Български възпитаници на Одеското пехотно юнкерско училище (1865–1918) – професионална реализация и политическа съдба“ /Из сборника „Историкии“, т. 5, 2012 г./

Одеското пехотно юнкерско училище
/Архивна снимка/