Но каква е професионалната и житейската съдба на българите, учещи в Одеското пехотно училище? Изследването позволи да ги подредим в няколко групи според тези показатели до и след Освобождението на България през 1878 г.
Първата група възпитаници на училището не дочакват да видят
свободата на своето отечество. Те се включват в националноосвободителните борби
на българския народ през възрожденската епоха. Дали в четата на Христо Ботев, дали
като апостоли по време на Априлското въстание, те предпочитат да дадат сили и
знания, за да предизвикат намесата на великите сили и да видят отечеството си
свободно. Това са Петър Пармаков, Георги Обретенов, Георги Измирлиев и Никола
Войновски. /…/
Втората група възпитаници са тия, които се реализират и
стигат до висшето офицерско звание генерал. Генерали стават Сава Муткуров, Иван
Сарафов, Данаил Николаев, Андрей Блъсков, Георги Тодоров, Христо Драндаревски, Янко
Драганов, Георги Грънчаров, Димитър Гешев и Георги Вазов. /…/
Другата група ще ги нарека неосъществените
генерали-русофили. Те са съученици на горепосочените генерали, първи приятели,
кумове, но ги разделят политическите им виждания. За разлика от горната група,
тази група български офицери не достигат до висшия военен чин не заради своята
некомпетентност, а заради смелата си русофилска позиция. Те подготвят или участват
в преврата на 9 август 1886 г., когато българският княз е принуден да подпише
абдикацията си. Заради тази им позиция те са уволнени от армията или прогонени
от пределите на Княжество България, а някои намират и смъртта си. Факт е, че
втори струмски полк, който има главна роля в преврата, е командван
последователно от Аврам Гуджев, Стефан Кисов и Петко Стоянов. Неосъществените
генерали русофили са - Атанас Дуков, Стефан Кисов, Петко Стоянов, Пенчо
Шиваров, Аврам Гуджев, Никола Бонев, Атанас Узунов, Димитър Филов, Коста
Паница. /…/
Пенчо Димитров Шиваров е
роден на 25 март 1848 г. в Трявна. Учи в килийното училище на родния си град,
продължава в класното училище в Търново. Скоро постъпва на служба като
конструктор в румънската армия. Решава да стане офицер и постъпва в Одеското
военно пехотно юнкерско училище. Завършва пълния му курс през 1874 г. като
подпоручик от 53-и пехотен Волински полк. Участва в Сръбско-турската война
(1876). Връща се в Кишинев и постъпва на руска военна служба. По време на
Руско-турската война (1877/78) е прикомандирован офицер във 2-ра дружина на
Българското опълчение. Участва в боевете край Стара Загора, Шипка и Шейново. След
Освобождението (1878) е командир на 5-та Казанлъшка дружина на Източнорумелийската
милиция. Радетел на Съединението и на 9 септември 1885 г. става командир на
Бургаския отряд. По време на Сръбско-българската война (1885) е назначен за
командващ Източния корпус на българската армия, дислоциран в Южна България.
След войната подп. Шиваров е назначен за началник на 4-та пеша бригада и
комендант на гарнизона в Шумен. Подкрепя активно детронацията на княз
Александър І и подвежда четирите полка в гарнизоните под клетва за вярност към
новото правителство. За военен министър е назначен полк. Д. Николаев, който е
по-младши по служба и от двамата бригадни командири – Шиваров и Димитър Филов в
Русе. Заради подкрепата на детронацията е уволнен от армията. Известно време е
в Русе. С разклатено здраве се връща в Трявна. Народен представител в V ОНС.
Носител на български и руски ордени. Умира на 8 февруари 1888 г. в Карлово. /…/
Никола Бонев Ноев е
роден през 1855 г. в с. Горни Плачковци, Ловешко. Изключително палав е и
непрекъснато прави бели по колибите, заради което е изгонен от баща си.
Заминава за Влашко с градинари тревненци. После се установява в Русия
последователно в 58-ми пехотен Херсонски полк и 60-ти пехотен Заморски полк,
откъдето го изпращат да учи в Одеското пехотно училище. Доброволец в
Сръбско-турската война (1876), зачислен в четата на подп. Петко Стоянов.
Завършва през 1877 г. курса на пехотно училище и е произведен в прапоршчик от
15-та пехотна дивизия на 57-ми Модлински пехотен полк. Опълченски командир в
10-та опълченска дружина по време на Освободителната война (1877/78). След
Освобождението Бонев е командир на взвод в „Командата на волноопределяющите се
в Пловдив“ (1878). Бонев става един от командирите и възпитателите на юнкерите
от първия випуск на Софийското военно училище. Служи в различни дружини на
българската армия и най-вече в 5-а пеша тетевенска дружина. От 1885 г. е военен
комендант на Пловдив. По време на Сръбско-българската война (1885) е командир
на 5-а запасна дружина от 1-ви пехотен полк. Освен тази длъжност изпълнява
длъжността софийски военен комендант. През 1886 г. е назначен за командир на
6-ти пехотен Търновски полк, с който взема участие в детронацията на княз
Александър І. Арестуван е, но се освобождава и е назначен за софийски воински
началник. Заради различни политически виждания става неудобен за регентството и
новия български монарх. През 1888 г. е отстранен от българската армия с чин
майор. Става търговец и просперира. По време на Балканската война е мобилизиран
и е назначен за военен комендант на София, а в Първата световна война изпълнява
нестроеви длъжности. За участие във войните за национално обединение (1912–1918)
е произведен в звание „полковник“. Депутат, общественик, дарител. Носител на
български, руски и сръбски ордени за храброст. Умира на 26 август 1929 г. в
София.
/…/
Вторият въпрос, който стои пред нас, е политическата съдба
на руските възпитаници на Одеското пехотно училище, защото макар военните да не
членуват в политически партии, политическата криза от 1886/1887 г. става крайъгълен
камък в тяхната биография.
През 1885 г. малка и независима от международните
договорености България дръзва да наруши Берлинския договор, да реализира първия
етап от националното си обединение – сама, въпреки съпротивата на Великите сили
и съседите си, достойно да защити правата си на бойното поле. Премахват се изкуствено
създадените граници по Стара планина и митническите бариери, увеличава се почти
двойно вътрешния пазар, печели се международен престиж. Тези успехи не са в
състояние да премахнат редица съществуващи проблеми. Неизбежните следвоенни
стопански трудности се съчетават с увеличаване на данъчните тежести поради
поемането на румелийските задължения; обединяването на двете части на страната
създава административни неуредици; териториалните отстъпки на Турция будят
известно недоволство. Всичко това се прибавя към съществуващата обстановка на
политическо противопоставяне, която постепенно кристализира около личността на
княз Александър І и българо-руските отношения. Оформят се три кръга около
лозунгите „България не може без Русия“, „Няма Батенберг, няма България“ и „С
княз Батенберг и с Русия“. Формулата „Без княз Батенберг и без Русия“ няма привърженици,
но именно тя се реализира през 1886 г. Тогава на преден план в българския
политически живот излиза и офицерството, придобило огромен авторитет с
отношението си към Съединението и блестящата победа в Сръбско-българската
война. Русофилските настроения на голяма част от офицерите са обясними – към престижа
на освободителите се прибавя фактът, че много от тях са завършили руски военни
училища или са обучавани в България от руски преподаватели и командири. През
лятото на 1886 г. неголяма група военни подготвят преврат за детронирането на
княза. Намеренията на заговорниците се реализират без реална съпротива през
нощта на 8 срещу 9 август. На 9 август група офицери под ръководството на майор
Петър Груев, кап. Атанас Бендерев, кап. Радко Димитриев и с подкрепата на
Струмския пехотен полк, Първи артилерийски полк в София и юнкерите от Военното
училище извършват държавен преврат.
Князът е арестуван, принуден да подпише акт за абдикацията
си и под конвой изведен извън страната. Къде са одеските възпитаници по това
време? Участват или подкрепят преврата мнозина – Иван Сарафов, Андрей Блъсков,
Георги Вазов, Атанас Дуков, Стефан Кисов, Петко Стоянов, Пенчо Шиваров. През
август 1886 г. Втори струмски полк, начело със своя командир майор Стоянов,
участва активно в детронирането на княз Александър І. След контрапреврата
полкът е разформирован, знамето му е изгорено пред строя, част от офицерите са
уволнени, а майор Стоянов е арестуван. Андрей Блъсков съчувства и вярва на
офицерите, извършили детронирането на княз Батенберг. Той не само заклева
Дунавския полк, който командва, във вярност на временното правителство, но го
поставя изцяло в подкрепа на детронаторите. Пред строените дружини той
обяснява, че през нощта някои видни офицери извършили преврат, като детронирали
княз Александър Батенбергски, което станало за доброто на България, и завършил
с възгласа „Долу швабата княз Батенбергски, който измени на Нашата велика
освободителка Русия“.
Чувствайки майор Блъсков като стар познайник от редакцията
на в. „Нова България“ във Влашко, където и двамата работят, Стамболов се опитва
да въздейства и да го спечели на страната на контрапреврата, но Блъсков, верен на
своите русофилски чувства и възрожденски идеализъм, не се поддава.
Никола Бонев е командир на 6-и пехотен Търновски полк,
който също участва в детронацията на българския княз. „И в Търновския полк по
заповед на командващия го тогава капитан Бонев, след като доста време търсиха
свещеник, намира се такъв, който оскверни кръста, и полкът е приведен под
клетва“. След извършения контрапреврат капитанът продължава да се съпротивлява.
Той предпочита да бъде уволнен, но да не измени на веруюто си, на
възрожденската и опълченска чест. Подполковник Шиваров е началник на 4-а пеша
бригада и комендант на гарнизона в Шумен – бастион на русофилите в страната.
Той е уведомен предварително за готвещия се политически акт и след получаване
на телеграмата за преврата дава заповед за подвеждане на полковете в
гарнизоните Шумен и Варна под клетва за вярност към новото правителство. Нещо повече
за военен министър регентството назначава полк. Данаил Николаев, по-младши по служба
и от командира на бригадата в Русе подп. Димитър Филов, и от подп.
Пенчо Шиваров в Шумен. Започва конфликт Шиваров-Николаев и
Николаев-Филов. Подкрепя извършителите на преврата и командира на 11-пехотен Сливенски
полк полк. Дуков. Той не одобрява контрапреврата и отказва да се подчини на
главните му дейци: „Обявяваме Стамболова за изменник на войската. Топовете са
готови да прострелят подобни мерзавци!“. За да не се стигне до кръвопролитие,
Дуков напуска командването на армията. Капитан Иван Сарафов е командир на 8-и
пехотен Приморски полк във Варна и също се обявява срещу контрапреврата. На
телеграмата на новия военен министър полк. Николаев Сарафов отговаря: „Не ти мене
можеш да уволниш, но аз тебе уволнявам, защото съм по-старши от тебе!“.
Сред детронаторите е и Георги Вазов. Петко Стоянов заради
участието си в преврата е принуден да емигрира в Русия, където става офицер в
руската армия. Аврам Гуджев е командир на IV -а Пехотна дивизия и VI -а пехотна
Сливенска бригада. Той участва в преврата на 9 август 1886 г. за отстраняването
на княз Александър Батенберг. Майор Гуджев полага клетва за вярност към временното
правителство. Участва в подготовката на русофилските офицерски бунтове в Русе и
Силистра. Филов е игнориран от офицерите детронатори при преврата на 9 август
1886 г. Той се обявява против преврата. На 26–27 август 1886 г. подп. Филов е
изпратен от поделенията в Източна България до Лом с мисия да разубеди княз Александър
да се откаже от абдикацията си и да остане в България. Някак странно, но през
октомври 1886 г. Филов е отстранен от поста си командващ бригада от военния
министър Д. Николаев и е поставен под домашен арест в Русе. Заедно с Ат. Узунов
Филов е сред организаторите на русенския бунт срещу правителството и
регентството. След неуспеха на бунта, на 19 февруари 1887 г., при опит да
преминат р. Дунав с Олимпи Панов, Филов е тежко ранен. Макар и осъден на смърт
от извънредния военен съд, Филов умира от белодробно възпаление на 28 февруари
1887 г. в русенската болница.
След първоначалното стъписване либералите националисти и
войсковите командири на някои гарнизони в провинцията, главно в Южна България,
надигат глас против детронацията на княза. На 10 август 1886 г. под
ръководството на подп. Сава Муткуров в Пловдив започва организиране на
контрапреврат, като начело застава председателят на ІV Обикновено народно
събрание Стефан Стамболов. Успешно извършен, той не извежда страната от
държавно-политическата криза. Князът абдикира доброволно на 26 август 1886 г. и
с това започва най-тежкото време в живота на княжеството след Освобождението –
безкняжието. Регентството и правителството на д-р Васил Радославов безцеремонно
се разправят с опозицията – заподозрените офицери и чиновници се уволняват или
разместват, много обществени дейци са арестувани, военни и граждански лица
търсят спасение в емиграция. Непрестанно нарастват емигрантските групи в Русия,
Румъния, Сърбия и Турция. Неуспешна е мисията на ген. Каулбарс (септември-ноември
1886 г.), довела до прекъсване на дипломатическите отношения между България и
Русия. В критичните дни в Пловдивско, Сливен, Бургас и някои райони на Северна
България избухват русофилски бунтове, бързо потушени от правителството.
Трудности има и относно кандидатурата за нов български княз.
В началото на 1887 г. част от офицерите детронатори в
Румъния създават комитет за подготовка на въоръжено въстание, като най-голямо
внимание се отделя на крайграничните гарнизони в Силистра и Русе, където начело
на заговора застават съответно кап. Христо Кръстев и майор Ат. Узунов.
Направени са опити да бъдат привлечени към заговора и съмишленици от други
военни части в страната. Организаторите получават подкрепа от страна на руския
дипломатически представител в Букурещ Михаил Хитрово. Активно участие в
подготовката взема кап. Дуков, Радко Димитриев, Авр. Гуджев. Бунтовете в Русе, Силистра
избухват през февруари 1887 г., и създават особен прецедент в българския
политически живот на страната – извършват се множество арести, изпълнени са
девет смъртни присъди. Политическите страсти вземат тежък данък – сред
разстреляните са личности като майор Олимпи Панов и Ат. Узунов, герои от
освободителното движение и Сръбско-българската война, от раните си умира подп. Д.
Филов. Друга част офицери, сред които кап. Дуков, кап. Гр. Грънчаров, кап. Рачо
Хаджиев заминават за Русия, а оттам за Закавказието. Те не желаят да станат
руски офицери, нито да приемат руско поданство, а постъпват като прикомандировани
в руската армия български офицери.
На другия полюс застават организаторите на контрапреврата.
Сред тях е началникът на Пловдивски гарнизон подп. Сава Муткуров, активно
насърчаван от английския консул в Пловдив Джонс. Стамболов оглавява всички, които
са за връщането на княза. На 11 август 1886 г. той издава прокламация към
българския народ за борба против детронаторите. В новото правителство на д-р В.
Радославов (16 авг. 1886–28 юни 1887) военен министър е полк. Д. Николаев. Той
участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г. По
негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани,
а бойните им знамена – изгорени. Сава Муткуров вече е главнокомандващ
българската армия. Коста Паница по време на преврата срещу княз Александър І
застава твърдо на негова страна и е един от главните организатори на
контрапреврата. След абдикацията на монарха играе важна роля в политиката, ярък
привърженик е на Стамболов. Председател е на Военния касационен съд.
Кап. Михаил Тепавски, макар и болен, е твърдо зад
Стамболов. Събитията от 1886 г. поставят на изпитание кап. Краев. Той е
назначен за военен прокурор и съди офицерите-русофили, които през октомври 1886
г. в Сливен правят бунт против правителството. След потушаването на войнишките
бунтове настъпва нов етап в развитието на българската криза. Регентството и
правителството разбират, че продължаването на безкняжието крие големи опасности
за страната както във вътрешен, така и в международен план. Така се стига до
избора на княз Фердинанд.
В заключение трябва да се посочи руският принос за
обучението на български военни кадри. Свое запазено място има Пехотното
юнкерско училище в Одеса, в което само след Освобождението завършват 39
българи. Специфичното място, което заема Одеса в българо-руските контакти прави
интересен дискурса от гледна точка на политическата съдба на българите,
завършили училището. От изследването става ясно, че Одеското пехотно юнкерско училище
е школа. Завършилите го се реализират като безспорни военни капацитети,
ръководили части както по време на възрожденската епоха, така и по време на
войните за национално обединение и защита на съединисткото дело.
Едни стават апостоли – Г. Обретенов, П. Пармаков и Г.
Измирлиев, доброволци – Г. Иванов, Ст. Кисов, Авр. Гуджев, Д. Николаев, М. Тепавски,
или опълченци – П. Стоянов, Ст. Мазаков, Н. Бонев, Г. Иванов, К. Паница, Ан.
Блъсков, Ив. Сарафов и др. Различен остава изборът за това, Русия ли да
поставят пред личността на княз Александър І, който за тях е символ на
обединена България и на суверенността на държавата. Изборът на всеки е толкова
различен, че е ярко доказателство, че не образованието и свободолюбивия дух на
Одеса са определящите. Всеки от тях въз основа на домашното възпитание,
средата, в която попада преди и след обучението в юнкерското училище, след
това, когато започва работа и съответно целите, които преследва в своята
кариера и житейски път, надделяват при определяне позицията по време на
политическата криза от 1886 г. Превратаджии или контрапревратаджии,
организатори на бунтове или редови офицери, генерали или не, те не се колебаят
да защитят Отечеството си по време на войните за национално обединение, за да
ги видим герои от Шипка и Сливница, герои на Одрин, Чаталджа и Криволак, защото
за тях България е над всичко.
* Оригиналното
заглавие на доклада, който се публикува със съкращения, е „Български
възпитаници на Одеското пехотно юнкерско училище (1865–1918) – професионална
реализация и политическа съдба“ /Из сборника „Историкии“, т. 5, 2012 г./
Подп. Пенчо Димитров Шиваров 
Полк. Никола Бонев Ноев
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.